Крейг Ръсел
Братът Грим (3)

2.

9:50 ч., сряда, 17 март

Болница Кранкенхаус Марияхилф

Хаймфелд, Хамбург

Старшата сестра го гледаше от приемната и усещаше как оловна тежест натиска сърцето й. Той седеше на стола до леглото, без да усеща, че е наблюдаван, наведен напред, а ръката му лежеше върху сиво-белия сбръчкан релеф на челото на старицата. От време на време тази ръка леко и бавно поглаждаше бялата коса. През цялото време той говореше на ухото й с бавен тих шепот, който само старата жена можеше да чуе. Старшата сестра усети, че една от подчинените й стои зад нея. Втората сестра също се усмихна с горчиво съчувствие, когато видя един син на средна възраст и старата му майка, обгърнати в своя собствена затворена вселена. Старшата посочи сцената с леко мръдване на брадичката си.

— Не пропуска нито ден… — Тя се усмихна невесело. — Да ти кажа, никой от моите няма да си помръдне задника заради мен, когато остарея като нея.

Другата сестра се засмя разбиращо. Двете жени постояха тихо още малко, всяка потънала в личните си потискащи, ужасяващи мисли за собственото си далечно бъдеще.

— Дали чува нещо от това, което й говори? — попита другата сестра след малко.

— Няма причина да не чува. Ударът само я парализира и й отне способността да говори, но доколкото знаем, умствените й способности още са наред.

— Господи… По-скоро бих умряла. Представи си да си в плен на собственото си тяло.

— Поне си има него — каза Старшата. — Той донася всеки ден по една от онези книги, чете й и после цял час седи до нея, поглажда косата й и тихо й говори. Тя има поне това.

Другата сестра кимна и въздъхна продължително и тъжно.

Вътре в стаята старицата и синът й бяха безучастни към факта, че ги наблюдават. Тя лежеше по гръб неподвижно, неспособна да помръдне, с леко аристократичен профил — високо вдигната вежда и орлов нос — и затрудняваше своя син, който трябваше да седи прегърбен към леглото й на страничния стол. От време на време струйка слюнка се процеждаше от ъгъла на тънките й устни и грижливият син я попиваше със сгъната носна кърпичка. Той за пореден път приглади косата й назад от веждите и се наведе ниско напред, като говореше тихо, меко, спокойно и отместваше сребърните кичури от слепоочието й.

— Днес пак говорих с доктора, майко. Той ми каза, че състоянието ти е стабилизирано. Това е хубаво, нали, мамче? — Не почака за отговор, знаеше, че тя не може да му го даде. — Във всеки случай докторът каза, че след главния удар си получила още серия „накъсани“, както се изрази — чести, слаби, които са направили белята. Каза също и че те вече са преодолени и няма да се влошиш, ако осигуря продължаване на лечението. — Той замълча и бавно въздъхна. — Това означава, че ще мога да се грижа за теб вкъщи. Докторът отначало не хареса много тази идея. Но ти не обичаш чужди хора да се грижат за теб, нали, мамче? Казах това на доктора. Казах му, че ще се чувстваш много по-добре навън с мен, със сина си, вкъщи. Казах му, че ще мога да уредя да се грижат за теб, когато съм на работа, а през останалото време… е, през останалото време аз ще се грижа за теб, нали? Казах му, че сестрата ще може да ни посещава в уютния малък апартамент, който купих. Докторът отвърна, че ще мога да те взема вкъщи към края на месеца. Не е ли страхотно?

Той почака идеята да попие. Изучаваше избледнелите сиви очи, които бавно се движеха на неподвижната глава. Ако изобщо имаше някаква емоция зад тези очи, тя не можеше да пробие, за да бъде разчетена. Той се приближи още повече, като нетърпеливо придърпа съвсем до леглото стола, който изскърца по излъскания под на болницата.

— Разбира се, ние знаем, че няма да е точно както казах на доктора, нали? — Тонът остана тих и успокояващ. — Но пък не можех да му кажа за другия дом… за нашия дом. Или че всъщност ще те оставя да лежиш в собствените си лайна, докато пукнеш, нали? Или че ще прекарам часове в изучаване на способността да изпитваш болка, доколкото ти е останала. Не, не, това не би свършило работа. — Той се изкиска тихо, по детски. — Не мисля, че докторът би се съгласил да те отведа, ако знаеше това, нали? Не се тревожи. Няма да му го кажа, ако ти не го сториш… Но ти, разбира се, не можеш, нали? Виждаш ли, майко, Бог се измайтапи и те прикова. Това е знак. Знак за мен.

Главата на старата жена остана неподвижна, но сълза се процеди от ъгъла на окото й и намери бръчката на слепоочието й. Той понижи гласа си още повече и му придаде съзаклятническа интонация.

— Ние с теб ще бъдем заедно. Сами. И ще можем да си говорим за някогашните дни. За старото време в голямата ни стара къща. За времето, когато бях дете. Когато бях слаб, а ти силна. — Гласът му вече беше съскане. Змия, която дишаше в ухото на старицата.

— Направих го отново, мамче. Още веднъж. Точно както преди три години. Но този път, понеже Господ те заклещи в затвора на собственото ти грозно тяло, не можеш да попречиш. Вече не можеш да ме спреш, и аз ще продължа да го правя отново и отново. Това ще бъде нашата малка тайна. Ти ще присъстваш до края, майко, обещавам ти. Но това е само началото…

Отвън, в коридора, двете сестри, които изобщо не предполагаха какво всъщност става между майката и сина, се отдалечиха от болничната стая с трогателната картина на разпадащ се живот и неотклонна синовна привързаност и се върнаха към ежедневието на дежурствата, графиците и разпределението на лекарствата.