Крейг Ръсел
Братът Грим (54)

53.

7:30 ч., петък, 23 април

Олсдорф, Хамбург

Предишната вечер Фабел беше се прибрал късно от управлението. Беше го налегнала онази досадна, неспирна свръхумора, поради която преминаваш отвъд възможността да заспиш. Стоя до късно пред телевизора — нещо, което правеше твърде рядко. Слушаше Лудгер Абелн да чете новини на гладко долногерманско наречие — част от популяризирането на стария език от говорителя на северногерманското радио. Емслендерският говор на Абелн успокои Фабел, напомни му за родната му къща, за семейството му, за гласовете, с които беше израсъл. Спомни си как беше възразявал на Сузане, че сега Хамбург е неговото място. И въпреки това, обезкуражен и преуморен, той се почувства като обвит с приятно меко одеяло от езика и акцента на родния си край.

Когато предаването свърши, Фабел безцелно зашари по каналите. 3-САТ показваше „Носферату“ — няма експресионистична класика на ужасите на Ф. В. Мурнау. Фабел седеше и гледаше как трепкащата смяна на черно и бяло от екрана опипва стените в апартамента му и Орлок, вампирът на Макс Шрек, напредваше застрашително към него. Поредно предание. Поредна страховита приказка за доброто и злото, издигната до германски шедьовър. Фабел си спомни, че и това е заимствана приказка, която немците са присвоили. Мурнау безсрамно е плагиатствал приказката „Дракула“ на ирландския автор Брам Стокър. Вдовицата на Стокър успяла да издейства съдебно разпореждане срещу Мурнау. Всички копия на филма били унищожени, както било разпоредено. Всички, освен едно. И класиката се запазила. Докато гледаше как зловещият Орлок заразява цяла Северна Германия с вампирската си чума, Фабел си спомни стихчето от песента на Рамщайн, което беше прочел в апартамента на Олсен. Грим, Мурнау, Рамщайн. Различни поколения, еднакви приказки.

Вайс беше прав. Всичко си оставаше същото. Все още имаме нужда от магьоснически приказки, за да ни плашат, от въображаеми ужаси и действителни страхове. И винаги сме я имали.

Фабел си легна към два часа.

Съзнаваше, че е сънувал през цялата накъсана нощ. Както беше казала Сузане, постоянното му сънуване беше признак на стрес, на френетичната борба на мисълта му да реши проблемите и споровете както в личния, така и в професионалния си живот. Но най-много се ядосваше, когато знаеше, че е сънувал, а не можеше да си спомни какво. Сънищата се скриха в мига, в който се събуди, за да отговори по телефона на Ана Волф в пет и половина сутринта.

— Добро утро, шефе. На твое място бих пропуснала закуската. Гаднярът се е разправил с още една. — Ана говореше с обичайната си прямота, която често граничеше с неуважение. — Между другото, намерих липсващите очи на Бернд Унгерер. И за всеки случай имам още един чифт…

Повече от половината район на Олсдорф е отделена за парк, който е най-голямата зелена площ в Хамбург. Над четиристотин хектара гъсти гори, приятно поддържани градини и великолепни екземпляри на скулптурата.

Място, където много жители и гости на града идват, за да попият неговото зелено спокойствие. Но Фрийдхоф Олсдорф е парк с много специфична роля. Това е най-голямото гробище на света. Красиво изваяните скулптури на Олсдорф украсяват мавзолеи, гробове и надгробни камъни на хамбургски покойници. Около петстотинте хиляди гроба означават, че почти всяко хамбургско семейство е погребало тук някой свой член.

Просветляващото небе беше относително чисто от облаци и вече беше набраздено от червените пръсти на приближаващото утро, когато Фабел пристигна на мястото. Една полицейска част от Олсдорфската полиция го поведе по Кордесалее — главния път през масива на Фрийдхоф и покрай Водната кула до място, което сякаш беше гробище със собствен статут. Беше обградено с широколистни дървета, почти напълно покрити с пролетни листа. Статуи от бял мрамор, бронз и червен гранит мълчаливо бдяха над гробовете и Фабел мина през тях, за да стигне до мястото, където беше открито тялото. Ана вече беше там, както и Холгър Браунер и неговите криминалисти, които бяха отцепили района. Всички отправиха мрачни, ранносутрешни местопрестъпленски поздрави, когато Фабел дойде.

Жена лежеше по гръб като заспала, с ръце, скръстени на гърдите. До главата й голяма статуя на женски ангел гледаше надолу с протегната ръка, сякаш виждаше мъртвата жена и искаше да я достигне. Фабел се огледа. Всички статуи наоколо бяха на жени, както и имената по надгробните плочи.

— Това е градината на жените — обясни Ана.

Гробище само за жени. Фабел знаеше, че убиецът се опитва да му каже нещо дори с избора на мястото. Погледна мъртвата жена. Позата й беше почти като на Лаура фон Клостерщад. Разликата беше, че тази жена беше тъмнокоса и далеч не толкова красива, и не беше гола.

— Що за дрехи са това? — попита Ана.

— Традиционен северногермански женски костюм. Нещо като този, който жените носят на празника Спеелдеел — обясни Фабел. — Нали знаеш, като Финквардерския Спеелдеел.

Ана нищо не разбра.

— Ето ти очите. — Тя посочи гърдите на жената, върху които бяха пръснати четири маси от бяла и червена тъкан. — Май ще ни затрудни това изобилие. По-точно, имаме две очи в повече.

Фабел огледа тялото на мъртвата жена от главата до краката. Беше яркочервено традиционно боне, гарнирано с бяла дантела и вързано под брадата, пъстър шал във весели цветове над раменете и бяла блуза с широки ръкави, прибрана от тесен черен корсаж, украсен със златни и червени ширити. Той беше изцапан с лепкавите топки на извадените очи. Червена дълга до глезените пола беше едва прикрита под бродирана бяла престилка. На краката — дебели бели чорапи и черни обувки с ниски токове. Малка плетена кошничка беше оставена до нея и вътре имаше нещо като хляб.

— Приличат на истински — каза Фабел. — Тези одежди приличат на направени от членове на дружество Спеелдеел или предадени от майка на дъщеря. Знаеш ли коя е?

Ана поклати глава.

— Тогава трябва да разпространим нейна снимка, както и детайли от дрехите. Някой от Спеелдеел дружеството може да познае нея или тях.

— Виждаш ли цвета на бонето й? — Ана подаде на Фабел прозрачен плик за улики с поредно парченце жълта хартия.

Фабел впери поглед в дребния почерк на слабата утринна светлина.

— По дяволите! Червената шапчица. — Фабел върна плика на Ана. — Негодникът ще изиграе целия сборник приказки, ако не го пипнем скоро. Времето между убийствата се скъсява все повече, но малките му кървави възстановки съвсем не стават прибързани. Всичко това явно отдавна е било планирано.

— Очите, шефе — каза Ана. — Какво ще кажеш за тях? Имаме две, за които нищо не знаем.

— Освен ако не са на Паула Елерс и ги е държал някъде замразени или запазени другояче.

— Неее, не мисля така. — Към тях се присъедини Холгър Браунер. — Два чифта очи. И двата човешки, и двата изтръгнати със сила, а не хирургически. Доколкото виждам, и двата чифта са в процес на изсъхване, но едните са по-сухи от другите, значи са извадени по-рано. Но не виждам никакви следи от опити за запазване чрез замразяване или обработка с нещо.

— А защо не сме намерили друго тяло? — попита Ана.

Фабел щракна с пръсти.

— Умния Ханс… По дяволите, това е. Умния Ханс!

Ана изглеждаше объркана.

— Аз се ровя в тези проклети приказки от доста време — каза Фабел. — Те са толкова много, че той може да ни цапардосва с която и да е от стотиците, за да обосновава убийствата си, но си спомних за Умния Ханс. Не знам дали е замислен като същото лице от „Хензел и Гретел“, но момичето в приказката за Умния Ханс се казва Гретел. Във всеки случай Умния Ханс е пращан от майка си при Гретел няколко пъти, винаги с някаква проста задача, най-често за да предаде някакъв подарък. И всеки път се провалял — не успявал да даде на Гретел подаръка, но се връщал с нещо, което тя му е дала. Последния път майка му го натоварила с най-простото нещо. Казала му: „Умни ми Ханс, защо не хвърлиш мили очи към Гретел?“. Тоест да я погледне мило. Но Умния Ханс изпълнява нареждането буквално: отива в обора и изважда очите на всички крави и овци. После посещава Гретел и ги хвърля върху нея.

— Боже! — Ана погледна трупа. — Значи това е връзката, за която говореше. Както е свързал Спящата красавица с Рапунцел чрез Лаура, така е свързал и Рапунцел с Умния Ханс чрез Бернд Унгерер.

— Именно. А сега имаме и малката Червена шапчица.

Фабел се загледа в лицето на мъртвата жена. Беше силно гримирано. Неестествен вид, който се сблъскваше с фолклорния костюм. Той се обърна към Браунер, шефа на следователите. Тонът му беше почти умолителен.

— Холгър, направи нещо. Моля те, дай ми някаква следа към този тип. — Той въздъхна. — Ана, връщам се в управлението. Ела в кабинета ми веднага щом свършите тук.

— Добре, шефе.

Фабел се отправи назад към изхода. Птичките вече пееха с всички сили. Спомни си прочетеното някъде, че Фрийдхоф Олсдорф приютява смайващо разнообразие от съвсем редки птици, в това число и прилепи, които гнездят в гробниците. Всъщност Фрийдхоф беше защитена природна зона. Толкова живот в място, предназначено за покойници! Мисълта беше прогонена от вика на Ана зад него.

— Шефе! Шефе! Ела да видиш това…

Тя енергично го призоваваше и с ръка. Фабел почти изтича към трупа. Бяха го вдигнали от мястото, където беше оставен, и го бяха напъхали в пластмасов чувал. Женският ангел все още гледаше и сочеше надолу, но вече не към мъртвата жена с традиционни северногермански одежди. Този път протегнатият пръст на ангела показваше плоча от бял мрамор, на която беше написано име.

Емелия Фендрих. 1930–2003.