Джон Кейс
Синдромът (18)

17.

Свидетелските показания на Ейс Джонсън се отлагаха с часове; адвокатите от защитата търпеливо очакваха времето да се пооправи, за да хванат „совалката“ от летище „Ла Гуардиа“ за Вашингтон, и краката им постепенно се вкочаняваха. Можеха да отложат заседанието за следващата седмица, но решиха, че не е практично. Слоу бе напуснал града тази сутрин, а Джонсън трябваше да постъпи в понеделник за операция от херния.

Бяха се споразумели да преместят делото с няколко часа, което в случая означаваше 4:15 този следобед. Когато приключиха, беше почти девет и всички бяха изтощени.

Въпреки че пазарлъкът бе минал горе-долу така, както очакваха (от гледна точка на клиента им), нямаше да е съвсем вярно, ако се кажеше, че Ейдриън се е покрила със слава. Напротив. Ролята й в тази процедура беше основно да оказва подкрепа, тоест тя присъстваше, за да предугажда всичко, от което се нуждаеше Къртис Слоу. За съжаление се бе провалила дори и в това, по-малко или повече. Беше поставила не на място една паметна бележка, която шефът й имаше намерение да представи, и малко след това беше смъмрена, че се е отнесла някъде точно по времето, когато говори нейният свидетел.

„Отнесена“ беше една от любимите думички на Слоу. Но тя наистина се бе замислила за пристъпа на паника на Дюран предния ден. Беше я обзел страх при тази гледка, особено като си помисли, че би могла да му причини много по-големи неприятности. Но Бонила може би беше прав. Вероятно Дюран се преструваше. Може би беше вълк в овча кожа, психопат и измамник…

Да обезоръжава хората с безпомощността си. Да ги кара да се отпускат и да създава впечатление, че хищникът е по-скоро уязвим, отколкото опасен.

Наистина мечтаеше да се прибере у дома, да се хвърли в леглото и да заспи, но Слоу й направи предложение, която тя не можеше да откаже.

— Да хапнем някъде — каза той. — Беше адски ден.

 

 

— Мисля, че Джонсън се справи доста добре — отбеляза Слоу, докато поливаше хапката си изсушен кактусов плод с глътка мартини.

— Всичко, което трябваше да си спомни — сви рамене Ейдриън, — е, че не може да си спомни. Изкуфяване в буквалния смисъл.

— Въпреки това… — Слоу се усмихна.

Облегна се назад и наклони глава, като че ли мислеше какво да прави с нея, после се наведе напред и с доверителен тон каза:

— Изглеждахте малко напрегната този следобед. Може би все още ви влияе случаят със сестра ви?

„Все още“… Бяха минали само три седмици. И „случаят“! Като че ли Ники беше нещо срамно, нещо, което не можеше да се споменава във възпитана компания.

— Съжалявам — отвърна Ейдриън, — просто… изключих. — Тя поклати глава. — Повече няма да се случва.

— Ако искате да си починете известно… — Лицето му изрази мигновена загриженост. — Искам да кажа, забелязах, че вчера следобед си бяхте отишли по-рано.

— Аз…

— Няма значение. — Той вдигна ръка. — Няма да ви изям. Но ако ви трябва малко време…

Ейдриън замислено поклати глава.

— Добре, само ми кажете. — Той я потупа по ръката.

„Малко време?“ Уф, това беше един от онези моменти. Със слаба въздишка, тя захапа долната си устна, после я отпусна и му се усмихна. Извити вежди. Широка усмивка. Искрена усмивка, която се използва, когато си на голям зор. Ники често се шегуваше с нейната открита, ококорена усмивка, която се появяваше по време на кризи. „О, това е бедното сираче — казваше тя иронично. — Моля, моля, моля, осиновете ме.“ Само че този път посланието на усмивката беше: „простете ми“.

— Бях разсеяна — каза тя. — Разбирате ли, Ники… — Тя погледна ръцете си, после отново Къртис Слоу. — Тя беше… ммм… последната ми роднина.

После, като че ли бе споделила твърде много, побърза да добави:

— Не че бяхме толкова близки…

— Нямате ли други роднини?! — изненада се Слоу. — Родители, чичовци, вуйчовци, братовчеди и така нататък?

Очите му бяха широко отворени, тонът му показваше, че оценява колко потресаващо и тъжно е положението.

— Не. — Тя сви рамене. — Аз съм… последната.

— Господи! — възкликна той.

— Е — каза тя глухо. — В същото положение е и Той.

Отначало Слоу не загря. После се разсмя и я посочи с пръст.

— Много бърза реакция имате. Я да хапнем още нещо.

 

 

В 11:15 най-накрая успя да се прибере, след като бе чакала двайсет минути автобуса и бе изкачила пеша „Маунт Плезънт“. Краката вече не я държаха.

Както винаги, десетина мъже висяха пред „Диас кантина“ на ъгъла. Тя харесваше музиката, която долиташе през прозореца, но мъжките погледи и тихо подхвърляните реплики „Ай-и, ке чика саброса!“ винаги я изпълваха с неудобство.

По улица „Ламонт“, където живееше, имаше предимно грозни къщи от началото на века, повечето разделени на апартаменти. Първите две преки бяха с по-прилични, реставрирани и поддържани сгради, но по-нататък, към зоологическата градина, обновяването вървеше по-мудно и небрежно — кварталът очевидно западаше и си личеше, че сградите тук са евтини. Не че беше лош квартал, но нападенията и грабежите бяха чести и пешеходците — особено жените — бяха внимателни и късно вечер се стараеха да се движат в средата на улицата. Така правеше и Ейдриън сега.

Навремето бяха прокарвали и помощни улички, които се пресичаха хаотично зад жилищата. Сега край тях бяха изникнали гаражи, различаващи се невероятно по материал и конструкция — едни панелни, други от тухли или дървени плоскости.

Входът на нейния апартамент се намираше в задната част на къща във федерален стил и до него се минаваше само през гаража. За да стигне дотам, тя трябваше да мине по алеята, която беше хубава само на дневна светлина, или ако пътуваше с кола, можеше да отвори вратата автоматично, без да се налага да излиза. Но не можеше да си позволи да ходи на работа с кола, защото трябваше да плаща по дванайсет долара на ден. А и рядко се прибираше преди слънцето да залезе (с изключение може би на лятото). И така, алеята бе за нея нещо, с което трябваше да се примирява всеки ден.

И това я плашеше. Тя винаги се оглеждаше внимателно, преди да завие и ако имаше пияни типове, както често се случваше, отиваше до предния вход и звънеше на госпожа Спиърс, която я превеждаше през вътрешната стълба. Мразеше да го прави, защото повечето пъти трябваше да буди хазайката си.

Но тази нощ по алеята нямаше никого. Или поне тя не видя никого. Всъщност единственото, което зърна, бе една котка, която гъвкаво пристъпваше по ръба на една съседска ограда. Влезе през вратата на гаража, пресече малкия двор към задната страна на къщата и отключи вратата.

Вратата беше кафява и грозна — така нареченият „слугински вход“, който госпожа Спиърс се бе опитала да „освежи“ с една безвкусна гирлянда. Ейдриън мразеше гирляндата повече и от вратата. Беше направена от евтин кариран плат, обвит с шнурчета и украсен с птиче гнездо и яйца, направени от разтегателна хартия. Ейдриън с удоволствие би я изгорила, но не искаше да накърнява чувствата на хазайката си. Ако имаше късмет, някой можеше да я открадне.

Всъщност нищо не можеше да освежи бомбоубежището (както го наричаха колежките й от Джорджтаун). Но беше евтино и чисто и което беше най-същественото, беше нейно и само нейно. Така че беше благодарна, че го има, макар и да беше малко влажно.

И мрачно. И не много голямо.

Влезе, хвърли палтото и дипломатическото си куфарче на дивана и погледът й падна върху кафявата хартиена торба с прахта на Ники. Въздъхна. „Поне трябва да я разопаковам“ — помисли си тя, извади урната от малката дървена кутия и без да се замисли, я постави върху библиотеката до вратата. После събу обувките си, отиде в кухнята и се спъна в празната купичка на Джак до хладилника — връхлетя я чувство за самота и загуба.

Бе гледала Джак съвсем за кратко, но сега кучето й липсваше. Сигурно му бе по-добре при Рамон, но тя го бе обикнала, защото я разсмиваше и гонеше неприятните й мисли.

Мисли като… какво да прави с праха на Ники? Трябваше да организира някаква церемония. Нещо съвсем частно — тя и сестра й — нещо с вода и вятър.

Но не тази нощ.

Отиде до спалнята, облече си пижамата и подбра нещата, които да облече утре. Легна, зави се и взе дистанционното.

Не можеше да заспи. Все още бе възбудена от трите чаши отлежало френско вино, които бе изпила, докато работеше по предварителните бележки за процеса, и от еспресото след вечерята със Слоу.

Взе книгата от нощното си шкафче. „Нощен влак“ от Мартин Еймис. Неголям роман, но тя го четеше вече седмици. Може би щеше да го довърши тази вечер. Не. В него се разказваше все за самоубийства.

Полицай, стар семеен приятел, търси тайната причина за самоубийството на една жена. Както се оказваше, нямаше никаква тайна причина. Всъщност въпреки прекрасната си работа и чудесното си семейство жената бе решила, че не си струва да живее. Толкова ли беше ужасно това?

А Ники? Какъв беше всъщност нейният мотив? Дали беше тласната към тази стъпка от нещастието и чувството за вина, внушени й от нейния психотерапевт във връзка със сатанинското изнасилване? Или някак си бе разбрала, че вече не е същата и никога няма да бъде — че Европа я е прекършила и е променила психиката й? Или имаше нещо друго, което я бе накарало да ритне електрическата печка във ваната? Имаше ли нещо общо това със странната пушка, скрита в гардероба й? Откъде всъщност се бе появила? Ники въобще знаела ли беше как да я използва? Ейдриън се съмняваше в това, но… излизаше, че сестра й може би е убила себе си, за да се предпази от нещо още по-лошо.

Но от какво? Отговорът дойде сам: „Но щом тя е имала пушка, е възможно да е убила някого. Или много хора. Като онези момчета в Колорадо. Може би тя е била толкова нещастна, толкова сърдита на света, че е мечтала за една истинска касапница. Но накрая, ужасена от мислите си… просто е убила себе си.“

Взе друга книга — „Тайните на сестрите от Йа-Йа“. Беше по-безопасна от „Нощен влак“. Но Ейдриън все още мислеше за Ники. Излизаше, че… Бонила беше прав. Тя наистина не знаеше много за сестра си. Не знаеше какво я бе тласнало. Тя беше истинска загадка за нея.

Само ако бяха малко по-близки. Дори през нощта, когато тя умря, Ейдриън тайно се бе зарадвала, че сестра й не бе отговорила на позвъняването, и си бе помислила, че е чудесно, че е забравила за вечерята и е излязла. А тя въобще не бе излизала. Била е вече мъртва.

Всъщност вечерите бяха всичко, което бе останало от близостта им — но и те бяха отровени от болните фантазии на сестра й за сатанинското малтретиране. Тя искаше да говори само за това — както че ли беше обречена да се върти около тази тема. И винаги завършваха със скандал: Ники настояваше, че Ейдриън не би трябвало да отрича случилото се. „Ти не си спомняш, защото не искаш да си спомняш. Това е толкова типично!“

Но тя се лъжеше. Никога, дори за секунда, Ейдриън не бе помисляла, че описанията на Ники са истински, а нейните — „съмнителни“. С паметта й всичко беше наред и тя определено не се отричаше подсъзнателно. Спомените й бяха цялостни и ясни. Все още помнеше как Дек я подхвърляше във въздуха, как я носеше на раменете си, хванал здраво краката й. „Хайде на конче, момиченце!“ Носеше я по улиците и когато го молеше, я завърташе и така й се завиваше свят, че после едва се държеше на крака. Понякога я държеше за ръце и й позволяваше да се катери по гърдите му, като постепенно се премяташе през глава и отново стъпваше на крака. Играеше си с нея на безброй игри — все още чуваше мекия, нисък глас на Марлина, която пееше песни и я люлееше, докато не заспи.

Това ли бяха същите хора, обикаляли мазето със свещници и качулки и снимали гадни филмчета? Би било смешно, ако не беше толкова ужасно.

Заради Ники, Ейдриън бе изследвала спомените си като истински прокурор, бе подлагала на съмнение всеки подходящ епизод. Когато Марлина бе казвала: „Целуни ме, още по-силно, пиленце…“ — беше ли това… нещо друго? Или когато Дек я друсаше на коляно и пееше „Тъгъдък-тъгъдък“. Това само… игра ли беше?

„Да — реши тя, — това беше само игра.“ Независимо от това колко задълбочено бе обмисляла подобни епизоди, те си оставаха невинни и нищо не хвърляше подозрение върху Дек и Марлина, върху тяхната искрена грижовност. И Ейдриън беше много сърдита на Ники (а сега и на Дюран), че трябва да преосмисля детинството си през призмата на съмнението. Чувстваше, че това е предателство спрямо Дек и Марлина. И то непочтено.

Опита да чете, но книгата не можа да задържи вниманието й. Тя си отбеляза страницата, затвори я и угаси светлината.

Може би бе време да забрави за Дюран. Нека с него се занимава полицията. Гражданският иск може би щеше да е просто загуба на време. Какъвто и да беше Дюран — какъвто и да беше в действителност — повече нямаше да се интересува от него. Той щеше да се почувства достатъчно зле от това, че ще бъде изложен пред обществото. И сигурно сега си стягаше багажа…

Ейдриън светна лампата. Ако се готвеше да изчезне, той щеше да прибере всичко — дрехи, обзавеждане, досиета. Включително и медицинското досие на сестра й. А можеше и да го унищожи.

А то й беше необходимо.

Като най-близка роднина тя имаше право върху него. Но ако го поискаше по телефона или с писмо, Дюран сигурно би го „прочистил“ предварително. Затова се нуждаеше от предлог да го посети, за да го разпита лично в кабинета му и да не му позволи да увърта. След минута измисли причина.

Стана от леглото, измъкна от куфарчето си портативния факс-телефон и набра номера на Дюран. Часовникът показваше 12:15. За нейна изненада, той отговори още на първото иззвъняване.

— Ало?

„Това е лудост — помисли тя. — Ще изглежда като тормоз.“

— Ало? — повтори Дюран.

Тя понечи да затвори, но се сети, че той сигурно вижда на екрана си от кой номер му се обаждат и ако затвореше, нещата ще изглеждат още по-грозни. Като анонимни обаждания посред нощ.

— Господин Дюран? — попита тя.

— Да?

— Обажда се Ейдриън Коуп.

— О!

— Съжалявам, ако съм ви събудила.

— Не, не сте. Гледах телевизия.

— Извинете, че ви звъня толкова късно, но… бях много заета в службата — и това е единственото време, с което разполагам.

— Разбирам — каза той кратко и двамата замълчаха за няколко секунди. — И защо ми звъните?

„Насочи се към основното“ — напомни си тя.

— Първо бих искала да ви благодаря за това, че се подложихте на полиграфа.

— Беше ми приятно — отвърна той.

— Не би трябвало да…

— Нямам какво да крия — каза той.

— Ами… причината, поради която ви звъня, е, че… имам един чек.

— Какъв чек?

— За вас. Като изпълнител на завещанието на Ники, разпределих състоянието й. Всъщност основното са суми от нейните банкови сметки.

— Но защо… за мен?

— Споменат сте в завещанието й.

Линията замлъкна за известно време. Накрая Дюран каза:

— Добре, но защо не ги задържите? Не ги искам. Каквото и да се е случило, аз не успях с лечението й.

— Разбирам как се чувствате, но съм сигурна, че можете да направите някакво дарение. Във всеки случай мислех да мина покрай вас и да ви оставя чека.

Дюран забави отговора си. Накрая каза:

— Пъхнете го в пощенската кутия.

— Бих могла — отвърна тя, — но има и друга причина, поради която бих искала да се срещна с вас и… Удобно ли ви е в събота например? Ще ви отнеме само минутка.

Тя чуваше телевизора в слушалката — откъслечен смях и диалог.

Дюран отново замълча за момент, после попита:

— Каква е другата причина? — Гласът му беше безизразен, механичен.

— Всъщност… — Ейдриън пое дълбоко дъх — мисля да се откажа от делото…

С тези думи изненада повече себе си, отколкото Дюран.

— … ако ми разкажете още веднъж за Ники.

Той пак замълча. За момент й се стори, че е заинтересуван повече от телевизионното предаване, отколкото от разговора с нея. Накрая каза:

— Аз работя сутрин. Рано. И до обяд имам пациенти.

— Какво ще кажете за един часа? — попита тя.

— В един е удобно — отвърна вяло той. Записът на смехове отекна отново.

— Тогава ще се видим в събота — каза тя с тих, ясен глас. — В един часа.