Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ян Фабел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brother Grimm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Anonimus (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Крейг Ръсел. Братът Грим

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

ISBN: 978-954-585-942-7

История

  1. — Добавяне

41.

22:15 ч., сряда, 14 април

Санкт Паули, Хамбург

Беше работил по него преди около година. Свикна с продължителното му мълчание. Беше го приел като знак на интерес, дори възхищение от думите му за собственото изкуство.

Но тази вечер гигантът не беше обелил дума, след като мина през вратата, и сега просто стоеше безмълвен в средата на ателието. Доминираше в него. Изпълваше го. И можеше да се чуе само дишането на огромния мъж. Бавно. Тежко. Отмерено.

— Всичко наред ли е? Добре ли сте? — попита Макс.

Поредното мълчание сякаш се канеше да продължи вечно, докато най-после гигантът заговори.

— Последния път поисках да няма никакви документи. И да не казваш на никого нищо. Заплатих ти допълнително. Изпълни ли искането ми?

— Да, изпълних го. Изпълних го. И ако някой ви е казал друго, излъгал е! — заяви Макс.

Искаше му се гигантът да седне — направо го заболя вратът да гледа нагоре. Огромният мъж вдигна ръка, свали палтото и ризата под него, като изложи пред Макс собствената му творба. Широкият му мускулест торс беше покрит с думи, изречения, цели разкази, татуирани върху плътта му с черен староготически шрифт. Най-малкото движение, трепване на мускул — и думите се гърчеха като живи.

— Истина ли е това? Никой ли не знае за работата ти върху мен?

— Никой. Кълна се. Това е нещо като отношения между доктор и пациент… Казахте ми да мълча, и аз мълча. Макар че бих искал да говоря. Това е най-хубавата работа, която съм вършил някога. А аз не казвам това само защото сте клиентът.

Гигантът отново млъкна. Този път тишината остана ненарушена, освен от дишането му, което отново изпълни ателието. Глухо, плътно дишане от гърди като бъчва. И се учести.

— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита Макс и гласът му вече беше висок, с нотки на нещо между объркване и откровен страх.

Отново никакъв отговор. Гигантът посегна към палтото си и извади нещо от единия джоб. Беше малка детска гумена маска. На вълк. Наложи я върху огромното си лице и вълчите черти се разтегнаха и изкривиха.

— Какъв е тоя карнавал? — попита Макс, но устата му беше пресъхнала и гласът му звучеше странно. Той чуваше как сърцето му блъска в гърдите. — Вижте, наистина съм зает. Останах до късно само заради вас. Ако искате нещо… — Положи всички усилия да вложи малко авторитет в напрегнатия си изплашен тон.

— Умен Ханс… — Огромния мъж се усмихна и наклони глава настрана. Детска поза, която изглеждаше нелепа, сюрреалистична при мъж с такъв ръст. Напрежението на шията му къдреше думите, които се премятаха в гърлото му.

— Какво? Името ми не е Ханс. Знаете това. Казвам се Макс…

— Умен Ханс… — повтори гигантът и наклони глава на другата страна.

— Макс, аз съм Макс. Виж какво, великане, не знам какво целиш. Малко си сръбнал тази вечер? Мисля, че е по-добре да дойдеш, когато…

Огромният мъж пристъпи напред и с двете ръце едновременно шляпна главата на Макс отстрани, като я заклещи и стисна здраво.

— О! — каза той. — Умен Ханс, умен Ханс…

— Не съм Ханс! Не съм Ханс! — Макс вече крещеше. Целият му свят беше изпълнен с бял електрически страх. — Аз съм Макс! Помниш ли ме? Макс! Татуировчикът!

Зад разпънатата гротескна маска огромните черти на едрото лице на гиганта внезапно се разтопиха в скръб и тонът му стана умоляващ, плачлив.

— Умен Ханс, умен Ханс… Защо не й хвърлиш мили очи?

Макс усети, че страните му се набутват между зъбите му. Менгемето, което се затягаше на главата му, смачка и усука чертите му.

— Умен Ханс, умен Ханс… Защо не й хвърлиш мили очи?

Писъкът на Макс се превърна в остър животински рев, когато огромните палци на нападателя натиснаха плътта под веждите точно над изпъкналостта на клепачите. Натискът се увеличи и болката стана непоносима. Палците потъваха все повече в очните орбити. Ревът на Макс се превърна в хълцащо клокочене, когато очите му изскочиха от главата и гърлото се надигна в гръкляна му.

Вече сляп, той увисна отпуснато в непоклатимата хватка на неимоверно силния нападател. Неговата вселена сега грейваше и искреше, дори му се стори, че отново вижда очертанията на нападателя си, сякаш в ореол от неон, тъй като зрителните му нерви и мозъкът се опитваха да осмислят внезапното изчезване на очите му. Последва мрак. Менгемето беше свалено. Но преди да рухне на пода, Макс усети, че една ръка го сграбчва за косата и рязко го изправя. И пак тишина в мрака. Отново чуваше само равното, дълбоко, кънтящо дишане на гиганта, който го беше ослепил. След това чу звук на метал, който се влачи по нещо. Като по кожен калъф.

Макс трепна от изненада, когато усети удара през шията и гърлото си. Стотната от секунда, в която се учуди защо мъжът не го удари по-силно, премина в безкрайност. Разбра, че гърлото му е прерязано и топлината, която на тласъци се разлива по рамото и гърдите е собствената му кръв, и потъна в смъртта. Последното, което чу, беше странната смес от дълбок кънтящ глас и детинския тон на неговия нападател:

— Умен Ханс, умен Ханс… Защо не й хвърлиш мили очи?