Крейг Ръсел
Братът Грим (49)

48.

Пладне, вторник, 20 април

Полицейско управление, Хамбург

Превръзката отстрани на главата на Вернер беше малка, бузата му вече не беше подута, но около раната все още имаше тъмно петно. Фабел се беше съгласил да го върне на работа само при условие, че ще стои в отдела и ще помага да се обработват и сглобяват доказателствата, които събираше активният екип. И само ако той лично ограничава часовете му. Методичният стил на Вернер подхождаше идеално за пресяване на чудноватите писма и имейли, които теориите на Вайс привличаха като магнит. Досега газенето през това бунище беше вързало Ханс Рьотгер и Петра Маас. Бяха изровили куп чудаци, които трябваше да бъдат проверени, нарастваше грамадата от предстоящи разпити.

Всъщност Фабел се радваше на връщането на Вернер в екипа точно, колкото и на Ана. Обаче се чувстваше безотговорен, че позволява на двама ранени офицери да се върнат на постоянни дежурства. Реши да ги компенсира, като им издейства допълнителен платен отпуск, след като приключат случая.

Двамата с Вернер прегледаха дъската с данни. Резултатът от разследването досега беше обезкуражаващ. Фабел беше принуден да използва в свой интерес медийния шум, предизвикан от убийството на Лаура фон Клостерщад: снимката на Олсен се появи във всички новини и вестници като лице, с което полицията в Хамбург иска да говори във връзка с убийствата. Беше наредил Ана и Хенк Херман да разпитат Лео Кранц, фотографа, който преди десет години беше имал връзка с Лаура фон Клостерщад. Но Кранц беше в командировка, отразяваше англо-американската окупация на Ирак. От офиса му потвърдиха, че е бил в Близкия изток по време на убийствата. Фабел разказа за срещата си с Вайс, за която Вернер му напомни, и обясни, че Фендрих остава в периферията на разследването.

— Това, което най-много ме тревожи около учителя — каза Фабел, — е фактът, че майка му е починала преди шест месеца. В своя психопрофил на убиеца Сузане допуска, че в интервала между първото и второто убийство на убиеца е оказвано някакво възпиращо влияние от доминантна личност, съпруга или майка, която може междувременно да е починала.

— Не знам, Ян. — Вернер обърна стол от близкото бюро с лице към дъската и седна на него. Лицето му изглеждаше сиво, уморено. За пръв път Фабел осъзна, че Вернер остарява. — Фендрих е проверяван солидно два пъти. Той просто не пасва. А този тип Вайс… Не смяташ ли, че си имаме поп с клисар? Вайс дърпа конците, а Олсен извършва убийствата? И преди сме се сблъсквали с това.

— Възможно е. — Фабел гледаше дъската с всичките снимки и отбелязани часове. — Но възприемаш ли Олсен като човек, вдъхновен от детски приказки или налудничавите литературни теории на Вайс?

Вернер се засмя.

— Може би прекалено упорито се старая да постигна това. Или просто трябва да потърсим някого, който живее в бисквитена къща?

Фабел мрачно се усмихна, но нещо щракна в мозъка му. Бисквитена къща. Той сви рамене.

— Може да си прав. За прекаленото ни старание. Може би Олсен е нашият човек. Да се надяваме, скоро ще го пипнем.

Беше около три следобед, когато желанието на Фабел се сбъдна. Полицейско звено докладва, че човек отговарящ на описанието на Олсен, е видян да влиза в ниска изоставена постройка над пристанището. Униформените полицаи благоразумно останали отвън и повикали цивилен отряд за бързо реагиране, за да наблюдава зданието. Съобщението порази отдел Убийства като ракета. На Фабел му се наложи да успокоява всички, преди да им даде нареждания.

— Чуйте ме, хора. Това е наше залавяне. Вече казах на командира на звеното, че ние ще го арестуваме. Ние ще го приберем. Никой друг. — Той погледна Мария отсреща. Както винаги, изражението й беше трудно да се определи, но тя кимна решително. — Когато стигнем там, ще си изработим плана на играта. Искам Олсен жив и в състояние да говори. Ясно ли е? Добре, да вървим.

Фабел трябваше веднага да спре Вернер, когато той намъкна черното си кожено яке и се отправи с другите.

— Ама само да гледам! — Вернер се усмихна смирено. — Моля те, Ян, тоя тип ми разцепи главата. Искам само да видя как ще го закопчаят.

— Добре, но ще стоиш където ти кажа. В тая работа номер две ще ми бъде Мария.

Някога това е било работническа комуна. Място, където са се приютявали работниците на Хафен. Където са живеели семейства. Играели са деца. Но сега беше празно, очакваше непреклонните сили на развитието и облагородяването, които явно завладяваха всички предишни работнически квартали в Хамбург. Дори любимият на Фабел Пьозелдорф, район на модната и богата хамбургска шикерия^[1], беше известен по-рано като район на бедните хора — чак до 1960-те години, когато бе превърнат в една от най-модните части на Хамбург в момента.

Но районът край пристанището имаше още много да чака такова търсене. Архитектурно кварталът изглаждаше замръзнал във времето с калдъръмените си улици и огромни блокове с евтини квартири. Единствените нахлувания на двадесет и първи век бяха грозните графити, които обезобразяваха зданията, и тъмният тромав товарен кораб, който се плъзгаше през пролуките между сградите.

Всички бяха напрегнати.

Сградата, където бил забелязан Олсен, беше в края на Хафенщрасе Геносеншафт. Политически и социално тази част на града беше бойно поле. Буквално.

През есента на 1981 г. блоковете с апартаменти на Хафенщрасе и в Бернхард Нохт Щрасе системно се заселваха с бездомници. Алфонс Павелчик, сенатор на провинцията по онова време, беше наредил на полицията да ги изчисти оттам. В резултат настъпи пълна анархия и хаос. Последва десетгодишна война между бездомниците и хамбургската полиция и екраните на германските телевизии се изпълниха със сцени на горящи барикади, яростни ръкопашни битки и стотици ранени полицаи и бездомници. Накрая това струваше на тогавашния кмет Клаус фон Дохнани поста му. Чак след компромисна сделка, сключена през 1995 г., на вълненията беше сложен край. Въпреки това районът около Хафенщрасе продължи да къкри и там полицията не можеше да влезе, без много да внимава.

Отрядът за бързо реагиране се беше разположил зад блок край зданието на ъгъла, където бе видян Олсен. Командирът на отряда се зарадва, като видя Фабел. В район като този би било невъзможно присъствието им да остане повече незабелязано. Той уведоми Фабел, че Олсен вероятно е в квартирата, която е на горния етаж на жилището. Почти сигурно беше, че паркираният отвън мотоциклет е неговият, и един от отряда се беше промъкнал да го повреди, за да не може Олсен да избяга с него. Вандалски разрушеният партерен етаж беше необитаем. Това улесняваше нещата. Фактически имаше само един вход и изход.

Фабел раздели отряда на две. Мария беше поверена на Ана и Хенк Херман — те щяха да пазят сградата отвън. Фабел, Ханс Рьотгер и Петра Маас щяха да влязат вътре за Олсен заедно с двама от отряда, в случай че други обитатели им създадат проблеми. Останалите от отряда щяха да подкрепят Мария за блокиране на всеки възможен път за бягство.

Фургонът на ОБР, беемвето на Фабел и колата на Мария паркираха едновременно пред сградата с носовете навътре. Мария и хората й се разгърнаха за секунди. Фабел и групата му заеха входната врата. Двамата от отряда за бързо реагиране удариха с таран центъра на двукрилата врата и тя се разтвори. Фабел извади пистолета си и поведе екипа. По средата на пътя вонеше на урина и още някаква мръсотия, която Фабел не можа да определи. Нагоре по стълбата се чу шум от раздвижване и Фабел тръгна бързо и тихо по стълбището, като се придържаше до олющената бледозелена мазилка с насочен към най-високата видима точка мерник. Вратата на квартирата беше отворена и Фабел изчака другите да се приближат, за да го прикриват, като влезе.

Той огледа стаята. Беше голяма и изненадващо светла. И празна. Имаше три големи прозореца, които гледаха към улицата, и само след секунда той зърна сянка на мъж зад единия — беше седнал на външния перваз, готов да скочи. Фабел извика „Олсен!“ и фигурата изчезна.

— Той скочи! — извика Фабел по радиото си. — Мария, той скочи! — В същия миг осъзна, че вече е бил в подобна ситуация: той вътре, Мария отвън, заподозреният бяга.

— По дяволите! — извика Фабел и едва не събори Петра Маас и офицера от отряда, когато излетя от стаята.

Мария не вярваше на очите си. Олсен не само скочи цял етаж до улицата, но и мигновено се изправи и хукна надолу към водата. Когато чу вика на Фабел по радиото, тя вече тичаше. Това е. Нейното време дойде. Сега щеше да разбере дали още може да се справя. Извика по радиото, че се отправя към Хафен, и знаеше, че Ана и Хенк ще бъдат близо зад нея, но знаеше също, че тя първа ще стигне до Олсен. И че не бяха срещали по-огромен и по-зъл от него.

Далече пред нея Олсен внезапно зави към друго необитаемо здание. То беше индустриално и Мария се озова в огромно широко фабрично хале с колони. Ръждясалите вериги и скрипците на тавана, от които те висяха, говореха за тежко машиностроително минало. Олсен не се виждаше никъде и огромните работни маси, които някога очевидно бяха поддържали тежко оборудване, предлагаха множество места за укриване. Мария закова на място и измъкна от кобура своя зиг-зауер, като вдигна ръце пред себе си. Напрегна слух да чуе нещо друго, освен тежкото си дишане и бумкането в гърдите.

— Олсен! — извика тя.

Тишина.

— Олсен! Предай се! Веднага!

Остра болка я прониза, когато нещо блесна пред лицето й, и я перна по китките. Пистолетът излетя от ръката й и тя се преви на две, като стискаше дясната си китка с лявата си ръка. Обърна се и видя Олсен отдясно, с вдигнат над главата й железен прът, като някакъв древен палач, готов да го стовари върху шията й. Мария замръзна. За части от секундата се озова другаде, с друг тип, вдигнал огромен нож… Усещане, простряло се отвъд всякакъв страх, се надигна в нея. То протичаше в тялото й като студен електрически ток и я сковаваше в прегънатата на две поза. Олсен нададе глух животински вик, когато замахна с железния прът, и внезапно страхът на Мария се превърна в нещо друго. Тя се хвърли напред като гмуркач и се претърколи по мръсния под на завода. Бясът на Олсен и яростта от неуспешния удар го извадиха от равновесие и той рухна. Мария скочи на крака и здравата ритна главата му отстрани.

— Мамка ти! — изкрещя тя.

Олсен задращи по пода, за да се изправи. Мария подскочи нагоре и напред, като насочи подметката си към шията му. Главата на Олсен отскочи и се тресна на циментовия под. Той изрева и движенията му станаха по-бавни. Мария опипваше пода за пистолета си, намери го и го грабна със здравата си ръка. Насочи го към главата на Олсен, който се обърна по гръб и вдигна ръце.

Мария погледна китката си. Беше наранена, но не счупена, и болката започваше да намалява. Тя погледна над дулото на пистолета към Олсен и изсъска:

— Мъжище! Огромно, шибано, пъзливо XYY мъжище. Бива те да биеш жени, нали, мамка ти? — Тя отново заби обувката си в лицето на Олсен.

В това време Ана Волф дотича до тях.

— Добре ли си, Мария?

— Добре съм. — Мария не сваляше очи от Олсен. Гласът й беше напрегнат. — Обичаш да плашиш жени, а? Нали така? Обичаш да ги мъчиш? — Фрасна с тока си бузата на Олсен, тя се цепна и от раната потече кръв.

— Мария! — Ана вече беше зад нея и насочи своя зиг-зауер към кървящото лице на Олсен. — Мария… Хванахме го. Хванахме го. Всичко е наред. Можеш вече да се отдръпнеш.

Появи се и Хенк Херман, Мария чу, че и Фабел и другите тичаха към тях. Херман клекна до Олсен, обърна го по корем, изви ръцете му назад и ги закопча с белезници.

— Добре ли си? — Фабел внимателно обви с ръка раменете на Мария и я отмести назад.

Мария грейна в широка топла усмивка.

— Да, шефе. Много съм добре. Наистина се чувствам прекрасно.

Фабел леко стисна рамото й.

— Добра работа, Мария. Наистина добра.

Когато Хенк Херман отново обърна Олсен с лице нагоре, Фабел видя раната на лицето му.

— Падна, шефе — каза Мария, като се опитваше да прикрие усмивката си.

В това време дойдоха останалите от отряда за бързо реагиране и Вернер, който погледна облъсканото лице на Олсен и опипа превръзката на главата си. Обърна се към Мария и се ухили.

— Супер, мамка му!