Джон Кейс
Синдромът (8)

7.

Докато портиерът вадеше служебния ключ, ръцете му трепереха. После ключалката щракна, вратата се отвори и Ейдриън викна:

— Ники! — Апартаментът беше тъмен, кучето лаеше някъде вдясно. — Ники?

Рамон щракна ключа до вратата, но лампите не светнаха. Той погледна Ейдриън неразбиращо.

— Може би са изгорели бушоните.

— Оправете ги — нареди Ейдриън, докато пристъпваше в тъмния апартамент.

— Таблото е в кухнята — отвърна Рамон. — Но ми трябва фенерче. Мислите ли, че тя има?

Ейдриън не отвърна нищо. Едва можеше да диша.

— Има — някъде в антрето има шкафче за уреди.

Портиерът пристъпи в мрака.

— Ники? — Тя усещаше как сълзите се стичат по бузите й, докато пристъпваше, крачка по крачка, през всекидневната с ръце, протегнати напред. Не искаше да се спъне в… Ники.

Единствената светлина в апартамента бяха далечните неонови отблясъци откъм улицата. Както и лампите от стълбището. Можеше да различи дивана и масата, големия кожен фотьойл. Но… Ники?

Джак лаеше, лапите му драскаха по кухненската врата. След като можа да се ориентира, тя тръгна към звука, намери вратата и я отвори. Кучето се втурна в стаята — виеше и размахваше опашка в трескав малък кръг, после скочи срещу нея.

— Долу — нареди му тя, внезапно сепната и пълна с тревога.

С едно излайване Джак изскочи от всекидневната към антрето и тя пак го чу как дращи по врата — този път се опитваше да влезе, а не да избяга. Тя последва кучето и си помисли колко тих е апартаментът без електричество. Единственият звук беше слабият шум от уличното движение навън и дращещите звуци, които идваха откъм Джак. После кучето почна да лае и в очите й блесна лъч.

— Намерих фенерче — каза й Рамон.

Ейдриън вдигна ръка пред очите си, потрепери и примига безпомощно като заслепена сърна. Рамон завъртя фенерчето и очите на Ейдриън последваха лъча: бе уплашена от това, което щеше да види. Нямаше нищо.

— Ще хвана кучето — каза тя. — Вие оправете осветлението.

Рамон кимна и предпазливо тръгна към кухнята с фенерчето. Ейдриън налучка пътя към вратата на банята; изпитваше нещо като пристъп на морска болест.

— Джак — каза тя, — ела.

Но дращенето стана още по-трескаво. Като отстъпи пред настойчивостта на кучето, тя отвори вратата и направи крачка в непрогледната тъмнина.

По навик щракна ключа на осветлението, после отново, но нищо не стана. Джак се бе свил на няколко крачи до нея и единственият звук беше капането на вода.

— Ники?

Тишина. Нищо.

И после чу гласа на портиера откъм кухнята.

— Намерих го! — И внезапно лампите светнаха и самотен тромпет наду за половин секунда звука си от нула до 80 децибела, прорязвайки неподвижния въздух над мястото, където се намираше Ники — удавена и обгорена във ваната, пълна с помътняла вода. Очите й бяха широко отворени и в тях се четеше някаква изненада.

Стомахът й се надигна, земята се изплъзна изпод краката й и Ейдриън се свлече. Усети болка отстрани на главата. После всичко отново потъна в мрак.

 

 

Когато дойде на себе си, един полицай седеше на стола край нея и говореше тихо по телефона. Лампите светеха. Главата й туптеше. Тя лежеше на дивана с една възглавница под краката.

— Здравейте — каза тя, надигна се на лакът и стана. Бавно.

— Ударили сте си главата, когато сте припаднали — обясни й полицаят.

— Припаднала? — Какво значеше „припаднала“? Тя беше в банята и… Внезапно си припомни дългия, пронизващ звук на джаза, очите на сестра си и цялата няма картина. Изхлипа.

— Нищо не сте могли да направите — каза полицаят. — Сигурно е станало моментално.

Тя пак изхлипа, после се разплака.

— Портиерът се обади на 911. Аз и партньорът ми тъкмо бяхме пред сградата.

Тя чак сега забеляза втория полицай — стоеше до вратата и говореше с Рамон.

— М. Е. е на път — добави ченгето. — И линейка. Макар че…

„М. Е. — помисли си Ейдриън. — Медицинският експерт.“ Образът на сестра й изникна пред очите й. Лежеше във ваната, до шията в леденостудената вода. С един уред — радио или нещо подобно — между краката.

Трябваше да я измъкне оттам.

Тя стана и внезапно отмаля и се олюля. Главата й гърмеше като барабана на гимназиалния оркестър. Полицаят я подкрепи.

— Трябва да я извадим оттам — каза тя и направи крачка към банята.

— Не. — Макар и нежно, той я бутна отново на дивана.

— Там ще измръзне! — изхлипа Ейдриън.

— Няма да измръзне. Тя е…

Полицаят се огледа диво, като че ли търсеше някой да му помогне. Но нямаше кой.

— Легнете — рече той. — Каквото и да е било, тя повече не изпитва болка.

 

 

Ейдриън се събуди в собствения си апартамент, малко след зазоряване. За нейна изненада все още беше облечена и лежеше върху завивките на леглото. Тъкмо преди да отвори очи си припомни…

Стана, отиде в кухнята и си направи силно кафе с пластмасовата фуния и хартиените филтри, които използваше. Седна пред кухненската маса и си помисли: „Това е. Няма никой друг. Сега наистина съм сирак“. От очите й закапаха сълзи и тя се опита да ги спре, почти гневна. „За кого скърбиш? — запита се тя. — За себе си или за Ники?“ После отпи от кафето и погледна часовника. 6:02. Първата сива светлина на сутринта.

Главата я болеше, там където се бе ударила в мивката на сестра си. Запита се какво би трябвало да прави. „Направи си списък“ — каза си тя. Беше голям спец по изготвяне на списъци; всъщност адвокатите това и правеха в кризисни ситуации: съставяха списъци. Взе химикалка от керамичната чаша до телефона, взе и тефтера и започна:

1. Погребално бюро.

Съдебномедицинският специалист бе казал, че ще се прави аутопсия — вероятно сутринта. Беше й дал служебната си визитка и бе казал да му звънне следобед. Ако не изникнеше нещо непредвидено, щяха да освободят „тленните останки“ в края на деня. Така че трябваше да намери бюро.

2. Да се обадя на М.Е.

3.

Тя се поколеба. Какво беше 3.? После се сети, че точка трета беше шаманът, който бе убил сестра й. Дюран — така се казваше. Джефри Дюран.

Но не. Щеше да се разправя с този кучи син по-късно. В момента имаше по-важни неща. Така че трета точка беше нещо друго. Например заупокойната служба. Пийна от кафето и си помисли какво би искала Ники. И после си спомни: погребална лодка, отрупана с цветя. Веднъж бяха говорили за това, полу на шега, и тя бе поискала това: морско погребение.

Ейдриън въздъхна. Някакъв вид църковна служба, нещо обикновено, но на кого трябваше да звънне? Нямаха роднини. Само тя. Тя и Джак.

„Божичко — помисли си тя. — Джак!“

Под шкафа, на кукичка до кухненската мивка, висеше ключ от апартамента на Ники, там, където бе свикнала да държи и своите ключове, така че никога да не ги търси. „Бедното куче! — помисли си Ейдриън. — Какво става с него? Какво ще го правя?“

 

 

Излезе от апартамента в 6:35 и закрачи на изток по „Лемънт“ към Шестнайсета улица, където се надяваше да намери такси. Денят просветляваше и ранобудниците излизаха от хлебопекарната „Хелър“ с дипломатическо куфарче в едната ръка и с кафе — в другата. Няколко души чакаха на автобусната спирка, един парцалив мъж с мургаво жълта кожа хъркаше край вратата на пивницата „Таверната на Ернесто“.

Отне й известно време да хване такси, но пътуването беше кратко — колата тръгна първо на запад по „Портър“, после на юг по „Уисконсин“. Тя изскочи пред „Мелницата“, като очакваше да види цяла група полицейски коли, но нищо не подсказваше за смъртта на сестра й. Само хора, излизащи за работа, неподозиращи нищо за трагедията от предишната нощ.

Не познаваше портиера от сутрешната смяна, но това нямаше значение. Той се бе зачел в спортната рубрика на „Поуст“ и само леко й кимна, докато минаваше. Вратите на асансьора се отвориха с едно бодро „дзън“. И после се оказа на третия етаж, крачеше по тихия коридор към апартамента на сестра си.

Беше очаквала, че пред апартамента ще има жълта полицейска лента. Но и тук нямаше нищо. Само вратата — и тя, застанала пред нея с празен поглед. Само преди няколко часа бяха изнесли сестра й на носилка, тялото й бе покрито с чаршаф. Спомняше си водата, капеща на пода, малка следа от банята към входната врата, която сега бе изчезнала. Изпарила се. Като Ники.

Бръкна в чантата си за ключа и отвори. Застанало на дивана, кучето залая бясно, като че ли въобще нямаше намерение да спира — полупредупреждение, полувиене.

— Джаак — каза тя, клекна при него и го почеса зад ухото. — Къде ти е каишката? Къде се е дянала?

Джак наклони глава и загледа диво, малката му опашка бе вдигната в знак на внимание.

Опита се да предположи къде я държи Ники. До вратата имаше шкаф и тя го отвори. Погледна вътре. На закачалките висяха няколко палта. Купчина дрехи от химическо чистене, още в пластмасовите си торби. Няколко колана. Ролерите на сестра й. Неща. Имаше толкова много неща. Толкова много… лично излъчване. За първи път й хрумна, че тя има нещо общо с всичко това. Мебелировката, дрехите, ролерите…

Може би каишката беше в кухнята.

Мина през всекидневната, влезе в кухнята и се огледа. Нямаше каишка. Нямаше и мръсни чинии. Нищо. Всичко в помещението беше в пълен ред, като че ли Ники бе почиствала, преди да се самоубие. Дори и вратата на хладилника, която доскоро приличаше на кичозна картинна галерия, беше празна. Или почти. Имаше плик, прикрепен към вратата с магнит във формата на малка бутилка. И върху него се четеше името на Ейдриън, написано с печатни букви.

Махна магнита, взе плика, сложи го на масата и седна пред него, уплашена от последните думи на сестра си. Накрая го отвори и с въздишка видя, че страховете й са безпочвени. Пликът съдържаше последната воля и завещанието на сестра й, типов документ, който бе разпечатала от Интернет. В горния ъгъл, диагонално, имаше четирицветно знаме с думите: „Получете 20% отстъпка в брой при покупка на 1000 акции от Националната ресторантьорска мрежа…“ Под това беше декларирано, че:

„1. Никол Съливан, живуща във Вашингтон, O.K. заявявам, че това е моята воля.

ПЪРВО: Отменям всички Завещания и Указания, които съм правила по-рано.

ВТОРО:…“

Не искаше да го чете сега, макар че успя да зърне, че е определена за изпълнител на завещанието. Което не беше учудващо. Кого другиго бе имала Ники?

Всъщност кого?

„Някъде би трябвало да има бележник с телефони и адреси“ — помисли си Ейдриън. — Или електронен бележник, начин, по който Ейдриън би могла да се свърже с приятелите на Ники (ако имаше такива). Може би държеше списъка в лаптопа си.

Един студен нос докосна глезена й и й напомни за липсващата каишка. Ейдриън се върна във всекидневната и отиде в спалнята на сестра си — тя, както и кухнята, беше в пълен ред: леглото оправено, дрехите сгънати. Стигна до гардероба, отвори вратата, за да види дали каишката не виси там, и погледът й веднага бе привлечен от една зелена пластмасова кутия, която никога не бе виждала.

Твърде голяма за лаптоп и твърде малка за калъф на китара, кутията беше правоъгълна, без остри ъгли. Обзета от любопитство, тя я вдигна и се учуди от тежестта й. Видеокамера? Извади кутията от гардероба, сложи я на леглото и седна до нея. До дръжката имаше две ключалки с цифрова комбинация, но те въобще не бяха пречка. Ники обикновено използваше една и съща комбинация за всичко — 0211, рождения си ден. Или ако беше компютърна парола, цифрата ставаше 021170, което беше съвсем същото, само че плюс годината.

Ейдриън завъртя малките месингови колелца, после отвори ключалките и вдигна капака на кутията.

Това, което видя, беше толкова неочаквано и странно, че тя затаи дъх. Частите от оръжие — някаква пушка — лежаха в пластмасовите си отделения, очевидно пригодени специално за тях. Имаше дълго сиво дуло, матовочерен пластмасов приклад, оптически мерник.

И… в порестата пластмаса под мерника се виждаше майсторски изработена перфорирана метална тръба с нарези на единия край. Макар че не бе виждала такова нещо (освен по филмите), Ейдриън веднага разбра, че това е заглушител. Почти рефлективно хлопна капака на кутията, като че ли да скрие съдържанието й, и завъртя малките колелца на ключалката. После остави кутията там, където я бе намерила.

За втори път през този ден се почувства шокирана и виновна. Шокирана, че Ники се бе самоубила, и виновна, че не я бе спасила. И зашеметена от пушката — не каква да е, а подобна пушка в гардероба на Ники. После чувството за вина отслабна — отстъпи пред болезненото й любопитство.

Затвори с въздишка вратата на гардероба. „Престани. Никой не би могъл да спаси Ники (с изключение може би на онзи терапевт). Ники беше обречена. Винаги е била обречена.“ И това, че сега разглеждаше нещата на сестра си — трябваше да го направи. Тя беше най-близката й. Изпълнителят на завещанието. И единственият жив роднина. Ако не тя, кой друг?

Но беше толкова странно. Оръжие като това… никой не купуваше такова оръжие за самозащита. И каквото и да бе била Ники, тя никога не се бе увличала от лова, така че… може би беше на друг? Но на кого?

Върна се във всекидневната и отново надзърна тук-там, вече си мислеше, че би могла да използва някакво въженце вместо каишка. Отиде до бюрото на Ники и за своя изненада откри това, което търсеше, в най-горното чекмедже. Каишката. И под нея беше лаптопът на Ники, в който, както предполагаше, имаше бележник с адреси в някой от джобовете на калъфката. (Дали пък „Майкрософт аутлук“ нямаше някакъв списък за контакти?) Щеше да го вземе, когато си тръгнеше.

Затвори чекмеджето и се обърна към Джак, който внезапно излая дълго и стряскащо и после се хвърли към вратата. Ейдриън с изненада видя как дръжката на вратата се завърта и усети пристъп на уплаха, последван от защитната реакция да обясни присъствието си. В такъв ранен час. В апартамента на сестра си.

Вратата се отвори и един мъж приклекна и плесна с ръце, когато кучето се хвърли към него.

— Транкило, Джак, транкило!^[1]

Беше Рамон.

Ейдриън се изкашля. Портиерът галеше кучето по главата и му говореше нещо и не я чу, така че тя каза високо:

— Здрасти.

Той вдигна глава, стреснат, че не е сам. Като видя Ейдриън, се изправи и се усмихна притеснено.

— Безпокоях се за кучето — каза той и затвори вратата. — Трябва да се нахрани. И да се изведе на разходка, нали?

— Да — каза Ейдриън.

— Е, добре. — Рамон се изправи, несигурен какво да каже. — Щом сте тук…

— Искам да ви благодаря за снощи — каза Ейдриън. — Наистина се обърках.

— Беше ужасно — въздъхна Рамон. — Най-ужасното нещо, което съм виждал.

— Знам.

— Аз съм само портиер, но със сестра ви бяхме приятели. Често си говорехме.

Ейдриън кимна.

— Предполагам, че ще направите църковно опело — каза Рамон.

— Така мисля.

— Бихте ли ми съобщили къде и кога?

— Разбира се.

— Бих искал да дойда.

— Добре.

Портиерът пристъпи към нея, извади портфейла си и измъкна смешно скъпа служебна визитка. В горния десен ъгъл се мъдреше маската на трагедията и комедията, напечатана със злато. В средата беше името — Рамон Гутиерес Наваро — и един телефонен номер.

— Ще ви звънна — обеща Ейдриън. — Всъщност това бе една от причините да дойда сега. Да потърся тефтерчето с адреси. Така че да известя на приятелите й какво се е случило.

Рамон кимна замислено и се намръщи. После каза:

— Тя не излизаше много. Не идваха и много хора при нея.

Сега беше ред на Ейдриън да кимне.

— Някой, за когото бихте предположили, че… — Той не довърши мисълта си, после смени темата. — А какво ще стане с Джак? Къде ще остане?

— Не знам. — Ейдриън поклати глава. — Хазайката ми не си пада много по кучетата.

— Защото си мисля — каза Рамон, — че бих могъл да го взема, искам да кажа, ако вие не го искате, ако няма да го вземете. Обичам кучетата. И понеже е куче на Ники… ще ми бъде като спомен.

Ейдриън се замисли за част от секундата.

— Ами това би било… просто страхотно! — Стори й се, че Рамон е имал слабост към сестра й.

— Само че… може ли да го гледате при вас седмица или може би две? — попита Рамон. — Тъкмо си сменям съквартиранта и трябва да се опозная с новия човек. Искам да кажа, че трябва да подготвя почвата. Този човек, с когото се разбрахме да живеем заедно в апартамента, ако не обича кучета — просто ще намеря друг, който ги обича.

— Разбирам! — съгласи се Ейдриън. — Две седмици. Няма проблем.

— Е, това е чудесно. — Рамон, изглежда, беше наистина доволен.

Тя пъхна визитната му картичка в чантата си, взе лаптопа, после закачи каишката на нашийника на Джак, преметна ремъка на компютъра през рамо и тръгна към коридора. Заедно с Рамон отидоха до асансьора и слязоха на партера, после излязоха навън.

— Искате ли такси?

Ейдриън поклати отрицателно глава.

— Ще походя малко.

Портиерът кимна и си стиснаха ръцете.

— Е, ще чакам да ми се обадите — каза той.

Тя се усмихна и повлечена от Джак, тръгна към ъгъла.

— Вече си имам куче! — засмя се Рамон — говореше на себе си.