Джон Кейс
Синдромът (33)

32.

Ейдриън чакаше вече двайсетина минути в приемната. Накрая вратата на кабинета на Шоу се отвори и излязоха двама навъсени мъже с дълги черни шлифери. След тях се показа Шоу. Изглеждаше загрижен.

Щом мъжете излязоха в коридора, Ейдриън скочи и се изкашля.

Психиатърът се обърна към нея и за момент й се стори, че не си спомня коя е. После я позна и възкликна:

— Ейдриън! Боже мой, влизайте.

Тя го последва в кабинета. Седна пред бюрото му и попита:

— Нещо не е наред ли?

Психиатърът наистина беше притеснен.

— Нямам право да споменавам за посещението им — каза той.

— Чие посещение?

— На мъжете, които току-що излязоха.

— Аха — рече тя. Не беше сигурна какво означава това.

— Вие — Шоу се намръщи и я погледна право в очите — не сте ми казали всичко, нали? За вашия приятел.

— Да — призна тя. — Не ви казах всичко.

— Защото сега… очевидно става беля.

Тя беше поразена от мисълта, че е въвлякла този благороден мъж в кашата на собствените си проблеми. И на Дюран. На Макбрайд. На Ники.

— Мислех си, че колкото по-малко знаете…

— Поискаха ми медицинското му досие. Отказах да им го дам.

— И кои са те?

— Казаха, че са от държавните служби. — Психиатърът поклати глава.

— Кои по-точно?

— Не казаха.

— Ако искат медицинското досие, трябва да имат съдебна заповед.

— Мисля, че не работят по този начин. — Доктор Шоу поклати глава. — Много са агресивни.

— Аха.

Психиатърът смени темата.

— Щяхте да погледнете историята на Макбрайд. Открихте ли нещо?

— Да — възкликна тя. — Да започнем с факта, че той е този, който казва — с изключение на това, че се предполага, че е мъртъв.

— Какво?!

— И не е женен. Няма съпруга, няма дете. Никакви споменавания за убийство. Нищо такова не се е случило. — Тя извади копие на материала „Млад учен, вероятно загинал в самолетна катастрофа“ и го бутна през бюрото му. — Има по-дълга коса на снимката, но… е той.

Шоу сложи очилата си, погледна снимката и след малко попита:

— Как може да сте сигурна…

— Изчетох всички възможни материали в „Нексис“, споменаващи името Макбрайд и Сан Франциско — от 95-а до 97-а. Няма нищо, свързано с измислицата, която ви е разказал. И ако съм пропуснала нещо някак си — а не съм — това сигурно е било репортажът за самолетната катастрофа — ако въобще се е случила.

— А ако е имал незаконна съпруга? И ако бебето е било с друго име? И ако…

— Докторе, моля ви. Прекалявате.

— Права сте, прекалявам. — Психиатърът се замисли.

 

 

Уговориха се да се видят в болницата следващата сутрин. Междувременно Шоу даде указания да държат Макбрайд под наблюдение, но да не му дават повече успокоителни.

В „Мейфлауър“ Ейдриън се преоблече в екипа си за бягане, мушна десетдоларова банкнота в дясната си обувка и слезе с асансьора във фоайето. Някакъв човек сваляше украсите от Деня на благодарността. Портиерът възхитено поклати глава, когато тя изскочи вън на хапещия студ.

— Ако не се върна до час, пратете санбернарско куче — каза му тя.

Голите клони на старите дъбове и платани над главата й рамкираха небето. Групички ученици пушеха и се смееха заговорнически. Чуваше се трополене на ролери и тупкане на топки за тенис в далечината. Докато тичаше, Ейдриън си мислеше за Макбрайд.

„Как можеш да си измислиш семейство — питаше се тя, — да си го представиш така идеално, че да ти хрумне да се самоубиеш в увереността си, че си убил жена си и детето си?“ И защо Макбрайд си спомняше това илюзорно минало, след като присадката му вече беше махната?

В това нямаше смисъл. Но пък ако това беше целта: да накарат Дюран да се самоубие, ако уредът бъде премахнат и той евентуално си възвърне паметта… Истинската си памет.

А и мъжете с дългите шлифери…

 

 

На другата сутрин Ейдриън пристигна в болницата почти половин час по-рано, освежена от дългия и дълбок сън. Надяваше се да види Макбрайд, преди да дойде Шоу, но сестрата на рецепцията не й позволи.

— Не допускаме посетители в сектор А-4. Съжалявам, но не се правят изключения.

Напук на сестрата тя настоя да почака.

В десет часа доктор Шоу излезе от асансьора. Беше навъсен. Дежурната по етаж възрази, че Ейдриън ще влезе с него, но той само изсумтя и двамата минаха през тежките врати на отделение А-4. Поредица монитори показваха десетина малки бели стаи — във всяка имаше легло за един човек; никой от пациентите не мърдаше.

— Знаете правилата, докторе… — почна дежурната.

— Права сте — каза Шоу, — знам ги. И ако не бързахме, щях да прехвърля пациента в друга стая — но нямаме време за това.

„Нямаме време ли?“ — помисли си Ейдриън.

— Ако нарушавате правилника… — пак започна сестрата.

— Защо просто не докладвате? — попита я Шоу. — Между другото след малко го изписвам.

— Изписвате го? Господин Макбрайд не е в състояние…

Но Шоу не слушаше. Вървеше толкова бързо, че Ейдриън трябваше да подтичва.

Всички стаи имаха широки прозорци към коридора.

Шоу отвори една врата и влезе.

Стаята имаше вграден шкаф с чекмеджета до едната стена и легло — до другата. Срещу леглото имаше телевизор, а високо, до тавана, беше прикрепена видеокамера. В ъгъла имаше малка тоалетна. И това беше всичко.

Макбрайд лежеше в леглото и гледаше някаква сапунена опера. Не помръдна, когато влязоха, а и не можеше: китките му бяха вързани за леглото с каиши.

— Махнете тези неща! — възкликна Ейдриън и пристъпи към Макбрайд.

— Ей сега — обеща Шоу, сложи ръка на рамото на Макбрайд и каза: — Луис. Искам да ме слушаш внимателно.

Нямаше реакция.

— Важно е — настоя психиатърът. — И се притеснявам, че нямаме много време.

Макбрайд отново не реагира — изглеждаше състарен поне с десет години, откакто Ейдриън го бе видяла за последен път — години, през които бе минал през някакво ужасно изпитание. Лицето му беше изпито, страните му бяха обрасли с набола брада. Хлътналите му очи избягваха нейните.

Раздразнена, Ейдриън посегна и изключи телевизора.

— Благодаря — каза Макбрайд. — Мразя тия тъпотии.

Ейдриън се засмя, зарадвана от реакцията му — на всякаква реакция от него.

— Чуй ме, Луис — настоя Шоу.

— Оставете ме на мира, докторе — каза пациентът. В гласа му имаше твърди нотки.

— Готвя се да ви изпиша — каза психиатърът.

Мина момент, докато думите проникнат в съзнанието на Макбрайд и той разбере значението им. Очите му се отвориха широко.

— Но трябва да ми обърнете внимание — каза Шоу.

Младият мъж вече го слушаше внимателно.

Докторът се изкашля. Чудеше се как да започне.

— Не си направил нищо лошо! — не се сдържа Ейдриън. — Не си убил никого.

— Нека аз се занимая с това — настоя Шоу.

Ейдриън постави ръка върху бузата на Макбрайд и го погледна настойчиво в очите.

— Не си. Прегледах вестниците. Всичко е лъжа. Няма нищо! Нито убийство, нито полиция…

— Знам какво се случи — въздъхна Макбрайд. — Знам го.

— Грешиш. Дори не си бил женен. Не е имало бебе! — Тя млъкна. Трябваше ли да му каже, че го смятат за загинал? — Това е като при Ники — каза тя. — Вкарали са ти фалшиви спомени…

— Кой?

Въпросът му я свари неподготвена.

— Кой? — повтори той.

Тя не знаеше какво да каже. Погледна за помощ Шоу. И като не получи подкрепа, сви рамене.

— Не знам — призна тя. — Някой.

— Мога да я усетя. — Макбрайд погледна встрани. — Мога да усетя бухалката в ръката си.

— Лу… — започна Шоу.

Макбрайд гледаше Ейдриън.

— Е, ти си права: аз съм само екран за нечий прожектор.

Ейдриън повдигна рамене и каза:

— Така е.

— Добре. — Макбрайд погледна психиатъра. — Да приемем, че сте прави. Но какъв е смисълът? Защо на някого му е притрябвало да ме кара да мисля, че съм убил жена си и детето си?

Въпросът увисна във въздуха в особената тишина на стерилната стая. Въпрос на място — и за момент Ейдриън си помисли, че няма начин да му се отговори. А после каза:

— За да се самоубиеш. Като Ники.

 

 

Макбрайд взе изрезката от „Екзаминър“.

— Бих искал да проведем още един хипнотичен сеанс — каза Шоу.

— Не, докторе. Достатъчно време прекарах тук. Ако нямате нищо против…

— Няма начин да ви изпиша, ако не съм сигурен, че сте се освободили от постхипнотичното внушение — какъвто и да е източникът.

Макбрайд преглътна и това. Гледаше с примирен поглед.

— Нека бъда честен с вас — продължи Шоу. — След като минахте през всичко това, ще трябва доста време, докато се оправите напълно. При други обстоятелства бих ви препоръчал консултации и лечение — и то в големи дози. Но не можем да си позволим такъв лукс. Както ви каза Ейдриън, бях посетен от държавни служители. Казаха, че имат „пълномощия“. Може и да е така. Не знам. Но това, което знам, е, че дълбоко в себе си въобще не мислят за личните ви интереси. Всъщност имам подозрението, че това въобще не ги интересува.

— И вие твърдите — каза след известно мълчание Макбрайд, — че може би са ми правени внушения под хипноза?

— Да! Точно затова ми беше толкова трудно да проникна в съзнанието ви. Всеки път, когато се приближавахме до миналото ви — истинското ви минало — грубата измислица, този синдром изплуваше на повърхността. И когато това ставаше, вие го усещахте и после — в психологически план — изпадахте в паника. Съпротива или бягство. Те са ви създали толкова отровна фалшива памет, че тя се е превърнала в напълно изградена противоположност на собственото ви аз.

Дори и след като задръжката беше отстранена, Макбрайд продължаваше да се чувства потиснат.

— Може би сте прав — каза той скептично. — Но тогава сигурно е малко вероятно, че бих могъл да изляза от това състояние?

— Не! — възкликна Ейдриън. Гласът й трепереше от ярост. — По-вероятното е да излезеш! Знаеш, че някой е бъркал в главата ти. Събуди се! Ти не си убил Еди, не си взривил къщата, не си разбил апартамента ми…

— Кой е Еди? — попита Шоу разтревожено.

— И не ти се опитваше да ме убиеш! — продължи Ейдриън.

— О, господи! — промърмори Шоу.

— Да залагаш на „по-вероятно“ обяснение е пълна глупост, нали? — попита тя.

— Кой е Еди? — попита Шоу.

— Не ви трябва да знаете — каза му Ейдриън. Внезапно й хрумна нещо. — Момент — каза тя и се обърна към психиатъра. — Нали хипнозата е добронамерена? И не е възможно да караш хипнотизирани хора да причиняват зло. Чувала съм, че не е възможно да накараш някого да удари друг — или да посегне на живота си.

— Това е мит — каза Шоу. — Рекламен трик за хипнотизаторската индустрия. — Той посочи Макбрайд. — Луис може да ви разкаже. Това е в неговата област.

— В смисъл?

— Ами например, ако пациентът вярва, че е на война и че тази война е справедлива, има възможност да убие някой, за когото хипнотизаторът му е внушил, че е враг. Или ако е убеден, че някой иска да го убие и че действа при самозащита.

— Разбрах — каза Ейдриън. — Но всичко това е на теория.

— Не е точно така — отвърна Шоу, обърна се към Макбрайд и попита: — Какъв беше случаят? Някъде в Дания ли?

— Пале Хардруп — отвърна Макбрайд. — Банков обир през петдесетте, убит е един пазач. — Ейдриън забеляза, че Макбрайд се оживи — дискусията беше надвила безразличието му.

— Правилно! — каза Шоу с поощряваща усмивка. — Имате превъзходна памет.

И двамата се засмяха. Ейдриън ги изгледа.

— Хардуп, така ли? И е ограбил банка? Да не е някаква шегичка на психотерапевти?

— Хардруп — поправи я с усмивка Макбрайд. — Арестуван е след банковия обир. Застрелял пазача. Това, което озадачило полицията, е, че той всъщност не се е нуждаел от пари и не е бил агресивен тип. Всъщност е бил съвсем обикновен човек. Добър гражданин. И възниква въпросът защо го е направил? — Макбрайд погледна Шоу, който му кимна да продължи. — Това е било нещо съвсем нехарактерно. И открили, че е хипнотизиран от своя лекуващ лекар — той му наредил да ограби банката и да застреля пазача.

— И съдията хванал ли се е на това? — попита Ейдриън. Гласът й беше пълен с неверието на печен юрист.

— Да. Защото лекарят си е признал. Заявил, че е организирал престъплението, за да изпробва властта си.

— Хм — каза Ейдриън. Не знаеше дали да му вярва.

— Това е прочут случай — каза Шоу. — Цитираха го на процеса на Чарли Менсън.

— Защо?

— Защото лекуващият лекар не е бил на мястото, където е извършено престъплението, а нападателят очевидно е бил под негово влияние и контрол.

— И как го е извършил? — попита Ейдриън. — Искам да кажа, лекарят.

— Спомняте ли си, Лу? — попита Шоу.

— Той създава „персона“ — каза Макбрайд. — Свръхестествена фигура, която нарича „X“. Персоната е нещо като Господ. И този „X“ нарежда на Хардруп да извърши деянието.

— И той го прави, така ли? — попита Ейдриън. — Застрелва човека?

— Разбира се — отвърна Шоу. — Той е бил дълбоко вярващ.

— И това според вас е „контекстът“, така ли?

— Точно така. Доколкото се е отнасяло до Хардруп, той се е смятал за инструмент на Божията воля.

— А мислите ли, че по такъв начин може да се подтикне човек към самоубийство?

— Защо не? — отвърна Шоу. — Много хора се самоубиват. При подходящите обстоятелства — в подходящ контекст — това може да изглежда почтено, дори разумно деяние. — Той погледна часовника си и се обърна към Макбрайд.

— Готов ли сте?

Макбрайд го погледна неуверено.

— Наистина не разполагаме с много време.

— Ами… да — каза Макбрайд и погледна Ейдриън.

— Ако нямате нищо против — усмихна се Шоу на Ейдриън, — почакайте ни в кафето… Ще се поупражнявам в екзорсизъм.

 

 

Тя седеше в кафето и за десети път преглеждаше „Таймс“. Накрая Шоу дойде — почти час след като ги бе оставила.

— Къде е Лу? — попита тя.

— Ще дойде след малко. — Той седна срещу нея. — Оформих изписването, но има… има разни бумаги. Това е за вас. — Той бутна една папка към нея.

— Какво е това?

— Медицинското му досие. Ако не е у мен, никой не може да ми го вземе, нали разбирате?

— Не съм много сигурна, че трябва да го изпишете. Искам да кажа, откъде знаете, че е наред? Ами ако…

— Вижте — каза й психиатърът, — трябва да се споразумеем. Мисля, че вече ще е добре. Наистина. — Опита се да се усмихне. — Няма причина да го държим тук. И колкото и да е невероятно, моето участие свършва дотук. — Той отклони поглед. — Виждате ли, изкарват ми душата по „частни пътища“… — Той сви рамене. — Сигурен съм, че разбирате: не съм независим човек. Съвсем не. — Отново се опита да се усмихне. Не се получи.

Думите му не бяха лишени от смисъл, но имаше нещо неестествено в начина, по който ги казваше — той очакваше тя да потвърди, че го разбира.

— Значи се отказвате — заключи Ейдриън.

Психиатърът се смръщи.

— Аз си имам и други отговорности и…

— Знам, че не съм справедлива, и съм ви много благодарна. Но… не знам какво да правя сега.

— Ще ви дам името на един човек — каза Шоу, измъкна жълта пощенска картичка от джоба на ризата си и й я подаде.

На картичката пишеше „Здравна служба“, а отдолу Шоу бе надраскал едно име.

— Сидни Шапиро… Кой е той?

— Човек, който знае за тези неща.

— Имате предвид паметта ли?

— Не. Имам предвид сестра ви и Луис.

— Знае какво се е случило с тях ли? — Тя все още не можеше да разбере.

— Не. — Шоу поклати глава и погледна надолу. — Знае за имплантите — за присадките. За начина, по който са използвани и как после всичко се е объркало. От всички на света той знае най-много… а може би не знае.

— Но кой е той все пак?

— Той е… — Шоу се замисли — пенсиониран държавен служител. — После се засмя малко тъжно.

— И смятате, че ще говори с нас?

— Не знам. Ако му покажете досието, може и да се съгласи.

— Знаете ли му телефона?

— Не. Живее в Западна Вирджиния, близо до Харпърс Фери. Трябва да го има в указателя.

— Добре — каза Ейдриън. — Сид Шапиро. Ще го намерим. — Стана и подаде ръка на доктора.

Той я хвана с двете си ръце и каза:

— Ако ви пита как сте го намерили…

— Какво да му кажа?

— Не ме споменавайте. Обяснете му, че сте разбрали за него от един документален филм по „А & Е“.

— Какъв филм?

— За контрола върху мозъка.

 

 

Макбрайд ги чакаше във фоайето. Тя разбра, че двамата вече са се сбогували, защото Шоу само му махна и забърза по коридора.

Може би си въобразяваше, но Лу Макбрайд изглеждаше някак си различно. Беше сякаш по-висок, фигурата му беше по-атлетична. Той й се усмихна, когато тя тръгна към него, и усмивката му също изглеждаше различна — не толкова плаха. По-щастлива. И имаше нещо в очите му. „Може би вече се е оправил“ — помисли си тя.

— Каня те на обяд — каза той. — Ще си поговорим за бъдещето.

Излязоха в студения слънчев ден.

— Имаш ли пари? — попита тя. — Аз съвсем закъсах.

— Всъщност — каза той — болницата ми даде малко джобни. Официално съм част от изследователски проект. Трябваше да подпиша цял куп документи за изписването. Рей Шоу ми подметна да заведа дело.

Тротоарите бяха пълни със забързани пешеходци.

— Особено — продължи той — след като се знае, че май си имам собствен юридически защитник.

— Безработен адвокат — поправи го тя.

— И двамата сме безработни — каза той. — Поне в това сме равни.

Тя го погледна. Той наистина беше различен. И говореше различно. „Може би не е в състояние да се шегува — помисли си тя, — може би не схваща хумора — когато не знае кой е всъщност.“

— Къде отиваме?

— Седемдесет и втора и Бродуей.

— Е, поне хотелът е само на няколко преки — каза тя.

— Там дават кренвирши. Истински, с хрупкава кожица.

— На скара, а не варени?

— Да. И истинска горчица.

— Значи познаваш добре Ню Йорк, така ли?

— Просто знам къде има добри кренвирши.

След малко тя каза:

— Прав си за едно нещо.

— За какво?

— Не знам дали болницата е била притисната, но Шоу е. Искам да кажа — притеснен.

— Да, имах същото чувство. Може би са го притиснали началниците му. Все пак направи каквото можа.

— Знам. Ако беше скочил през прозореца… — Тя спря. Не биваше да говори за самоубийство. Само допреди малко този мъж беше вързан за леглото си в психиатрията.

— Това изчезна — каза той. — Заедно с бейзболната бухалка и кръвта. Изчезна, макар че ми е трудно да повярвам, че някой ми е влиял.

— Но все пак си го направил — каза тя.

— Какво?

— Приел си внушението.

Стигнаха следващото кръстовище и той я хвана за ръката. После каза:

— Да, така е. Но едно нещо е сигурно.

Пресякоха. Той не пускаше ръката й.

— Кое? — попита тя.

— На всяка цена ще намеря този, който ми е набутал това в главата.