Джон Кейс
Синдромът (16)

15.

„Може би всичко това е грешка“ — помисли си Дюран, докато подаваше на шофьора двайсетдоларова банкнота. Може би трябваше да каже на таксиджията, че е забравил нещо и да го помоли да го върне вкъщи. Но… не.

— Задръжте рестото — каза Дюран и слезе от таксито пред една безлична сграда в търговския център на Спрингфийлд.

Макар че Ейдриън не питаеше топли чувства към него, се бяха споразумели по въпросите, които щяха да му бъдат задавани (с приемливи вариации) и за които знаеше, че може да отговори откровено и положително. Нямаше какво да скрива. Не беше извършил никакво престъпление.

След както се убедеше, че той говори истината, тя може би нямаше така упорито да се придържа към гражданския си иск. Всъщност той не я укоряваше за това, че го дава под съд — сестра й бе мъртва. Но независимо от това как Ейдриън гледаше на нещата, той беше много разтревожен от историята със смъртния акт. Дори не беше сигурен какво означава това — макар че имаше някаква теория.

Или беше жертва на изумителна поредица от съвпадения, или…

Родителите му бяха откраднали личностите на Франк и Роуз Дюран — а после бяха дали същото име и на детето си. Това обясняваше всичко — или почти всичко, защото при тази теория увисваше проблемът с университета. Но беше убеден, че това се дължи на някакво объркване в базата данни.

И все пак — от двете възможности, съвпадение или конспирация, последната изглеждаше много по-вероятна. Разбира се, това повдигаше още един любопитен въпрос: защо се бе наложило родителите му да крадат нечия семейна идентичност? Това, разбира се, не беше негова работа — той не беше от ФБР, но може би конкретният период беше ключът към загадката за паметта му.

По онова време Америка бе водила три войни: Студената война, войната във Виетнам и „Домашната война“ (срещу войниците от Виетнам). И един от тези конфликти би могъл да бъде причина за заплетената ситуация, в която се намираше сега. Колкото и идиотски да звучеше, родителите му можеше да се окажат съветски агенти. Или, което беше по-вероятно — антивоенни активисти, укриващи се от властите. Това би обяснило приемането на чуждата самоличност. С изключение на…

Дюран не можеше да си спомни някой от родителите му да бе правил каквито и да било политически изявления. И все пак трябваше да следва подхода на Шерлок Холмс: след като невъзможното бъде елиминирано, остава единственото правилно обяснение, колкото и да е невероятно — такова бе положението. Но дори и така… не можеше да си представи майка си да пали бюро за свикване на новобранци или баща си да минава през Чекпойнт Чарли^[1] с фалшив паспорт…

„А аз?“ — помисли си Дюран, загледан след отдалечаващото се такси.

От друга страна, онези жени например, които наскоро изплуваха след двайсетгодишно укриване. Спомни си вестникарските снимки на Катя Солия: жена на средна възраст, с безизразно лице, скрито зад най-обикновени очила: човек никога не би предположил, че е шофирала похитена кола. Но все пак го бе направила.

Дюран се опита да изхвърли тези мисли от главата си или поне да ги отдалечи, доколкото е възможно, и влезе във фоайето. Разгледа списъка на фирмите и потърси „Сътън & Касъл“ — тя се намираше на четвъртия етаж.

Отиде до асансьора, натисна бутона и зачака — обзе го неприятното чувство, че започва да се задъхва. Бе невъзможно да предвиди какво ще му се случи — знаеше само, че това никога не би му се случило вкъщи, в неговия апартамент.

Една жена в синя рокля го изгледа особено — усещаше, че става нещо, и очевидно не искаше да се замесва. Той видя как очите й трескаво обикалят фоайето, търсещи помощ — но нямаше никой друг.

Точно в този момент пристигна асансьорът. Вратите се разтвориха и жената в синьо бързо пристъпи вътре. Дюран понечи да се качи след нея, но тя протегна ръка с дланта напред, като му казваше да остане там, където е — като че ли беше куче. После хромираните врати се плъзнаха и асансьорът се понесе безшумно.

Той почувства, че вече му е невъзможно да стои така. Тръгна по стълбището нагоре, като взимаше стъпалата по две наведнъж; стъпките му отекваха по студения цимент. Стигна до четвъртия етаж; дишаше тежко и не му стигаше дъх — както добре знаеше: една чудесна рецепта за припадък.

Вратата на „Сътън & Касъл“ беше от старомодните, с метални решетки зад квадратните стъкла; името на фирмата беше гравирано в метално златисто каре над входа. Той почука и се опита да се съвземе. Отвори му Еди Бонила.

— А — каза Бонила, — я виж кой е дошъл!

От дивана наблизо скочи Ейдриън Коуп, трети човек мина напред, за да се представи.

— Пол Сътън — каза той и протегна ръка.

Дюран я стисна. После започна да говори, просто защото би трябвало да каже нещо — но нищо не се получи.

— Добре ли сте? — попита Сътън.

— Качих се по стълбите — задъхано каза Дюран — и просто… малко се задъхах.

Думите източиха и последния въздух от дробовете му и той почувства, че светът започва да трепери — по-точно коленете му. Изпита нужда да обясни нещо — всички го гледаха разтревожено; но не излезе нищо. Изпита желание да побегне, но успя някак си да го преодолее. Вместо това отиде до един стол до прозореца, седна и опита да успокои дишането си.

— Мисля, че това е пристъп на паника — каза Бонила с глас, по-скоро развеселен, отколкото състрадателен.

— О, господи — промърмори Сътън. — Не ми казахте, че този приятел е чалнат.

— Имате ли хартиена кесия? — попита Ейдриън. — Прилошава му.

След миг кесията бе сложена пред устата и носа му. Дюран вдъхна сухата миризма, успя да поеме дъх и се успокои. После чу окуражаващия глас на Ейдриън.

— Така… стойте така. Ей сега ще ви мине.

След минута пристъпът бе овладян и Дюран се почувства страшно отмалял.

— Не знам какво да ви кажа — рече той на Ейдриън и Сътън; насили се да погледне и Бонила. — Изглежда, страдам от агорафобия. Понякога, когато излизам, ми става така… и после минава.

Пол Сътън беше нисък мъж с бръсната глава, разкошен мустак и бостънски акцент. Той огледа Дюран скептично.

— Сигурен ли сте, че се оправихте? Сигурен ли сте, че искате да продължим?

— Да — каза Дюран и се изправи. — Мина ми. Да свършваме тази работа.

Операторът на полиграфа го заведе в съседната стая. От двете страни на една маса бяха поставени два стола. На масата имаше деветнайсетинчов монитор и уред, приличащ на скъп усилвател — детекторът на лъжата. И сноп кабели, които очевидно бяха приготвени за него. От детектора се проточваше дебел проводник към компютър, поставен на пода.

Настаниха Дюран на един от столовете и операторът му каза да разкопчае ризата си и да запретне ръкави. После му прилепи малка вакуумна туба на гърдите, уви лента от апарат за кръвно налягане върху дясната му ръка и един електрод — на левия показалец. Бонила и Ейдриън стояха до вратата и наблюдаваха.

— Знаете как работи това, нали?

— Виждал съм по телевизията — отговори Дюран.

— Но приемаме, че сте психиатър или нещо такова, нали?

— Клиничен психолог — потвърди Дюран.

— Тогава разбирате, че машината не може да бъде подведена. Всъщност това, което правим, е измерване на вашата автономна нервна система, която се променя, когато отговаряте на въпросите, които ви задаваме. Става дума за кръвното ви налягане, пулс, дишане и ГРК. Неща, които не можете да контролирате.

— Какво беше това последното? — попита Ейдриън.

— Галванична реакция на кожата — обади се Бонила.

— Кожното съпротивление на електрическите токове в тялото — добави Сътън.

— И какво ни показва то? — полюбопитства Ейдриън.

— Това са непреки данни — обясни операторът — за кортикоидната възбуда. Кожата повишава проводимостта си, когато субектът лъже, и ГРК променя стойностите си.

— Защо кожата повишава проводимостта си? — попита Дюран.

— Защото лъжата предизвиква стрес у човека — обясни Сътън. — Тя възбужда кортекса. И това може да се измери.

После се изправи, усмихна се и отпрати Бонила и Ейдриън в другата стая.

— Какво? — протестира Бонила. — Не може ли да гледаме?

— Не може — каза Сътън. — Този приятел и сега е достатъчно напрегнат. Ако останете в стаята, ще се чувства така, сякаш го обикаля зло куче.

— Страхувате се, че мога да въздействам върху възбудата на кортекса му ли?

— Точно така — отвърна саркастично Сътън. — Точно от това се опасявам. — После се обърна към Ейдриън: — Трябва да ви кажа: ако субектът е нестабилен, не съм сигурен в резултатите.

— О, за бога, така казват всички! — възкликна Бонила. — Просто му задай въпросите, става ли?

Излязоха от кабинета и Сътън затвори вратата.

Ейдриън отиде до прозореца и се загледа навън. Бонила прокара ръка през косата си и поклати глава.

— Ей — каза той, — видя ли? Кълна се, едвам дишаше.

— Жал ми е за него — тихо каза Ейдриън. И това бе истина. — За момент ми се стори, че ще се разпадне. После някак си се съвзе.

— Е, не му мисли толкова — каза Бонила. — Това, че се е разтреперил, не означава, че е невинен.

— Знам. — Тя извади телефона си, за да види има ли съобщения от офиса. Зад вратата можеше да чуе как Дюран и операторът си говорят, но не се разбираше какво казват.

 

 

— На стол ли седите? Забавете отговора си.

Дюран преброи до три и каза.

— Да.

— Днес осми ноември ли сме?

Отново изчака, както му бе казано, после отвърна:

— Да.

Операторът наблюдаваше писеца на екрана на монитора.

— Срещу вас ли седя? Отговорете с „Не“.

Дюран направи както му бе казано.

И после започнаха.

— Вашето истинско име е Джефри Дюран, така ли?

— Да.

— И вие сте дипломиран клиничен психолог?

— Да, такъв съм.

— Отговаряйте само с „да“ и „не“ — каза Сътън. — Вие сте лицензиран клиничен психолог?

— Да.

— Лекували сте Нико Съливан за нейно добро?

— Да.

 

 

След като свършиха, Дюран си повика такси, а Ейдриън и Бонила отидоха в кабинета да видят тестовете. Сътън печаташе копие от резултатите.

— Е? — попита Бонила, като потриваше ръце. — Какво се получи?

Операторът погледна Ейдриън, после повдигна рамене.

— Това, което получихме, е… една голяма нула.

— Пол — намръщи се Бонила, — не ме занасяй. За какво говориш?

— Той е Джефри Дюран.

— Не е — каза Бонила.

— Е, добре, значи си мисли, че е — отвърна Сътън. — И когато казва, че е клиничен психолог, също е убеден, че казва истината.

— Остави тая работа! — възкликна Бонила. — Ние знаем, че лъже. Намерихме смъртния му акт!

Операторът на полиграфа поклати глава, сякаш искаше да каже: „Какво точно искате от мен?“.

— Малко преди да започнете — обади се Ейдриън — допуснахте, че резултатите може да не са достоверни.

— Така е — съгласи се Сътън. — Казах го, защото беше толкова притеснен, толкова стресиран, че се опасява, че всеки негов отговор ще се възприема като лъжа. Но не стана така. Погледнете.

На компютърния екран имаше четири графики, наредени една над друга. Като използва мишката, Сътън постави курсора на линията, белязана като ПНЕВМО 1, и кликна. Незабавно другите линии изчезнаха и ПНЕВМО 1 запълни екрана.

— Виждате ли това? — попита той, като движеше курсора по острия връх, които стърчеше над средната, разделителна вълна. — Това е лъжа.

— Откъде знаете? — попита Ейдриън.

— Въпрос номер 4: Моята риза жълта ли е? Отговор — да. — Сътън показа бялата си риза, за да подкрепи твърдението си. После премести картината на монитора от едната схема към другата — ПНЕВМО 2, КАРДИО и ГРК. Подобни върхове можеха да се забележат на същото място на всяка една от трите графики.

— Е? — попита Бонила.

— Така разпознаваме лъжата, когато господин Дюран я изрича. Сега погледнете това. — Той насочи курсора към една вдлъбнатина в графиката ГРК. — Това е истината. Може да видите: тук стресът отсъства.

— Какъв беше въпросът? — полюбопитства Ейдриън.

— Друг тестови въпрос: На стол ли седите? Отговорът е „да“.

— И когато го запитахте дали е Джефри Дюран?

Сътън погледна бележките си и придвижи курсора към една частна графиката, която беше почти равна.

— Разбирате какво искам да ви кажа, нали? — После премина от диаграма на диаграма. КАРДИО. ПНЕВМОГРАФ. ГРЪДЕН ПНЕВМОГРАФ. Никъде нищо. Навсякъде имаше почти равни линии.

Никой не проговори няколко секунди. Накрая Бонила се изхили.

— Кучият му син би детектора на лъжата!

— Никой не може да… — почна Сътън.

— Той го надви, Пол! Ние знаем, че не е Дюран.

— Но той мисли, че е.

— Лайнарска работа.

Отново настъпи тишина. Накрая Сътън рече:

— Никой не може да „бие“ полиграфа.

Бонила понечи да възрази, но Сътън вдигна ръка, като че ли размишляваше на глас.

— Чуйте ме — каза им той, — единственото, което може да се направи — ако човек наистина е много добър — е да се замъглят резултатите.

— А как стои въпросът с лекарствата? — попита Бонила. — Две валиумчета…

— Дори и под влияние на лекарствата най-многото, което може да направи, е да предизвика някои неточности. Но не виждам нищо такова в дадения тест. Тук няма нищо особено. Всеки от индикаторите е кристалночист.

— Тогава какво ни остава? — попита Ейдриън.

— Ами, има всички данни, че казва истината, но вие знаете, че е лъжа. Предполагам, че е възможно…

— Какво е възможно? — настоя Бонила.

— Ако е психопат…

— Бинго! — възкликна Бонила.

— Това се случва много рядко — отбеляза операторът, — но е възможно господин Дюран — или който и да е той — да не е като всички нас.

— Какво имате предвид? — попита Ейдриън.

— Психопатът е индивид, комуто са чужди моралните измерения. Той е освободен от реалните норми. Тоест говорим за личност, която не прави разлика между доброто и злото в моралния смисъл на думата. Въпросът е какво наистина подобна личност смята за добро — имам предвид, добро за себе си. При това положение лъжата не предизвиква стрес у подобни хора. И тези машини… ами, те отчитат точно, но…

— Но когато сте го принудили да излъже, това е предизвикало стрес. Като въпроса за ризата — „Моята риза жълта ли е?“.

— Да, така е — усмихна се Сътън. — Истина е, че машината не може да бъде победена, и това означава, че не може да се подмени истината. Но може да фалшифицирате лъжата.

— Как?

— Като се държите като стреснат. Някои престъпници знаят това и използват различни техники, за да предизвикат на полиграфа резултати, „неподлежащи на заключение“. Защото ако всеки отговор се регистрира като лъжа — дори очевидните истини, като установяването на нечие име… — той сви рамене, — тогава резултатите са безполезни.

— И какви са тези техники?

— Съзнателното бавене на отговорите дава понякога подобен резултат. Операторът поставя въпрос. Субектът пресмята набързо, докато отговоря на въпроса, и стресът, предизвикван от пресмятането, прави отговора да изглежда като лъжа. Или може да си прехапете устата или да се ощипете. Болката също се отчита като стрес.

— Тоест — каза Ейдриън — вие ни обяснявате, че Дюран е знаел, че трябва да докара отговорите си така, че истинските лъжи да изглеждат като лъжи.

Сътън скръсти ръце.

— Ами, Еди ми каза, че сте били много учудени, когато се е съгласил да се подложи на тест с детектора. Може да е минавал през това, тоест да е тренирал.

— Това, което той ни обяснява, Скаут, е, че тоя тип е хладнокръвен кучи син — прав ли съм, Поли?

— Ами — каза Сътън замислено, — ако сте прави, че той е… Направо е чудно как се е сдобил с ръце и крака.

— Какво искате да кажете? — попита Ейдриън озадачено.

— Има предвид, че… — изхили се Бонила.

— … че е истинска змия — довърши Сътън.