Джон Кейс
Синдромът (26)

25.

Потеглиха по тъмно, като крадци. Ейдриън караше с постоянна скорост, стрелката беше замръзнала на деветдесет километра. Пътят беше приятно спокоен, без излишно напрежение. Движеха се като всички останали. Ейдриън беше притеснена от това, че не ходи на работа. Дюран беше в безгрижно настроение, загледан в мрака. Ако затвореше очи, можеше лесно да си представи, че напуска града с приятелката си, че потеглят за дълга отпуска. Дори когато зората просветна и в сивата светлина се появиха очертанията на предградията на Ню Джърси, чудесното му настроение почти не намаля.

След малко минаха с колата през тунела „Линкълн“ и се насочиха към центъра, където завиха на север към Уест Сайд. Откриха лесно адреса, който им бе дал доктор Шоу, но Ейдриън обикаля квартала цели петнайсет минути, за да може да паркира.

— Мразя да плащам за паркинг — обясни тя.

— Не се учудвам — отвърна Дюран. — След като изразходвате толкова много бензин, сигурно не сте в състояние да си го позволите.

 

 

Кабинетът на Шоу беше на двайсет и третия етаж на един небостъргач от опушено стъкло, сигурно супермодерен някъде около 1965 година, когато бе строен. Сега изглеждаше изоставен и мрачен, като че ли бъдещето го бе заобиколило.

Самият кабинет изглеждаше по-приветливо — стените бяха разкрасени с картини, дипломи и грамоти. Книги и купчини документи бяха натрупани по пода, застлан с впечатляващ ориенталски килим.

Шоу имаше уютния вид на чичко от Холандия. Пълен мъж с воднисти кафяви очи под рошави вежди, той се усмихваше меко, почти с извиняващ се вид. Поздрави ги с твърдо ръкостискане и ги настани на един стар диван.

Носеше сако от рипсено кадифе, джинси и маратонки. На ръката си бе поставил яркочервен пластмасов „суоч“ — беше го закопчал над маншета на ризата си. Беше с толкова голям циферблат, че Дюран можеше да разчете цифрите от другия край на стаята. Ейдриън предположи, че докторът е някъде над петдесетте, макар че лицето му бе гладко като на бебе — и някак си блестящо.

— Кафе?

Те приеха и преминаха към същността на работата.

— Заинтересувахте ме с това, което ми съобщихте по телефона — започна Шоу. — Би могло да се каже, че събирам подобни случаи на необикновена загуба на памет. Така че ще е най-добре да ми разкажете всичко, за което ми споменахте по телефона, отначало. Може да започнете — продължи той, като се взря с кафявите си очи в Ейдриън — като ми кажете как мъжът до вас привлече вниманието ви.

После кимна към Дюран.

— Ще се занимаем и с вас.

Преметна крак върху крак, облегна се в креслото и скръсти ръце, като че ли разполагаше с цял ден.

 

 

Малко след дванайсет Шоу се протегна в креслото си и каза:

— Да, това е забележителна история, но дори и психиатрите трябва да се хранят. Предлагам ви следното: имам уговорка за обяд с дъщеря си; трябва да се срещнем в един и половина. Ако дойдете в три, ще направя сондажно интервю и ще можем да продължим.

— Какво е това „сондажно интервю“? — попита Ейдриън.

— Ами… — Шоу размаха ръце във въздуха.

— Това е основната медицинска история — обясни Дюран. — Прекарани операции, заболявания, алергии…

— И малко тестове — добави Шоу. — Рутинни неща: ПИТ, МОР…

— Какво е това? — пак попита Ейдриън.

— Ами имената едва ли ще ви говорят много повече от съкращенията — Шоу сви рамене, — но това са средства, които използваме за установяване на психопатологичното състояние на пациентите, като се фиксират когнитивните несъответствия и тематично възприемащите криви — такива неща.

Ейдриън кимна, а Дюран се намръщи. Защо всъщност се бе съгласил да дойде тук? Защо трябваше да става опитно свинче на този човек?

— Сигурен съм — Шоу му намигна, — че господин Дюран знае не по-малко от мен за тези тестове — нали така?

— Знам какво представляват — Дюран вдигна рамене, — но всъщност никога не съм ги използвал в практиката си.

— Аз много вярвам в тестовете — каза Шоу. — И ако имаме време, мисля, че можем да ви направим една снимка и с апарата на Бек.

Забеляза напрежението в погледа на Дюран и побърза да го успокои:

— Само за да видим как стоят нещата.

— Разбирам — каза Дюран. — Но обсъждаме паметта ми, а не психическото ми равновесие. Паметта ми.

Шоу завъртя глава в несъгласие, като че ли това възражение бе маловажно.

— Ако всичко, което ми казвате, е вярно, все пак трябва да има някакво увреждане. Тестовете са само средства за изучаване на нещата. На първо място би трябвало да открием дали вашата амнезия е органична, или придобита, резултат от травма или… от нещо друго. — Той сплете пръсти. — Трябва да имаме представа за вида на нещата, с които си имаме работа.

— Което означава? — попита Ейдриън.

Шоу обърна дланите си нагоре.

— В този момент не може да се каже нищо. За амнезията може да има много и различни причини, от удар по главата до епилепсия, от силен стрес — и не искам да ви плаша — до мозъчен тумор. Може да бъде и форма на истерия.

— Истерия ли?

— Това е остарял термин. — Шоу намигна. — Обикновено говорим за адаптивна амнезия, вид амнезия, получаваща се от психологически — противно на физическите — причини.

Шоу пак сплете пръсти.

— Разбира се, линиите могат и да се преплитат. Но, общо казано, хистеричната амнезия се поддава на лечение от психоаналитик. В наши дни я класифицираме като дисоциативно увреждане.

Той погледна големия си часовник и скочи.

— Във всеки случай тестовете ще ни дадат основата, върху която да стъпим.

Ръкува се с тях и ги изпрати до вратата.

— Ще се видим в три часа.

 

 

Провериха колата (нямаше бележка за глоба) и пуснаха още монети в паркинг-автомата. Намериха уютно местенце на няколко преки от кабинета на Шоу и хапнаха сандвичи с пастърма и туршия. Дюран бе малко мрачен, изправен пред необходимостта да бъде нечий пациент. Вероятните диагнози на Шоу звучаха в главата му: когнитивно нарушение, дисфункция, истерия.

— Какво има? — попита Ейдриън.

— Ако се опита да ме изхвърли в кофата за смет — Дюран поклати глава, — без мен.

— Кофа за смет ли?

— Просто лаф — каза той. — В смисъл, че не ставам за нищо.

Имаха още един час за убиване и решиха да потърсят офисите на „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“.

— Може би ще ни дадат копия от касетите на Ники — ако въобще има някой там — каза тя. — Нали сте им клиент.

Качиха се на метрото, после повървяха малко пеша и стигнаха до мястото, където трябваше да се намира застрахователната компания.

Адресът — „Авеню ъф ди Америкас“ — се оказа клон на „Бокс енд Мейл“, едно от тези места, където продаваха опаковъчна хартия и картонени кутии, пакетираха и изпращаха пратки чрез „Ю Пи Ес“, „Федекс“ и пощата. Освен това този клон на „Бокс енд Мейл“ служеше и като място, където можеха да се наемат пощенски кутии, за хора, които имат затруднения с получаването на пощата си у дома.

Офисите на „Мючуъл Дженеръл“ в апартамент 1119 всъщност бяха кутия с размери 10×15×25 сантиметра. Една метална планка скриваше това, което се намираше вътре.

Ейдриън и Дюран изчакаха на опашката зад една жена, която изпращаше колетна пратка на сина си в Корнел, и когато им дойде редът, Ейдриън попита как биха могли да се свържат с „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“.

Служителят беше енергичен тип с дълги руси коси.

— Само по един начин — каза той. — Като им напишете писмо.

— Но тук трябва да има някакъв списък, нали? Трябва да имате договор с тях.

Чиновникът поклати глава и почна опитно да облепва пакета пред себе си.

— Не бихте ли могли да ми дадете поне телефонен номер? — примоли се Ейдриън. — Важно е, искам да кажа, че наистина трябва да говоря с тези хора.

— Госпожо — каза служителят, — защо мислите, че хората предпочитат пощенските кутии?

Въпросът беше реторичен, но Ейдриън все пак измисли подходящ отговор.

— За да получават пощата си.

Чиновникът я погледна, после огледа пакета в ръцете си от всички страни и го пусна в пластмасов кош, на който бе написано „Ю Пи Ес“.

— Наемат ги, защото това е дискретен начин да си получават пощата. Дискретен — повтори той. — Ако се интересувате за телефонния номер на тези пощенски кутии, би трябвало да наберете 411 — телефонни справки.

— Този адрес не е в списъка им — каза Ейдриън. — Вече опитах.

— Аха. — Мъжът й се усмихна със съжаление. — Точно затова ви казах, че трябва да им пишете. Ако искаха да говорят с някого, може би нямаше да наемат пощенска кутия.

 

 

Спряха при колата, за да пуснат още няколко монети в паркинг-автомата, и преди да се върнат в кабинета на доктор Шоу, Ейдриън каза:

— Мисля да потичам. Паркът е само на няколко преки.

Измъкна екипа си за бягане от колата, после се преоблече в тоалетната срещу кабинета на доктор Шоу и тръгна към първи етаж, като остави психиатъра и Дюран сами.

Обичаше Сентръл Парк. Разстоянията бяха почти идеални, около десет километра, и имаше някаква особена прелест в това да бягаш под тунел от дървета и небостъргачи.

Тича около час и един или два пъти обърка посоката. Всеки път се връщаше и си мислеше: „Идиотка с идиотка. Какво ще стане, ако си изкълчиш глезена? Трябваше да вземеш пари, та поне да можеш да се обадиш по телефона. И освен това трябва да си нащрек“.

 

 

Сестрата в приемната на доктора — млада пънкарка със сини нокти и разноцветна коса, напусна в шест. Когато си тръгна, Ейдриън отиде до бюрото й и използва телефона, за да направи резервация в един от хотелите, който си бе записала от компютъра предната вечер. После се преоблече в нормалните си дрехи и зачете „Нюзуик“. До 7:30 вече беше прочела „Ню Йорк Пипъл“ и беше преполовила „Ню Йоркър“. Започна да се безпокои, че нещо не е в ред. Два пъти ставаше и слушаше пред вратата на кабинета на доктор Шоу, но вратата беше солидна и тя долавяше само слаб шум.

Те се появиха чак в девет без петнайсет. Гласовете им толкова я стреснаха, че тя подскочи, като че ли се тревожеше за близък в чакалнята на някоя болница.

Шоу й се усмихна и тя забеляза, че е развълнуван. От своя страна, Дюран беше изтощен; изглеждаше блед и уморен, по челюстта му се очертаваше сянката на набола брада.

— Неудобно е — говореше Шоу, — но не боли.

Обърна се към Ейдриън и се извини, че я е задържал толкова дълго.

— Аз съм напълно шашнат — сподели възбудено той — и съм заинтригуван като никога. Не съм виждал нищо подобно! И тъкмо казвах на Джеф, че утре сутрин ще са нужни допълнителни тестове. Нещо съвсем безболезнено…

— Но сигурно вече имате някаква представа. — Ейдриън се намръщи. — Все пак прекарахте тук часове.

Шоу въздъхна, разкърши рамене, затвори очи и завъртя главата си в кръг. После предложи:

— Защо не поседнете?

Седнаха.

— Много е странно — започна Шоу. — Отначало ме интересуваше продължителността на това, което смятах за белег на амнезия, но…

— Променихте мнението си, така ли? — обади се Ейдриън.

Шоу кимна.

— И сега какво мислите?

— Мисля — че не знам какво да мисля. Честно казано, никога не съм се срещал с нещо като мозъка на Джефри. Той не знае почти нищо за миналото си, а това, което знае, е по-скоро наизустено, а не запомнено. Като че ли е чел за себе си и е запомнил подробностите.

Ейдриън погледна Дюран.

— Това е впечатляващ случай — каза й Дюран; гласът му беше изпълнен със сарказъм. — Рей ще нарече болестта на мое име. Ще се казва „Синдромът на Дюран“.

— Ако попитам Джефри за някоя случка в миналото — усмихна се Шоу, — той би я повтарял всеки път, съобщавайки ми едни и същи подробности в една и съща последователност.

— И?

— В съзнанието му има анекдоти — запомнени истории, но не и лични спомени. Наистина е необикновено. Всички ние добавяме по нещичко в спомените си, за да сме по-пригодни за една или друга цел — да сме по-привлекателни, да си представяме, че нашите родители са ни обичали повече — могат да се изредят много такива случаи. Но при Джефри спомените не са полирани, те са втвърдени като камък.

Видя, че Ейдриън се мръщи, и се опита да бъде по-ясен:

— Помолих Джеф да си спомни някои силни преживявания от миналото — неща, които никой не може да забрави.

— Като например? — попита Ейдриън.

— Ооох… — той размаха ръце във въздуха, — времето, когато си е загубил първия зъб например.

Той млъкна и кимна окуражаващо.

— Как е станало това при вас? Във вашето семейство?

— Не помня… — Ейдриън се изчерви.

— Разбира се, че помните. Помислете си. Когато сте си загубили първия млечен зъб — леко ли го преживяхте? Или беше голяма история? — Психиатърът събра длани и допря връхчетата на пръстите си.

— Е — каза Ейдриън малко нервно, — моето семейство е доста общо понятие. Нямам много спомени, свързани със „семейство“, когато бях дете.

— Не говоря за това — намеси се той. — Където и да сте били, с когото и да сте били, в даден момент сте загубили първия си млечен зъб. Той е паднал. И какво се е случило тогава?

Тя затвори очи, лицето й се стегна, целият й вид показваше, че се мъчи да си спомни — и наистина то само изникна в ума й. Накрая каза:

— Живеех с баба и тя вдигна голям шум за това — нещо, което не беше характерно за нея.

— Продължете.

— Ами… направи малка кутийка от глина. Приличаше по форма на зъб.

Дюран се разсмя.

— Наистина! И направи капаче, което се отваряше, и отгоре му бе написано „Кутийка за зъбчета“. Мислех, че беше чудесно — продължи Ейдриън, — макар че като се замисля сега за това… ами… струва ми се малко странно. — Тя се изсмя нервно.

— Продължавайте.

— Ами, зъбчето отиде в кутийката и я сложихме под възглавницата ми, и когато сутринта се събудих, там имаше банкнота от един долар — сгъната в малката кутийка — на мястото на зъба. Баба си нямаше и представа колко съм меркантилна — бях готова да си извадя всички останали зъби.

— Виждате ли — възкликна Шоу и заръкомаха. — Вие си го припомнихте. Идеално. Както трябва. Загубата на зъб е първата голяма промяна и всеки пази известен спомен за това. Но не и Джефри. Той не помни нищичко.

Той погледна Дюран и сви рамене.

— Както и да е, казах на Джеф, че имам каталог на някои подобни значими събития. Неща, които всички сме правили — като обяд в началното училище, подстригване, посещение при зъболекар. Мога да ви дам примери за колективни спомени, такива, за които бихме казали, че са общи за нормалното човешко поведение — или най-малко при американските условия. Но — Шоу се обърна към Дюран с извинителна усмивка — по този показател нашият приятел би могъл да бъде и от Марс. От всички събития, за които го питах — а те бяха повече от десетина, Джефри отговори само на две.

Той вдигна пръст.

— Спомня си, че е ходил на плажа — в Бетани Бийч с родителите си. И как е духал свещи на някакъв рожден ден. Всичко друго е празно. Точно това предполагах, че е невъзможно.

— Защо? — Ейдриън беше озадачена. — Нали амнезията е добре проучено заболяване?

Шоу поклати глава.

— Да, той си съчинява истории. И това прави неговия случай толкова интересен: той е раздвоен. И не само е раздвоен. Господин Дюран е уверен, че спомените му са истински — затова е преминал теста с детектора на лъжата, за който споменахте, и затова наивно ви е завел до крайбрежната вила, която не съществува. Всичко това съвпада с нещата, които разбрах за него този следобед. Когато питах Джеф за подобни незначителни събития, за които говорехме, той без затруднение измисляше нещо. Или си спомняше, или не. Обикновено не си спомняше.

— И какво означава това? — попита Ейдриън.

— Че не е наред с главата.

— И какво?

— Той не само страда от амнезия, но и халюцинира. — Шоу се обърна към Дюран. — Не ви ли притеснява, че ви обсъждаме по този начин?

— Нее — каза Дюран. — Ние с Ейдриън сме стари приятели. Особено откакто тя оттегли гражданския си иск срещу мен.

— Вие сте го давали на съд, така ли? — изненада се Шоу.

— Не. — Ейдриън поклати глава. — Това беше преди. Сега не го съдя.

— Във всеки случай проведохме няколко от тези медицински тестове, за които ви споменах — продължи психиатърът.

— И?

— Всичко е естествено — с изключение на пациента. — Той се усмихна широко. — Така че го хипнотизирах.

— Но… — Ейдриън се намръщи. — Мислех си, че сте против хипнозата.

— Напротив. Тя е полезно средство — и смятах, че това би го облекчило. Би отслабило задръжките му.

— И получи ли се?

— Не. Дори и под хипноза продължаваше да дава празни отговори. Но събитията, които вече споменах — отиването на плажа, тортата за рожден ден (и първото парти по този случай) — това беше още по-интересно.

— Как така?

— Той разказва едни и същи истории. Искам да кажа, точно същите истории. Почти дума по дума. Като че ли рецитира стихотворение.

— И какво означава това?

— Рано е да се каже. — Доктор Шоу поклати глава. — Има още два теста, които искам да проведем. Само по този начин можем да стигнем до някои изводи.

— И тези тестове… какво представляват? — попита Ейдриън.

— ЧСТ сканиране. ПИТ сканиране. МОР.

— Мисля, че господин Дюран няма толкова пари.

— О, той има осигуровка — каза Шоу. — Проверихме.

— Така ли? — попита тя. — Чрез „Мючуъл Дженеръл“ ли?

— Не — каза Дюран. — През „Травелърс“. Другото беше застраховка в случай на лекарска злополука. За касетите.

Шоу отиде до бюрото на медицинската сестра, извади една карта и някакви документи и ги подаде на Дюран.

— Какво е това? — попита Ейдриън.

— Карта, показваща къде се намира болницата, в която е лабораторията. Стандартни формуляри.

Шоу погледна „суоча“ си и направи безпомощен жест.

— О, боже, страшно закъснях!

— Съжалявам — каза Ейдриън и вдигна плика с маратонките и дрехите, с които беше тичала.

— Няма да ми е за първи път — успокои ги психиатърът и ги изпрати до вратата на асансьора. — Вие сте невротичен тип, Джефри, нали? Клаустрофобия?

— Откъде да знам? — вдигна рамене Дюран.

— Добре, ако имате проблем с МОР — засмя се Шоу, — трябва да кажете на техника. Той ще ви даде нещо, което ще ви помогне да издържите теста.

 

 

Под чистачката на предното стъкло на колата имаше бележка за глоба.

— Да ги вземат мътните! — изплака Ейдриън и побърза да махне листчето, като че ли с това щеше да се отърве от глобата. — Сто долара! — Погледна квитанцията и видя, че е писана преди няколко часа, още докато бе тичала. Бе забравила за паркинг-автомата. Не беше честно и тя се нахвърли върху Дюран, сякаш грешката беше негова.

— И защо се забавихте толкова дълго?

Той разбираше притеснението й и знаеше, че е по-добре да не я дразни допълнително. Така че вместо да направи мъдра забележка или да й напомни, че пътуването е нейна идея, каза:

— Не знам. Съжалявам, че трябваше да чакате толкова дълго.

След две минути пътуваха към централен Манхатън и тя вече му се извиняваше:

— Грешката бе моя — каза тя разкаяно. — Забравих да захраня автомата. Не знам защо ви се разкрещях. — Тя въздъхна. — Понякога, когато съм под напрежение…

— Да забравим за това.

— Не, това беше лошо. Знам, че не беше ваша идея да прекараме толкова време в кабинета му, за да ви пържи от А до Я. Аз измислих всичко това.

Изглеждаше толкова неутешима, че му се прииска да я прегърне, но вместо това каза:

— Знам, че се безпокоите за парите. Дори не искахте да прекараме нощта тук.

— Така е, но не се опитвайте да ме успокоявате. — Тя вече се смееше. — Обичам да… обичам да се самоизмъчвам.

Предното стъкло се запоти и тя го забърса с длан.

— Къде отиваме?

— Направила съм резервация в един хотел на площад „Уошингтън“.

— Страхотно.

— Съмнявам се — разсмя се тя. — Ще ни струва седемдесет долара на нощ.

— Аха… И какво казва туристическият справочник?

— Относително чист. Безопасен. Умерена цена.

— Там ли отиваме? — възкликна Дюран. — Това е прахосничество.

— Ами… — Гласът й стана неуверен.

— Какво ви смущава?

Тя се замисли за момент, после каза:

— Всъщност нищо.