Крейг Ръсел
Братът Грим (16)

15.

21:00 ч., неделя, 21 март

Пьозелдорф, Хамбург

Когато Фабел отвори вратата на апартамента си, беше пуснат диск с класическа музика и откъм малката кухня се чуваше шум. Това го изпълни със смесени чувства. То го успокояваше, вдъхваше му сигурност, че се връща в пространство, което не е празно. Че някой го чака. Но в същото време не можеше да предотврати някакво усещане за нахлуване в личната му територия. Радваше се, че със Сузане още не бяха взели решение да заживеят заедно, или поне му се струваше, че се радва. Може би това време скоро щеше да настъпи. Но не още. А той подозираше, че и тя чувства същото. Но по някакъв начин отлагането на решението безпокоеше Фабел. Беше до голяма степен негова роля да бъде решителен в професионалния си живот, но в личния изглеждаше неспособен да взема решения — все намираше защо да отлага. И той прекалено добре съзнаваше, че нерешителността, неопределеността му поне отчасти доведоха до провала на брака му с Ренате.

Фабел смъкна овехтялото си кожено яке, разкопча пистолета от кобура и ги остави на кожения диван. Отиде в кухнята. Сузане правеше омлет, към който вече беше приготвила салата. Охладено пино григо вече изпотяваше две винени чаши.

— Реших, че ще си гладен — каза тя, когато той застана зад нея и плъзна ръце около талията й.

Беше вдигнала дългата си тъмна коса и той целуна откритата й шия. Сексуалното й излъчване го покори и той жадно го пое. Беше мирис на живот. На жизненост. Сам по себе си той беше като хубаво вино след ден с мъртъвци.

— Гладен съм. Но първо ще си взема душ.

— Габи се обади — извика след него Сузане, когато той тръгна към душа. — Нищо важно. Просто да си побъбри. Говорила е с майка ти. Добре била.

— Хубаво. И на двете ще се обадя утре.

Фабел се усмихна. Беше се страхувал, че дъщеря му Габи няма да приеме добре Сузане. Не беше така. Разбираха се от самото начало. Сузане моментално оцени интелигентността и остроумието на Габи, а момичето се впечатли от красотата, стила и „яката“ й работа.

След като свършиха с вечерята, заговориха за всичко и всички, освен за работата си. Единственото споменаване на дневните събития от страна на Фабел беше въпросът му дали тя ще може да присъства на сбирката за обсъждане на случая утре следобед. После си легнаха и се любиха сънливо, отпуснато.

Той беше изпънат като струна, когато се събуди. Усети пощипването на пот по гърба си.

— Добре ли си? — Сузане се беше изплашила. Вероятно беше я събудил. — Пореден сън?

— Да… Не знам… — Той се намръщи в тъмнината, втренчен през вратата на спалнята и широките прозорци към проблясването на светлините, отразени във водата на Аусеналстер, сякаш за да зърне кошмара си, който бягаше от него. — Така ми се струва.

— Това става прекалено често, Ян — каза тя и прихвана лакътя му. — Тези сънища са знак, че не се справяш… ами с нещата, с които се налага да се справяш.

— Нищо ми няма. — Гласът му беше прекалено студен и твърд. Той се обърна към нея и смекчи тона. — Добре съм. Честно. Може би просто твоят омлет с кашкавал… — Засмя се и легна отново. Тя беше права. Сънищата ставаха все по-лоши. Във всеки случай вече нахълтваше в съня му. — Дори не си спомням какво точно сънувах — излъга той.

Две деца без лица, момче и момиче, бяха седнали на полянка в гората и ядяха бедняшка суха храна. Вилата на Вера Шилер се мержелееше между дърветата. Нищо не се случи в съня му, но в него имаше съкрушително чувство на злост.

Той лежеше в мрака замислен. Умът му блуждаеше из града отвън, из самотния горски парк на юг. Хензел и Гретел. Деца, изгубени в мрака на гората. Навън, покрай тъмната Елба, към светлите пясъци на плажа Бланкенезе. Момиче лежи на брега. Това беше началото. Фабел трябваше да го разбере. Бяха само ноти на увертюрата, а той беше пропуснал значението им.

Умореният му разум не попадаше в целта, като размесваше несвързани едно с друго неща. Спомни си за Паул Линдеман, младия полицай, когото беше загубил при последния им тежък случай, и мислите му се насочиха към Хенк Херман, който беше охранявал местопрестъплението в Природния парк, после към Клат. Единият от тях щеше да стане постоянен член на екипа му. Но още не знаеше кой от двамата. Навън се чу смях. Някъде надолу по Милхщрасе хора излизаха от ресторант. Друг живот.

Фабел затвори очи. Хензел и Гретел. Приказка. Спомни си предаването по радиото, което беше слушал на връщане от Норддайх, но умореният му мозък изключи името на автора. Ще попита приятеля си Ото, който притежаваше книжарница надолу по Алстераркаден.

Приказка.

Фабел заспа.