Метаданни
Данни
- Серия
- Ян Фабел (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Brother Grimm, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Роза Григорова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 39 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Anonimus (2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Крейг Ръсел. Братът Грим
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2008
ISBN: 978-954-585-942-7
История
- — Добавяне
1.
9:30 ч., сряда, 17 март
плаж Елбстранд
Бланкенезе, Хамбург
Фабел леко погали бузата й с опакованата си в ръкавица ръка. Глупав жест. Може би неподходящ, но му се струваше някак си необходим. Видя, че показалецът му трепери около овала на бузата й. Почувства стягане и паника в гърдите си, когато осъзна колко силно тя му напомня за дъщеря му Габи. Едва се усмихна, напрегнато, насила, и усети, че устните му треперят, а мускулите на лицето му се изопват от усилието. Тя го гледаше с големите си очи. Немигащи лазурносини очи.
Паниката на Фабел се засили. Искаше му се да я прегърне и да й каже, че всичко ще се оправи. Но не можеше. Пък и нищо нямаше да се оправи. Тя все още го приковаваше със своя немигащ, нетрепващ лазурен поглед.
Фабел усети присъствието на Мария Клее зад себе си. Дръпна ръката си и се изправи.
— На колко години е? — попита той, без да се обърне към Мария, като не откъсваше поглед от очите на момичето.
— Трудно е да се каже, на около петнадесет-шестнадесет. Още не знаем името й.
Сутрешният ветрец гребна шепа фин пясък от плажа на Бланкенезе и го завъртя като питие, разбъркано в чаша. Няколко песъчинки попаднаха в очите на момичето, полепнаха върху бялото, но тя пак не мигна. Фабел разбра, че не може да гледа повече, и отмести очи. Бръкна дълбоко в джобовете на сакото си, обърна глава и се огледа, като просто търсеше нещо, което да измести от очите му образа на убитото момиче. И стигна чак до фара на Бланкенезе, целият на бели и червени ивици. Погледна Мария. Вторачи се в синьо-сивите й очи, които не говореха много за нея. Понякога показваха хладина, липса на емоция, освен ако не я познаваш добре. Фабел въздъхна, сякаш огромна болка търсеше изход навън.
— Понякога не знам дали все още мога да се занимавам с това, Мария.
— Знам какво ти е — каза тя, като погледна към момичето.
— Не… Сериозно говоря, Мария. Върша го толкова отдавна и понякога ми се струва, че вече ми е предостатъчно… Боже мой, тя толкова прилича на Габи…
— Защо не оставиш този случай на мен? Поне засега. Ще се заема с разследването.
Фабел поклати глава. Трябваше да остане. Трябваше да огледа. Да понесе болката. Беше привлечен отново към момичето. Очите, косата, лицето му. Ще запомни всяка подробност. Това лице, прекалено младо, за да бъде мъртво, ще остане в гънките на паметта му заедно с другите лица — някои млади, някои стари, но всички мъртви — от годините на разследвани убийства. Не за пръв път Фабел изпита негодувание срещу неизбежно еднопосочните си отношения с тези хора. Знаеше, че през следващите седмици и месеци ще опознае това момиче — ще говори с родителите, братята и сестрите, с приятелите й. Ще научи навиците й, любимата й музика, хобитата, които са я радвали. След това ще навлезе по-дълбоко. Ще измъква важни тайни от най-близките й приятели; ще чете дневника, който е държала скрит от света. Ще споделя мислите й, които е предпочела да не споделя. Ще прочете имената на момчетата, които тайно е надрасквала. Ще си изгради пълна картина на надеждите и мечтите, духа и личността на момичето, което е гледало с тези лазурни очи.
Фабел ще опознае това момиче толкова подробно, а тя не би могла да го познава. Той я среща, когато за нея напълно е угаснала възможността да опознава, когото и да било. Започва с нейната смърт. Работата на Фабел беше да познава мъртъвци.
И все пак тя го гледаше от пясъка. Дрехите й бяха вехти. Не дрипи, но безцветни и износени. Торбест суичър със следи от рисунка отпред, избелели джинси. Дори и когато са били нови, дрехите са били евтини.
Тя лежеше на пясъка с подвити крака, ръцете й свити върху скута й. Сякаш беше коленичила на пясъка и се беше катурнала, замръзнала в тази поза. Но не беше умряла тук. Фабел беше сигурен. Това, в което не беше сигурен, бе дали позата й се дължеше на случайно наместване на крайниците или бе нарочно нагласена от този, който я бе оставил тук.
Приближаването на Браунер, шефа на криминалистите, го изтръгна от горчивите мисли. Браунер прескочи дъските, с които беше оградено предполагаемото местопрестъпление. Фабел мрачно му кимна за поздрав и попита:
— Какво имаме, Холгър?
— Почти нищо — отвърна Браунер невесело. — Пясъкът е сух и фин и вятърът лесно го разбърква. Той буквално издухва всякакви годни за доказателства следи. Мисля, че това не е първичното местопрестъпление. Ти как смяташ?
Фабел поклати глава. Браунер погледна към тялото на момичето, изражението му помръкна. Фабел знаеше, че и Браунер има дъщеря, и разпозна унинието на лицето му като отсянка на тъпата болка, която изпитваше и той. Следователят продължително въздъхна.
— Ще направим пълно разследване, преди да я предадем на Мьолер за аутопсия.
Фабел мълчаливо гледаше как облечените в бяло обработват мястото. Като древни египетски балсамьори, обвиващи мумия, обикаляха около тялото, като покриваха всеки квадратен сантиметър с лепенки, всяка от които беше номерирана и фотографирана, а после прехвърлена на полиетиленов лист.
След като мястото беше обработено, тялото на момичето беше вдигнато внимателно, прехвърлено и затворено с цип във винилов чувал, вдигнато на носилка и полуиздърпано, полупренесено през поддаващия пясък от двама служители на моргата. Фабел не откъсваше очи от чувала с трупа — тъмно петно на фона на бледия цвят на пясъка, скалите и униформите на хората от моргата — докато не изчезна от погледа му. След това се обърна и погледна назад към чистия жълтеникав пясък, към извисяващия се фар на Бланкенезе, нататък отвъд Елба към далечните зелени брегове на Високите земи, после обратно към зеления маникюр на терасите на Бланкенезе с техните елегантни скъпи вили.
Фабел си помисли, че никога не е виждал по-безлюден пейзаж.