Сюзън Луис
Особен урок (26)

25.

Викът раздра тишината в къщата и ме изтръгна от съня. Трескаво посегнах в тъмнината за халата си и изтичах към вратата. Дейвид вече беше на площадката по пижама, а Канари тичаше по коридора, като напъхваше ролките си в мрежичка за коса.

— Какво стана? Какво беше това?

— Приличаше на Кристин. — Дейвид прекоси площадката и отвори вратата на стаята й. Вътре беше тъмно и леглото не беше оправено.

— Къде е Едуард? — попита Дейвид.

— Тук съм — отвърна Едуард.

Всички се извърнахме и го видяхме да се качва по стълбата, а аз установих с изненада — тъй като тази вечер си беше легнал заедно с мен — че е напълно облечен.

— Всичко е наред. Можете да се връщате в леглата си.

— Ами викът — отвърнах аз. — Какво беше това?

— Беше Кристин. Изпадна в лек шок. Нищо тревожно. — Лицето му изглеждаше изтощено и когато очите му се извърнаха от мен, видях, че си разменя многозначителен поглед с Дейвид.

Канари предложи да слезе долу и да приготви нещо топло за пиене, но Дейвид я прегърна и я поведе обратно към детската стая, като ни остави с Едуард на площадката.

— Къде е сега Кристин — попитах аз. — Мога ли да направя нещо?

— Мисля, че не. — Погледна над парапета към фоайето. — Дейвид ще слезе при нея след малко.

Бяхме се събрали всички в „Уестмуур“ за лятната ваканция, с изключение на Шарлот, която вече беше на четиринайсет и бе заминала да прекара една седмица в Южна Франция заедно с една съученичка и семейството й.

Следващата сутрин на закуска никой не спомена за нощния инцидент и когато — доста по-късно през деня — Кристин се появи от стаята си, нямаше видими признаци за поражения. Ето защо забравих цялата история и започнах да обмислям някакво извинение, за да отида до Лондон следващата седмица.

Всъщност напоследък извиненията не бяха и нужни. Едуард прекарваше толкова много време в кабинета си или пък летеше между Кайро и Лондон, че почти не забелязваше дали съм там, или не. Знаех, че се готви да приключи някаква голяма сделка, над която работеше от години, но никога не обсъждаше такива неща с мен, а и аз трябва да призная, че вече бях абсолютно безразлична към делата му, след като Александър отново се бе върнал в живота ми.

През онзи следобед седях в синята всекидневна, когато чух гласове в трапезарията. Доколкото знаех, Едуард и Кристин бяха отишли в склада да правят инвентаризация и затова много се изненадах, като разпознах техните гласове. Почти бях отворила вратата, свързваща двете стаи, но думите на Кристин ме накараха да спра.

— … но, за бога, Едуард, те са го убили.

— Добре де, но какво е правел там?

— Казаха, че бил заспал.

— Ами?…

Не успях да разбера какво каза Едуард след това, но отговорът на Кристин ме вцепени.

— Само за това ли мислиш? Там лежи мъртъв човек, а ти си се загрижил само за…

Едуард я прекъсна.

— Чаках прекалено дълго, за да оставя нещата да ми се изплъзнат сега. Хайде, какво друго казаха? Кога ще го изнесат?

После излязоха от трапезарията. Когато по-късно потърсих Едуард, Джефри ми каза, че е излязъл и не знаел кога ще се върне.

Чаках го през останалата част на деня, но той не се появи, нито се обади. Кристин също беше изчезнала, макар че, както ми каза Джефри, не била отишла с Едуард. Един или два пъти мъжки глас с чуждестранен акцент я потърси по телефона, но не остави съобщение, нито си каза името.

Отидох до Лондон и заварих Александър да ме чака в апартамента, който бяхме наели в Челси. Вече от три години водехме този двойствен живот. За него беше по-лесно, защото Джесика почти се беше пренесла при Розалинд. Апартаментът ни беше малък, натъпкан с разни неща, които бяхме купили от антикварни магазини и битпазари. Училищните рисунки на децата бяха залепени навсякъде по стените в кухнята, а техни снимки имаше из всекидневната и спалнята. Когато пристигнах, Александър беше в кухнята, препасан с престилка, и приготвяше вечерята. Бях твърде разсеяна заради това, което ставаше в „Уестмуур“, и не можех да се храня. И докато Александър говореше за деня си в съда, усетих как депресията, която отдавна тлееше в мен, обзема и него. Отвръщахме си троснато, скарахме се за миенето на съдовете, счупихме няколко чинии и се изпръскахме с мръсната вода. По-късно в леглото се сдобрихме, но на следващата сутрин аз си тръгнах рано обратно за „Уестмуур“.

Едуард беше в толкова добро настроение, че се реших да го попитам за разговора, който бях подочула. Той дори не трепна.

— О, това ли! — засмя се. — Всичко беше едно недоразумение. Нали ги знаеш какви са египтяните — от всичко правят драма.

— Но мисля, че чух Кристин да казва, че някой е бил убит — настоях аз. — Как може това да е недоразумение?

— Много просто. Доколкото разбирам, имало е някакво сбиване и един от тях паднал и си ударил главата в нещо. Другият помислил, че го е убил, паникьосал се и избягал. Така че, освен един арабин с цицина на главата, никой друг не е пострадал.

— За какво изобщо са се били?

— За пари.

— Които ти си им дал?

— Да. Но, както казах, няма за какво да се тревожим повече, всичко е уредено и след няколко дни сделката ще приключи и твоят съпруг ще е направил най-великия удар, известен в търговията с произведения на изкуството.

И аз наистина се успокоих до момента, в който Шарлот ми каза нещо, което беше чула в деня след завръщането си от Франция.

Влезе откъм градината и ме свари в стаята й, докато избирах дрехи за благотворителната разпродажба. Седна на ръба на леглото си.

— Мамо, чух най-странното нещо.

— И какво беше то, скъпа?

Изкиска се.

— Ами беше също като на кино, само че ставаше тук, в градината ни.

Била седнала на стената точно под партерния етаж, когато Дейвид и Кристин излезли през френския прозорец. Отначало не обърнала внимание какво си говорят, докато към тях не се присъединил и Едуард. Тогава Дейвид казал:

„Не искам да знам нищо повече за това, прибирам се.“

Едуард се засмял и се обърнал към Кристин:

„Значи си говорила със съпруга си и се обзалагам, че си много доволна, че не е бил той?“

Прекъснах Шарлот.

— Съпруг?

— Точно така каза той.

— Но Кристин не е омъжена.

— Знам.

— Сигурно не си чула добре, скъпа. Това ли беше всичко?

— Не. После Едуард попита Кристин къде ще кацне самолетът и тя му отговори, че на летището на Грег Дюн, както и преди, и че му е дала парите.

Обвих с ръце раменете й и се опитах да не се разсмея.

— Едуард непрекъснато получава разни пратки със самолети от целия свят, знаеш това.

— Да, знам, но този път просто… всичко ми звучеше някак различно.

— В какъв смисъл?

— Ами, първо, че Дейвид не искаше да слуша.

Замислих се за момент върху това.

— Знаеш ли какво ще ти кажа — отвърнах, — защо не попитаме Едуард какво очаква да получи? Сигурна съм, че с най-голямо удоволствие ще ти каже.

И наистина точно така стана. Следващата седмица очакваше пратка от Хонконг и Грег Дюн щял да му се обади, когато стоката бъде освободена от митницата. Не споменах за „съпруга“, тъй като беше абсурдно да се мисли, че Кристин би искала да скрие такова нещо, и затова просто реших, че Шарлот не е чула добре.

През следващите няколко дни забелязах огромна промяна в Едуард. Той едва не подскачаше из къщи, а очите му блестяха от възбуда. Изглеждаше по-млад, сякаш през последната седмица бе изгубил десет-петнайсет години от възрастта си. В Египетската стая цареше трескава дейност — влизаха и излизаха бояджии, а старите съкровища бяха изнесени и внимателно превозени в склада. Нощем Едуард непрекъснато се мяташе и не ме оставяше да заспя, макар че вече спяхме в отделни легла. В пълен контраст с жизнеността на Едуард, Кристин през цялото време изглеждаше ядосана и непрекъснато му повтаряше да се овладее. Тогава съвсем ненадейно Дейвид обяви, че двамата с Дженифър заминават в къщата в Гщаад и ще се върнат най-рано след месец.

След неговото заминаване Едуард отново промени поведението си. Сега то се редуваше от дълбока меланхолия до безумен гняв и непрекъснато изглеждаше настръхнал. Веднъж, когато Джонатан вдигна телефона, той направо го избута от пътя си. Беше секретарката му, която го питаше кога смята да отиде отново в Лондон, тъй като работата се натрупвала. Едуард й се сопна, че ще я информира за действията си, когато разбере какви ще бъдат, и тресна слушалката обратно. После в стаята влезе Шарлот и в следващия момент чух, че се разкрещя и на нея.

Всичко това беше толкова необичайно за нормалния живот в семейството и толкова много ме разстройваше, че реших да замина за Лондон. Джонатан веднага се съгласи, но Шарлот не беше очарована от идеята. Предполагах, че това имаше нещо общо с Колин Нюман, който играеше ролята на Ромео в пиесата, която поставяха в селото, и затова й казах, че може да остане, но Едуард заяви, че е прекалено зает, за да се грижи за някаква влюбена тийнейджърка, така че й се наложи да тръгне с нас. И така, пристигнах на „Прайъри Уолк“ късно вечерта на един горещ августовски четвъртък с развълнуван от нетърпение син и нацупена дъщеря.

Точно тези подробности се наложи да си припомням по-късно, когато давах показания на собствения си процес.

Александър ми се обади от кантората на другия ден следобед. Докато затворим, след като се бяхме уговорили да се срещнем в апартамента в седем и половина, той така ме беше възбудил, че можех да разкъсам дрехите си и да изнасиля млекаря. Все още бях пламнала, когато след двайсет минути телефонът отново иззвъня. Беше Едуард.

— Елизабет, искам да се върнеш колкото е възможно по-бързо. Остави децата в Лондон, Джефри ще ги вземе утре.

— Едуард, не мога…

— За бога, Елизабет, спешно е!

— Какво значи спешно?

Но той вече беше затворил. Незабавно набрах номера в „Уестмуур“, но линията беше заета и остана непрекъснато заета. Изведнъж цялата топлина на деня сякаш се изпари и отново ме обзе вледеняващ ужас.

Александър беше на съвещание, така че минах покрай апартамента и му оставих бележка.

Пристигнах в „Уестмуур“ малко след седем. Едуард ме чакаше на алеята. Докато паркирах до ролс-ройса, той бързо отвори вратата на колата ми.

— Слава богу, че си тук. — Преглътна, сякаш се опитваше да си поеме дъх. — Кристин си удари крака и трябва ти да караш колата. Нямаме много време.

Настани ме зад волана на ролс-ройса.

— Къде отиваме? — попитах.

— Тръгни към Дувър, ще ти кажа къде да завиеш.

Когато Стигнахме на шосе А 2, той вече малко се беше поуспокоил. Погледнах го, опитвайки се да преценя настроението му, и отново попитах къде отиваме. Усмихна се, а очите му блестяха необичайно.

— Почакай и ще видиш, скъпа. Само почакай и ще видиш.

Нещо мъчително ме присви в стомаха. Исках да спра колата и да го накарам да ми каже какво става, но в него имаше нещо, което ме възпираше.

Веднага след завоя при Ейлишъм завихме надясно и поехме по някакъв еднопосочен път. Слънцето вече се спускаше над дърветата, но все още беше достатъчно светло, за да се вижда без фарове. След като изминахме няколко километра по един доста неравен път, Едуард ми нареди да спра до една врата. Изключих колата и той погледна часовника си.

— Подранили сме. Ще трябва да изчакаме.

— За какво сме подранили?

— Не ми задавай повече въпроси, Елизабет, много скоро ще разбереш всичко.

Очите му се взираха право напред. Положението беше толкова различно от всичко, което бях преживяла досега, че просто не можех да си представя какво става. Какво правехме тук, паркирали колата на километри от познатите ми места и очакващи среща с един господ знае кого? Понечих да му кажа, че се страхувам, но думите замръзнаха на устните ми, защото в този миг осъзнах, че всъщност се страхувам от него…

Над главите ни се чу бръмчене на самолет. После и самият той се появи. Едуард не откъсваше очи от него, но не каза нищо, и дори когато самолетът се приземи на около километър по-нататък, зловещата тишина продължи. От време на време поглеждаше часовника си, а после вдигаше очи към хоризонта. Накрая, след като мракът на нощта плътно ни обгради отвсякъде, той ми каза да потеглям.

Беше рисковано пътуване, защото ме накара да шофирам само на габарити. Останах изумена колко добре познава пътя, всеки негов завой и извивка. Най-сетне ми каза да свия през една пролука в живия плет и пътят стана прав и гладък. Измина известно време, преди да разбера, че карам по самолетна писта.

Това, което последва, толкова ме смая, че можах единствено да наблюдавам ужасена и безмълвна.

От тъмнината изникна мъжка фигура. Едуард измъкна ключовете от таблото и излезе от колата. Няколко минути разговаряха, като ту сочеха към самолета, който вече успявах да различа на бледата лунна светлина, ту отново се обръщаха към колата. Наблюдавах ги как се отдалечават, докато силуетите им се стопиха сред сенките. Останах сама.

Напрягах слух в тишината в очакване да чуя вик, изстрел на пистолет или тропот на крака… Огледах се, опитвайки се да потисна надигащия се мъчителен страх. Храстите в далечината ми приличаха на огромни черни петна и ми се стори, че видях нещо да се раздвижва в тъмнината. Нервите ми бяха изострени до крайност и ясно чувах ударите на сърцето си. Имаше ли наистина някой там, готов да изскочи от мрака? Изведнъж нещо помръдна отзад в колата. Извърнах се и отворих уста да изпищя.

Беше Едуард. Взе малък пакет от задната седалка и отново излезе. Мъжът още беше тук. Пое пакета и изчака Едуард да отвори багажника. Чух, че вдигнаха нещо и го поставиха вътре, после капакът се затвори. Мъжът се отдалечи, а Едуард влезе в колата. Подаде ми ключовете и без да проговорим, включих двигателя.

— Карай бавно — обади се той. — И без светлини, докато не стигнем на главния път.

През целия обратен път очите ми бяха вперени в тъмнината. Не попитах какво возим, не исках да зная.

Когато свихме по алеята в „Уестмуур“, наближаваше полунощ. Кристин ни очакваше на предния вход. Едуард изскочи и отново издърпа ключовете от таблото. Последвах го и се отдръпнах, докато отваряше капака и двамата с Кристин внимателно извадиха сандъка. Погледнах крака на Кристин.

— Закарай колата, Елизабет — нареди Едуард.

На връщане от гаража погледнах към къщата, макар да бях сигурна, че в Египетската стая ще свети. И изведнъж разбрах, че от каквото и да се бях страхувала толкова време, то вече беше тук.

Влизах в коридора, когато Едуард слезе по стълбите. Лицето му пламтеше, а ръцете му трепереха.

— Елизабет — извика той, сякаш някой от двама ни току-що се бе завърнал от дълъг път. После тръгна към мен и разтвори ръце да ме прегърне. — О, Елизабет, днес е най-великият ден в живота ми. — Хвана ме за раменете, но когато вперих очи в него, разбрах, че гледа покрай мен. — Днес осъществих нещо, което никой друг не е направил. — И изведнъж безумният изцъклен поглед изчезна и кротките му сини очи се овлажниха, готови всеки момент да заронят сълзи.

Обърна се, чул стъпките на Кристин. Тя само му кимна и мина покрай нас към салона.

Опитах се да се издърпам, когато хвана ръката ми, но той само се усмихна и като баща, който уговаря детето си да направи нещо, от което се страхувахме поведе нагоре по стълбите.

В Египетската стая не светеше, но той не включи осветлението. Чувах го как диша тежко, докато ме издърпва на прага, после щракна ключа и стаята се обля в светлина.

Дъхът спря в гърдите ми. Нямаше ги древните каменни и алабастрови съкровища от Египет, нямаше ги мумиите, барелефите и грозните издълбани лица. На тяхно място, вперила право в мен издължените си абаносови очи, докато орнаментите от чисто злато и тюркоаз, които образуваха украсата около главата, се отразяваха като лазерни лъчи в боядисаните в същия цвят стени и таван, стоеше най-безценното египетско — и световно — съкровище: смъртната маска на Тутанкамон.