Крейг Ръсел
Братът Грим (48)

47.

15:00 ч., понеделник, 19 април

Болница Марияхилф

Хаймфелд, Хамбург

Сестрите бяха възхитени. Такава чудесна идея — да им донесе огромна кутия с най-вкусни сладкиши за кафето им. Беше малко „благодаря“, беше обяснил той, на старшата сестра и нейния персонал за големите грижи, положени за майка му. Толкова мило! Такова внимание!

Той беше стоял при главния лекар, господин доктор Шел, почти половин час. Доктор Шел за пореден път изложи най-същественото около грижите за майка му, когато я прибере вкъщи. Шел имаше доклада на социалните служби за апартамента, който синът беше приготвил да дели с болната си майка. Според доклада той бил обзаведен по най-висок стандарт и главният лекар го поздрави за ангажираността му да предостави на майка си възможно най-добрите грижи.

Когато излезе от кабинета на доктора, едрият мъж грейна в усмивка към сестринската стая. Не криеше възхищението си, че прибира майка си у дома. И отново старшата сестра изпита съмнение, че някой от неблагодарните й потомци би направил и четвърт от тези усилия за нея, когато остарее.

Той пак седна до леглото на старата жена, приближи плътно стола си до нея и се вмъкна в тяхната затворена, изключителна, отровна вселена.

— Знаеш ли какво, мамче? В края на тази седмица ще бъдем заедно. Сами. Не е ли чудесно? Единственото, за което трябва да се тревожа, ще бъдат редките посещения на районната сестра, за да види как я караме. Но мога да се справя с това. Не, няма да е проблем, когато тя позвъни на вратата. Виждаш ли, взех този чудесен малък апартамент, целият натъпкан с неща, които никога няма да използваме — защото едва ли ще бъдем там, нали, мамче? Знам, че ще ти е много по-приятно да бъдеш в старата ни къща, нали?

Старицата лежеше както винаги неподвижна, безпомощна.

— Знаеш ли какво намерих онзи ден, майко? Стария ти костюм от Спеелдеел^[1]. Помниш ли колко важно беше това за теб? Германските традиции за песни и танци? Наистина вярвам, че може да ти потрябва. — Той замълча. — Искаш ли да ти почета, мамче? Приказките на Братя Грим? Ще го направя, като се приберем. През цялото време. Както преди. Нали единствените книги, които бе допуснала вкъщи, бяха Библията и приказките на Братя Грим? Бог и Германия. Само от това имахме нужда в нашето домакинство… — Той замълча. После гласът му спадна до нисък конспиративен шепот. — Причиняваше ми болка, мамче. Толкова силна, че понякога мислех, че умирам. Биеше ме толкова жестоко, и повтаряше през цялото време, че съм некадърен. Нищожество. Не спираше. Когато бях юноша и после докато възмъжавах, ти ми повтаряше, че съм безполезен. Че не заслужавам ничия любов. Казваше, че затова не мога да създам трайна връзка. — Шепотът се превърна в съскане. — Е, не беше права, стара кучко. Мислеше, че винаги сме сами, когато ме пребиваше. Ама не бяхме. Той винаги беше там. Моят приказен брат. Невидим. Не беше говорил толкова, толкова отдавна. После го чух. Аз го чух, ти не можеше. Той ме спаси от твоите побоища, чудесен, сияен свят. Правдив свят. А после открих истинското си изкуство, с негова помощ. Преди три години, помниш ли? Момичето. Момичето, което трябваше да ми помогнеш да погребем, защото беше ужасена от скандала, от позора да имаш син в затвора. Мислеше, че можеш да ме контролираш. Но той беше по-силен… И е по-силен, отколкото можеш да си представиш.

Той се облегна назад на стола си и огледа тялото й от главата до пръстите на краката. Когато заговори, гласът му вече не беше шепнещ, а равен, студен, застрашителен.

— Ти ще бъдеш моят шедьовър, майко. Моето най-хубаво произведение. То ще бъде над всичко друго, което съм правил за теб. С него ще ме запомнят.