Джон Кейс
Синдромът (14)

13.

Това беше безумие.

Изнервен от разправията със сестрата на Нико и нейния старомоден доберман, Дюран седеше пред компютъра и четеше последните няколко записа от досието на покойната.

„15 октомври

Състояние на хипнотичен транс. Подтикване на пациента да си припомни «мрачната нощ». Преодоляване на първоначалната съпротива, но задръжките все още съществуват. Спомените за «черната меса» са болезнени дори и под хипноза. Нова подробност: участие в ритуал за причестяване със семенна течност и кръв.

20 октомври

Никол Съливан е мъртва. По-младата й сестра, Ейдриън Коуп, нахлува по време на сеанса с Де Гроот, за да ми заяви, че ме смята виновен за самоубийството на сестра си. (Тази промяна от мъка към гняв може би да е здравословна за изцеляването на госпожица Коуп.)“

Натисна бутона на файла и направи допълнение:

„5 ноември

Второ посещение на Ейдриън Коуп; съпроводена от частен детектив на име Бонила. Отправен ми е иск за 10 милиона долара граждански щети (!) за съзнателно предизвикване и задълбочаване на душевно разстройство, измама и самозванство. Невероятно, но детективът представи фалшифицирани писма и документи в подкрепа на твърдението.“

Това беше лудост. Ако документите бяха истински, сигурно би имало смисъл да се занимава с тях. Но те не бяха. Тогава какво се надяваше да направи сестрата на Нико?

Направо да се почудиш с какво се занимават юристите и частните детективи.

Стана от компютъра и отиде до стария дървен бюфет, където държеше колекция от специални малцови уискита и няколко кристални чаши. Наля си два пръста „Лерой“, разклати чашата за миг и пийна. С помощта на предпечатна система всеки би могъл да си набави каквито си иска документи. Документ за раждане, смъртен акт. Всичко. Но не това беше главният въпрос — не това го безпокоеше всъщност. Смущаваше го най-силно фактът, че Бонила и Коуп нямаше да спечелят нищо, ако го атакуват с фалшиви документи.

Отпи още една глътка от уискито и отиде до прозореца. Погледна към катедралата и си помисли: „Може би онзи тип, Бонила, е изфабрикувал всичко това и е продал пакета като истинска стока на сестрата на Нико. Може би си е представял, че ще изкара малко парички…“.

Това, разбира се, също беше възможно, но… Колко печен би могъл да бъде тип като онзи?

Поклати глава. Не знаеше какво да мисли. От една страна, дразнещо, от друга — объркващо. Да срещнеш някого лице в лице и той да отрича нещо толкова основно като самоличността ти — и да го прави във всекидневната ти… Е, това наистина можеше да те изкара от равновесие.

Какво беше казала? „Мъжът, за когото се представяте.“ Смешно обвинение, но дори и то го караше да се чувства така, сякаш е осветила душата му с фенерче и е открила строителна пукнатина от челото до краката. Очевидно грешеше, но обвинението докосна сърцевината на това, което толкова много го безпокоеше напоследък: отчуждението, което изпитваше, и това усещане… не можеше да го определи точно.

В сърцевината на най-интимния му свят… но такава сърцевина нямаше.

Дюран свърши уискито, обърна се и отиде в хола. Взе снимката на майка си — тя бе седнала на люлката на верандата, с отметната глава и се смееше щастливо. Той затвори очи и се опита да си припомни как наистина изглеждаше. Но това, което помнеше, беше… само снимката. Мама на люлка.

Наистина имаше проблеми с паметта — или най-малкото със спомените си. Нямаше нищо „ейдетично“^[1] в тях. Беше чел литература по въпроса и точно този термин беше използвал Юнг, за да охарактеризира спомените на „прустианския“ характер, описвайки сцената, когато излегналия се в леглото Пруст внезапно потъва в съвсем реално минало само в резултат на това, че е отхапал крайчеца на потопена в чай бисквита.

Въпросът не беше само в това, че спомените на Дюран бяха почти изцяло визуални. Отсъстваха усещанията му за цвят и мирис, за вкус и звук. Имаше само една зрителна представа, и толкова. Или с други думи, помнеше майка си по начина, по който помнеше… Елеонор Рузвелт (или Мерилин Монро, или Покахонтас).

Злобната усмивка на Еди Бонила се въртеше пред очите му като тържествуващата физиономия на Котарака от „Алиса“. И лудешкото обвинение ехтеше в ушите му: „човекът, за когото се представяте…“.

Как можеше да си спомня толкова неща, толкова думи, а да не помни гласа на майка си? Ако го помолеха, можеше да рецитира глави и поеми за живота й: къде беше родена, времето, когато се бе загубила в гората, как на седемнайсет години бе паднала от кон и си бе счупила вратен прешлен — нещо, което й бе попречило да участва в абитуриентското тържество. Но факт беше, че той си я припомняше като част от своята „база данни“ — заедно с Джеймс Дийн, пристанището в Балтимор и така нататък.

Отиде до бюрото си и потърси в телефонния указател номера на Службата за регистрация на населението в окръг Колумбия. После изслуша дългото и добре организирано обяснение, записано на автомат, описващо процедурите по получаване на документ за раждане или смъртен акт. Гласът отбеляза, че разкриването на подобни документи е ограничено в съответствие с нормите за запазване на тайната на частния живот. Документите за раждане не можеха да стават публично достояние сто години. Смъртните актове не можеха да се оповестяват, преди да са минали петдесет години. Единственото изключение от правилата се правеше за притежателите на въпросните документи или за най-близките им сродници.

Записаният глас съобщаваше, че за да получат сведенията, тези хора трябва да представят редовната си лична карта със снимка. Което доказваше, че документите на Бонила бяха изфабрикувани. С изключение на това… че той беше детектив. И от това, което Дюран беше гледал по телевизията и чел в книгите, частните агенти си изкарваха хляба, като ползваха различните си „контакти“, за да нарушават правилниците. Това, че един детектив можеше да измъкне смъртен акт от Гражданския регистър, не бе толкова невероятно.

„От друга страна — помисли си Дюран, — мислите ли, че не знам кой съм и дали съм умрял, или не.“ Това разсъждение би било забавно, ако не беше фактът, че негов пациент бе извършил самоубийство и сега предявяваха към него иск за милиони.

Но имаше и нещо друго — нещо, което Бонила бе казал. На Дюран му трябваха няколко секунди, за да си спомни: Индексът за прекъснати поради смърт обществени осигуровки. Детективът беше отишъл в Гражданския регистър и бе прегледал страницата по Интернет на Общественото осигуряване.

„Може би това обяснява нещата — помисли си Дюран. — Може би е открил някого с подобно име — или дори със същото име — и го е сбъркал с мен.“

Дюран седна пред компютъра си — влезе в Интернет и потърси сайта, който съдържаше списък на прекратените обществени осигуровки поради смърт. Страницата вървеше заедно с уебстраници за генеалогията и той потърси и в раздела „Предци“.

Скоро се свърза — имаше три характеристики: първо име, последно име и държава. Дюран въведе имената си на подходящите места, а за окръг посочи Колумбия. Няколко секунди по-късно резултатите се показаха на компютъра — имаше данни само за един човек с такива имена:

„Име: Джефри Дюран

Роден: 25 август 1968

Починал: 4 април 1970

Местожителство: 20010, (В. О. К.)

НСО: 520 — 92, 0668“

Това беше той.

Дюран почти загуби свяст.

Шофьорът нямаше представа как да стигне до гробището Рок Крийк, макар че и двамата можеха да видят хълма, на който се намираше — виждаха пътя през парка, виждаха гробовете, статуите и гробниците, издигащи се на височината. Опитаха откъм „Калвърт“, после край катедралата и откъм булевард „Масачузетс“, но щом се отклоняваха от шосето покрай парка, гробището изчезваше.

— Ще трябва доста да пообикаляме — каза шофьорът. — Имате роднина, който е погребан тук, така ли?

— Да — каза Дюран.

— Не ми е работа — каза таксиджията малко разкаяно, — но и аз загубих майка си преди осем години и не съм ходил на гроба й отдавна.

Поклати глава и се наведе да пусне чистачките.

„Преди осем години…“ — помисли си Дюран. Тогава бяха починали и родителите му — през лятото на 93-та. Накрая спряха пред малка бензиностанция до хотел „Уотъргейт“ и шофьорът слезе и отиде до служителя.

— Мой човек… — потупа го той по рамото.

Влязоха в канцеларията и след малко шофьорът се показа с карта в ръка. Тръшна се на седалката, потупа пожълтялото арматурно табло и обяви:

— Сега отново напред.

Така и стана. Намериха пътя към гробището на около два километра, но докато стигнаха до малката сграда при входа му, вече валеше силен дъжд.

— Приятел — каза шофьорът, докато Дюран му плащаше. — Искаш ли чадър?

— Моля?

— Безплатно, ей така. Всеки дъждовен ден поне двама-трима клиенти си забравят чадърите. И какво да правя, опитвам се да преразпределям благата, нали разбираш?

Дюран бе така разчувстван от внезапната любезност на шофьора, че дори се натъжи, когато таксито замина; като че ли се разделяше с приятел.

Посрещна го вялият гробищен служител, който, по мнението на Дюран, изглеждаше така, като че ли скоро щеше да се присъедини към онези, които надзираваше. Кожата му беше хартиенобяла, очите — със зачервени клепачи и гуреливи. Беше в работни дрехи — тъмносиня риза, дочени панталони и ботуши.

— С какво мога да ви услужа? — попита той.

— Търся един гроб.

— Е, дошли сте на точното място. Как е името?

— Дюран — отвърна той и му прозвуча много глупаво. — Джефри Дюран.

Мъжът мълчаливо пусна информацията в компютъра и след миг изпринтира карта на гробището, загради с кръгче район, отбелязан като П-3, и без да каже дума, подаде листа на Дюран.

Чадърът беше голям и хубав, с дървена дръжка. Дюран излезе навън и го отвори, а дъждът, като по подаден сигнал, заваля още по-силно. Той нямаше нищо против, че вали — ако не друго, намалената видимост притъпяваше агорафобията, стегнала стомаха му.

Стоеше под чадъра и изучаваше картата, и успя да разбере само едно: откриването на гроба не беше лесна работа. Дори и с помощта на картата му трябваха почти двайсет минути. Когато най-после намери гроба, обувките, чорапите и крачолите на панталона му бяха прогизнали.

Надгробният камък на Джефри Аарон Дюран беше на малко възвишение, под един разклонен норвежки смърч. Земята беше подгизнала от дъжда и покрита с иглички; миришеше на Коледа. Дюран се загледа тъжно в надписа:

„Джефри Аарон Дюран

Р. 26 август, 1968

П. 4 април, 1970

Понякога Небето взима в обятията си онези, които обича най-много“

Видът на надгробния камък му подейства като юмручен удар. Дъхът му спря и за момент той се вдърви; уплаши се, че около него има само празнота; че ако погледне, ще открие, че върви по път, по който няма нищо, освен несигурност, че светът, който познава, е само халюцинация, творение на разстроения му ум. Потресен, Дюран стоеше безпомощно; порив на вятъра изтръгна чадъра от ръцете му и го метна встрани. Той се обърна и се загледа в търкалящия се по хълма чадър, благодарен, че има хълм, чадър и гробище.

Вече нищо не можеше да го учуди — огледа се пак и видя това, което вцепенението му бе попречило да разбере още от пръв поглед — той стоеше на семеен парцел, обграден от гробове на няколко Дюрановци. За втори път през тази минута светът се разклати пред очите му; от гранитната плоча се възнасяше ангел със събрани криле и сведен надолу поглед. Под ангела бяха издълбани имената на родителите му: и те като него бяха починали през 1970-а.

Думите от смъртния акт минаха през съзнанието му: масивна травма (автопроизшествие). А не задушаване от въглероден окис, и не в Нантъкет, а в Карлайл, Пенсилвания.

Той се обърна и бавно закрачи под дъжда. Стигна в сградата на гробището целият измокрен и помоли служителя да му повика такси.

Мъжът го погледна бавно и зло и като видя изражението му, се ухили жлъчно, със зле прикрита подигравка.

— Какво има? Призраци ли видяхте?