Джон Кейс
Синдромът (43)

Епилог

Единствената личност, която посети Макбрайд през седмицата, която той прекара в полицейския участък на Давос, беше един служител от американското посолство в Берн, но и той беше много строг.

Никъде не се появи съобщение за инцидента в хотел „Фрайбург“. Хенрик де Гроот щеше да бъде лекуван в частен санаториум в неизвестна страна. Дали щеше да бъде освободен след това зависеше от твърде много неща, както и от това колко щеше да си спомня.

Междувременно беше направена уговорка Макбрайд да плати неголяма глоба за нарушаването на спокойствието на банкета. Той и неговата „приятелка“ щяха да бъдат откарани до летището на Цюрих, където щяха да ги качат на първия самолет за Щатите. Колкото до събитията в Шпайц, кантоналните власти се съгласиха, че няма да има никаква полза от публичен процес, който можеше само да затрудни двете държави.

— Какво значи това? — попита Макбрайд.

— Аз съм само пратеник — каза посетителят. — Просто трябва да ви предам съобщението. Не зная подробности. Но мога да ви кажа следното: въз основа на телеграмите, които видях, и хората, които са ги подписали, има само два начина тази история да свърши.

— И какви са те?

— Бих предпочел „щастливия финал“. Към това се стремим всички.

— Започва да става страшно — засмя се Макбрайд. — А какъв е другият?

— Другият ли? Другият е… с нещастен завършек. И това ще стане, ако решите да разкажете на някого вашата история. Тогава вероятно ще си счупите врата някъде в планините. — Той го погледна многозначително и добави: — Не ходете в планините.

И Макбрайд не отиде.

Когато се върнаха във Вашингтон, списъкът на Ейдриън беше дълъг цели три страници и включваше десетки точки и подточки. Разделът на сравнително обикновените проблеми имаше 23 точки, които изискваха нейната активна, ако не и незабавна намеса. Те включваха оправянето на взетия под наем додж (върнат след 42 дни и пострадал при пожар и заден удар) и прибирането на личните й вещи от кантората. Това нямаше да й е много приятно, но след всичко, което беше преживяла, тя не се вълнуваше много. Напротив, сега гледаше напред и мислеше да започне частна адвокатска практика.

Но първо трябваше да почисти апартамента на Ники и да оправи и своя. Беше обещала на хазайката си, че ще свърши всичко това до края на месеца.

И освен това ставаше дума за самата Ники. Пепелта на Ники все още стоеше в „класическата урна“ и Ейдриън просто трябваше да направи някакъв ритуал за помен на покойната си сестра.

Макбрайд имаше собствен списък, като в по-голямата част от него ставаше дума за събирането на парчетата от един прекъснат живот. Имаше приятели и колеги — в Сан Франциско и на много други места — и искаше да ги види. Трябваше да поднови и кариерата си като изследовател-психолог. Имаше и спящи банкови сметки, както и малка брокерска сметка в „Мерил Линч“, които трябваше да се проверят. Може би защото беше живял близо до Силициевата долина, скромните му вложения бяха насочени към Интернет. Той си спомни какво е купил и на каква цена и от пръв поглед разбра щастливата новина, че през неговото отсъствие като Джеф Дюран стойността на дяловете му в „Сиско Системс“, „Интел“ и „ЕМС“ е скочила главоломно. Не беше богаташ, но неговите петнайсет хиляди долара се бяха увеличили многократно.

Лу не можеше да понася мисълта да живее в апартамента, където беше живял като „робот“, и затова, докато решат къде да се преместят, живееха в бомбоубежището. В началото се сблъскаха с неодобрението на госпожа Спиърс, но Лу я спечели, като почисти градинката, подкастри храстите и поправи машината за миене на чинии.

— Не знаех, че си толкова ловък — отбеляза Ейдриън.

— Когато бях малък — каза той, — не ми беше леко, но не можехме да си позволим да викаме чужди хора да вършат тези неща.

— Разбрах. Но аз така и не се научих как да ги поправям.

— В Мейн се гордеем, че сме янки. Янките могат всичко.

— Така ли?

Той седеше на леглото и си събуваше обувките. Тя се хвърли върху него, повали го по гръб и го яхна. После прокара пръст по долната му устна и попита:

— Това отнася ли се за всички области от живота?

— Абсолютно.

Тя го целуна.

— Ние сме прочути с това — каза той, като пое дъх. — И освен това сме много интелигентни.

— Винаги ли говориш толкова много? — засмя се тя.

Накрая, две седмици след като се върнаха от Швейцария, Ейдриън реши какво да направи с останките на Ники.

Обясни идеята си на Лу и той й помогна да намери възможно най-доброто в уебстраниците: управляем модел на яхта, собственост на някой си Таз Браун. Свързаха се с него по имейла, а после и по телефона.

— Не ми се иска да я продавам — каза Браун, — но жена ми каза, че трябвало да я махна, защото била кръстена на името на първата ми съпруга.

Сключиха сделката набързо, запалиха субаруто на Ейдриън и следвайки указанията на Браун, изминаха четирийсетина километра до новата му тухлена къща край Потомак. Реката беше започнала да се размръзва.

След като се запознаха, Браун — жизнен петдесетинагодишен мъж — ги поведе към гаража, за да им покаже „Патриша“. Яхтата съседстваше с две луксозни лимузини.

— Страхотна е — каза Макбрайд.

— Дълга е метър и петдесет, мачтата е висока два метра. Разглобява се на две части и има специална калъфка за пренасяне върху кола. Хубаво е да имате багажник.

— Много е красива — каза Ейдриън.

— Корпусът е от карбон и е много здрав — похвали модела Браун. — Също като яхтите в Купата на Америка.

Ейдриън го помоли да й покаже как моделът се разглобява и сглобява, как се закачва килът и как се работи с дистанционния електронен контрол.

— Направо без пари ви я давам — каза той, докато тя пишеше чек за 1250 долара. — Една нова струва поне пет хилядарки.

— Знам, че са много пари — каза Ейдриън, докато се друсаха към Вашингтон, — но дори и най-икономичният ковчег ще ни струва пет пъти повече. И повярвай ми, на Ники това би й харесало много повече.

Панорамният път Маунт Върмънт следваше бреговата линия на Потомак на юг от стария град Александрия. Успоредно на него минаваха алеи за пешеходци и колоездачи и крайбрежието бе изпъстрено с паркове, кейове и места за пикник. При добро време реката се оживяваше от сърфисти и гребци на кану, а на сушата излетници и рибари споделяха поляните с бягащите за здраве, колоездачите и с разхождащи се семейства.

Но сега нито времето беше хубаво, нито беше ясен ден. Бяха абсолютно сами на брега. Луната, неясна и почти невидима зад облаците, светеше съвсем слабо, но те бяха взели мощни фенери. Отне им няколко минути да извадят „Патриша“ от калъфа и да сложат мачтата, кила и руля. Спуснаха я на вода в едно малко тихо заливче и Ейдриън с премръзнали пръсти постави две свещи в стъклени купи на борда — едната отпред, другата отзад. После сложи урната с праха на Ники в квадратната ниша в средата на лодката. Накрая сложи и цветята — рози и нарциси, лилии и петунии.

След това запали свещите и изпрати Ники по пътя й. С радиоуправлението Лу насочи лодката извън заливчето. Лек ветрец наду платната и тя пое към средата на реката. Ейдриън малко се тревожеше, че тежестта на свещниците и на пепелта може да създаде трудности при маневрирането, но изглежда, лодката не се влияеше от тях. Слабите пламъчета примигваха и осветяваха белите платна. Щом лодката стигна океана, Лу изви платната така, че да се издуят от вятъра. Отливът започваше, вятърът беше южен. Лодката заплува напред.

— На добър път — прошепна Ейдриън и вдигна ръка за сбогом.

Лу пусна кутията за радиоконтрол на земята и прегърна Ейдриън. Всичко вече зависеше от вятъра и водата. Лодката се движеше плавно и след няколко минути вече не можеха да виждат нито корпуса, нито свещите. Само когато лодката се повдигаше от вълна, зърваха призрачното бяло на платното — само за миг, преди отново да падне надолу.

Стояха така в мразовития мрак и гледаха как платното бавно изчезва в тъмната морска вода.