Сюзън Луис
Особен урок (33)

32.

На следващия ден в единайсет часа куфарът ми беше готов и чакаше в коридора. Казах на Джефри, че може де го сложи в колата и се върнах горе.

Обадих се от телефона в спалнята си. Пулсът ми биеше спокойно, но пръстите ми трепереха, докато набирах номера. След седмото позвъняване понечих да оставя слушалката, но точно тогава отсреща вдигнаха.

Моментът беше дошъл, но гласът ми замря в гърлото.

Чувах го как диша. После съвсем тихо попита:

— Елизабет? Ти ли си?

Преглътнах мъчително и се заставих да приключа с това.

— Александър, трябва да говорим — успях да кажа накрая.

— Ще дойда веднага.

— Недей! — Поех дълбоко въздух. — Искам да ти го кажа сега. Не искам да те виждам, а когато чуеш това, което имам да ти казвам, ще разбереш, че е най-добре да се разделим.

Слушаше ме мълчаливо, докато говорех. Понякога спирах за малко, като си мислех, че ще каже нещо, но той мълчеше. Така че продължавах — разказах му всичко точно така, както се беше случило до самия му край.

Зачаках, но той все още не проговаряше.

— Съжалявам, Александър — прошепнах. — Знам, че вече е твърде късно и че нищо не може да се промени, но искам да знаеш, че те обичам с цялото си сърце. Няма никакво извинение, това, което ще кажа, не може да промени случилото се, но аз само…

— Защо не ми се довери, Елизабет?

Тишината продължи безкрайно, докато неспособна да издържам повече, поставих слушалката и излязох от стаята.

Останах в Сарк три дни. Времето беше студено и ветровито и нищо не напомняше за последния път, когато бяхме тук с Александър.

Посетих всички места, където бяхме ходили заедно — пещерите на пиратите, залива Дикскарт, Езерото на Венера. Дори отседнах в същия хотел. Отново и отново се опитвах да върна това, което бяхме изживели, да си спомня колко бяхме влюбени, преди да го излъжа, преди Кристин да умре, преди да започна да мамя Едуард…, но спомените ми бяха заглушени от звука на гласа му, когато ме попита защо не съм му се доверила.

Беше късен следобед, облаците бяха надвиснали ниско над земята и валеше неприятен ситен дъждец, а аз вървях по пътеката към замъка „Жеспилиер“.

Страхувах се да дойда тук. Страхувах се, защото от всички места на острова точно „Жеспилиер“, с поляните и скалите около него, пазеха най-съкровените ми спомени. Къщата стоеше все така горда в разрухата си и аз си спомних как бяхме мечтали един ден да бъде наша. Обърнах се и тръгнах през поляната, после през тесния проход излязох върху ръба на скалата. Сърцето ми спря да бие и едва не се задуших от нахлулите спомени. Точно тук в края на онази седмица, когато смятах, че болката от раздялата ще ме убие, ме намери той. Точно тук, на този остров беше заченат Джонатан и тук за първи път казах на Александър, че има дъщеря. И когато сега се връщах назад, не можех да не се запитам какво би станало, ако бяхме дошли тук още първия път, когато ме помоли — когато беше едва на седемнайсет, а аз на двайсет и две. Нещата биха могли да се развият много по-различно. Дали любовта ни с течение на времето щеше сама да угасне? Дали раздялата и безумният копнеж по нещо, което не можехме да имаме, не беше това, което ни притегляше толкова силно един към друг през всичките тези години? Но не, то беше нещо повече, нещо, което не можех да опиша с думи.

Вятърът свистеше между скалите, шибаше лицето ми и проникваше през дрехите ми с ледения си дъх. И изведнъж разбрах, че бях права, като дойдох. Най-сетне си го спомних такъв, какъвто беше първия път, когато идвахме тук, когато ме взе в прегръдките си и ми обеща, че един ден ще се върнем отново. Сега вече никога нямаше да може да удържи обещанието си, но аз винаги щях да си спомням колко много се обичахме.

Вдигнах очи към небето и оставих дъждът да измие сълзите ми. Вече всичко свърши. Винаги щях да го обичам и нищо не можеше да промени това.

Загърнах плътно палтото си и за последен път огледах мрачния морски пейзаж. Очите ми се взираха във вълните, които непрестанно и равномерно прииждаха и се отдръпваха долу в подножието. Останах дълго така, загледана в залива, докато сенките се сляха в плътен мрак, сякаш се опитваха да сглобят счупените парченца от сърцето ми. Зарових лице в ръцете си и потънах в бездънната бездна на скръбта.

Изведнъж, преди още да произнесе името ми, го усетих. Вдигнах глава със заслепени от сълзи очи, обърнах се и бавно се отпуснах в прегръдките му.