Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ян Фабел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brother Grimm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Anonimus (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Крейг Ръсел. Братът Грим

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

ISBN: 978-954-585-942-7

История

  1. — Добавяне

4.

19:50 ч., сряда, 17 март

Нордерщед, северен Хамбург

Обикновено с кола се стигаше от управлението до Нордерщед само за половин час, но Фабел и Ана Волф спряха по пътя да хапнат нещо. Кафене „Растхоф“ беше почти празно, ако не се броят двама шофьори, които явно бяха от камиона и огромната платформа, паркирани отвън. Те седяха заедно на една маса, като мълчаливо и навъсено прояждаха пътеки през планините храна. Фабел ги наблюдаваше лениво. И двамата имаха провиснали кореми, характерни за една апатична средна възраст. Но както погледът му се хлъзгаше по тях, той забеляза, че единият със сигурност беше около трийсетгодишен. В такова пропиляване на младостта имаше нещо, което потискаше Фабел. Той си помисли какво очакваше него и Ана: не само пропилени, а откраднати живот и младост и едно семейство, което ще е разбито и лишено от цялост. От всичко, с което беше се налагало да се сблъсква в работата си, най-много го засягаше домът на убитите. Особено ако липсващият беше дете. Такова семейство винаги създаваше чувство за непълнота, за несигурност. Много често във въздуха висеше очакване — очакване да се върне вкъщи съпругът, съпругата, синът или дъщерята. Или някой да прекрати очакването, като им каже, че изчезналият вече е мъртъв. Някой като Фабел.

Седнаха на маса в най-далечния от шофьорите ъгъл, където разговорът им не можеше да бъде чут. Ана си поръча хот-дог с братвурст и кафе. Фабел поиска сандвич и кафе. Когато седнаха, Ана сложи на масата папката, която беше взела от колата, и я обърна така, че Фабел да може да чете написаното.

„Паула Елерс. Била е на тринадесет години, когато е изчезнала — всъщност е изчезнала в деня след тринадесетия си рожден ден — което значи, че сега е на шестнадесет. Както пише в бележката, живяла е на пътя за Бушбергер, в района Харкшайде на Нордерщед. Това е само на десет минути от училището, където е учела, и според доклада на нордерщедската криминална полиция е изчезнала в някой момент от това десетминутно ходене пеша.“

Фабел рязко разгърна папката. Лицето, което му се усмихваше от снимката, беше на весело момиченце с лунички. Дете. Фабел се намръщи. Спомни си тялото на плажа, безучастно втораченото в него лице от студения пясък и мислено сравни двете Паули. Имаха обща конструкция на лицето, но очите изглеждаха различно. Може ли само това да е разликата между физиологията на детето и почти жената на шестнадесет години? Имаше ли изменения, изписани по лицето от три години Бог знае какви изпитания? Очите. Беше се взирал толкова дълго в очите на убитото момиче, докато то лежеше мъртво, но като живо на плажа в Бланкенезе. Именно очите тревожеха Фабел.

Ана почука по папката с пръста на едната си ръка, като с другата прикриваше устата си, за да предпази документите от падащи трохи.

— Полицията в Нордерщед е направила всичко необходимо, дори са извършили възстановка на връщането й към къщи. Когато и след месец не я открили, определили на случая двоен статус на липсващо лице и възможно убийство.

Фабел прелисти останалото в папката. Браунер беше изпратил половин дузина увеличени копия на бележката, едното вече беше прикрепено към дъската за документи по разследването в главния офис на отдела, другото лежеше пред Фабел.

— След година възобновили случая — продължи Ана. — Спирали и разпитвали всеки минаващ пеша или с кола през района в деня на годишнината от изчезването на Паула. И отново, въпреки очакванията им, нищо. Разследването е извършвано от криминален комисар Клат от нордерщедската криминална полиция. Позвъних му днес следобед. Той в общи линии е на наше разположение, дори даде домашния си адрес, ако искаме да говорим с него, след като посетим семейство Елерс. Според Клат няма никакви следи, въпреки че се вгледал много подробно в един от учителите на Паула.

Ана обърна папката така, че и тя да може да чете, и прелисти страниците на доклада, които нордерщедската полиция беше изпратила в управлението.

— Да… Някой си господин Фендрих. Клат признава, че не е открил нищо срещу него, но имал смътно усещане за отношенията между Фендрих и Паула.

Фабел се взираше в луничавото лице на снимката.

— Но тя е била само на тринадесет години…

Ана изобрази на лицето си „ти трябва по-добре да знаеш тези неща“. Фабел въздъхна; думите му бяха наивни, дори глупави. След над десетгодишно ръководене на бригада по убийства малко от това, което хората бяха способни да извършат, би могло да го изненада, още по-малко пък учител-педофил.

— Но Клат не успял да намери нищо конкретно, което да обоснове подозренията му? — попита Фабел.

Ана беше поела нова хапка и поклати глава.

— Разпитвал го е много пъти — каза тя с пълна уста, като отново прикри с пръсти устните си. — Но Фендрих започнал да вдига шум за безпричинно преследване. Клат трябвало да се оттегли веднага. В интерес на истината, при липсата на каквито и да било основания за обвиняване на Фендрих, оставам с впечатление, че това доста прилича на хващане за сламка.

Фабел погледна навън през витрината към осветения удвоен образ на паркинга и собственото си неясно отразено лице. Мерцедес спря и двойка на около тридесет години слезе от него. Мъжът отвори задната врата и момиче на около десет години излезе и веднага хвана ръката на баща си. Беше инстинктивно и привично движение, вътрешно очакване, че едно дете трябва да бъде защитавано. Фабел отново се обърна към Ана.

— Не съм убеден, че е същото момиче.

— Какво?

— Не казвам, че не е. Просто не съм сигурен. Има различия. Особено в очите.

Ана се облегна назад и сви устни.

— Тогава има ужасно много съвпадения, шефе. Ако не е Паула Елерс, тогава ще е някоя, която дяволски прилича на нея. И при това държи бележка с нейното име и адрес в ръката си. Както казах, ужасно много съвпадения. А ако има нещо, в което се научих да не вярвам, това са съвпаденията.

— Знам. Но просто има нещо, което не пасва.

 

 

Шосе B433 върви право през Нордерщед на север през Шлезвиг-Холщайн към Дания. Харкшайде се намира на север от центъра на града и пътят за Бушбергер е надясно от B433. Когато наближиха до завоя, Фабел забеляза, че училището на Паула, е било по-нататък на главното шосе, напред и отляво. Паула е трябвало да пресича този натоварен път, за да си отиде вкъщи, и е могла да върви отстрани известно време преди да пресече. Там вероятно са я отвлекли. От едната или от другата страна, по-вероятно откъм платното от Хамбург.

Беше както Фабел бе очаквал. Жилището на семейство Елерс беше слабо осветено. Нещо средно между очакване и ужас. Самата къща беше възможно най-обикновена — едноетажно бунгало със стръмен покрив от червени керемиди. Типът жилище, който се среща от Холандия до брега на Балтийско море, от Хамбург до северния край на датския Ютланд. Безупречна, добре поддържана, но без въображение градина обграждаше къщата.

Госпожа Елерс беше на четиридесет и две — три години. Косата й явно е била руса като тази на дъщеря й, но от годините сякаш беше леко помръкнала. Имаше бледия северен вид на жена от района на Шлезвиг-Холщайн — стройните хора от германския север: светлосини очи и преждевременно състарена от слънцето кожа. Съпругът й изглеждаше сериозен мъж, Фабел го определи като петдесетинагодишен. Беше висок и малко прекалено мършав. Очите му бяха по-тъмно сини и повече се открояваха на фона на бледата кожа. В момента на запознаването Фабел съпостави лицата пред себе си с тези в паметта си — момичето на снимката от папката и онова на пясъка. Отново нещо задращи в мозъка му — някаква едва доловима несъвместимост.

— Намерихте ли нашето момиченце? — Фрау Елерс се вглеждаше в лицето на Фабел с нетърпение и настойчивост, които бяха почти непоносими.

— Не знам, госпожо Елерс. Възможно е. Но трябва вие или господин Елерс да потвърдите това след разпознаване на трупа.

— Значи има вероятност да не е Паула? — Имаше оттенък на предизвикателство в тона на господин Елерс.

Фабел улови погледа на Ана.

— Предполагам, господин Елерс, но има всякакви признаци, че това може и да е дъщеря ви. Жертвата е по-висока от Паула, когато тя е изчезнала, но ръстът й е съвсем в границите на очакваното за последните три години. И има известни доказателства, които изглежда я свързват с този адрес. — Фабел не искаше да им каже, че убиецът е сложил етикет на жертвата си.

— Как е умряла? — попита фрау Елерс.

— Мисля, че не бива да говорим по въпроса, докато не се уверим, че това наистина е Паула — каза Фабел. Отчаянието по лицето на госпожа Елерс се засилваше. Долната й устна трепереше. Фабел отстъпи. — Жертвата е била удушена.

Тялото на госпожа Елерс се разтърси от мълчаливи ридания. Ана пристъпи напред и обгърна с ръка раменете й, но госпожа Елерс се дръпна назад. Настъпи неловка тишина. Фабел зашари с очи по стаята. На стената имаше голяма снимка в рамка. Явно беше направена с обикновен фотоапарат и беше увеличена повече от допустимото. Структурата й беше зърнеста и момичето в центъра на снимката се взираше оттам със зачервени клепачи. Беше Паула Елерс. Тя се усмихваше на фотоапарата иззад голяма торта за рожден ден, украсена с цифрата тринадесет. По гърба на Фабел пробягаха студени тръпки, когато разбра, че тя го гледа от деня, преди да я изтръгнат от семейството й.

— Кога можем да я видим? — попита господин Елерс.

— Уредихме местната полиция да ви вземе тази вечер, ако нямате нищо против — отговори Ана. — Ще се срещнем там. Кола ще ви вземе в девет и трийсет вечерта. Знам, че е късно…

Господин Елерс я прекъсна.

— Няма значение. Ще чакаме.

 

 

По пътя към колата Фабел усети напрежение в движенията на Ана. А тя мълчеше.

— Добре ли си? — попита той.

— Не съвсем. — Тя погледна назад към малката къща с грижливо гледана градина и червен покрив. — Трудно беше. Не знам как са издържали това толкова дълго. Толкова чакане… Толкова надежда… Те са разчитали на нас да намерим малкото им момиче и когато направихме това, не можем да им го доведем живо.

Фабел отговори чак когато вече седяха в колата.

— Боя се, че точно така става. Щастливият край настъпва на кино, не в истинския живот.

— Но изглеждаше сякаш ни мразят.

— Мразят ни — каза Фабел примирено. — Но кой може да ги упрекне? Както казваш, предполага се, че трябваше да им я върнем жива, а не да им кажем, че сме намерили трупа й захвърлен някъде си. Те са разчитали на нас да им осигурим щастлив край. — Фабел запали мотора. — Все пак нека останем съсредоточени върху случая. Време е да извикаме криминалния комисар Клат.

 

 

Нордерщед е официално раздвоен. Той е част от Голям Хамбург, телефонните му номера започват със същите начални цифри — 040 — и когато Фабел и Ана караха през Фулсбютел и Лангенхорн към Нордерщед, имаха чувството, че се движат през столичния град. И все пак полицията на Хамбург тук нямаше юрисдикция. В Нордерщед действаше полицията на провинция Шлезвиг-Холщайн. Обаче поради тясното им съседство и постоянното преплитане на случаите тукашните полицаи имаха по-тесен контакт с полицията на Хамбург, отколкото със собствените си сили в спокойния пейзаж и малките градчета на Шлезвиг-Холщайн. Ана беше позвънила предварително, за да уреди среща с комисар Клат в полицейския участък в Среден Нордерщед в градчето Ратхаузалее.

Когато пристигнаха в полицейския участък, не ги отведоха, както очакваха, в централния офис. Вместо това млада полицайка от школата за полицаи ги заведе в гола стая без прозорци, предназначена за разпити, и попита дали не искат кафе, на което и двамата отговориха утвърдително. Ана мрачно огледа стаята и след излизането на полицайката с Фабел си размениха многозначителни погледи.

— Вече знам какво е да си заподозрян — каза Ана.

Фабел се усмихна иронично.

— Напълно. Смяташ ли, че искат да ни подскажат нещо?

Ана не успя да отговори. Вратата на стаята се отвори и влезе мъж на около тридесет и пет години. Беше нисичък и набит и имаше едро, но незапомнящо се лице, обрамчено с тъмна коса и щръкнала брада. Той широко се усмихна на двамата офицери от Хамбург и се представи като криминален комисар Клат. После сложи на масата папката, която носеше под мишница, и с жест покани гостите да седнат.

— Съжалявам, че сме набутани тук — каза Клат. — Фактически това не е постоянното ми работно място. Всъщност съм настанен в участъка на Ойропаале, но си помислих, че за вас ще е по-лесно да дойдете тук. Те ми направиха услуга… Но се страхувам, че приемната ни е малко по-скромна, отколкото очаквах. — Той седна. Сърдечността на лицето му се смени с по-мрачно изражение. — Значи сте открили Паула…

— Истината е, комисар Клат, че още не сме сигурни в това, докато родителите й не идентифицират трупа.

— Винаги е въпрос на време. — Примирена скръб се изписа на широкото лице на Клат. — Но човек все се надява, че точно този път ще върне търсения жив…

Фабел кимна. Чувствата на Клат съвпадаха с неговите. Единствената разлика беше, че Клат имаше късмет; като цяло си имаше работа с живи, докато работата на Фабел предполагаше, че някой вече е умрял, за да стигне случаят до него. За миг Фабел се запита какво ли би било, ако се върне към работата си в общия отдел на Криминалната полиция.

Полицайката се върна с кафето.

— Смятате ли, че е имало вероятност да я намерите жива? — попита Ана.

Клат се замисли.

— Не, не мисля. Знаете статистиката. Ако не ги намерим през първите двадесет и четири часа, вероятността е те никога вече да не се върнат. Точно тази Паула беше първият ми случай на изчезнало дете. Засегна ме лично. Може би прекалено. Беше тежко да виждаш семейство в такава мъка.

— Единствено дете ли беше? — попита Ана.

— Не, има брат, Едмунд. По-голям.

— Не го видяхме в къщата — отбеляза Фабел.

— Така е. Той е с три години по-голям. Вече е на деветнадесет или двадесет и отбива военната си служба.

— Предполагам, че сте го проверили напълно.

Думите на Фабел бяха констатация, а не въпрос. Когато има убийство, в първата редица на потенциалните заподозрени са най-близките роднини на жертвата. Фабел внимаваше да не намекне, че Клат не си знае работата. Дори да беше подразнен, комисарят не го показа.

— Разбира се. Получихме пълен отчет на движенията му през онзи ден. Всички се потвърждаваха. И ние ги проверявахме по сто пъти. Нещо повече, той наистина беше страшно разтревожен за сестра си. Това не може да се изиграе толкова добре.

„Може, може“ — помисли си Фабел. Бе виждал безброй истински разстроени любовници, приятели и роднини на жертви, които се бяха оказвали техни убийци. Но за него нямаше никакво съмнение, че Клат щателно е проверил семейството на Паула Елерс.

— Вие сте подозирал един учител на Паула. — Ана препрочиташе нещо в своята папка.

— Фендрих. Учителят й по немски. Не бих стигнал дотам да го нарека заподозрян… Просто имаше нещо, което не се връзваше съвсем. Но и той беше доста чист по отношение на алибито си.

Клат прегледа доклада заедно с Фабел и Ана. Беше ясно, че голяма част от разследването беше се отпечатало в мозъка му. Фабел знаеше какво значи да имаш случай като този. Нощи, в които отчаяно търсиш съня, а всъщност си обречен да гледаш тъмния таван, въпроси без отговор да се вихрят с образи на мъртвите, обезумелите и заподозрените в бурята на неспокойното ти изтощено съзнание. Когато Клат свърши, а Фабел и Ана не се сещаха за още въпроси, те станаха и му благодариха за отделеното време.

— Ще се видим по-късно довечера — каза Клат. — Предполагам, че ще бъдете там, когато семейство Елерс ще идентифицират трупа?

Ана и Фабел се спогледаха.

— Да — отговори Фабел, — ще бъдем. И вие ли?

Клат се усмихна тъжно.

— Да, ако нямате нищо против. Ще закарам родителите в Хамбург. Ако това ще е краят на случая с Паула Елерс, бих искал да съм там. Бих искал да се простя с нея.

— Разбира се — каза Фабел.

Но си помисли, че това не е краят на случая Паула Елерс, а само началото.