Джон Кейс
Синдромът (37)

36.

Пътуването до „Хилтоп Хаус“ беше тихо и печално; река Шенандоа отразяваше лунната светлина.

Не говореха. „Всички около мен умират — мислеше Ейдриън. — Ники, Бонила, Шоу.“

Макбрайд караше с една ръка, другата небрежно бе прехвърлил на съседната седалка. Това напрягаше Ейдриън и я караше да се чуди дали иска да я прегърне, или още по-лошото: не иска.

Колата летеше по пустото шосе, планините и горите чернееха на фона на звездното небе.

Размити фарове се показаха в огледалото и по гърба на Макбрайд полазиха студени тръпки. Но колата ги задмина и отново бяха сами.

— Мислех си — обади се Макбрайд, — че може би ще се наложи да се разкараме някъде.

— Къде например?

— На Луната, ако намерим билети. Иначе може просто да се покрием.

Тя се замисли. Истината беше, че нямаше къде да отиде. Жилището й не ставаше. Вече бе останала и без работа. А след Бонила и Шоу не искаше да се свързва с никой друг.

— Искам да разбера какво се случи с Ники — настоя тя. — А пък и ти се нуждаеш от мен.

— Аз ли? — Макбрайд я погледна. Светът беше само черно и бяло. В тази светлина Ейдриън беше прекрасна.

— Ами да — каза тя. — Колата е на мое име.

— Е, тогава можеш да останеш — каза той.

— То било лесна работа.

Макбрайд се засмя и си помисли: „Искам да я прегърна“. Но точно тогава се показа „Хилтоп Хаус“ и моментът беше изпуснат.

Но не и забравен.

 

 

В хотела я попита какво знае за Крейн. Вместо отговор тя измъкна куп листа от чантата си и му ги подаде.

Повечето бяха разпечатки от „Нексис“, включително два материала от „Уошингтън Поуст“ и „Сарасота Стар-трибюн“. Той ги прочете внимателно, като си отбеляза организациите, където бяха споменати имената на Крейн и на сестра й. Колкото повече се заравяше в разпечатките, толкова повече забравяше за Ейдриън, която седеше на леглото със свити крака. Стаята беше малка и претрупана и той се бе наместил на дивана — неудобна, корава мебел близо до балкона.

— Отиваме във Флорида, нали? — попита тя.

— Да, трябва да отидем. — Правеше всичко възможно да не я поглежда. — За начало може отидем в болницата и да видим какво ще ни кажат. Да проверим и в съда за някаква следа. Да проверим завещанието…

— Хм — каза тя и протегна ръце над главата си. — Значи просто отиваме и питаме.

— Докато не измислим нещо по-умно — каза той и отвори вратата на балкона — внезапно му бе станало горещо.

Тя го изгледа продължително, изви и изпъна младото си тяло.

Макбрайд изстена вътрешно, изправи се и излезе на балкона.

Истината беше, че мислеше за нея по цял ден като гимназист — не, по-лошо — като малко момченце. По цял ден — и в къщата на Шапиро, и в мрака на ужасяващите истории, дори при страшната вест за Шоу. Страдаше от мъчителното влечение, което превръща живота на всеки юноша в агония.

Сега, застанал на балкона, той се загледа в светлините на колите и си помисли: от колко време не е лягал с жена? Не беше сигурен — паметта му все още се възстановяваше. Но това беше преди времето на Джеф Дюран — в това поне беше сигурен.

Ейдриън беше хитруша и това беше факт. Но също беше факт, че Лу Макбрайд беше последното нещо, което й трябваше сега.

Вече беше загубила сестра си, работата си, за малко да загуби и живота си — и той беше отговорен за всичко това. Не беше редно да се възползва от нея просто защото бяха заедно в тази отчаяна обстановка. Освен ако…

Неестествено беше да спят в една и съща стая и да не се любят. „Такава е човешката природа“ — каза си той, спорейки със съвестта си. Бяха преминали заедно през много неща и не ставаше въпрос само за секс — той наистина я харесваше. Беше умна и привлекателна, весела и непосредствена. Беше като на война или при природни бедствия. Хората просто се свързваха.

Тогава защо се противопоставяше? Защо просто… не направеше своя ход!

Но беше късно — може би не точно късно, просто бе отрезвял. Студът му бе повлиял и когато влезе в стаята, той вече не беше така възбуден. Ейдриън все така седеше на леглото, зачела се в изтъркания пътеводител за Харпърс Фери и околностите. Погледна го изпод дебелите си тъмни вежди — убийствен поглед. Очите й бяха игриви и подканящи. Той си помисли за всевъзможните положения, които би могло да заеме тялото й. Без дрехите.

— Звездите ли гледаш?

— Не — отвърна той. — Мислех си… Няма да ти кажа какво си мислех.

Тя се усмихна и той трябваше да събере цялата си сила, за да не се хвърли в леглото. И да потъне в нея.

— Ами… — каза вместо това, — да вземем да се наспим.

Тя кимна, прибра колене към гърдите си и сключи ръце около тях. Вече беше напълно заключена. Радиаторът тихо шумеше. След малко въздъхна и каза:

— Страхотно.

 

 

Пътуването беше дълго — сменяха се на волана, караха през целия ден и късно вечерта спряха в един мотел и поискаха стая с две легла. Ейдриън беше притеснена — не бе мислила, че тялото й е способно на такава тийнейджърска страст.

Сутринта отидоха до канцеларията на „Ла Ризорт“ на Лонгбоут Кий и една русокоса, почерняла от слънцето жена им каза, че вилата на Калвин Крейн била опразнена преди седмици. Но самата постройка — три спални, тераса към океана и всякакви екстри — се продавала. Интересували ли се?

Не.

Спряха да хапнат и обсъдиха следващите си стъпки. Първо поред се оказа съдилището в Брадентън, където им казаха, че Крейн не е имал връзка с никого. Половината от състоянието му бе разделено по равно между Харвардския университет и Американското дружество за борба с рака. Останалата част бе за „любимата ми сестра Тиадора Уилкинс и приятелката ми Марике Винкелман“.

Следващата им спирка беше къмпингът за каравани, където болногледачът на Крейн — Левитикъс Бен от Ямайка — живееше с глутница лаещи кучета. Висок черен мъж с широка усмивка, Бен беше приятен, но и малко вятърничав. И малко ядосан.

— Когато господин Крейн почина, петима полицаи разчистваха къщата направо с четка за зъби. И какво откриха? Малко ганджа. Само мирис. Искам да кажа — нищо особено. Само за мое лично ползване, нали разбирате. След това ме разпитваха грубо, като че ли къмпингът е нацистки лагер. И ги питам: как тая работа ще реши проблема ви бе, хора? Кажете как!

На Бен му трябваше доста време, за да се укроти, но всъщност нямаше какво друго да научат от него.

— Бях нещо като негова медицинска сестра, разбирате ли? Човешката част на инвалидната количка. Но не си говорехме много. Всъщност въобще не си говорехме. Само „добрутро, Левитикъс“. „Добрутро, госин Крейн“.

— Значи не беше много дружелюбен?

— Всъщност беше много затворен.

 

 

Сестрата на Крейн живееше в „Паркингтън“ — луксозно общежитие за стари хора в облицована със стъкло и камък сграда на една от широките красиви улици на Сарасота. На южната страна имаше дълга остъклена тераса с люлеещи се столове. Само един беше зает — на него седеше с изпънат гръб възрастна дама с къса, момчешка подстрижка. Краищата на белия й бретон бяха толкова равни, че Ейдриън помисли, че за да се среши, сигурно използва линийка. Лицето под бретона някога можеше и да е било красиво, но сега хубостта му бе потънала в мрежа от дълбоки бръчки. Приличаше на старо бебе. Носеше раирана блуза на сини и бели ивици, пола, широк бял колан и бели обувки и чантичка.

Когато се приближиха, жената се изправи.

— Трябва да сте Ейдриън и Лу — каза тя с нисък, приятен глас. — Казвам се Тиа, макар че не държа на това. Ако ви е неудобно да се обръщате на малко име към някой толкова „древен“, може да ме наричате и госпожа Уилкинс.

— Приятно ни е да се срещнем, Тиа — каза Ейдриън.

Малко се бе стреснала, когато разбра, че Тиадора Уилкинс наближава деветдесетте и живее в старчески дом. Единственият жив сродник на Калвин Крейн едва ли бе запазил ума си, за да им помогне. Но очевидно случаят не беше такъв.

— А това е господин Макбрайд.

Старата дама ги покани да седнат и влезе вътре, за да провери може ли да „изпроси малко леден чай“. След малко се върна, следвана от един мургав мъж с поднос, и внимателно се настани в стола си. След като всички взеха чашите, тя се усмихна и каза:

— Казвайте какво има?

— Както ви казах по телефона — започна Макбрайд, — Ейдриън смята, че сестра й, Нико, е поддържала кореспонденция с брат ви, преди да почине. Сестра й също се помина неотдавна…

— Надявах се да взема писмата — рече Ейдриън. — За спомен.

Старата жена сви устни и сбърчи нос.

— О, скъпа. Страхувам се, че не мога да ви помогна. Кал и аз не бяхме много близки, нали разбирате.

— Аха. — Ейдриън се опита да скрие разочарованието си.

— Сигурно се питате защо, нали? Ето на — брат и сестра, стар негодник и стара особнячка, живели на половин час път, а се срещахме… — тя духна бретона си: жест, вероятно запазен от юношеските години — през половин година. На Деня на благодарността и на Великден. Това беше всичко.

— Значи не сте се разбирали много.

— Никак. Кал ме смяташе за вятърничава — и мразеше мъжа ми. Наричаше го дилетант — което сигурно беше вярно, мир на праха му. И все пак…

— А какво вие мислехте за него? — попита Ейдриън.

— За моя малък брат ли? Мисля, че беше най-арогантният мъж на света.

— Наистина ли?

— О, да. Вярно, беше идеалист, но и Хитлер е бил идеалист. Просто хора, които си мислят, че знаят кое е най-доброто за другите. — Тя повдигна елегантно изскубаната си вежда. — Ужасно е да се каже, но не ми липсва много.

— Не бяхте ли ужасена, когато…

— О, да — в крайна сметка беше толкова грозно. Сигурно на Кал му е било много гадно. И толкова левашки — да го застрелят по този начин. Сигурно би се отвратил от такова нещо.

— Имате ли представа кой…

— Кой го е убил ли? Не, съжалявам. Хора като него имат невероятен брой врагове, макар че не мисля, че някой от съдружниците му би могъл да бъде чак такъв… каубой. — Тя се поколеба, наведе се напред и прошепна: — Говорихте ли с Мами?

Те се спогледаха и поклатиха глави.

— Коя е Мами? — попита Макбрайд.

Старата дама се засмя — дълбок, гръден смях. После отпи глътка чай.

— Мами беше истинската любов на Кал.

— Така ли?

— Но никак не прилича на Кал. Всъщност аз дори я харесвам — макар че не разбирам какво намираше тя в него. Но бяха приятели цял живот. Срещнали се в Лондон през войната. Той бил офицер — тя нещо като свръзка. Омъжена, както се оказа после. — Тя се засмя. — Наричах я „малката холандка“, защото… тя си беше точно такава! Холандка, искам да кажа. Марике Винкелман. Кал й казваше просто „Мами“.

— А съпругът й? — попита Ейдриън.

— А, мисля, че почина — преди двайсетина години. Работеше в Червения кръст в Женева. И двамата работеха там. В отдела за помощи за бегълци.

— Разбирам — каза Макбрайд, макар че не разбираше нищо.

— Там е започнало всичко — добави Тиа.

— Кое? — запита Ейдриън.

— Любовната им история. Той беше в Цюрих. Женева не беше далеч — макар че защо тя не се омъжи за Кал след смъртта на съпруга си, така и не разбрах. Може би са били много заети.

— Смятате ли, че тя би знаела нещо за документите му, ако е оставил такива? — попита Макбрайд.

Тиа Уилкинс разбърка чашата с леден чай, отпи дълга глътка и попи устните си с коктейлната салфетка.

— Ако някой знае — каза тя, — това е Мами, макар че… Ще ви дам адреса й, може да проверите сами.

— Не са ли живеели заедно? — попита Ейдриън.

— О, божичко, не! Никога. Мами има чудесно жилище, направо на плажа, вила „Алегре“.

 

 

Вила „Алегре“ наистина беше чудесна — плажна къща с керемиден покрив. Издигаше се сред гъста растителност, над която се извисяваха стари палми и бананови дървета.

Мами въобще не приличаше на близката си по възраст Тиадора Уилкинс. Носеше шорти, тениска и сандали „Биркенсток“. Наистина кожата й беше сбръчкана, но тя все още беше доста красива. Очите й бяха раздалечени, бледосини, имаше руса, почнала да посребрява коса и голяма благородна уста. Преведе ги през задната част на къщата и за миг спря пред малък рибарник.

— Моят инструктор по Фън шуи настояваше да си завъдя рибки. Каза, че къщата се нуждаела от движение. Както и да е, нали са страхотни?

Макбрайд изказа възхищението си, а Ейдриън се усмихна учтиво.

— Не ги харесвате много, нали, мила? — попита Мами.

— Не особено — призна Ейдриън. — Не знам защо.

— Може би е заради окраската им — допусна Мами. — Имате ли нещо против, ако ви попитам: като дете обичахте ли маскарада на Вси светии?

— Не. Всъщност никога не ми е бил приятен.

Старата жена се усмихна ослепително, доволна, че е намерила потвърждение на теорията си.

— Ясно! — каза тя, хвана Ейдриън под ръка и я поведе по покритата с плочки пътека към къщата.

Имаше нещо в начина, по който говореше, в темпото или произношението… После Ейдриън разбра какво е. Тя беше „на градус“, както обичаше да казва Дек. Не пияна, но на път да се напие.

Мами ги настани на бели плетени столове под един лилав платнен навес с гледка към вълните, заливащи близкия плаж — откъм морето повяваше слаб ветрец, който разклащаше дузина малки камбанки — и след няколко минути се върна със стъклена гарафа с мартини и голяма чиния със сирене, плодове и бисквити.

След като наля питието в традиционни високи чаши, добави маслини и подаде чашите на гостите си, тя заяви, че е готова за разговор.

— Така — каза тя. — Наздраве.

Първата глътка почти ги повали.

— Сега, какво бихте искали да ви кажа за Кал?

Те отново повториха измислицата за това, че покойната сестра на Ейдриън си е кореспондирала с Крейн. Мами каза, че не знае нищо за това.

— Той никога не е споменавал за подобна кореспонденция и може би въобще не е получавал писмата.

Вятърът разклащаше растенията около тях. Заговориха за човека Калвин Крейн — което подготвяше пътя на Макбрайд да попита за неговите „врагове“.

— Разбира се, и полицаите ми зададоха същия въпрос — каза Мами, — но мисля, че просто караха по приетата процедура и не се интересуваха наистина от отговора ми. Така че не съм се замисляла. Искам да кажа — не съм мислила сериозно. — Тя си взе парченце сирене и го поля с глътка мартини. — Но знам, че Гунар не беше много доволен от съвместната им работа.

— Гунар ли? — попита Ейдриън.

— Да — каза Мами. — Гунар Опдал. Той беше протеже на Кал в Института, но… но какво ви стана, господин Макбрайд?

Споменаването на името Опдал го потресе. Сърцето му спря, паника заля гърдите му. Сигурно беше потреперил, защото Ейдриън сложи ръка на рамото му и попита:

— Добре ли си?

Порив на вятъра разклати камбанките.

— Влезе ми прах в окото — излъга той.

Ейдриън го изгледа странно. Какво ставаше, по дяволите? Гунар Опдал беше… какво? Умен и цивилизован човек, приятен компаньон за един обяд. И въпреки това имаше още нещо, нещо много неприятно, което чакаше да се появи в съзнанието му. Той се изкашля и погледна към Мами.

— Та казвахте, че…

— Да. Стана една разправия. Между Гунар и Кал.

— Знаете ли за какво беше? — попита Ейдриън.

— Не — отвърна Мами. Вече почти беше изпразнила чашата си. — Напуснах Швейцария преди Кал. След определена възраст климатът там започва да става неприятен.

— Кога се пенсионира Кал?

— През деветдесет и трета — отвърна тя. — Но разправията стана по-късно. Мисля, че започна преди около година. Може би малко повече.

— Заради Института ли? — попита Ейдриън.

— Предполагам. — Мами поклати глава, смръщи се и допълни чашата си от гарафата. — Всъщност това беше единственото общо между тях. Дори след като се пенсионира, Кал все още беше активен и като един от основателите на Института все още имаше право на мнение.

— Мнение за какво?

— За сътрудниците, за изследователската работа — и за клиниката, разбира се. Те вършеха доста добра работа с разстроени млади хора. Това противопоставяне с Гунар… — Тя повдигна рамене. — Не би трябвало да го казвам. Защото не знам подробности. Просто предположения.

— Разкажете ни, моля! — настоя Ейдриън. — Знаем толкова малко…

— Ами допусках, че ставаше въпрос за пари: по някакъв начин Гунар се чувстваше недооценен. Такова усещане имам, понеже дочух един телефонен разговор. — Тя извади маслината от чашата си и я лапна.

— В Института има ли някой, който би могъл да ни каже нещо повече за недоразуменията между тях? — попита Макбрайд.

— О, не мисля. Кал беше последният от първоначалния екип. А новите… ами, просто не зная кои са.

— Лу беше аспирант там — пробва почвата Ейдриън.

— О, така ли? — възкликна Мами. — Колко вълнуващо! — Тя го потупа по рамото. — Сигурно сте… изключителен младеж!

Макбрайд се усмихна. Мами започна да премрежва очи и да заваля думите. Може би им бе казала всичко, което знаеше.

Ейдриън също го забеляза. Мами беше стигнала до маслината на второто си мартини, което подсказваше, че разговорът скоро ще прекъсне. Така че беше по-добре да стигнат до основния въпрос. Ейдриън завъртя чашата си и загледа как се мести маслината. Покрай брега избръмча един джет, досаден като комар. Макбрайд разказваше на Мами за стипендията си.

Какво щеше да стане, ако ставаше дума за съдебно дело, запита се Ейдриън? Какъв въпрос трябваше да зададе?

— Господин Крейн оставил ли е някакви документи?

— Моля? — Въпросът изненада Мами.

— Знам, че имуществото му е разпродадено — каза Ейдриън, — но понякога…

— Е, не сте първите, които питате — каза Мами, като се опита да прикрие слабо хълцане. — След като умря, идва един човек от правителството и поиска същото. Ужасен дребосък! — Тя тръсна глава като тийнейджърка. — Казах му, че Кал винаги цитираше един загинал легионер: „Pas de cartes, pas de photos, et pas des souvenirs“.

— Не знам испански — каза Ейдриън.

— Без документи, без снимки, без спомени — преведе Макбрайд и се усмихна със съжаление. — Което не е най-доброто за нас. Както и да е — заключи той, — сигурно ви отнехме много време.

— Бяхте много мила — додаде Ейдриън, стана и протегна ръка на възрастната жена.

Мами взе ръката й и дълго я задържа, като разглеждаше Ейдриън, сякаш е картина от Вермеер.

— Имате такова обаяние… — каза тя. После се разсмя. — Я по-добре седнете пак.

И като се обърна към Макбрайд, добави:

— Кал беше голямо говедо — „pas de cartes“, разбира се.