Джон Кейс
Синдромът (17)

16.

Дюран се облегна на седалката в таксито и загледа преминаващите прозорци, унесен от свистенето на гумите в дъжда. Би трябвало да се чувства по-добре. Би трябвало да е щастлив. От поведението на оператора бе очевидно, че е преминал теста победоносно. Което би трябвало да го кара да се чувства… правдоподобен, или нещо такова. Но изпитваше само мъгляво напрежение и очакване — като че ли скоро трябваше да се случи нещо важно.

Чистачките работеха бясно, но почти нямаше полза — дъждовните капки падаха и се взривяваха върху стъклото.

— Лайняна работа — каза шофьорът.

Дюран кимна и като забеляза малкото знаменце, поставено на арматурното табло, подхвърли, без да мисли:

— Лавалас.

Шофьорът трепна и го погледна.

— Пале креоле, занми?

— Какво?

— Казах: пале Креоле — или не?

— Не. — Дюран поклати глава, несигурен какво го питат. — Не говоря креолски.

Шофьорът изхихика.

— Ами „лавалас“ — голям дъжд?

Дюран не знаеше откъде е научил тази дума. Може би от телевизията, но… занми означаваше „приятел“. Някак бе сигурен, че знае и тази дума. „Господи!“ — помисли си той и погледна през прозореца към червената плетеница на блестящите стопове.

— Глей! — възкликна шофьорът. — Точно по средата!

Дюран погледна и видя една кола, спряла в голяма локва. Водата покриваше почти цялата улица и другите коли трябваше да заобикалят.

— Малко музика, шефе?

— Да, би било добре — кимна Дюран.

Мъжът мушна една касета.

— Бих ви пуснал коша, специално за вас, но другите клиенти не обичат звука на роговете. Така че нося Марли.

Касетката започна: „Няма же-на, няма сълзи…“ Таксито потегли по-бързо, но скоро забави и се заклати, после закова на място, някак странно, в такт с музиката. Дюран се облегна назад и затвори очи. „Конпа… но чия конпа? Еклипс?… Сладкият Мики… Табу.“ Откъде му хрумваха тези думи? Откъде познаваше тази музика? От телевизията ли? Не, едва ли. Това беше нещо като „дежа ву“ или като онази история за прераждането.

И това го караше да изтръпва.

Защо нещо се въртеше в главата му и каквото и да беше, съществуваше извън контрола му? Като че ли неговата идентичност, усещането му за самия себе си се лющеше като боя на стара къща.

Имаше моменти, когато изглеждаше, че си спомня — наистина помнеше — някакъв друг живот. Гласът на таксиджията — „Пале креоле, занми?“ и кръглото му черно лице… Пред него изникваха образи от Хаити. Можеше да усети дъха на мястото — комбинация от жасмин, ром и канални води. Това беше място, което познаваше до болка. Беше сигурен. Но кога? И защо? Не можеше да каже. Всичко, което знаеше, бе, че спомените му от Хаити са триизмерни и ейдетични, не като другите неясни спомени (не като споменава майка му например). Беше нещо истинско, а не смес от телевизионни предавания и статии.

И това не бе всичко. Имаше и други спомени или откъслечни впечатления, които не можеше да си обясни.

Струваше му се например, че знае много за гъбарството. Това усещане бе изплувало в супермаркета, докато пазаруваше. Внезапно бе разбрал, че терминологията на гъбите му е така добре позната, както имената на президентите. Откъде идваше това?

„Помня, когато седяхме така…“

И ветроходството. Някога бе имал яхта, почти бе сигурен в това. Някъде, където имаше много мъгли. Може би в Портланд или Ванкувър. Всъщност откъде се взеха тези имена? Та той изобщо не беше ходил там. Но плуването с яхта — можеше да усети водата, плъзгаща се под корпуса, да вкуси солените пръски, да види отражението на светлината, танцуващо върху вълните, да почувства как солта засъхва на кожата му.

Но всичко беше така призрачно. Спомените просто изплуваха, а после изчезваха. И нямаше значение колко упорито се опитваше да ги задържи и колко се стараеше да ги изследва, те просто се разтваряха в съзнанието му — като кубчета захар в чаша чай. И оставаше така, без спомени… или по-точно със спомени за други спомени.

„В градината на Тренчтаун…“

Шофьорът караше по „Кънектикът“, покрай Националната зоологическа градина. Пред входа на „Мънки бар“ непрестанно мигаше кървавочервено неоново петно. Дюран се помръдна неспокойно на мястото си и отмести поглед от улицата.

Имаше един спомен, който той не искаше да изплува, който отчаяно се опитваше да забрави. Картина, караща стомаха му да се обръща — бледожълтите стени на някаква кланица в предградията. Залепнали парчета съсирена кръв по ръба, където стената опираше в тавана. Кръв навсякъде. Плътна и на съсиреци, тя покриваше пода и опираше до обувките му.

— Лошо ли ви е?

Сигурно беше изпъшкал, защото шофьорът го наблюдаваше в огледалото с очевидна тревога.

— Не — отговори Дюран. — Боли ме зъб.

Шофьорът се ухили, зави и вкара колата под арката пред сградата на Дюран.

— За момент си помислих, че ви е сграбчила лоа.

И се изсмя.

Дюран се усмихна и поклати глава. Подаде на шофьора двайсетдоларова банкнота, отвори вратата и понечи да излезе. Навън бе истински потоп.

— Можеш да изчакаш, приятел — каза шофьорът. — Иначе ще се намокриш до кости.

Дюран му благодари, но все пак се измъкна и точно както бе казал шофьорът, се измокри от глава до пети. Не че това му пречеше, дори напротив. Дъждът и студът прогониха от съзнанието му жълтеникавата стая. И това беше чудесно.

Постоя за малко под дъжда, после влезе в антисептичното фоайе на сградата — беше тихо и пусто. „У дома“ — помисли си. Думите бяха пълни със сарказъм. Истината беше, че не изпитваше никаква привързаност към това място. То му приличаше повече на хотел с апартаменти или на жилище на приятел, който е напуснал града за уикенда. Удобно, наистина, но нищо не го свързваше с него.

След пет минути беше под душа; парата се вдигаше, а водните струи танцуваха по раменете му. Почувства се по-добре още докато влизаше в апартамента. Но не се почувства наистина добре, докато не се обърса с хавлията и не седна на дивана с дистанционното в ръка.