Крейг Ръсел
Братът Грим (11)

10.

10:20 ч., 20 март

Болница Марияхилф

Хаймфелд, Хамбург

Яркото пролетно слънце, което под наклон проникваше през огромния прозорец, рязко разделяше болничната стая на ъгли със светлина и сянка. Синът беше вдигнал щорите и беше оставил слънцето да блести безмилостно в незащитеното лице на майка му.

— Ето така, мамче. Така е по-добре, нали?

Той се върна до леглото, премести стола си съвсем близо и седна. Наведе се напред в обичайната си поза на преданост и загриженост. С движение, което изглеждаше нежно и внимателно, но прикриваше злобни намерения, той сложи ръка на челото й, много леко я плъзна нагоре към линията на косата и отвори тежките, нереагиращи клепачи, за да могат ослепителните слънчеви лъчи да греят право в обезцветените очи на старицата.

— И тази нощ излязох да си поиграя, мамче. Двама този път. Прерязах им гърлата. Първо на него. После тя се молеше за живота си. Молеше и молеше. Беше толкова забавно, мамче. Тя все повтаряше: „О, не, о, не!…“. После я пронизах с ножа. Също в гърлото. Разпорих го широко и тя млъкна.

Той тихо се изсмя. Ръката му се плъзна по веждата на старицата и пръстите му проследиха нежните ъгли на бузата й и тънката й набръчкана шия. Той наведе глава настрани с мечтателно изражение на лицето. После внезапно дръпна ръката си и се облегна на стола.

— Помниш ли, мамче, как ме наказваше? Когато бях малък? Помниш ли как ме караше за наказание безброй пъти да рецитирам онези истории? И ако обърквах и една-единствена дума, ме биеше с бастуна си, дето го донесе от една туристическа ваканция в Бавария. Спомни си как веднъж се изплаши, когато ме преби толкова силно, че припаднах? Учеше ме, че съм грешник. Наричаше ме негоден за нищо грешник, помниш ли? — Той замълча, сякаш едва ли не очакваше отговор, който тя не можеше да му даде. После продължи: — И винаги ме караше да рецитирам онези истории. Губех толкова много време да ги запомня. Четях ги отново и отново, докато очите ми започваха да разбъркват буквите и сричките, когато се опитвах да не забравя или да разместя някоя. Но никога не успявах, нали? Винаги ти давах повод да ме биеш. — Той въздъхна, погледна навън към светлия ден зад прозореца, после старата жена. — Скоро, много скоро ще дойде време да се върнем с теб вкъщи, майко.

Той стана, наведе се и я целуна по челото.

— А бастунът още е при мен…