Крейг Ръсел
Братът Грим (60)

59.

13:30 ч., петък, 30 април

Управление на полицията, Хамбург

Фабел, Мария и Вернер чакаха в стаята за разпити. Бяха обсъдили стратегията още преди да дойдат и сега седяха в неловко мълчание. Всеки се чудеше какво да каже, за да наруши тишината. Но никой не можа да го направи. Вместо това Фабел и Вернер седяха до масата с магнетофон и микрофон в средата, а Мария се облягаше на стената.

Чакаха да доведат чудовището.

Чуха стъпки. Фабел знаеше, че това е медицински невъзможно, но можеше да се закълне, че усеща как се вдига кръвното му налягане. Стягаха го гърдите. Вълнение, ужас и решителност се смесваха в емоция без име. Стъпките спряха и униформен полицай отвори вратата на стаята за разпити. Други двама униформени въведоха окования в белезници Бийдермайер в стаята. Изглеждаха незначителни край неговото туловище.

Пекарят седна срещу Фабел. Сам. Беше отказал защитник. Двамата униформени полицаи стояха мълчаливи зад него до стената. Лицето му изглеждаше отпуснато, дружелюбно, приятно. Лице, на което би могъл да се довериш. Човек, с когото би поприказвал в бара. Той протегна ръце, като ги изви назад, за да покаже белезниците. Леко изви глава настрана.

— Моля ви, господин Фабел. Знаете, че не представлявам никаква опасност за вас и колегите ви. Нито пък имам желание да бягам от ареста.

Фабел даде знак на един от униформените полицаи, който пристъпи напред, отключи белезниците и ги свали. После зае мястото си до стената. Фабел включи записващия апарат.

— Господин Бийдермайер, отвлякохте ли и убихте ли Паула Елерс?

— Да.

— Отвлякохте ли и убихте ли Марта Шмид?

— Да.

— Убихте ли…

Бийдермайер вдигна ръка и се усмихна със своята обезоръжаваща добродушна усмивка.

— Моля ви. Мисля, че за да спестим време, е по-добре да направя следното изявление. Аз, Якоб Грим, брат на Вилхелм Грим, регистратор на езика и душата на германските народи, отнех живота на Паула Елерс, Марта Шмид, Хана Грюн, Маркус Шилер, Бернд Унгерер, Лаура фон Клостерщад, курвата Лина — съжалявам, никога не съм знаел фамилното й име — и татуировчика Макс Бартман. Убих всичките. И се наслаждавах на всяка една секунда от всяка една смърт. Доброволно признавам, че ги убих, но не съм виновен в нищо. Техният живот беше маловажен. Единственото значение, което имаше всеки от тях, се крие в начина, по който умря. И в тази универсална, извън времето истина, която изразиха със смъртта си. В живота те не струваха нищо. Като ги убих, аз ги направих ценни.

— Господин Бийдермайер, за протокола, не можем да приемем признание от друго име, освен вашето истинско.

— Но аз ви казах истинското си име. Казах ви името на своята душа, не измислицата, записана в личните ми документи. — Бийдермайер въздъхна, сякаш отново угаждаше на дете. — Ако това ви харесва повече, аз, известен на вас под името Франц Бийдермайер, признавам, че съм убил всички тези хора.

— Помагаше ли ви някой да извършите всичките тези убийства?

— Разбира се! Естествено!

— Кой?

— Брат ми — кой друг?

— Но вие нямате брат, господин Бийдермайер! — каза Мария. — Вие сте единствено дете.

— Разбира се, че имам брат! — За пръв път дружелюбното изражение изчезна и беше заменено от нещо безкрайно по-застрашително. Хищно. — Без брат си аз съм нищо. Без мен той е нищо. Ние се допълваме един друг.

— Кой е брат ви?

Снизходителната усмивка на Бийдермайер се върна.

— Ама вие го познавате! Вече сте се срещали.

Фабел направи жест на недоумение.

— Познавате брат ми, Вилхелм Грим, под името Герхард Вайс.

— Вайс?! — обади се Мария иззад Фабел. — Твърдите, че писателят Герхард Вайс е извършил тези престъпления с вас?

— Първо, това не са престъпления. Те са творчески действия, в тях няма нищо разрушително. Те са въплъщение на истини, които се коренят поколения назад. Ние с брат ми само съобщаваме тези истини. Той не е извършил нищо с мен. Той ми сътрудничи. Точно както и преди двеста години.

Фабел се облегна назад и се вгледа в Бийдермайер. Доброжелателното, сбръчкано от усмивки лице контрастираше със заплахата, неизбежно присъща на огромната му фигура. Ето защо си си слагал маска, помисли си Фабел. Ето защо си криел лицето си. Той си представи ужасяващата гледка, която е представлявал маскираният Бийдермайер. Дивия ужас, който жертвите му сигурно са изпитвали, преди да умрат.

— Но истината, господин Бийдермайер, е, че Герхард Вайс нищо не знае за това, нали? Освен писмото, което сте изпратил до неговите издатели, не е имало истински, реален контакт между вас.

Бийдермайер отново се усмихна.

— Вие май не разбирате, нали, господин главен криминален инспектор?

— Може би не разбирам. Трябва да ми помогнете да разбера. Но първо ще ви задам важен въпрос. Може би най-важният за днес. Къде е тялото на Паула Елерс?

Бийдермайер се наведе напред и сложи лакти на масата.

— Ще си получите отговора, господин Фабел. Обещавам. Ще ви кажа къде е тялото на Паула Елерс. Но още не. Първо ще ви кажа как я намерих и защо я избрах. И ще ви помогна да разберете специалната връзка между брат ми Вилхелм, когото познавате като Герхард Вайс, и мен. — Той замълча. — Може ли да ми дадете малко вода?

Фабел пак кимна на един от униформените полицаи, който напълни вода в картонена чаша и я сложи пред Бийдермайер. Той я изпи на един дъх и звукът от гълтането се усили в тихата стая за разпити.

— Доставих тортата в жилището на Елерс в деня преди партито за рождения ден, два дни преди да я отвлека. Майка й бързо отнесе тортата, защото искаше да я скрие преди Паула да се върне от училище. Вече се отдалечавах с колата, когато видях Паула да идва иззад ъгъла и да се насочва към къщата. Помислих си: „Какъв късмет! Доставих тази торта точно навреме, тя за малко да види изненадата си“. И тогава Вилхелм ми заговори. Каза ми, че трябва да взема момичето и да го убия.

— Вилхелм беше ли в колата с вас? — попита Вернер.

— Вилхелм винаги е с мен, където и да отида. Беше мълчал толкова, толкова дълго… От детството ми насам. Но винаги съм знаел, че е тук. Наблюдава ме. Планира и описва моите истории, моята съдба. Но толкова се зарадвах отново да чуя гласа му.

— Какво ви каза той? — попита Фабел.

— Каза ми, че Паула е чиста. Невинна. Още неопетнена от покварата и мръсотията на нашия свят. Вилхелм ми каза, че трябва да осигуря да остане такава, че трябва да я спася от разлагане и погубване, като я предам на вечен сън. Каза ми, че трябва да завърша нейната история.

— Тоест — да я убиете?

Бийдермайер сви рамене, с което даде да се разбере, че семантиката е без значение за него.

— Как я убихте?

— Обикновено започвам работа много рано сутрин. Това е неизбежно за пекар, господин Фабел. През половината си живот съм гледал как светът около мен бавно се събужда за настъпващия ден, докато правя хляб — тази най-основна за живота храна. Дори след цялото това време все още харесвам съчетанието на първата дневна светлина с аромата на току-що изпечен хляб. — Бийдермайер замълча, временно потънал в магията на припомнения момент. — Така или иначе, в зависимост от смяната, в която работя, често свършвам рано и разполагам с много време следобед. Използвах тази свобода и проследих Паула на другия ден, който не беше типичен, защото й беше рожден и ми предлагаше възможност да я отвлека. Но беше учебен ден и докато я следях, внезапно се появи такава възможност, когато пресичаше главния път. Трябваше да взема решение. Много ме беше страх да не ме хванат, но Вилхелм ми заговори и ми каза: „Вземи я сега. Всичко е наред, в безопасност ще бъдеш. Вземи я и довърши историята й сега“. Беше ме страх. Казах му, че ме е страх, че ще извърша нещо лошо и че ще ме накажат за него. Но той ми отговори, че ще ми даде знак. Нещо, което ще докаже, че върша нещо правилно и че всичко ще бъде наред. И ми го даде, господин Фабел. Даде ми истински знак, че контролира съдбата ми, нейната съдба, съдбата на всички нас. Той беше в ръката й, разбирате ли. Държеше го в ръка, когато вървеше към къщи: екземпляр от първия том с нашите приказки. Тогава го направих. Беше толкова бързо. И толкова лесно. Взех я от улицата, после я отнех от света и нейната история свърши. — Замислено изражение се мерна по огромните черти. — Няма да навлизам в неприятни подробности, но Паула почти не разбра какво става. Както се надявам, че знаете, господин Фабел, не съм извратен. Довърших историята й, защото Вилхелм ми нареди. Каза ми да я защитя от злото на света, като я отнема от него. И го направих много бързо и с възможно най-малко болка. Предполагам, че дори след толкова много време подробностите ще ви станат ясни, когато намерите тялото. А аз държа на обещанието си и ще ви кажа точно къде да я намерите. Но не още.

— Гласът на Вилхелм. Казахте, че не сте го чувал отдавна. Кога преди това ви е говорил? Убивал ли сте и преди? Наранявал ли сте някого?

Усмивката отново помръкна. Този път болезнена скръб изпълни изражението на Бийдермайер.

— Обичах майка си, господин Фабел. Беше хубава, умна и богата, с червеникаворуса коса. Почти само това си спомням от нея. Това и гласа й, когато ми пееше, докато лежах в кревата. Не говор. Не мога да си спомня гласа й, когато говореше, но я помня как пееше. И чудесната й дълга коса, която миришеше на ябълки. После престана да пее. Бях прекалено малък, за да разбера, но тя се разболя и я виждах все по-малко и по-малко. Пееше ми все по-рядко и по-рядко. След това си отиде. Умря от рак, когато беше на тридесет, а аз на четири години.

Той замълча, сякаш очакваше коментари, съчувствие, разбиране.

— Продължавайте — каза Фабел.

— Знаете историята, господин Фабел. Нали сте чел приказките, докато ме преследвахте. Баща ми се ожени повторно. Корава жена. Фалшива майка. Жестока, зла жена, която ме караше да й викам „мамче“. Баща ми не се ожени от любов, а поради практичност. Беше капитан на търговски кораб, прекарваше месеци далече от дома и знаеше, че няма да може да се грижи за мен сам. Така че загубих красива майка и получих зла мащеха. Виждате ли? Виждате ли вече? Мащехата ми ме отгледа и колкото повече растях, толкова по-жестока ставаше. После, когато тате получи инфаркт, останах сам с нея.

Фабел кимна и подкани Бийдермайер да продължи. Вече беше наясно със степента на неговата лудост. Беше тотално вплетена в съзнанието старателно изградена психоза. Седнал в сянката на огромен мъж с огромна лудост, Фабел изпитваше нещо близко до страхопочитание.

— Тя беше страшна, ужасна жена, господин Фабел. — Лицето на Бийдермайер също изразяваше нещо като страхопочитание. — Тя държеше само на Бога и Германия. Нашата религия и нашата нация. Единствените две книги, които допускаше в къщата, бяха Библията и приказките на Братя Грим. Всичко друго беше замърсяване. Порнография. Прибра всичките ми играчки. Правели ме мързелив, казваше. Но една си бях скрил: подарък, който баща ми беше ми купил, преди да умре — една маска. Детска маска на вълк. Тази малка маска стана моят единствен таен бунт. После един ден, когато бях на десет години, приятел ми даде назаем весела книга. Криех я из къщата, но тя я намери. Слава богу, не беше на мястото, където криех маската. Но това беше началото. Тогава тя започна. Каза, че щом искам да чета, ще чета. Ще чета нещо чисто, благородно и истинско. И ми даде тома приказки на Братя Грим, който пазела още от детските си години. Каза ми за начало да науча приказката за Хензел и Гретел. После ме караше да я разказвам. Трябваше да стоя до нея и да разказвам приказката дума по дума, без отклонения. — Бийдермайер умолително погледна Фабел и на огромното му лице се появи нещо детинско. — Бях малко момче, господин Фабел. Само момче. И правех грешки. Разбира се, че правех. Това е толкова дълга история… После тя ме биеше. Биеше ме с пръчка до кръв. След това всяка седмица ми се даваше нова приказка за научаване. И всяка седмица си получавах боя. Понякога беше толкова силен, че припадах. И заедно с боя тя ми говореше. Без никакво викане, винаги тихо. Казваше ми, че нищо не струвам. Че съм смахнат, че раста толкова едър и грозен, защото в мен има огромно зло. Научих се да мразя. Мразех я. Но много, много повече мразех себе си.

Бийдермайер замълча. Лицето му беше тъжно. Погледна чашата за вода. Напълниха я и той отпи, после продължи.

— Но започнах да научавам нещо и от приказките. Започнах да ги разбирам и преразказвам. Научих ценен трик как да запомням по-лесно… Гледах отвъд думите. Опитвах се да разбера посланието вътре и да видя, че героите не са реални хора, а символи, знаци. Сили на доброто и злото. Видях, че Снежанка и Хензел и Гретел бяха също като мен безнадеждно впримчени от същото зло, което представляваше моята мащеха. Това ми помагаше да запомня приказките и правех все по-малко и по-малко грешки. И тя имаше все по-малко поводи да ме бие. Но пък наваксваше със суровост… После, един ден, сбърках нещо. Една-единствена дума. Изречение с променена последователност на думите. Не разбрах какво точно беше, но тя ме биеше и биеше. Тогава сякаш целият свят се затресе. Беше като земетресение в главата ми и всичко се мяташе насам-натам. Помня как помислих, че умирам. И се радвах. Можете ли да си представите това, господин Фабел? На единадесет години бях щастлив, че ще умра. Паднах на пода и тя престана да ме удря. Каза ми да стана и разбрах, че се е изплашила да не е прекалила. Но се опитвах да бъда добро момче. Наистина опитвах. Исках да правя каквото ми казва и се опитвах да стана, но не можех. Просто не можех. Усетих вкус на кръв. Беше в устата ми и в носа ми, усещах я топла и в ушите си. Сега, помислих си. Сега ще умра. — Бийдермайер се наведе напред. Очите му бяха пламенни и напрегнати. — И тогава го чух. Тогава за пръв път чух гласа му. Отначало се изплаших. Сигурен съм, че можете да си представите. Гласът му беше силен и благ. Каза ми, че е Вилхелм Грим и че е написал приказките с брат си. „Вече не си сам“, каза ми той. „Аз съм тук. Аз съм разказвачът и ще ти подсказвам.“ И ми подсказваше, господин Фабел. Помагаше ми при приказките. Трябваше да ги разказвам на своето мамче за наказание. След това, след първия път, когато го чух, никога не сбърках нито дума, защото той ми подсказваше какво да кажа.

Бийдермайер се позасмя, сякаш беше посветен във виц, който никой друг в стаята никога не би разбрал.

— Израснах прекалено голям, за да може мамчето да ме бие. Мисля, че даже започна да се бои от мен. Но жестокостта й продължаваше, само че сега използваше думи вместо пръчка. Всеки ден ми казваше колко съм безполезен, че никога никоя жена нямало да ме има, да ме иска, защото съм голям грозен хахо и защото съм толкова лош. Но през цялото време гласът на Вилхелм ме успокояваше, помагаше ми. При всяка обида, с която тя ме замерваше, той ми вдъхваше увереност. И после той замълча. Знаех, че е тук, но просто престана да ми говори и останах сам с проклетата зла отрова на мащехата си.

— А сега се върна и ти каза да убиеш Паула Елерс? — попита Фабел.

— Да, точно така. И знаех, че ще продължи да ми говори, ако правя каквото ми казва. Но тя беше прекалено силна. Мащехата ми. Разбра за Паула. Каза, че ще ме заключи. Че ще трябва да живее със срама от всичко това. Така че ме накара да се отърва от Паула, преди да мога да я използвам… Преди да съм съживил приказката за нея.

— Мамка му… — Вернер клатеше глава невярващо.

— Мащехата ти е разбрала за отвличането и убийството на ученичка?

— Тя дори ми помогна да скрия тялото… Но ще се върнем към това по-късно. В момента искам да разберете, че имах повикване, а тя го опорочи. Тя ми попречи да извърша това, което Вилхелм ми нареди. Тогава той отново замълча. За почти три години. А после мащехата ми замлъкна завинаги преди около три месеца.

— Умря ли? — попита Фабел.

Бийдермайер поклати глава.

— Удар. Той накара старата кучка да млъкне. Запуши й устата, парализира я и я отпрати в болница. Всичко свърши. Тя никога вече няма да ме наранява, обижда и да ми пречи да правя каквото съм намислил. Каквото трябва да извърша.

— Нека отгатна — каза Фабел. — Гласът в главата ти се върна и ти каза отново да убиваш?

— Не. Не тогава. Вилхелм си мълчеше. Но после видях книгата на Герхард Вайс. Щом започнах да я чета, разбрах, че това е Вилхелм. Че той вече няма нужда да говори в главата ми. Всичко беше тук, в тази книга. В „Пътят на приказката“. Това беше пътят, който бяхме изминали заедно преди век и половина. И пътят, който трябваше да изминем заедно отново. И още първата нощ, когато започнах да чета, мекият сладък глас на Вилхелм се върна при мен, но чрез тези прекрасни страници. Разбрах какво трябва да правя. Но разбрах също и че трябва да играя същата роля, която бях играл преди: да бъда глас на истината, на точността. Вилхелм, или Герхард Вайс, ако предпочитате, беше принуден да променя нещата, за да се харесва на аудиторията. Но не и аз.

— Значи тогава ти уби Марта. Довърши нейната приказка — каза Фабел.

— Бях свободен от мащехата си и бях отново заедно със своя брат по приказки. Този път разбрах това. Запланувах всичките си шедьоври: редица от приказки, водещи към осъществяването на моята съдба. Към щастливия край на моята история. Но първо трябваше да довърша другите приказки. И момичето от Касел, Марта, беше първа. Имах доставка за там и я видях. Помислих, че е Паула — че се е събудила от омагьосан сън. После разбрах какво е тя — беше знак от Вилхелм. Също като томчето с приказки, което Паула носеше. Беше знак за мен, че тя трябва да бъде ликвидирана и да изиграе ролята си в следващата приказка.

— Държал си я жива. Крил си я два-три дни преди да „довършиш приказката“. Защо?

Бийдермайер погледна Фабел разочаровано, сякаш беше задал въпрос с очевиден отговор.

— Защото трябваше да бъде „подземна“. Трябваше да бъде пазена под земята. Беше много изплашена, но й казах, че нищо няма да й направя. Че няма от какво да се страхува. Разказа ми всичко за родителите си. Съжалявах я. Беше като мен. Беше в клопката на приказка с родители, които са я изоставили в мрака. В гората. Тя не знаеше какво е обич, така че довърших приказката й, като я направих сменено дете и я върнах на родители, които ще я обичат и ще се грижат за нея.

Вернер поклати своята все още ранена глава.

— Ти си луд. Побъркан. Знаеш това, нали? Толкова невинни хора си убил! Такава огромна болка и страх си причинил!

Изражението на Бийдермайер внезапно помрачня и лицето му се изкриви от презрение. Беше като надвисване на ненадейна, непредвидена буря и Фабел многозначително погледна двамата униформени полицаи до стената. Те се изпънаха в готовност.

— Просто не схващате, нали? Прекалено глупави сте, за да разберете. — Тонът на Бийдермайер се повиши съвсем леко, но прозвуча глухо и заплашително. — Защо не можете да разберете? — Той размаха ръце, като трескаво оглеждаше всичко наоколо. — Всичко това… Всичко това… Нима мислите, че е реално? Това е само приказка, за бога! Не можете ли да го проумеете? Това е само мит… Вълшебна приказка… Предание… — Той диво огледа Фабел, Вернер и Мария, като очите му отчаяно търсеха разбиране. — Вярваме му само защото сме вътре в него. Защото сме в приказката. Аз всъщност никого не съм убивал. Разбрах, че всичко е приказка, когато бях още дете. Никой не можеше да бъде толкова нещастен, колкото бях аз. Никой не можеше да бъде толкова тъжен и самотен. Странно. Онзи ден, денят, когато мащехата ми ме биеше и целият ми свят започна да се тресе, Вилхелм не просто ми помогна да си спомня приказките, които трябваше да разказвам. Той ми обясни, че това всъщност не се случва наистина. Съвсем не. Че всичко е само приказка и той само я допълва. Помните ли? Той ми каза, че е само разказвач на приказки. Виждате, че съм негов брат, защото ме вписа в своите приказки като свой брат. Всичко това е просто една приказка.

Бийдермайер кимна многозначително, като че ли всички около масата трябва вече да са фундаментално осведомени. Фабел си спомни какво му беше казал Ото за написаното от Герхард Вайс: псевдонаучен брътвеж за измислицата, която става реалност във вселенските измерения. Боклук. Абсолютен боклук, но това тъжно, патетично чудовище беше повярвало на всяка негова дума. И го изживяваше.

— Ами другите? — попита Фабел. — Разкажи ни за другите убийства. Да започнем с Хана Грюн и Маркус Шилер.

— Точно както Паула представляваше всичко добро и непокътнато на света, като прясно изпечен хляб, току-що изваден топъл от фурната, Хана пък беше образец на всичко изхабено и отвратително… Тя беше разпусната, развратна, празна и продажна жена. — Имаше гордост в усмивката на Бийдермайер. Гордостта на майстор, предлагащ най-доброто си произведение. — Виждах, че все ламтеше за още. Винаги още и още. Жена, ръководена от сладострастие и алчност. Използваше тялото си като средство да получи каквото иска, а ми се оплакваше, че Унгерер я гледал похотливо и й говорел гадни работи. Знаех, че на приказката й трябва да се сложи край, така че я наблюдавах. Следях я, както и Паула, но много по-дълго, като си водех точен дневник на движенията й.

— И така откри връзката й с Маркус Шилер? — попита Фабел.

Бийдермайер кимна.

— Проследих ги в гората няколко пъти. После всичко стана толкова ясно. Отново прочетох „Пътят на приказката“, както и оригиналния текст. Вилхелм беше ми дал поредния знак, разбирате ли? Те трябваше да станат Хензел и Гретел…

Фабел седеше и слушаше, докато Бийдермайер обясни как е планирал да хване след това продавача Унгерер, но се намесил Шнаубер с тортата за рождения ден и Бийдермайер я доставил лично. Тогава видял Лаура фон Клостерщад. Видял надменната й красота и дългата й руса коса. Разбрал, че пред него стои принцеса. Не каква да е, а Спящата красавица. Така че я приспал завинаги и взел къдрица от косата й.

— Тогава довърших Унгерер. Той беше развратна мръсна свиня. Винаги се въртеше край Хана и дори край Вера Шилер. Следих го два-три дни. Видях мръсотията и проститутките, сред които тънеше. Така подредих нещата, че се сблъсках с него в Санкт Паули. Смеех се на мръсните му гадни вицове и нецензурни забележки. Предложи да отидем да пийнем нещо, но аз не исках да ме виждат с него в заведение, така че излъгах, че познавам две-три жени, които може да посетим. Ако приказките ни учат на нещо, то е колко лесно можеш да примамиш някого от пътя му и да го завлечеш в тъмната гора. Той беше лесен. Заведох го… ами в къща, която скоро ще посетите сами, и му казах, че жените са вътре. После извадих нож и го извъртях в черното му покварено сърце. Той не очакваше това, затова беше лесно и свърши за секунда.

— И му извади очите?

— Да. Отредих му ролята на кралския син в „Рапунцел“ и изтръгнах тези похотливи развратни очи.

— Ами татуировчика, Макс Бартман? — попита Фабел. — Убил си го преди Унгерер, а той не е играл роля в твоите приказки. И си се опитал да скриеш тялото завинаги. Защо го уби? Само заради очите му?

— Донякъде да. Заради това, което бяха видели очите му. Той знаеше кой съм. Знаех, че сега, когато съм свободен да започна работата си, той ще види съобщенията по телевизията и във вестниците. И може да направи връзка. Така че трябваше да сложа край и на тази приказка.

— Какви ги приказваш? — Вернер започваше да губи търпение. — Откъде е можел да знае кой си?

Бийдермайер го направи толкова бързо, че никой от полицаите в стаята не успя да реагира: скочи на крака, като отпрати стола под себе си назад до стената и двамата униформени отскочиха настрани. Огромните му ръце литнаха нагоре към огромната му гръд. Копчетата се разлетяха от ризата му и платът се разкъса, когато той се мъчеше да се освободи от нея. После се изправи като някакъв колос и сякаш запълни стаята за разпити. Фабел вдигна ръка и спря униформените полицаи, които бяха се втурнали към него. Вернер и Фабел също бяха на крака, Мария беше хукнала напред. И тримата стояха в сянката на огромния човек и се вторачиха в гигантското тяло.

— Майчице мила! — прошепна Вернер.

Торсът на Бийдермайер беше изцяло покрит с думи. Хиляди думи. Тялото му беше черно от тях. Приказки бяха татуирани на кожата му с черен готически шрифт, толкова дребен, колкото позволяваше човешката кожа и умението на татуиращия. Заглавията бяха ясни: Спящата красавица, Снежанка, Бременските музиканти…

— Боже мой!

Фабел не можеше да откъсне очи от татуировките. Думите сякаш се движеха, изреченията се набръчкваха при най-малкото движение, при всяко вдишване. Фабел си спомни томовете в квартирката на татуировчика. Книги върху стари немски готически текстове, върху готически шрифтове, върху медната гравюра. Бийдермайер остана мълчалив известно време. После, когато заговори, гласът му беше глух и заплашителен като по-рано.

— Видяхте ли сега? Разбрахте ли? Аз съм. Аз съм сборникът приказки и предания на нашия език, на нашата страна, на нашия народ. Той трябваше да умре. Беше видял всичко това. Макс Бартман помогна то да бъде създадено и беше го видял. Не можех да му позволя да каже на някого. Затова го довърших и му извадих очите, така че да изиграе роля в следващата приказка.

Всички останаха прави, напрегнати, очакващи.

— Вече е време — каза Фабел. — Вече трябва да ни разкажеш къде е тялото на Паула Елерс. Това не пасва. Единственото друго тяло, което си скрил, е това на Макс Бартман, и то е защото той всъщност не е част от твоите творения. Защо още не сме открили тялото на Паула Елерс?

— Защото направихме пълен кръг. Паула е моята Гретел. Аз съм нейният Хензел. Тя още има да играе ролята си. — Лицето му грейна в усмивка. Но това не беше досегашната усмивка на обикновено дружелюбното, любезно лице. Беше усмивка на ужасна, режеща студенина и прикова Фабел в своя леден прожектор. — Точно „Хензел и Гретел“ беше приказката, която мащехата ми ме караше да разказвам най-често. Беше дълга, беше трудна и винаги правех грешки. И тогава тя започваше да ме бие. Раняваше тялото и ума ми, докато започнах да мисля, че са натрошени завинаги. Но Вилхелм ме спаси. Той ме върна към светлината с гласа си, със знаците, които ми даваше, и после с новите си произведения. Още първия път, когато го чух, ми каза, че един ден ще мога напълно да си отмъстя на злата вещица — моята мащеха, и ще се освободя от хватката й, точно както Хензел и Гретел са си отмъстили на старата вещица и са се освободили. — Бийдермайер наведе масивното си туловище напред и думите по кожата му се разпъваха и изкривяваха. Фабел надви инстинктивното си желание да се отдръпне. — Аз сам изпекох тортата за рождения ден на Паула. — Бийдермайер продължи с мрачен, студен, глух глас. — Сам изпекох и украсих тортата на Паула. Извършвам своя, частна работа за по-малки събития и празненства и имам напълно обзаведена пекарна в сутерена, в това число и професионална фурна. Фурната е много, много голяма и е необходим бетонен под, за да я издържи.

Смущението на Фабел се изписа на лицето му. Бяха изпратили звено униформени полицаи да пазят жилището на Бийдермайер — партерен апартамент в Хаймпелд-Норд. Те съобщиха, че е празно и вътре няма нищо особено, освен че една от двете спални прилича на приспособена да приюти инвалид или стар човек.

— Не разбирам — каза Фабел. — В твоя апартамент няма сутерен.

Студената усмивка на Бийдермайер стана по-широка.

— Това не е моят дом, глупако. Това просто е мястото, което наех, за да убедя болничните власти да изпишат мамчето и да ме оставят да се грижа за нея. Истинският ми дом е този, в който съм израсъл. Който делях с отровната стара кучка. На Рилке щрасе, Хаймфелд. Край аутобана. Там ще я намерите… Там ще намерите Паула Елерс. На етажа, където мамчето и аз я погребахме. Извадете я, господин Фабел. Извадете моята Гретел от мрака и тогава и двамата ще бъдем свободни.

Фабел даде знак на униформения, който грабна несъпротивляващите се ръце на Бийдермайер и ги изви зад гърба му, като отново ги окова в белезници.

— Там ще я намерите… — Бийдермайер извика след Фабел, когато той и екипът излизаха от стаята. После се разсмя. — И като идете там, бихте ли изключили пещта? Оставих я включена тази сутрин.