Сюзън Луис
Особен урок (7)

6.

Ето как започна всичко. С една глупава шега, една пиеса и един танц. С Джанис повече не се върнахме на спора си, но когато в последния ден от ваканцията ме закара до гара Падингтън, тя ми каза:

— Ще направиш голяма грешка, Елизабет. Изобщо не си права и го знаеш.

Но според мен тя не беше права. Имах на разположение шест седмици, през които да видя нещата в перспектива, и вече бях решила в себе си, че когато новият срок започне, ще се държа настрана от него. Сега, когато той ще бъде в шести курс и стаята му ще бъде в другото крило, няма да бъде трудно… И наистина нямаше да бъде трудно, ако въпреки решението си, не се улавях, че поемам по най-необичайни маршрути около сградата, с единствената надежда да попадна на него. Освен това всеки ден излизаше някакъв повод той да намине в кабинета ми или пък аз да отида до общата всекидневна на шести курс. Изобщо нищо не бяхме си казали, но понякога го улавях как ме гледа и разбирах, че си спомня за нощта, когато танцувахме. Обикновено отбягвах погледа му, защото самата аз не можех да забравя онази нощ.

После се разболях от грип. Мис Енгрид не разреши никой да се доближи до вилата, докато не станах от леглото и лично ми носеше всички картички с пожелания за оздравяване, както и плодовете и цветята. На шестия ден си позволих кратка разходка до горичката, която беше на не повече от десет крачки от предната ни врата. Веднага щом се разбра, че съм почнала да излизам от вилата, бях затрупана с предложения от момчетата, които искаха да ме придружават по време на разходките ми. Една вечер Александър и Хенри пристигнаха с „Тонто“, за да ме поразходят из района. След това, дори и когато се пооправих, тримата всяка вечер се срещахме и ако времето беше хубаво, се разхождахме или седяхме и си приказвахме във всекидневната. Естествено, понякога Александър беше зает или трябваше да ходи някъде с някой от учителите. Тези вечери винаги ми се струваха скучни.

Не след дълго установих, че не мога да спя, защото мисля за него. Толкова много ми се искаше да ме целуне, че понякога трябваше да заравям лицето си във възглавницата, за да не закрещя името му. Започнах да стоя гола пред огледалото и да се оглеждам. Преди никога не бях обръщала особено внимание на тялото си, но сега то ми се струваше най-важното нещо на света. Мразех гърдите си, защото бяха много големи, но когато ги докосвах, започвах да плача от чувствата, които изпитвах.

С наближаването на Коледа, при всяка среща с него, се улавях, че си задавам въпроси, които ме объркваха още повече. Докато го наблюдавах как играе ръгби, сякаш всичко започваше да ме боли. Оглеждах бедрата и раменете му и начина, по който се движеше, как косата му падаше над очите, как поставяше ръце на коленете си и задържаше дъха си. После съзирах усмивката му, когато ме поглеждаше, и сърцето ми направо спираше при вида на смешното му криво зъбче.

В деня преди края на срока поканих няколко момчета във вилата на коледни пирожки и горещ пунш. Направих го нарочно с надеждата, че Александър и Хенри ще останат до по-късно, и те наистина останаха. Седяха на хлътналото ми старо канапе и слушаха записи, когато изведнъж Хенри предложи:

— Сетих се! Защо не дойдете с нас за Коледа?

Отначало помислих, че говори на Александър, но после видях, че гледа към мен. Засмях се.

— Съмнявам се, че родителите ти ще са съгласни. Освен това вече съм уговорила къде да отида.

Александър стана и отиде да сложи още дърва в огъня. Наблюдавах го как кляка пред камината, опрял лакти на коленете си, и се взира в пламъците. Погледът на Хенри срещна моя и аз недоумяващо повдигнах рамене. Никак не беше обичайно за Александър да бъде толкова тих.

Обърнах се и продължих да опаковам подаръка за мис Енгрид. В този момент Хенри се плесна по челото и извика:

— О, господи, имам подарък за вас, Елизабет, но го забравих. — Хвърли поглед към Александър.

Веднага разбрах каква игра играят и въпреки че най-много от всичко на света исках да остана насаме с Александър, изведнъж се уплаших.

— Няма нужда да се връщаш сега — казах. — Ще ми го дадеш сутринта, преди да тръгнеш. — Взех малките пакетчета, които бях приготвила за тях и им ги подадох. — Да не се отварят преди Коледа.

— Не може така — възпротиви се Хенри. — Трябва да ги отворим сега. Можем да си направим Коледа само ние тримата. Отивам да взема подаръка. И преди да успея да го спра, той вече беше излязъл.

Александър седна на стола до огъня.

— Много си тих тази вечер — отбелязах аз.

Той стана и започна да се разхожда с ръце в джобовете. Спря се с гръб към мен.

— Какво ще правите на Коледа?

Останах изненадана от сърдития му тон.

— Нали ви казах, че имам планове — отвърнах упорито.

Александър се обърна към мен.

— Ще бъдете сама, нали? — промълви, без да откъсва поглед от мен.

Преглътнах силно. Така беше. Джанис беше заминала на Карибските острови с родителите си, затова си наех стая в малък хотел в Лондон, където смятах да чета една О’Брайън, докато ваканцията свърши и мога отново да се върна във „Фокстън“.

— Не, разбира се, че не. Честно казано, Александър, не разбирам какво ти става.

Изведнъж той се озова до мен.

— Щом искате да знаете, не ми харесва мисълта, че ще бъдете сама на Коледа — гневно изрече той. — Ето това ми става.

— Но няма защо да се сърдиш за това, пък и нали ти казах, че няма да съм сама.

— С кого ще бъдете тогава? Знам, че нямате семейство, тогава с кой…

— Това не е твоя работа — остро отвърнах аз. Изглеждаше засегнат и веднага съжалих за тона си. — Заминавам в Лондон. Ще бъда с едни приятели.

— Какви приятели? Никога не сте ни говорили за тях.

— Защото те не са част от живота ми тук, във „Фокстън“. Хайде — опитах се да прозвучи бодро, — ами какво ще правиш ти на Коледа?

— Знаете много добре какво ще правя. — Изведнъж той се наведе към мен. — Елизабет, нека дойда с вас. Мога да кажа на родителите ми, че съм при Хенри.

— Александър, не можеш да направиш това! Смешно е дори да се помисли. Родителите ти искат да те видят, пък и ти ще искаш да си с тях.

— Няма. Искам да съм с теб.

Заговори ми на ти и бузите му пламтяха от смущение и гняв, а аз не знаех какво да отговоря. Седна до мен и хвана ръката ми. Опитах се да я издърпам, но той я стискаше здраво.

— Александър — казах задавено, — спри, моля те! Виж, мисля, че е по-добре да си вървиш, преди да си казал нещо, за което ще съжаляваш.

— Няма да съжалявам. По дяволите! Спри да се отнасяш с мен като с дете! Знаеш какво изпитвам към теб.

— Александър! — скочих от мястото си аз. — Не ми казвай нищо повече. Момчетата — младите мъже, които са в училището, често се влюбват, разбирам го. Но, Александър, ти отиваш твърде далеч. Не ставай смешен.

Разбрах, че го засегнах жестоко.

— Знаеш ли как се чувствам? — каза той. — Знаеш ли какво преживях през последните месеци, от нощта, когато танцувахме? Ако ти е било безразлично, тогава защо?

— О, Александър, не ми е безразлично. — „Какво говоря аз?“ — Харесвам те. Приятно ми е в твоята компания и мислех, че и на теб ти е приятно. Няма нищо друго, Александър, честно, няма нищо друго.

— Ти си лъжкиня! — извика той. — Подведе ме. Накара ме да мисля, че изпитваш към мен същото, което аз изпитвам към теб, а през цялото време всичко е било само преструвка. Сега вече виждам каква си всъщност. Ти си само една самотна стара мома, която ласкае самочувствието си за моя сметка.

— Спри! Спри! Не съм те подвела, аз… — посегнах към него, но после се отказах и застанах зад канапето, така че то да бъде като бариера между нас.

— През цялото време си ми се подигравала, нали? — извика той отново. — Сега си представям как си разправяла всичко на мистър Илъри и си се подигравала, че не мога да си върша работата, че не мога да правя нищо, защото непрекъснато мисля за теб. За теб съм бил само прицел за подигравки, нали?

Закрих лицето си с ръце.

— Грешиш, Александър, повярвай ми. Исках, ти беше… о, моля те, върви си!

— Тръгвам си и не очаквай някой от нас двамата да се върне отново. Знаеш ли, дори и Хенри се беше заблудил. Дори и той виждаше как се държиш с мен. Но вече всичко свърши, Елизабет, всичко приключи за нас. — Бръкна в джоба си. — Ето! Ето ти коледния подарък. Честита Коледа! — хвърли го той към мен.

Вратата се хлопна след него и изведнъж разбрах, че не мога да го оставя да си тръгне така. Вече беше слязъл по стълбите, когато отворих вратата. Щом чу името си, погледна нагоре. И преди да осъзная какво става, аз се озовах в ръцете му. Знаех, че не трябва, но не можех да го оставя да си отиде.

Отведе ме обратно в стаята и ме издърпа на колене пред огъня.

— Съжалявам — прошепна, изтривайки с ръка сълзите ми. — Съжалявам за всичко, което ти наговорих.

— И аз. — Наведох глава, но той повдигна лицето ми и ме целуна. Отначало устните му бяха нежни, но докато ръцете му притискаха лицето ми, аз се вкопчих в него с безумното желание да го почувствам по-близо до себе си.

— Кажи ми, че ме обичаш, Елизабет. Моля те, кажи ми — отрони той.

Целуна ме отново и този път усетих езика му, който се притискаше към моя. Вплетох пръсти в косите му и изрекох думите, преди дори да осъзная това.

— Сега ще ми разрешиш ли да дойда с теб? — попита той.

Поклатих глава.

— Моля те, бъди разумен, Александър. Не можеш да дойдеш, не бива. Само защото сме признали какво изпитваме един към друг, не значи, че е редно. Трябва да си отидеш у дома при родителите си, а аз ще отида в Лондон. А след Коледа… е, кой знае? Мисля, че не трябва да оставаме насаме след всичко това.

Той сложи ръка на устата ми.

— Не говори така. Никога не го повтаряй. Съгласен съм да се върна у дома за ваканцията, но само ако ми обещаеш, че ще се виждаме после, само ако ми обещаеш, че все още ще ме обичаш, когато се върна. Елизабет! Моля те, обещай ми, Елизабет!

Накрая се оказах твърде слаба, за да му откажа. Толкова много го обичах.