Сюзън Луис
Особен урок (29)

28.

Чиновникът в съда се изправи. Над купчината с книжата, съдържащи обвинителния акт, се виждаха само очилата и върхът на плешивата му глава. Зад него беше съдията Маккий, който изглеждаше смален под перуката и червената си мантия, макар че това не му пречеше да демонстрира обичайното си кисело настроение. Хвърли поглед към препълненото отделение за публиката. Беше ни дошло като гръм от ясно небе, когато разбрахме, че ще бъдем в зала номер едно. Потискащият тъмен цвят на ламперията и затвореното пространство действаха зловещо. Вдигнах поглед към Елизабет. Лицето й бе изпито — доказателство за безсънната нощ, която бе прекарала. Тъмносинята рокля сякаш придаваше допълнителен синкав оттенък на кожата й и тъй като беше отслабнала доста през последните месеци, изглеждаше почти като сянка. Зад подсъдимата скамейка стоеше охраната от затвора. Бързо извърнах поглед, преди да ме е обзело ненужно вълнение. За момент си представих как изглеждаше съдът през очите на Елизабет: познати и непознати лица, черни наметала и къдрави бели перуки — като в зловещ театър.

— Подсъдимата, срещу вас е отправено обвинение, включващо пет параграфа. Параграф първи: Убийство. За това, че на пети септември 1981 година сте убили Даниъл Реймънд Дейвисън. Признавате ли се за виновна?

— Не.

Гласът й беше слаб, но твърд и докато отговаряше, гледаше съдията. Той не прояви същото великодушие и без да помръдне, тя сякаш се сви на подсъдимата скамейка.

— Параграф две: Палеж. За това, че на пети септември 1981 година в нарушение на Закона за криминалните деяния от 1971, раздел първи, параграф две, подраздел… — Гласът на чиновника монотонно изчете целия текст на съответния подраздел и накрая отново попита:

— Признавате ли се за виновна?

— Не.

Още три пъти той повтори същата процедура, докато изчете обвиненията в кражба, фалшификация и получаване на крадени вещи. После в залата настана тишина, докато съдебните, заседатели полагаха клетва. Накрая Майкъл Самюелсън се изправи. Процесът започна.

В продължение на два дни се изреждаха свидетелите на обвинението. Основното внимание беше съсредоточено върху убийството и пожара, но тъй като нямаше свидетели как е започнал, за него се изслушаха много малко показания. Най-сетне, на третата сутрин на свидетелското място застана Елизабет. Засега, тъй като по-голямата част от показанията се основаваха на догадки и косвени улики, не бях особено притеснен и бях уверен, че нещата се развиват в наша полза. Но докато полагаше клетвата, гласът на Елизабет потрепери. Всички съдебни заседатели бяха вперили поглед в нея. Сега беше първата им и единствена възможност да чуят от първоизточник какво се е случило в склада през онзи ден.

Започнахме, като повторихме подробностите от завещанието на Едуард — нещо, което бих предпочел да избегна, но знаех, че ако не го сторя първи аз, Самюелсън няма да го пропусне по-късно.

Когато сметнах, че съдебните заседатели са разбрали, че завещанието дава на Кристин мотив да убие Елизабет, продължих с деня на пожара.

Усмихнах се насърчително и помолих Елизабет да ни каже най-напред по кое време е пристигнала в „Уестмуур“ същата сутрин и какво се е случило, след като е намерила бележката на Кристин. Говореше тихо, но последователно и логично, докато преразказваше телефонния си разговор с Кристин. Потвърди показанията на Канари, че наистина е казала, че излиза да пазарува, после разказа как е стигнала с колата до селото, преди да се върне отново в „Уестмуур“, за да провери дали не е забравила бележката на Кристин някъде, където би могъл да я открие някой друг.

— Представена ли е на съда тази бележка? — Намеси се съдията Маккий.

— Боя се, че не, милорд — отвърнах му. — Търсихме я навсякъде, но накрая стигнахме до заключение, че е била унищожена от пожара.

— О! — беше единственият коментар на Маккий, но това бе напълно достатъчно, за да постави под въпрос съществуването на бележката и да направи още по-достоверни показанията на мис Барсби, че точно в момента, когато посочвала пътя към „Уестмуур“ на служителя от митниците, видяла как Елизабет обръща колата и поема обратно. Съвсем ясен беше намекът й, че Елизабет се е опитала да се измъкне от митническия служител.

Отново се обърнах към Елизабет.

— Какво направихте, след като взехте бележката?

— Отидох направо в склада. Когато пристигнах, Дан, портиерът, стоеше на вратата. Изтичах покрай него към втория етаж, където съпругът ми държеше големи складови помещения. Търсех Кристин, но тя не се виждаше никъде. Само веднъж преди това бях идвала в този склад, но си спомних, че в края на коридора има малко помещение, което съпругът ми използваше като канцелария. Докато вървях нататък, проверявах всички стаи, за да видя дали Кристин не е в някоя от тях. После, когато отворих последната врата, спомням си, че извиках Дан.

— Можете ли да кажете на съда защо извикахте Дан?

— Защото всичко в стаята беше натрошено. Не можех да повярвам на очите си. Дори и останките сигурно биха стрували цяло състояние.

С крайчеца на окото си забелязах, че Самюелсън си записва нещо.

— Какво се случи после? — попитах Елизабет.

— Зад себе си чух шум. Обърнах се, но преди да разбера какво става, някой ме блъсна в стаята.

— Можете ли да разпознаете лицето, което ви блъсна в стаята?

— Не. Знам само, че беше мъж.

— Мъж! Но нали вашата зълва ви е помолила да отидете в склада?

— Да.

— Видяхте ли я изобщо през онзи съботен следобед?

— Не.

Кимнах.

— Какво стана, след като бяхте блъсната в стаята.

— Паднах върху натрошените по пода парчета. Миришеха силно на керосин. После някой хвърли запален вестник и затвори вратата.

— И какво стана след това?

— Цялата стая пламна. Успях да стигна до вратата, но тя беше заключена. Опитах се да открия нещо, с което да я разбия, но се подхлъзнах и паднах и дрехите ми се запалиха. Исках да извикам, но не успях. Стаята беше пълна с пушек и едва дишах. Хвърлих се върху него. После сякаш отново ме изблъскаха в огъня. Отначало не разбрах, че някой се опитва да отвори вратата отвън и затова направих опит да се противопоставя. След това чух вик сред пращенето на пламъците и някой ме изтегли отвън на площадката. Беше Дан. Удряше ме с престилката си, за да угаси пламъците, и ме питаше какво се е случило, но аз успях да произнеса единствено името на Кристин. Сигурно е помислил, че тя е вътре в огъня, защото покри лицето и ръцете си с престилката и изтича в стаята. Трябва да е било само секунди по-късно, когато един шкаф падна и се стовари върху него. Извика и аз се опитах да стигна до него. Продължаваше да крещи, но още нещо падна и… той повече не се чу.

Разплака се и съдията кимна на квестора да й донесе стол. Изчаках, без да нарушавам надвисналата над залата тишина. Накрая тя даде знак, че е готова да продължи.

— И вие си помислихте, че Дан е мъртъв, така ли, мис Уолтърс?

Елизабет потърка очите си с ръка, за да отстрани умората.

— Не зная какво съм помислила. Да, предполагам, че съм помислила, че е мъртъв.

— И какво направихте?

— Продължавах да лежа на пода. Пожарът бързо се разпространяваше и разбрах, че трябва да потърся помощ. Успях да се изправя и отново се задуших. Помислих, че трябва да изляза навън.

— Не ви ли мина през ум да използвате телефона в канцеларията на Дан на входа на склада?

— Помислих си го, но чух приближаването на сирени и разбрах, че вече пристига помощ.

— Тогава можете ли да кажете на съдебните заседатели защо, когато полицията и пожарната кола са пристигнали в склада, вие вече не сте били там?

Елизабет поклати глава и отново прокара ръка през лицето си.

— Паникьосах се. Изплаших се и се паникьосах.

— Защо се паникьосахте?

— Мислите ми бяха объркани… Не знаех кой е запалил пожара, но непрекъснато мислех за хората, с които Кристин се беше договаряла и които ми беше казала, че са способни на всичко. Мислех само за децата си и че трябва да отида при тях.

— Какво се случи, когато се върнахте вкъщи?

— Канари — бавачката ни — тъкмо слизаше по стълбите, когато влязох. Помолих я да ми помогне да се кача, преди да са ме видели децата. Когато стигнахме в спалнята, тя искаше да повика лекар, но аз не й позволих. Знаех, че изгарянията ми са тежки, но и двете с нея сме дипломирани медицински сестри. Мисля, че после съм припаднала, защото едва след около половин час…

— По кое време беше това?

— Четири и половина. Канари ми помогна да седна пред огледалото. Казах й да отреже изгорялата коса. После я изпратих до фризьора да вземе някаква перука. Докато я нямаше, се преоблякох, като си сложих панталон и риза с дълъг ръкав. Опитах се да скрия изгарянията си, защото не исках да изплаша децата.

— Защо не се обадихте след това в полицията?

Тя вдигна лице, сякаш да преглътне сълзите в очите си.

— Не знам — изхлипа. — А как бих искала да знаех!

— Тук, в показанията си, казвате, че не сте се обадили в полицията, защото сте се опитвали да предпазите децата си.

— Да, така е, но освен това бях уплашена, че този, който ме беше блъснал в огъня, отново ще се опита да ме убие. Не разсъждавах логично, обърках всичко, но знаех, че в крайна сметка полицията ще дойде при мен.

Обърнах се към съдебните заседатели, за да бъда по-убедителен.

— Вече чухме от полицията колко сте им помогнали след пристигането им. А зълва ви, мисис Уолтърс, свърза ли се отново с вас?

— Не.

— Някой друг посети ли ви?

— Само от полицията. Няколко пъти идваха да ме разпитват и два дни след пожара дойдоха да ме арестуват.

Изглеждаше изтощена и аз помолих съдията, ако може да прекъснем за обедна почивка. Той незабавно се съгласи, защото знаеше, че тя ще има нужда от цялата си енергия, за да издържи на кръстосания разпит на обвинението.

Самюелсън започна, като отново я върна към клаузите в завещанието на Едуард.

Веднага разбрах какво се опитва да внуши — че през тези години Елизабет е съумяла да накара чрез преструвки съпруга си да й остави всичко и след това е била решена да отстрани единственото препятствие — Кристин, която е можела да попречи децата й да получат всичко. Не се задълбочи много над това, но направи така, че да е сигурен, че съдебните заседатели са го разбрали.

Бързо премина към момента на пристигането й в склада.

— Казахте ни, че при пристигането си в склада сте срещнали един мъж. В показанията си казвате, че сте се изправили лице в лице с този мъж, преди да ви хване и да ви блъсне в огъня. И въпреки това искате да ни накарате да повярваме, че не можете да го идентифицирате, нито да го опишете.

— Точно така.

— И нямате абсолютно никаква представа как изглеждаше този мъж?

— Не.

Самюелсън погледна съдебните заседатели с вдигнати вежди.

— Кого се опитвате да прикривате, мисис Уолтърс?

Елизабет ме погледна.

— Никой. Не прикривам никого. Както вече ви казах… — Спря, когато видя, че се извръщам — бях я предупредил да отговаря само на въпросите.

— Моля ви да ме поправите, ако греша, мисис Уолтърс, но очевидно вашето намерение е да накарате съда да повярва, че зълва ви не е била в склада, или не е така?

— Не я видях.

— Значи може да е била там?

— Не знам.

— Аз пък мисля, мисис Уолтърс, че е била там. Защо иначе Даниъл Дейвисън щеше да помисли, че е в огъня? В края на краищата това се е случило в събота следобед, когато там е доста спокойно. Дейвисън трябва да я е видял да влиза в склада.

— Не. Не беше там.

— Твърдите, че вашата зълва е заплашвала децата ви. Затова ли се сбихте с нея и я блъснахте в огъня.

Елизабет го гледаше ужасена, сякаш не можеше да възприеме факта, че той или който и да е друг би могъл наистина да повярва, че е способна да направи това, което Самюелсън твърдеше.

— Затова ли поискахте да се срещнете с нея в склада? И така щяхте с един куршум да убиете два заека? Като подпалите това, което са съхранява в склада, и хвърлите в пламъците зълва си, навярно сте смятали, че децата ви и вие самата ще бъдете в безопасност?

— Не! Не, не беше така. Аз не…

— Какво не, мисис Уолтърс?

— Не я видях.

— Съдебните заседатели могат да си помислят, че сте я видели, мисис Уолтърс. Съдебните заседатели могат също да си помислят, че сега тя се крие, защото се страхува от вас. Ясно е, че се е спасила от пожара, но може би е станала свидетел на убийството на Даниъл Дейвисън? Убийството, което сте извършили заедно с мъжа, когото се опитвате да прикриете. Жива ли е още зълва ви, мисис Уолтърс?

— Не. Да… не.

— Да или не, мисис Уолтърс?

— Да.

— Жива е? Но вие казахте, че не се е свързвала с вас след пожара — как тогава можете да знаете?

— Аз не…

— Ако е жива, както твърдите, мисис Уолтърс, то къде е тя сега?

Виждах, че Елизабет е съвсем близо до момента на срива. Самюелсън просто изчакваше най-голямото й объркване и несигурност, за да я подмами към изповед. Изправих се.

— Милорд, мисля, че беше напълно доказано, че мисис Уолтърс не знае местонахождението на зълва си. Навярно бихме могли…

— Моля седнете, господин Белмейн.

Самюелсън се усмихна, и направи дълга пауза, преди да продължи:

— Чухме госпожа Дейвисън, която каза в свидетелските си показания, че съпругът й е знаел, че стоката, съхранявана на втория етаж — стоката, собственост на покойния Едуард Уолтърс, а сега ваша собственост — е била или незаконно придобита, или крадена, и че Дейвисън от известно време се е колебаел дали да не докладва. Затова ли умря той, мисис Уолтърс? За да го отстраните?

— Той не трябваше… Аз не…

— А мъжът, когото срещнахте в склада — той съучастникът ви ли беше? В края на краищата Дейвисън е бил едър мъж; трябвала ви е помощ.

— Грешите! Почти не познавах Дан. Самата аз дори не знаех, че стоката е крадена, преди да прочета бележката на зълва ми.

— Бележката? Но такава бележка няма, мисис Уолтърс.

Елизабет ме погледна, но аз само поклатих глава.

— Тубата от керосин е открита в храстите на около половин километър от склада. Вече чухме показанията на вашия шофьор, че тази туба обикновено стои в колата ви. Как се е озовала в храстите?

— Не знам.

— Как получихте изгарянията си, мисис Уолтърс? Защо се опитахте да ги прикриете? Защо след пожара не отидохте в полицията? От какво се страхувахте?

— Не знам. Не съм го убила!

— Вие сте лъжкиня, мадам! — Гласът му проехтя в съдебната зала и Елизабет се отдръпна уплашено.

Скочих на крака.

— Милорд! Многоуважаемият ми колега отива твърде…

— Добре, успокойте се, господин Белмейн. — Обърна се към Самюелсън: — Както ви е добре известно, господин Самюелсън, не одобрявам такива театрални представления в този съд. Моля да се върнете на въпросите по същество и да се въздържате от обиди към подсъдимата.

— Няма повече въпроси, милорд. — Самюелсън продължи да се усмихва доволно, докато сядаше на мястото си.

След него и аз повторих част от въпросите. Бих искал да й спестя мъката да отговаря отново, но беше много важно в съзнанието на съдебните заседатели да се затвърди убеждението, че Елизабет е била нарочената жертва на предварително замислено убийство, организирано от Кристин, което е трябвало да се извърши от едно или повече неизвестни лица — вероятно същите, които са я изнудвали. Отново обърнах нещата така, че Елизабет да покаже искрената си мъка заради това, че Дан е загубил живота си, след като е спасил нейния.

Когато същия ден напуснахме съда, бях притеснен от начина, по който се развиват нещата. Макар че се опитваше да го прикрие, разбирах, че и Фреди изпитва същото.

В съблекалнята Самюелсън ме поздрави за начина, по който се справям с делото досега, като лукаво ми намекна колко съм неопитен. Но и двамата знаехме, че не разполагаме с никакви оръжия. Липсата на факти означаваше, че изходът ще зависи само от адвокатските ни умения — който от нас успееше да спечели съдебните заседатели на своя страна, той щеше да спечели и делото. При това Самюелсън имаше многогодишна практика. В десет часа на другата сутрин той се изправи, за да произнесе заключителната си реч. Записките му бяха разпръснати пред него, но през следващия един час почти не му се наложи да поглежда към тях. Всяка дума в речта му притежаваше такава убедителност, каквато бях очаквал, и аз внимателно го слушах, докато стъпка по стъпка превеждаше съдебните заседатели през фактите. Правеше го на сбит и логичен език, който беше разбираем за всички.

— Не ни остава друг избор, дами и господа съдебни заседатели, освен да заключим, че обвиняемата е подпалвач. — Гласът му трептеше от възмущение. — Защо ще се опитва да прикрие факта, че е била на мястото на пожара, освен ако не го е подпалила самата тя? Едва когато полицията е пристигнала да я разпитва и когато не е могла повече да скрие изгарянията си, тя е признала, че е била там. А къде е сега зълва й? Страхува се да излезе от укритието си или… Да, питам се къде ли е тя, уважаеми съдебни заседатели. Много е удобно, нали така, че няма свидетели на това престъпление? Единственият безспорно оцелял от пожара е жената пред вас, жената, която със сигурност повече от всеки друг има полза от унищожаването на склада в Билингтън. Даниъл Дейвисън е разбрал от известно време, че старинните антикварни предмети на втория етаж са незаконно придобити или крадени, и точно защото се е канел да изпълни дълга си на съблюдаващ законите гражданин, той е умрял от възможно най-тежката смърт — смърт в пламъците.

Изведнъж спря да говори и в съдебната зала настъпи тягостна тишина, в която ужасът от смъртта на Дейвисън стигна до съзнанието на всеки.

Самюелсън преметна наметалото си през рамо и след малко вдигна поглед.

— И за какво? За да се прикрие един живот на измами, кражби и лъжи. Спомнете си думите на обвиняемата, когато твърдеше, че е видяла разрушенията в склада: „Дори и остатъците сигурно струваха цяло състояние“. Това е било първото й впечатление и единственото, което успя да каже пред съда. Това може би ни дава известна представа за начина, по който разсъждава тази жена. Уважаеми съдебни заседатели, сигурен съм, че ще се съгласите, че малкото факти, с които разполагаме по това дело, говорят сами по себе си. Съществува само едно решение, не мислите ли? Виновна.

Въпреки любезната си усмивка Самюелсън имаше вид на истински екзекутор, докато се връщаше на мястото си.

Когато дойде моят ред, в залата настъпи раздвижване. Тук бяха редовните посетители на „Олд Бейли“, съвременните последователи на гилдията на зяпачите, родена край гилотината по времето на Великата френска революция. Подобно на пиявици те засищаха отвратителните си апетити с нещастието на другите.

След речта на Самюелсън виждах съдебните заседатели срещу себе си като два реда еднакво враждебни лица. Бяхме прави с Фред, когато преценихме още предната вечер, докато изпилвахме последните моменти в заключителното ми изказване, че няма да им се понрави повторно преразказване на фактите по делото.

— Бих искал да се обърна към вас, дами и господа съдебни заседатели. Винаги е трудно да се представи едно дело от страна на защитата, а днес за мен това е особено тежка задача, след като многоуважаемият ми колега изложи толкова убедително тезата си пред вас. Но в неговите аргументи има един съществен недостатък. И той е, че не съществуват никакви доказателства, за да подкрепи твърденията си. Както и самият той изтъкна, няма свидетели на случилото се в склада и поради това всички показания се основават само на догадки или предположения. Казано на юридически език — само на косвени улики. И така, само въз основа на тези косвени улики вие, уважаеми съдебни заседатели, трябва да решите съдбата на обвиняемата. Помнете също, че тя е невинна до неоспоримо доказване на виновност. Мис Барсби твърди, че е видяла мисис Уолтърс да минава през селото в два и половина следобед в деня на пожара. Мис Робъртс, бавачката на семейство Уолтърс, даде показания, че мисис Уолтърс се е върнала в „Уестмуур“ малко след четири часа. Според господин Самюелсън само за този период от час и половина мисис Уолтърс е извършила следното: половинчасово пътуване до склада, където е подпалила огъня, спорила е и вероятно се е сбила със зълва си, след което — вече получила значителни изгаряния — е повикала Даниъл Дейвисън от канцеларията му и заедно с друг, засега неидентифициран мъж, го е блъснала в пламъците. После изтичала на около половин километър, за да се освободи от тубата от керосина, изминала обратно същия половин километър и след още трийсет минути шофиране се прибрала в „Уестмуур“. Правдоподобно ли е това, уважаеми съдебни заседатели? Изобщо възможно ли е? Освен това мис Робъртс свидетелства, че е чула как Кристин Уолтърс заплашва децата на обвиняемата. От представените доказателства от „Бритиш Еъруейз“, „Пан Ам“ и „Сингапур Еърлайнс“ става ясно, че Кристин Уолтърс вероятно от дълги години е вземала участие в операции, които, както се оказва, са били изключително съмнителни международни сделки. Именно опасността от разкриването на тези сделки и отказът на обвиняемата да се подчини на заплахите, са накарали Кристин Уолтърс да наеме някой, който — по думите на многоуважаемия ми колега — „с един куршум да убие два заека“, като подпали склада и отнеме живота на мисис Уолтърс. Ето защо, уважаеми съдебни заседатели, Кристин Уолтърс се е укрила и не присъства в тази съдебна зала. По време на процеса моята клиентка нито веднъж не отрече, че се е намирала на мястото на пожара, нито пък направи опити да опровергае показанията на свидетелите на обвинението. Моля ви да я погледнете, уважаеми съдебни заседатели. Наистина ли ви прилича на горгоната, представена ни от господин Самюелсън в неговата теза? Разбира се, че не. Тя е почтена, съблюдаваща закона гражданка, въвлечена в поредица от събития, които са толкова невероятни, че ни е трудно да ги възприемем. Има още много неща, които бих могъл да кажа за сестрата на съпруга на моята клиентка, но ние не сме тук, за да съдим Кристин Уолтърс — тук сме, за да отсъдим справедливо по случая на Елизабет Уолтърс. Правосъдието, британското правосъдие, повелява, че тя е невинна, докато вината й не бъде доказана по неоспорим начин. — Усмихнах се и погледнах към Елизабет. Беше свела поглед и когато отново се обърнах към съдебните заседатели, видях, че всички я наблюдават. — В този случай съществуват толкова много съмнения, че съм сигурен, че и вие като мен сте изненадани как изобщо е стигнал до съда. Мисис Уолтърс не е имала физическата възможност да извърши тези престъпления. Напротив, тя е била нарочената жертва. Оставам на вас, уважаеми съдебни заседатели, да помогнете справедливостта да възтържествува, като вземете решение, че е невинна.

Докато се връщах на мястото си, усетих, че някой ме потупва по гърба, и Оскар Ренфрю, семейният адвокат на Елизабет, ми подаде бележка. „Страхотен удар! Спечели!“ — прочетох и си позволих лека усмивка. Лицето на Фреди беше безизразно, но когато погледите ни се срещнаха, той ми намигна. Всички лица на скамейките със съдебните заседатели изразяваха объркване и симпатия. Оскар Ренфрю имаше право — интуицията ми го подсказваше.

Съдията реши да отложи заседанието за десет и половина на следващия ден, когато щеше да произнесе обобщението си и след това съдебните заседатели да се оттеглят, за да вземат решението си.

 

 

Същата вечер Джесика ми беше оставила бележка в кантората, в която ме молеше да се видим. На път за вкъщи се отбих у Хенри и Каролин, за да разговарям с Елизабет, като я подразних, че отначало не е вярвала в мен. Изглеждаше по-добре, отколкото през последните дни, но напрежението й все още беше видимо. Смятах, че моментът все още не е подходящ да й напомня, че следващата ни стъпка трябва да бъде да открием Кристин — преди тя да се върне за Елизабет.

С Джесика излязохме на вечеря. Говорехме главно за процеса и останах изненадан колко съчувствено ме изслушваше. Трябва да си призная, че ми беше приятно да мога да се доверя на някого, след като дълго време трябваше да потискам чувствата си, и когато Джесика ми каза, че баща ми, макар и неохотно, е оценил представянето ми, не можех да не се почувствам доволен. Наистина трябваше да се съглася, че резервите му по отношение на делото не бяха съвсем неоснователни. Защитата на Елизабет не беше сред най-лесните неща, които бях вършил в живота си, и все още не бях сигурен дали ще получа потвърждение, че съм действал по най-добрия начин.

При тези думи Джесика се усмихна.

— Преди малко беше толкова уверен.

— И все още съм. Е, предполагам, че винаги съществува опасност съдебните заседатели да изпаднат в някаква обща заблуда… По-скоро имах предвид дали не съм подходил твърде неопитно като цяло. Понеже ставаше дума за Елизабет, не исках и да чуя някой друг да поеме случая. Дори не бях сигурен дали така ще е най-добре за нея — просто чувствах, че трябва да го направя. Свих рамене.

— Май е вече твърде късно, а? Благодаря на бога, че всичко мина добре.

След това заговорихме за Джесика и за това, което правеха двете с Розалинд, и както винаги, докато приключим с вечерята, бяхме започнали да си крещим. Вероятно това се дължеше както на моята нетърпимост, така и на неизлечимата ревност на Джесика по отношение на Елизабет. Вкъщи всеки се отправи в своята стая и когато сутринта тръгнах за съда, Джесика още не беше станала.

Не че обобщението на съдията Маккий беше толкова пристрастно, но с позоваването на всичко, което бях казал по отношение на липсата на сигурни улики за доказване на неизяснените моменти в случая, останах с впечатление, че дори Самюелсън разбра, че е загубил.

Съдебните заседатели се върнаха в два часа. Докато заемаха местата си, Хенри, който седеше зад мен, ми посочи в публиката. Там беше седнала Шарлот и сърцето ми се сви, когато ми помаха. Бяхме решили по-късно днес да кажем на нея и Джонатан, че аз съм техният баща.

Служителят на съда се изправи.

— Уважаеми съдебни заседатели, взехте ли вашето решение?

Председателят на съдебното жури също стана.

— Взехме го, сър. — Погледна ме и в този момент аз разбрах.

— Дами и господа съдебни заседатели, по първия параграф за убийство, обвиняемата виновна ли е, или невинна?

— Виновна.

— Дами и господа съдебни заседатели, по втория параграф за палеж, обвиняемата виновна ли е, или невинна?

— Виновна.

Кръвта пулсираше в слепоочията ми, докато седях, прикован от изненада. Бях толкова сигурен. Хенри ме дръпна за рамото и когато се обърнах, видях, че Елизабет е припаднала.

Гласът на служителя продължаваше монотонно да задава въпроса, докато обявяваха решенията си по останалите три параграфа. Не можех да направя нищо, освен да стана на крака и да гледам безпомощно как съдебните пристави вдигат Елизабет и я придържат изправена.

— Дами и господа съдебни заседатели, по всички параграфи ли считате обвиняемата за виновна?

— Да.

— Това решение единодушно ли е?

— Да.

— Благодаря. Можете да седнете.

Съдията призова за ред.

— Сигурен съм, че ще поискате смекчаване на наказанието за клиентката си, господин Белмейн, така че ще трябва да продължим.

Фреди се изправи. Почти не чух пледоарията му за смекчаване на наказанието, но когато вдигнах поглед, видях, че съдията е благосклонен и наистина, преди да прочете присъдата, той изрази изненадата си от решението на съдебните заседатели.

Доживотен затвор. Плюс още седем години, плюс още по три тримесечия — общо по всички обвинения.

Настигнах Елизабет, докато я извеждаха от съда, изблъсках полицая и я прегърнах, опитвайки се да я подкрепя.

— Децата — успя да каже тя. — Какво ще стане с децата? О, Александър, нали ще се погрижиш за тях?

— Разбира се, ще…

Преди да успея да довърша, те я издърпаха от мен и я поведоха към затвора. Това беше най-кошмарният момент в живота ми.

В съблекалнята ме очакваха Хенри, Каролин и Шарлот. Бях забравил, че Шарлот също беше в съда. Когато видях пребледнялото и от уплаха лице, аз я прегърнах и се заклех, че ще направя всичко каквото трябва, за да видя майка й освободена от затвора и от присъдата, която не биваше да излежава.