Джон Кейс
Синдромът (28)

27.

Шоу се обади в осем часа сутринта и събуди Ейдриън — Дюран си затисна главата с възглавницата.

— Можем да го направим във вторник — каза Шоу. — Осигурих Ник Алелин от управлението на клиниката — той е неврохирург, и се свързах със здравната осигурителна каса. Преговорите ще бъдат трудни, но… ще се справим.

— Във вторник ли?

Шоу усети разочароването й.

— Най-доброто, което можах да направя — каза той. — Дори това…

— Вторник е добре — каза тя. — Просто се зачудих какво ще правим дотогава. Ню Йорк е толкова скъп и още три дни…

— Защо не се приберете вкъщи? Кажете на Джеф да си почине, а и съм сигурен, че вече липсвате на „Слоу & Хюли“.

 

 

Привечер се върнаха в Бетани и спряха пред супермаркета.

— Иска ми се да сготвя нещо приказно — каза Ейдриън, докато поръчваха едно печено пиле на продавача — той ловко го измъкна от металния шиш и бързо го уви в алуминиево фолио. — Но истината е, че нещата, които ядем… ами… сигурно не сте много доволен.

— Какво? — попита Дюран. — Шпикован бут? Много обичам шпикован бут.

— Това изисква голямо умение. Аз съм по по-елементарните неща — каза Ейдриън. — Най-много кюфтета. Или опашка на риба тон. Пиле със сметана.

— Как се прави опашка на риба тон? — попита Дюран.

— Не питайте. Трябват ядки, гъбен сос и много оризови пелети.

Върнаха се във вилата и когато се нахраниха, Ейдриън се преоблече в джинси и пуловер и отидоха да се разходят по плажа. Тя обичаше мириса на море, тътена на прибоя и шума на камъчетата. Но въздухът беше мразовит. Можеше да види дъха си и това я накара да потрепери. Дюран сложи ръка около раменете й, за да я защити от вятъра. За момент Ейдриън замря — а после почти се сгуши в него, съвсем лекичко.

След малко го запита:

— Тревожите ли се за операцията?

Дюран сви рамене.

— Човек трябва да е луд, за да не се тревожи — добави тя.

— Ами нали точно това е въпросът — засмя се той.

Върнаха се премръзнали.

— Искам да го погледна пак — каза Ейдриън и седна пред компютъра на Ники. — Сигурна съм, че пропускам нещо. Справяте ли се добре с тези неща?

— Бих могъл да погледна — каза Дюран и се наведе над рамото й.

— Минах през всичко, което ми дойде наум: календар, списък с адреси, имейли, счетоводна програми. Виках всеки файл, който откриех и… нищо.

— Погледнахте ли във временните файлове на Интернет?

— Не.

— Идете на „старт“ — Дюран седна до нея, — после на „инсталиране“, след това „контролен панел“. — Тя местеше курсора, както й казваше. — Сега кликнете на иконата Интернет и… вижте къде се намират „Временни файлове на Интернет“… кликнете бутона „инсталиране“ и…

— Това ли?

Той кимна. Тя кликна и се появи прозорец с поредица адреси на Интернет, наредени в списък по „Име“, „Адрес“ и „Последен достъп“.

Прегледаха адресите, като слизаха надолу по страницата. Покрай обичайния асортимент от реклами и GIF-картинки имаше и много URL-адреси, макар че повечето бяха посещавани само по веднъж или два пъти:

„[email protected]

cookie: [email protected]

http://www.travelocity.com

http://www.mothernature.com

http://www.theprogram.org

http://www.jcrew.com

http://www.victoriassecret.com

http://www.theprogram.org“

— Какво е това? — попита Дюран, като натисна с пръст един от тях, който се показваше постоянно: „cookie: [email protected]“.

— Като че ли го е посещавала всеки ден — каза Ейдриън.

— И кой е Джак? — попита Дюран.

— Кучето й — обясни Ейдриън. — Мисля, че е нарекла компютъра си на името на кучето. — Тя продължи да преглежда адресите:

„cookie: [email protected]

cookie: [email protected]

http://www.theprogram.org

http://www.theprogram.org

http:// www.theprogram.org

http://www.mothernature.com

http://www.jcrew.com

http://www.theprogram.org“

— Това е посещавано всеки ден — каза Ейдриън. — Понякога два пъти дневно. — Тя погледна Дюран. — Ще опитаме ли?

Той кимна.

Тя затвори прозорчето на контролния панел, кликна на иконата AOL и изчака машината да мине по рутинния си път. Накрая долетя слаб шум, някакви звуци и бипкания — и започна зареждането на файла.

— Искате ли бира? — попита Дюран и стана.

— С удоволствие — отвърна тя и като мърдаше курсора в прозореца в горната част на екрана, написа „theprogram.org“, после натисна бутона „връщане“. След момент Дюран се върна с две бутилки, сложи ги на масата и седна. Кракът му нетърпеливо почукваше по пода.

— Мразя дългите зареждания — промърмори тя.

„Прехвърляне на документа: 1%, 5%, 33%“

И после:

„Непознат адрес

Описание: непознат Интернет адрес

www.theprogram.org в URL

http://www.theprogram.org/“

„Трафик Сървър версия 1.1.7“

Ейдриън изчисти екрана и опита отново — напечата адреса точно както беше във временния файл на Интернет. Натисна „търсене“. Сайтът отново започна да се зарежда. Тя отпиваше от бирата си и наблюдаваше малката синя черта, която пълнеше долната част на екрана: 24%, 25%, 32%. Накрая екранът трепна и се появи същото съобщение:

„Непознат адрес

Описание: непознат Интернет адрес“

Тя изруга под нос, въздъхна и отпи голяма глътка бира.

— Защо не опитате вие? Ей сега ще се върна.

После стана и излезе от стаята.

Като се върна, седна до Дюран и попита:

— Стана ли?

Той печаташе бързо по клавиатурата и не й отговори. Обезпокоена, тя надникна над рамото му в екрана на лаптопа и изпита чувството, като че ли някой я залива с ледена вода. Водопад от картини и текстове минаваше по екрана, и то с такава бързина, че тя не можеше да ги следи. Никой не можеше. Движението беше придружено със странен електронен ритъм — нещо като антимузика.

— Какво… какво е това? — попита тя, но Дюран пак не отговори.

После екранът мигна, забави движението и спря. На изумруденозеления фон затрепери: „Здравей, Джефри.“

Дюран напечата нещо и натисна „връщане“.

„Къде си?“

Дюран написа кратко съобщение и натисна бутона „връщане“.

— Какво е това? — попита Ейдриън. — Какво правите?

„Благодаря ти, Джефри.“

— „Благодаря ти, Джефри“? С кого говорите? — попита Ейдриън.

Дюран придвижи курсора към логото AOL и го натисна два пъти.

Компютърът изписа обичайното си „сбогом“.

— Това уебсайт ли беше?

Дюран все още не отговаряше. Просто изключи компютъра и вдигна нещо от бюрото — нещо, което тя не бе забелязала досега — прозрачен пластмасов лист, в който имаше изрязани много квадратчета.

— Какво е това? — попита тя и посегна към листа, но Дюран го дръпна скъпернически, както би направило малко дете. Беше мълчалив и сериозен.

— Какво е това? Дайте ми го! — настоя тя и сграбчи листа, но той пак го дръпна. След няколко секунди безмълвна борба Дюран сложи край на схватката, като стисна китката й с такава сила, че тя изохка.

— Боли!

Той пренебрегна оплакването й — стискаше все по-силно и по-силно, докато коленете й не се подгънаха. Отваряше със сила пръстите й един по един. После измъкна пластмасовия лист от ръката й и го постави внимателно в техническия паспорт на компютъра, прибра го в калъфа на лаптопа и затвори ципа.

А след това я погледна с усмивка, която я накара да отстъпи. Това беше усмивка на кукла — куха, голяма и празна като пустиня.

„Господи — помисли си тя. — Какво му става?“

Хватката му беше желязна. Какво щеше да стане, ако искаше нещо повече от това пластмасово листче? Ами ако… За първи път изпита страх и това усещане й дойде като внезапен удар, болезнен и стряскащ. Понякога беше толкова грижлив и мил… Спомни си как я бе прегърнал през раменете на плажа. И после… Но той беше ненормален. Психопат.

— Добре ли сте? — попита Дюран.

Очите му все още пламтяха и в начина, по който се движеше, имаше нещо смешно. И гласът му… гласът му беше съвсем нормален, което беше смразяващо, защото усмивката му беше толкова безжизнена и студена, очите толкова нефокусирани, като че ли не виждаше нищо.

— Добре съм — каза Ейдриън и се подпря на масата.

Дюран сви рамене, отиде във всекидневната, седна на дивана и включи телевизора.

„Обади се на Шоу. Веднага.“ Тя пийна глътка бира и затърси в чантата си листчето, на което бе записала домашния и служебния му номер. Намери го смачкано на дъното, разглади го и започна да набира. Погледна дали Дюран вижда какво прави, но той си седеше във всекидневната, обгърнат от мекия отблясък и неспирното добро настроение, изливащо се от телевизора.

Шоу отговори на четвъртото позвъняване и тя веднага каза:

— Трябва да ми помогнете.

— Какво става?

— Дюран — каза му тя. — Изплаши ме.

Разказа му какво се бе случило — чувстваше се глупаво, защото трябваше да говори шепнешком. Но Шоу разбираше.

— Виждали ли сте го и преди… да изпада лесно в афект?

— Не — отвърна тя.

— И какво прави сега? Вие шепнете, така че предполагам, че той не знае, че говорите с мен. Напрегнат ли е? В нормално състояние ли е?

— Гледа телевизия. Но наистина му има нещо, докторе. За него като че ли не съществувам. Като че ли ме няма. Какво мислите, че е това?

— Не знам — отвърна Шоу. — Прилича ми на хипнотично състояние. И казвате, че докато е седял пред компютъра…

— Да, точно тогава.

— Ами… би могло да бъде някакъв вид зашеметяване…

— Зашеметяване ли?

— Да. Причинено от това трепкане.

— Не разбирам за какво говорите.

— Имам предвид ритъма на трепкащата светлина — примигване, синхронизирано с електрическия ритъм на мозъка. Това може да причини хипнотично състояние.

— Но ние не сме в дискотека, докторе!

— Вярно, не сте. Но нали е използвал компютър.

— Да.

— Е… повечето монитори постоянно потрепват, защото „подновяват“ видеосигнала. Имаше ли някакъв звук на този уебсайт, или беше само…

— Имаше някакъв звук — каза тя. — Електронна музика или… може би беше само шум — както и да е, имаше нещо.

Шоу въздъхна тежко.

— Какво! — попита Ейдриън.

— Може би е проблем с монитора, но… би могъл да е и уебсайтът. Има класическа рецепта…

— Какво искате да кажете?

— Комбинирани ритмични пулсации на светлина и определени звукови честоти.

— И?

— Предизвиква хипнотично състояние. Транс. Шаманите са правили това хиляди години — биели са барабани около огъня. Макар че ми е противно да мисля, че има уебсайт, който…

— Но…

— Нека да поговоря с него — предложи Шоу.

Ейдриън пое дълбоко дъх, обърна се и повика Дюран с „най-естествения“ глас, който можеше да докара.

— Джеф, доктор Шоу иска да ви каже нещо.

Той не отговори и тя отиде във всекидневната. Дюран седеше отпуснат на дивана и зяпаше телевизора. Като я видя, натисна бутона за изключване на звука и вдигна очи. Лицето му бе безизразно, като че ли носеше собствената си маска.

— Викат ви на телефона — каза му тя.

 

 

Разговаряха дълго, може би около двайсетина минути, като почти през цялото време говореше само Шоу. Дюран седеше със затворени очи и само от време на време произнасяше „Хм-м-ммм“ или „Дааа“, с нисък и безличен глас. Накрая се прозя и каза:

— Ейдриън? Доктор Шоу иска да говори с вас. — Гласът му бе нормален, но малко сънен. — Наистина се изморих страшно — обясни той, докато й подаваше слушалката. — Отивам да се тръшна в леглото.

И с нова прозявка се обърна и тръгна към спалнята.

Ейдриън беше страшно учудена.

— Какво му направихте? — попита тя; гласът й беше забързан шепот.

— Хипнотизирах го — отвърна Шоу.

— По телефона?

— Да. Не е толкова трудно. Той вече беше в транс.

— И?…

— Направих му няколко постхипнотични внушения. Отиде ли да си легне?

— Да.

— Добре, утре сутринта ще е наред.

— Благодаря, докторе.

— Ако все още ви създава трудности — макар и да не мисля, че ще стане — просто излезте. Така е по-сигурно. Обадете ми се отнякъде и аз ще мина да го взема.

След като затвори, Ейдриън реши да погледне пластмасовия лист, за който двамата с Дюран бяха водили борба.

Измъкна го и забеляза, че е разчертан на малки правоъгълничета — поне двеста-триста. Ако се съдеше по размера, беше направен специално, за да пасне на екрана на лаптопа на Ники.

Опита и разбра, че е точно така. Пасваше идеално. Имаше малки дупчици във всеки ъгъл, които отговаряха на обозначения по рамката на монитора. Тя постави листа според маркировките и видя, че се получава точна координатна мрежа.

Включи компютъра, влезе в AOL и отиде в уебстраницата:

Непознат адрес…

Както и преди. Прозрачната мрежа не разкриваше нищо, подобните на паяжини линии пресичаха съобщението за грешка. Тя въздъхна. Дюран може би бе отишъл в друг уебсайт, докато тя беше в банята. После си спомни трика, който Дюран й беше показал, и с малко опитване откри папката „Временно запазени Интернет файлове“. Искаше да разбере кой сайт е посетил Дюран — онзи интерактивния, със съобщението „Здравей, Джефри“. Би трябвало да е вторият сайт по списъка, но не: и първият; и вторият бяха еднакви:

„http://theprogram.org

http://theprogram.org“

Това беше безсмислено. Но Ники също беше посещавала такъв сайт — с грешното съобщение. Тя се вгледа в буквите и се запита какво означават. Може би Дюран беше изтрил адреса. Но не, не беше така. Тя го беше видяла да изключва AOL и да затваря компютъра. После се бяха сдърпали. Така че…

Трябваше й помощ. И знаеше към кого да се обърне.

Карл Добкин беше известен с това, че спи четири часа на нощ. Тя реши, че може да го потърси по телефона и да се надява, че ще й помогне. Не беше много вероятно да е на работа, но с Карл човек никога не можеше да е сигурен. Тя провери в офиса. Не беше там. Знаеше, че живее близо до Потомак с Каролайн Стентън, една от партньорките във фирмата. Бети беше ходила веднъж на барбекю там и описваше къщата им като „О-гроом-на!“. Ейдриън взе телефонния номер от служба „Справки“.

Надяваше се, че няма да вдигне Каролайн. Не искаше да увърта за това къде се намира. И наистина имаше късмет.

— Ало?

— Карл?! — Обзе я облекчение. — Здрасти, обажда се Ейдриън.

— Здрасти, Скаут. Къде се губиш? Всички в службата говорят за теб.

— Сигурно. — Последва дълга пауза, която тя не се постара да запълни.

— Е, какво има — попита накрая Добкин.

— Можеш да ми дадеш гениален съвет.

— Няма проблем. — Карл се засмя с ленивия си смях. — Цар съм на съветите.

Тя описа безуспешните си опити да проследи пътуванията на Ники из киберпространството.

— И намерих един сайт, който, изглежда, е посещавала почти всеки ден — понякога няколко пъти дневно, — но той не може да се отвори.

— Какво значи „не може да се отвори“?

— Получавам съобщение за грешка „Непознат адрес“.

— Някой от вас ползва ли Unix^[1]? — попита той след кратко размишление. — Може би има проблем със съвместимостта.

— Използвам същия компютър, който е използвала и тя. Но не става нищо. Тя има програма на AOL — нищо специално.

— Кажи ми — можеш ли да влезеш „онлайн“ и да ми говориш в същото време?

— Не — отвърна тя, — имам само една телефонна линия.

— Задръж малко така. Ще ида до кабинета.

След малко отново вдигна телефона.

— Чуваш ли ме?

— Да.

— Добре, потегляме. — Тя го чу как трака по клавиатурата: Карл пишеше с невероятна бързина. — Сега ми дай логото… Окей, дай ми и адреса на сайта.

Тя му го издиктува по букви.

— Стой така. Сега се зарежда.

— Винаги се зарежда. И после не можеш да стигнеш доникъде.

— Ха! — възкликна Добкин — Права си. Виж ти!

Той замълча за момент.

— Карл?

— Най-странното е, че тази страница е заредена.

— Какво искаш да кажеш?

— Това не е съобщение за грешка — обясни Добкин. — Това всъщност е заглавната страница на сайта. Отиваш там и получаваш това.

Двамата останаха на телефона минута, без да говорят, обмисляйки проблема.

— Сестра ти беше ли забъркана в нещо? — попита накрая Добкин. — Хм, по-особено?

Ейдриън се сети за пушката. И излъга:

— Не знам. Защо?

— Ами защото в Мрежата има заключени и скрити сайтове, в които не можеш да проникнеш без ключ или парола.

— Искаш да кажеш като порносайтовете ли?

— Не, защото за онези знаеш какво представляват. Говоря за сайтове, които имат нищо незначещо начало…

— Като например?

— Цитат от Библията — или съобщение за грешка. Трябва да знаеш как да минеш по-нататък.

— Но… — Ейдриън се замисли за момент. — Но защо някой ще прави това?

— Може да е шега. Може да са хакери, които обикалят из сайтовете. Или може да става дума за нещо незаконно.

— Като какво?

— Не знам… Детска порнография. — Ейдриън започна да протестира и той я прекъсна: — Казах го просто като пример. Не знам какво е това.

Тя му каза за пластмасовия шаблон и попита:

— Това може ли да послужи за нещо?

— Сигурно. Разгледа ли го добре?

— Да. Но нищо не разбрах.

— Е, може би трябва да опиташ по друг начин — каза той. — Ще ти помогне ли, ако разбереш чий е уебсайтът?

— Какво?

— Уебсайтът — повтори той. — Ще ти помогне ли, ако разбереш кой и къде го е регистрирал?

Не можеше да повярва, че я пита за подобно нещо. Какво си мислеше?

— Ама да! — каза тя. — Това наистина ще придвижи нещата напред.

— Добре, може би ще мога да ти помогна с това — каза той. — Доста такива неща съм вършил и съм свикнал да проследявам подобни работи. Имам програма, проследяваща с висока скорост — минава от един компютър на друг и прави списък на мрежовите възли…

— Карл, това ще е идеално.

— Да бе, идеално. Виж, кога ще си лягаш?

— Не знам… може би след час. — Истината беше, че въобще не й се спеше.

— Дай ми номера си. Ще ти се обадя, когато засека нещо.

След като затвори телефона, тя откачи гъвкавия пластмасов шаблон от екрана на лаптопа и внимателно го пъхна в калъфката. После размисли и реши да го сложи някъде, където Дюран няма да може да го открие, така че го нави, мушна го в чантичката си и я взе в своята стая.

После извади нещата, които щяха да й трябват за сутринта, и ги сложи до входната врата. Някак си, без да се замисля сериозно, стигна до решение за работата си: сутринта щеше да отиде във Вашингтон. Не за да работи (след това, което се бе случило в „Комфорт Ин“, нямаше начин да се мерне в офиса). Но щеше да тръгне достатъчно рано — в шест, за да хване Слоу вкъщи. Той никога не ходеше на работа преди 10:15, така че ако стигнеше в девет и половина, би могла да го хване вкъщи и да му обясни нещата. И да спаси работата си.

Това в крайна сметка беше нейният план и сигурно беше по-добър от това да стои в Бетани Бийч и да чака Дюран да откачи.

Прибра вещите си, изми мивката в кухнята, изчисти чекмеджетата и изхвърли отпадъците в една пластмасова торба, която изнесе навън до мястото, откъдето прибираха боклука. Телефонът иззвъня и тя изтича вътре, за да се обади.

— Скаут? — Беше Карл.

— Здрасти!

— Открих го. Сайтът със съобщението за грешка.

— Браво! Казвай бързо…

— Повярвай, не беше никак проста работа.

— Вярвам ти.

— По някакви причини имаше много изолатори…

— Кажи?

— Това е от Швейцария. От клиника „Прюдом“. В град Шпайц. Нещо от това познато ли ти е?

— Не. Макар че сестра ми… в Европа е получила травма на главата. И известно време е била в Швейцария. Но не съм сигурна къде.

— Е, тази клиника действа от 1952 година. Специализирана е за хранителни смущения. Да не би сестра ти да е страдала от анорексия?

— Не. Но известно време е била в кома. И когато се събудила… имала амнезия.

Карл изохка разочаровано.

— Тогава може би не е това, което търсим… Чакай, да не е имала и проблеми с наркотици? Защото тази клиника е и рехабилитационен център за наркомани — там го наричат „служба за подпомагане на пристрастени“.

— Ами… не мисля, че е била пристрастена, но всъщност… да.

— Е, тогава ще ти свърши работа.

Тя му благодари за помощта и затвори. Помисли си, че е по-добре да си легне, за да е бодра в шест сутринта.

Мина от стая в стая и заключи вратите, спря отоплението и изгаси лампите. После включи алармата и си легна. Сви се под завивките и се замисли за клиника „Прюдом“.

Може би фактът, че този уебсайт имаше „изолатори“, както се бе изразил Карл, беше, защото е свързан с медицинската тайна. Може би беше някакъв център след завършване на лечебния процес, където бивши пациенти биха могли да се обаждат за съвет или подкрепа? Тя въздъхна. Дори да беше така, Ники никога не й го бе споменавала. А каква беше тази странна история с Дюран? Беше ли свързана с клиниката? Уебсайтът беше интерактивен по някакъв начин и в неговия случай го бе довел до хипнотично състояние. И какви бяха тези картини, подскачащи и минаващи така необикновено бързо?

Нямаше смисъл. В нито едно от тези неща нямаше смисъл.