Сюзън Луис
Особен урок (13)

12.

— Просто не мога да си представя къде се бавят.

Джесика отстъпи от огледалото, без да престава да се оглежда критично. Цялата спалня около нея беше в обичайното си състояние на хаос. Влажни хавлиени кърпи се търкаляха там, където са били захвърлени, обувките от гардероба се бяха разпилели по пода, съдържанието на чантичката й беше пръснато върху леглото, което преди час бяхме намачкали, любейки се, а дрехите, които бяхме носили през деня, лежаха нахвърляни в безпорядък върху едно от креслата. Изритах една кърпа, преди Джесика да се спъне в нея, и се изправих зад гърба й, наблюдавайки я в огледалото. Пръстите й си играеха с перлената огърлица, която носеше. После нагласи презрамката на роклята си, която ми беше струвала почти осемдесет лири предната седмица, след като закъснях близо час за откриването на една изложба, където бяха показани две нейни картини. Беше красива. Нежната й руса коса бе вдигната нагоре и образуваше водопад от къдри, закрепени с гребенче със сапфири и диаманти — семейно бижу, което майка ми й бе подарила преди около година, в деня на сватбата ни. Подхождаше идеално на роклята й.

— Може да са се забавили заради натовареното движение — казах, без да откъсвам очи от нея.

Джесика се наведе напред и се вгледа с присвити очи в отражението си.

— Какво мислиш за тези сенки? Смяташ ли, че са прекалено тежки? Имам и по-светли.

Свих рамене и продължих да си нагласям вратовръзката.

— Лично аз смятам, че изглеждаш очарователна, с каквото и да е. — Погледнах часовника си.

— Опитваш се да се измъкнеш — с неодобрение отговори тя. — Добре, няма да помръдна, докато не ми кажеш кои предпочиташ.

— Тези, с които си сега, ми харесват — отвърнах и тя се засмя.

— Ела тук. — Хвана ме за ръката и ме обърна да ме разгледа. — Хм, да, добре си — измърмори и изтръска някакви невидими прашинки от сакото ми. — В теб ли са билетите?

Потупах джоба си, за да се уверя, че са там, и я улових, преди да успее отново да се върне пред огледалото. Изви се в ръцете ми и аз притиснах устни върху раменете й. Миришеше приятно.

— Една целувчица? — попитах, почти докосвайки устните й.

— Не, ще ми размажеш червилото… О, Александър, виж какво направи — проплака, докато я пусках, но очите й блестяха и аз отново я целунах. — Ще ми се някой да ме беше предупредил каква мъка е да имаш съпруг край себе си, когато се опитваш да се приготвиш за бал — засмя се и взе червилото си. — О, господи, къде може да са отишли? Защо още не идват?

— Може би полетът на Лизи е имал закъснение — предположих. — Да се обадя ли до летището?

— Да, да. Това е добра идея.

Но от „Бритиш Еъруейс“ потвърдиха, че самолетът от Мелбърн в шест и тридесет е пристигнал по разписание.

— Е, какво ще правим сега?

Забелязах предупредителните червени петна, които избиха на бузите й, както всеки път, щом нещо не вървеше по план.

— Ще тръгнем без тях — отвърнах. — Билетите им са в Хенри. Във всеки случай полетът е доста продължителен, Джес, може да е уморена.

— Не познаваш Лизи.

— Може пък да са отишли направо там.

— О, не ставай смешен, нали Лизи трябва най-напред да се приготви. Не, сигурно са още по пътя. Дай да изчакаме още пет минути. Ще ми налееш ли един джин с тоник?

Слязохме долу в салона, където изчакахме пет минути, после още пет, а през това време Джесика крачеше напред-назад из стаята, като шумолеше с тежките поли на роклята си. Междувременно предишният ми прилив на нежност беше понамалял и започнах да я гледам с нарастващо раздразнение. Понякога наистина се държеше като разглезено дете и се изкушавах да я преметна през коленете си и хубавичко да я натупам. Всъщност веднъж го бях направил, но както можеше да се очаква, Джесика се почувства толкова възбудена от агресивността ми, че всичко приключи с лудо търкаляне по пода на кухнята. Оттогава винаги се чудех дали не се държи така нарочно, за да ме предизвика да го направя отново. Но като наблюдавах как лицето й все повече погрозняваше от раздразнение, наистина се съмнявах, че точно в този момент мисли за секс.

Женитбата с Джесика се оказа точно това, което бях очаквал, само ако можех да не мисля. Двамата не преставахме да се състезаваме. Преструваше се, че не се интересува почти от нищо, което правех, и заявяваше, че не е някаква тъпа крава, която да се задоволи да си седи вкъщи и да преживя успехите на съпруга си. Непрекъснато ми навираше в очите артистичните си постижения — плюс сръдните си, ревността си и феминизма си. Изневерявах й най-редовно, но странното беше, че независимо от противоречивите ми чувства към нея, винаги съжалявах за това, което съм направил, щом я видех колко е наранена.

С течение на времето и независимо от всички усилия, които полагах, несъвместимостта ни извън леглото ставаше все по-разрушителна. Не можех да не си представям какъв би могъл да бъде животът ми, какъв трябваше да бъде, ако… Елизабет… В крайна сметка всичко опираше до нея. Не можех да го разбера. Беше преди повече от пет години.

Джесика изпъшка и аз вдигнах поглед, наблюдавайки я как отново започва да крачи из стаята. Въздъхнах. Колко различно би било всичко, ако се бях оженил за Елизабет. Нямаше да изживея и онези периоди на гняв, които едва не ме провалиха в Оксфорд. Нямаше да изпитвам обидата, която ме изгаряше от желание да нараня всяка жена — дори и сега — изпречила се на пътя ми. Мили боже, та аз бях само едно момче тогава, защо не го беше разбрала? Не исках да съм жесток, не исках да й обърна гръб, така както направих. Знаех, че ме обичаше — какво я бе накарало да не се обади?

По дяволите! Изправих се рязко на крака. Защо продължавам да страдам така? Дори и да се върне в живота ми — какво, по дяволите, мога да сторя? Та аз вече съм женен. Помисли си само, Александър Белмейн. Женен — след като й се закле, че винаги ще я обичаш. Женен за Джесика — и защо? За да докажеш, че не обичаш повече Елизабет, след като през цялото време, ако бе имал достатъчно смелост да си признаеш…

— По дяволите! Да ги вземат мътните! — тръсна чашата си на масата Джесика и се приближи да погледне през прозореца. Потиснах раздразнението си и отидох да си сипя още едно питие — от опит знаех, че е по-добре да не влизам в спор с нея преди излизане, но ми беше все по-трудно да се въздържам. Поначало изобщо не исках да ходя на бала в „Баркли Скуеър“, но Джесика бе открила нова възможност за спонсориране на картините си в лицето на Джордж Менъринг, който имаше малка галерия в „Найтсбридж“, и понеже той щеше да ходи на бала, тя реши, че това е още една възможност да го ухажва.

Моя беше идеята да поканим Хенри за кавалер на сестра й Лизи, която се връщаше в Лондон „за няколко седмици, но може би и завинаги, кой знае?“. Хенри се беше въодушевил от предложението и угризенията, които бях изпитал по отношение на Каролин, с която напоследък се срещаше малко по-редовно, отколкото с останалите си приятелки, бяха изчезнали. Несъмнено Хенри в момента беше „Мистър моминска мечта“ и дори бе включен в списъка на „Харпърс&Куин“ като една от най-желаните партии за женитба — нещо, на което и двамата много се смяхме.

Предстоеше ни да изтърпим още четири сбирки в сградата на адвокатските сдружения, последната партида изпити и после — да се надяваме — щяхме да получим разрешителните си за адвокатска практика. Намерението ми да се занимавам с наказателно право изобщо не се бе променило, а и баща ми не можеше да представи вече никакви аргументи срещу това — след окончателното премахване на смъртното наказание всички тревоги, че бих могъл да бъда въвлечен в нова история като тази със семейство Инс, бяха отпаднали. Така че, в случай, че постигнех необходимите резултати, щях да получа кантора в Лондонското адвокатско сдружение, на което беше член и лорд Грийн. Щяха да кажат, че баща ми е ходатайствал за мен, но спокойно можех да не обръщам внимание на това. След като бе станал председател на Камарата на лордовете и министър на правосъдието, където и да отидех, хората пак щяха да ме обвинят, че съм „протеже на лорд-канцлера“.

Часовникът на камината удари девет.

— Край, това беше! Чакахме достатъчно — обяви Джесика. — Ще трябва просто да дойдат сами.

Оставих покорно чашата си и прекосих стаята да взема наметката й. Изведнъж ми дожаля за нея. Знаех с какво нетърпение очакваше сестра си и че балът в „Баркли Скуеър“ беше идеалната възможност да я посрещне както подобава.

— Горе главата, скъпа — казах, загръщайки я с наметката, и пристегнах връзката около врата й. — В края на краищата все още имаш мен за компания.

Погледът й незабавно стана по-нежен, но аз се извърнах.

 

 

Всички наши познати бяха на бала, половината вече пияни до козирката, а останалата половина — на път да ги догонят. Докато влизахме под навеса, чух как Джесика изруга под носа си, защото токчетата й потъваха в калта и аз я подхванах за лакътя, за да й помогна. Престоят обещаваше да бъде доста нестабилен не само заради шампанското, но и понеже високите й токчета непрекъснато хлътваха и се пързаляха по настилката.

— Само да посмееш да кажеш, че си ме предупредил — изсъска тихо Джесика. — Кълна се, че ще те ударя.

Сред тълпата се виждаше Робърт Литълтън подръка с една изключително привлекателна жена на средна възраст. Понастоящем Робърт следваше веднага след Хенри в плейбой класациите и освен това, ако информацията ми беше вярна, го готвеха да заеме отговорен пост: издигането му във Външното министерство беше със скоростта на метеорит и несъмнено в съвсем близко бъдеще му предстоеше назначение в чужбина — но се говореше, че преди това трябва да се сдобие със съпруга.

Представи ни придружителката си като Ракел и незабавно насочи вниманието си към Джесика. Тя, както винаги, направо се разтопи от ласкателствата му и аз усетих леко пробождане от ревност, докато се питах — и то не за първи път — дали двамата бяха успели да минат вече през леглото в Оксфорд.

— Значи вие сте Александър Белмейн — обърна се към мен Ракел. — Два пъти съм се срещала с майка ви. Как е тя?

Извърнах поглед от Джесика, която в този момент беше отметнала глава назад и се смееше на нещо, което Робърт й шепнеше в ухото, и се вгледах в доста пленителните зелени очи на Ракел. Те се взираха в мен с откровено съблазнителен израз, докато устните й, сочни и усмихнати, се разтвориха и откриха две редици прекрасни бели зъби. Вероятно заради внезапния пристъп на ревност, изведнъж изпитах желание да се наведа и да я целуна грубо, но ме спаси това, че в този момент някой от минаващите се блъсна в нея и поля ръцете й с шампанското си. Ракел тихичко се засмя и без да откъсва очи от мен, облиза с език връхчетата на пръстите си.

— Как е тя? — повтори въпроса си, понеже не й отговорих.

— Кой? О, да, майка ми. Много добре, благодаря. — Хвърлих бърз поглед към Джесика, но тя се беше присъединила към група приятели и, изглежда, напълно бе забравила за мен.

Танцувах с Ракел, като не забравях от време на време да поглеждам дали не е пристигнал Хенри, но от него нямаше и следа. За това съсредоточих вниманието си върху дамата. От момента, в който я поех в обятията си, за да танцуваме, разбрах накъде вървят нещата. Обикновено се дразнех от жени, които сами ми даваха аванси, но със съблазнително притиснатото към мен меко, зряло и леко понатежало тяло на Ракел почувствах, че с желание отвръщам на обещанието за нещо ново.

Протегна ми чашата си за още шампанско и аз се почувствах задължен да се покоря. По пътя се оглеждах за Джесика, но тя сякаш се беше изпарила и за момент се отдадох на радостното чувство за свобода, което обаче бързо бе заменено от опасението, че Робърт Литълтън може и да я е завел някъде. Никога не изпитвах ревност към другите мъже, но поради някаква причина с Робърт Литълтън не беше така. Той беше дяволски безупречен, дяволски добър във всичко. Доколкото ме засягаше, нямах нищо против Джесика да се чука, с който й харесва, стига само да не е той — макар че напоследък Джесика не даваше вид, че се чука с някой друг, освен с мен.

Изкарах още няколко танца с Ракел, после я заведох да вечеряме, а след вечерята отново танцувах с нея. Вече наближаваше почти един часа сутринта. Джесика все още никаква не се виждаше. От начина, по който Ракел ме гледаше, разбрах, че е готова да направи нещо, за да успокои възбудата, която се надигаше помежду ни почти цялата вечер. Хванах я малко грубо за ръка и я поведох към най-близкия изход.

— О, скъпи, ето къде си бил!

Замръзнах на място. Чух как Ракел възкликна тихо до мен и трябваше да минат няколко секунди, преди да се овладея достатъчно, за да се извърна. Косата на Джесика се беше изплъзнала от шнолата и падаше върху лицето й. Червилото й беше размазано, а около врата й беше преметната папионка, чиито краища висяха между гърдите й.

— Търсих те навсякъде, Александър. Не е ли това най-прекрасният бал? Сега доволен ли си, че дойдохме? Казах ти, че ще ти хареса. — След това, като премигна няколко пъти, втренчи един от своите студени погледи в Ракел. Хвана ме за ръка и се обърна към нея. — Съжалявам, не разбрах името ви, но съм сигурна, че няма да възразите, ако отведа моя съпруг за един танц, нали?

Погледнах извинително Ракел, но тя само се усмихна и като кимна неопределено с глава към Джесика, се изгуби в тълпата.

— Нямаше нужда да бъдеш толкова груба — казах, опитвайки се да задържа Джесика права, докато правехме опити да танцуваме фокстрот.

— Толкова съжалявам, скъпи — хлъцна тя. — О, я се виж, още ми се сърдиш. Сигурно повече щеше да ти хареса, ако бях дала благословията си за новата ти връзка. Беше тръгнал да я начукаш, нали?

— Имаш доста живо въображение — отвърнах. — Освен това си пияна.

— Аха, но не чак толкова, че да не хвана мъжа си на местопрестъплението. Или поне съвсем малко преди това. Кажи ми, просто от любопитство, къде възнамеряваше да го направиш?

Изгледах я за момент, като се опитвах да преценя настроението й, преди да отговоря.

— На спалнята ни — казах накрая.

— О, какво нахалство. — Отметна глава назад и гръмогласно се изсмя. — Винаги се дразниш, когато те разкрия. Предполагам, че прилича на Елизабет — обикновено всички приличат на нея, нали така. — Отново се изсмя пронизително. — Крайно време е да разбереш, че знам всичко за теб, Александър, абсолютно всичко.

— Тогава би трябвало да знаеш, че този разговор ме дразни и мисля, че е време да се прибираме. Вземи си наметката.

— Вземи я ти.

— Казах да си вземеш наметката.

Обикновено разбираше кога е прекалила и най-често това ставаше при споменаването на Елизабет. Отдалечи се, оставяйки ме насред дансинга. Не бях съвсем сигурен дали ще се върне, или не, и за всеки случай се огледах за Ракел. Тя стоеше сред група хора, които никога не бях виждал, но успя да ме забележи, преди да стигна до нея. Явно не искаше да предизвиква сцени с Джесика и затова бързо ми даде адреса си и ми каза да я посетя в пет следобед на другия ден.

Джесика се върна с наметалото си и изражение на палаво момиченце. През по-голямата част от времето в таксито до къщи тя се кискаше и се опитваше да разкопчае панталона ми, но аз нямах настроение за такива закачки. Накрая се отказа и започна да си смуче палеца, защото много добре знаеше, че това ме дразни.

Когато спряхме пред къщата, в салона светеше.

— Сигурно е Лизи! — извика Джесика и аз въздъхнах с облекчение. Първата ми мисъл беше, че са се вмъкнали крадци.

Влязохме тихо и Джесика безшумно мина през хола към всекидневната. Щом прекрачи прага, спря и се обърна към мен.

— Чуваш ли нещо? — прошушна ми.

— Може да е заспала — отвърнах.

За момент остана колебливо на място, после натисна дръжката и като отвори вратата, влетя право в стаята.

— Лизи! — извика силно.

Влязох след нея и щом забелязах Лизи и Хенри да се надигат от канапето, усетих как лицето ми разцъфва в усмивка. Бяхме улучили много точно момента на пристигането си — макар че, ако се съдеше по изражението на Хенри, той можеше и да го оспори. Джесика остана напълно невъзмутима, независимо че нямаше начин да не е забелязала как Хенри се опитва скришом да закопчае панталона си. Той ми хвърли сърдит поглед, изправи се и застана с гръб към Джесика и Лизи, които се прегръщаха.

— Можехте да ни предупредите малко по-отрано — измърмори.

— Като те гледам, старче, струва ми се, че и без това беше много късно. Впрочем, тези твои ли са? — кимнах към чифт бели копринени гащета, които се търкаляха на пода до канапето.

— Александър, ела да се запознаеш с Лизи. Не е ли направо божествена?

Усмихнах се още веднъж на Хенри и отидох да поздравя Лизи. До този момент не бях имал възможност да я огледам истински и затова, когато отместих поглед от захвърлените й пликчета и понечих да я прегърна братски, се оказах напълно неподготвен. Не беше толкова дребна като Джесика, нито пък толкова красива, но в нея имаше нещо — нещо, което не можеше да се изрази с думи: излъчваше невъобразим сексапил.

— Хайде, ела де — настоя Джесика, — целуни я.

Не знам дали усетих краткото притискане на тялото на Лизи към моето, докато я прегръщах, но само допирът й бе достатъчен, за да се отдръпна, сякаш ме бе ударил ток. Тя се засмя и плъзна поглед по лицето ми.

— Е, Джес, наистина е толкова прекрасен, колкото ми беше писала. Сега съжалявам, че пропуснах сватбата, Александър. Може би щях да успея да те убедя да смениш булката.

Джесика се засмя и като прегърна сестра си, помъкна я нагоре по стълбите, нетърпелива да й покаже спалнята, приготвена за нея.

Извърнах се към Хенри.

— Исусе Христе! — Избухнах веднага щом прецених, че са на безопасно разстояние, за да не ни чуят.

Хенри щеше да се пръсне от смях.

— Прекалено много ще ти дойде, приятел. Тя ще те схруска за закуска. А ако Джесика разбере — ще те разкъса за вечеря.

Свих рамене.

— Е, ти очевидно изобщо не си си губил времето.

Хенри вдигна отбранително ръце.

— Не ме гледай така, старче. Тя беше. От момента, в който я посрещнах на летището, тя се лепна за мен като краста.

Отново се разсмях и отидох до бара да налея по едно бренди. Чувах как горе Лизи се провиква с възхищение, докато Джесика я развежда из стаите. Хенри седна в един фотьойл с вид на котарак, току-що излапал паница сметана, и ми описа в най-малки подробности несравнимото тяло, на което се бе наслаждавал през цялата нощ, и възнамеряваше в бъдеще да го направи отново. Само един поглед на Лизи беше достатъчен за всеки да разбере, че всъщност тя е била тази, която се е наслаждавала, но се въздържах да изкажа мнението си.

Накрая Джесика се провикна, че вече е късно, и Хенри стана, да си ходи. На вратата ме потупа по рамото.

— Ще те видя утре, старче. Гледай да не прекаляваш нощес — чакат ни още изпити, не забравяй. О, и кажи на Джес, че утре няма да остана за вечеря — вместо това ще излезем с очарователната ти балдъзка.

— Знаеш ли какво ще ти кажа — препоръчай ме следващия път, а? — усмихнах се аз.

— О, Александър, но ти със сигурност и сам можеш да го направиш.

Двамата с Хенри незабавно се извърнахме и видяхме Лизи, застанала на стълбата. Носеше някаква прозрачна розова дантелена дрешка, под която беше съвършено гола. Не можех да откъсна очи от нея, докато бавно измина последните стъпала и застана помежду ни. Устните й бяха влажни, а зърната на гърдите й стърчаха щръкнали през тънката като паяжина материя.

— Лека нощ, Хенри — измърка тя, обви ръце около врата му и поднесе устните си. Видях как езиците им се сляха. Очите й нито за момент не се отделяха от моите.

Няколко седмици по-късно останах много изненадан, когато един следобед, връщайки се вкъщи, заварих Каролин Труман — бившата приятелка на Хенри, да ме очаква пред къщата. Като полагаше очарователни усилия да задържи сълзите си, тя ме попита какво е сгрешила. Защо Хенри не й се обажда вече? Бих ли могъл да поговоря с него, бих ли могъл да му кажа да се срещне с нея, макар и само за един час? Въпреки че винаги бях харесвал Каролин, много се ядосах, че си бе позволила да ме пресреща по този начин. Дори и да бях донякъде отговорен за разрива между нея и Хенри, не аз го бях набутал в обятията на Лизи. Всички изоставени жени бяха еднакви — плачат, подсмърчат и най-безсрамно се молят на мъжа да се върне при тях, дори когато е повече от ясно, че той не го иска. И какво можех да направя аз, по дяволите? Препоръчах й една хубава разходка по магазините, да увеличи броя на коктейлите, които посещава, и ако все още се чувства самотна — е, аз съм насреща. Каролин си тръгна възмутена.

И понеже поканите продължаваха да се сипят в пощенската ни кутия — премиери, концерти, изложби — и аз като Хенри скоро забравих за нея. Почти всяка вечер трябваше да присъстваме на някакво събиране или да ходим в някой клуб, все имаше нещо, което трябваше да видим, бутилки с шампанско, които трябваше да изпразним, или нови игри, които да играем. Нашите приеми също станаха много известни в града, защото прозорците и вратите ни винаги бяха широко отворени и достолепната тишина на „Белгрейв Скуеър“ се разтърсваше до основи. Сред всички тези лекомислени забавления, двамата с Хенри все пак успяхме някак да присъстваме на четирите сбирки, взехме по мистериозен начин последните си изпити и бяхме приети в адвокатската гилдия.

През този период не можех да не забележа, че Хенри се бе отказал не само от компанията на Каролин; всички жени, които се домогваха до него — а имаше много такива — бяха отхвърляни, за да може да съсредоточи ненадминатия си чар върху Лизи. И колкото по-често Хенри се срещаше с нея, толкова по-често аз се срещах с Ракел. Знаех, че твърде често, докато бях в леглото с нея, всъщност си представях, че съм с Лизи, но това беше най-безопасният начин да се опитам да се справя с присъствието на балдъзата си. Многократно казвах на Джесика да поговори с Лизи да не се разхожда гола из къщата, но Джесика беше твърде заета със собствения си живот, за да се тревожи какво ми причинява гледката на разголените гърди на Лизи. Що се отнася до Ракел, успокоявах съвестта си с това, че колкото и да беше привлекателна, все пак имаше голям късмет, че мъж на моята възраст се интересува от нея. Освен това тя ми беше партньор в едно друго забавление, на което се бях отдал напоследък — хазарта.

Все по-рядко виждах Джесика. След завръщането на Лизи тя сякаш беше удвоила усилията си в полза на женското движение, с което парадираше пред сестра си, и полагаше невероятно старание да я приобщи във войната срещу мъжете. Лизи се отегчаваше от тези истории не по-малко от мен, макар че успяваше да го прикрива доста по-добре. Но макар и отдадена на каузата си, Джесика не забравяше да работи и по въпроса за собствената си слава. Когато не организираше събрания в залата на „Белгрейв Скуеър“, оборудвана от нея за нуждите на лесбийската дружинка, тя или се намираше в ателието си на последния етаж на къщата, или в галерията на Джордж Менъринг в „Найтсбридж“.

И всеки път, когато не забравях да я попитам, ме уверяваше, че нещата с изкуството й вървят „ужасно добре“. Джордж смятал, че то носи „необичаен заряд“, и бил сигурен, че до една година ще бъде готова за самостоятелна изложба. Когато ми казваше това, не можех да не присвивам очи при вида на картините, окичили стените на „Белгрейв Скуеър“, като се чудех какво ли ще каже майка ми. Доста трудно се оказа да се запази примирието между нея и жена ми, когато пристигна в къщата, дочула, че Джесика е закачила своите картини редом с шедьоврите, с които майка ми и баба ми толкова трудно се бяха сдобили. Тайничко намирах, че майка ми беше твърде умерена, когато отбеляза, че творенията на Джесика изглеждат неуместно до позлатения бронз и слоновата кост и до фините дантели. Цели три дни след посещението й Джесика ми беше сърдита, като твърдеше, че никога не съм я подкрепял за неща, които са от фундаментално значение за нея. Доста засегнат възразих, че напротив — дори съм прекалено толерантен, защото търпя картините й, без да се оплаквам. Това изказване не беше много умно от моя страна и ми струваше цял нов сервиз за хранене.

Но не можех да не го кажа; картините на Джесика бяха, меко казано, необикновени. Единственото, което някога успях да разпозная на тях — а те излизаха на дузини от статива й — беше един заек, сгушен — „доста талантливо“, както отбелязах — в ъгъла на картина, наречена „Развъдникът“. Разбира се, заглавието ми беше помогнало, но въпреки всичко бях доста доволен от себе си, докато върху мен не се стовари гневът на Джесика с цялата си мощ на изригнал вулкан, какъвто картината трябвало да изобразява… Така и не успях да открия причината за наличието на заека. Нито пък рискувах повече да отгатвам сюжетите й и вместо това смирено приех ролята на непосветен, като изчаквах в подходящ момент сама да ми обясни точно чувствата, които се е опитвала да претвори в картината си, и тогава я уверявах, че наистина е успяла. Естествено, тя никога не ми вярваше, но това беше една малка игра, която удовлетворяваше и двама ни.

Всъщност най-напред чрез творбите й започнах да забелязвам промяната в Джесика. Някъде по това време започнах да повдигам въпроса, че трябва да се замислим над създаването на истинско семейство. Първата реакция на Джесика, когато разбра, че говоря сериозно, беше ужас.

— Искаш бебе! Не ме разсмивай, Александър. Какво ще кажат приятелите ти? Имам предвид, че това едва ли приляга на образа ти на мъжкар, който толкова упорито се опитваш да си изградиш. С тази твоя смешна мъжка гордост, направо съм удивена, че изобщо го казваш.

— Джес, казах го, защото си моя съпруга. Ако не мога да го кажа на теб, то на кого тогава? А що се отнася до образа ми на мъжкар, този път ти ме смайваш! Очаквах, че по-скоро ще ме обвиниш в себелюбие, задето искам да се възпроизведа.

Тя се разсмя.

— Да, и това е вярно. Както и да е — и дума не може да става. Съжалявам, ако са те налегнали родителски мераци, скъпи, но не и мен.

Нямаше да се предам толкова лесно и тя добре го знаеше. Независимо от всичко останах изненадан, че изслуша доводите ми, без да ми се присмива. После и аз изслушах нейните обяснения защо идеята не я бива. Започна с това, че е прекалено млада, и завърши с напълно очакваното изявление, че не ми е някаква кобила за разплод.

Все пак в крайна сметка, без дори да направи пълен феминистки анализ на това, което раждането щеше да причини на личността й — какъвто очаквах и дори се бях подготвил за него — Джесика се съгласи да спре да взима хапчетата. Би трябвало да предвидя, че никога няма да се предаде толкова лесно, особено когато се засягаше въпроса за „експлоатацията на нейната женска природа“. Вместо това реакцията ми беше толкова положителна, че дори и сам се учудих; до този момент не си бях давал ясна сметка колко много ми се иска да имам дете. Дори самият аз се почувствах малко смутен от това. Джесика не устоя на изкушението да ме подразни, но насмешката й беше ласкава и за известно време станахме много по-близки, отколкото бяхме от доста време насам.

Дори и Лизи бе обзета от настроението ни и започна да се отнася към сестра си сякаш вече е бременна. Джесика с удоволствие приемаше вниманието и в секса ни се долавяше нежност, каквато дотогава не познавахме. Странно, но колкото и доволен да се чувствах от развоя на събитията, все още ми се струваше невъзможно да й бъда верен. Ако не се видех с Ракел или някоя друга в продължение на три-четири дни, ставах нервен и раздразнителен. Непрекъснато се питах защо е така, но мисля, че накрая се примирих, че това е естествено състояние за хора като мен. Единственото, което ме вълнуваше, беше Джесика да не разбере и затова я заведох на пътешествие до Париж, отрупвах я с цветя и правех всичко възможно, за да е щастлива. Това продължи около три месеца, после нещата започнаха да се променят.

Дотогава картините на Джесика винаги бяха много ярки и изпълнени с цветове; някой би ги нарекъл дори и крещящи — но не и аз, разбира се. Сега в тях започна да се усеща нещо мрачно. Отначало беше само в две или три, които се появиха по стените в спалнята ни. Тъй като стаята беше много романтична, пълна с пъстри сатени и дантели, картините й представляваха доста неприятен контраст със своите сиви и черни тонове, с грубите червеникавокафяви бои върху тях и ме караха да се чувствам неспокоен. Когато се реших обаче да намекна на Джесика, че може би мястото им е по-скоро в градинската барака, вместо да се нахвърли яростно върху мен, тя само ме изгледа с поглед, който бих могъл да определя единствено като невиждащ, и се усмихна някъде в пространството.

Една вечер споменах за това и на Лизи, но тя само повдигна рамене.

— О, нали знаеш какви са художниците — всичките са малко откачени, иначе не биха могли да творят. А пък Джес е направо гениална, както знаеш.

Помислих си, че малко прекалява със сестринската привързаност и реших да изоставя темата.

— Къде е Хенри тази вечер? — попитах я. Вечеряхме само двамата. Джесика беше отишла на някаква изложба във „Фулхайм“ заедно с Джордж Менърниг. И това беше нещо ново. Преди винаги ме канеше да ходя с нея по изложби, но сега, независимо от факта, че толкова добре се разбирахме, почти се криеше къде ходи.

— Хенри ли? Хенри се сърди, понеже му казах, че се виждаме прекалено често.

— Мислех, че си доста привързана към него — отвърнах.

— Може би — сви рамене тя.

Почувствах, че не й се говори за това и се облегнах да допия виното си. Забелязах, че на стената в трапезарията се е появила още една от мрачните картини на Джесика и че беше поставена точно срещу стола, на който винаги сядах. Вгледах се известно време в нея, но не я харесах повече от останалите. След това изведнъж си дадох сметка, че може би я е закачила насреща ми с някаква цел, и без видима причина изведнъж усетих как кожата ми настръхва.

— Нещо не е наред ли? — попита ме Лизи. Гласът й ме стресна и трябва да си бе проличало. — Изглеждаш много нервен тази вечер — добави тя.

Засмях се.

— Тежки мисли. В момента се мъча над едно особено неприятно дело за убийство и сигурно ми се отразява малко.

Мисис Диксън беше останала да приготви вечерята и когато приключихме, останах да й помогна да разтреби масата, а после слязох долу в салона при Лизи. Седеше на пода, четеше някакво списание и хвърли поглед към мен, когато влязох.

Седнах на канапето и изпънах краката си. Нощта беше гореща и прозорците бяха разтворени. Отвън не се чуваше никакъв звук и аз се излегнах, наслаждавайки се на тишината, освободен от нервността, която обикновено ме измъчваше. Разгледах косата на Лизи, която се поклащаше от лекия ветрец, и малките й ръце, които прелистваха страниците на списанието. Мисълта ми се върна към времето, което бях прекарал този следобед при Ракел, и за пореден път се бях убедил, че мислено всъщност се любя с Лизи. Но щях да се реванширам пред Ракел, когато я видя по-късно тази вечер в „Клермон“… Бързо отворих очи и почувствах, че отново ме обзема тревога: последния път, когато ходих там, загубих доста пари — повече от тримесечния ми приход — и тази нощ отивах с единствената цел да опитам да си ги върна. Погледнах часовника. Трябваше да изляза след половин час.

— Много е горещо тук, не мислиш ли? — протегна се Лизи и забелязах, че горните две копчета на блузата й са разкопчани. Наведе се напред и едновременно с това отметна косата си назад върху раменете. Дясната й гръд беше почти напълно открита. После остави списанието настрана и като изпъна крака, легна на пода. Късата пола се набра около бедрата й и когато сви коляното си, за момент зърнах белите й бикини.

Бавно извърна глава, докато погледът й срещна моя, и видях как навлажни устни си, прокарвайки език по тях. Усмихна ми се, а аз не смеех да помръдна — във въздуха като електрически ток внезапно премина сексуално напрежение. „Тя е сестра на жена ти, повтарях си непрекъснато. Всяка друга, можеш да имаш всяка друга, но нея остави“. Очите ми продължаваха да са вперени в нейните. „Тя е на Хенри, не можеш да го направиш, не си заслужава да загубиш приятеля си заради това.“ Стиснах зъби, а пръстите ми се забиха в облегалката на канапето, но твърде ясно усещах присвиването в слабините, което правеше съпротивата ми смешна.

— Обичам такива горещи нощи, а ти, Александър? — измърка тя, като прокара ръце по гърдите си и после ги отпусна от двете си страни на пода. — Винаги ме карат да се чувствам, м-м-м… толкова… приятно.

— Лизи, мислиш ли, че Джесика има нещо с Джордж Менъринг? — изтърсих изведнъж. Внезапно въздухът стана по-лек за дишане. Коляното на Лизи се отпусна на пода и тя седна.

Очите й ме стрелнаха за момент, преди да ми отговори.

— Сериозно ли говориш? С Джордж Менъринг?

Разбира се, че не говорех сериозно. Предаността на Джесика към мен беше повече от очевидна напоследък, а Джордж беше доста жалък представител на мъжкото съсловие, откъдето и да го погледнеше човек, даже да оставим настрана стандартите на Джесика. Свих рамене.

— Е, не си ли забелязала колко странно се държи напоследък?

— И преди това го каза — рязко ми отвърна тя. — Странно? Какво имаш предвид?

— Например ужасните й картини.

Това, изглежда, я дразнеше. Можеше да приеме да вкара в леглото съпруга на сестра си, но не можеше да преглътне същият този съпруг да си позволява да говори против изкуството на сестра й. Наблюдавах лицето й, почувствал вътрешната борба. Знаех, че въпросът, който сега си задаваше, беше доколко всъщност й се иска да ме има в мрежата си? Ако започнем да обсъждаме Джесика, никога няма да успее да върне отново предишното усещане. В крайна сметка сви рамене и разбрах, че изкуството на Джесика отстъпва на второ място.

— На мен ми изглежда съвсем нормална.

Не можех да се въздържа от усещането си за победа и се почувствах пълен господар на положението.

— Хенри ми каза, че вчера я е видял на „Харли Стрийт“?

— Има ли нещо специално на „Харли Стрийт“?

— Разбира се, че не. Странното е само, че Джесика е била там, след като ми каза, че отива в Бристол на някакво събрание или нещо такова.

Лизи шумно се прозя, с което искаше да ми покаже колко се отегчава от този разговор за сестра й.

— Единственото, което мога да кажа, е, че всяка жена има право на своите тайни, дори от съпруга си. — Изведнъж спря, сякаш й бе хрумнало нещо, и се извърна към мен. — Да не би да ревнуваш?

— Да ревнувам! От какво?

— Не знам. От изкуството й например?

Вдигнах поглед към трапезарията и картината, която висеше там.

— Не, не ревнувам — отвърнах.

Изправи се и бавно се приближи към огледалото. В стаята се възцари неловка тишина и разбрах, че все още не се е отказала от мен.

— Май ще отида да взема един душ — проговори Лизи, докато оглеждаше отражението ми в огледалото. — Не искаш ли да ме придружиш?

Засмях се.

— Благодаря, но трябва да изляза.

Усмихна се дълго и загадъчно, преди да се обърне към мен.

— Ракел те чака, а?

— Ракел? — попитах и сам се учудих колко невинно прозвуча гласът ми.

— Ракел Армстронг. Жената, при която ходиш почти всеки следобед на „Ленъкс Гардън“.

Затворих очи и изведнъж се почувствувах ужасно уморен. Когато отново ги отворих, тя продължаваше да ме наблюдава.

— Как разбра за Ракел?

Докосна с пръст носа си.

— Не беше много трудно, нали така? — отвърна ми.

— Джесика знае ли? Заради това ли е всичко? — посочих с ръка картините.

— Джесика? О, не, не мисля, че Джесика знае. И няма да й кажа, ако не искаш.

Въздъхнах дълбоко.

— И защо имам предчувствие, че това ще е свързано с определени условия?

Засмя се с нисък, гърлен смях.

— Защото наистина е. Да започнем ли с душа?

Затворих очи и се помолих мисис Диксън вече да си е тръгнала. Помолих се Джесика да не се върне и накрая да мога да устоя. Но чух само шума от свличането на дрехите на Лизи, после настъпи пълна тишина. Когато отново отворих очи, тя стоеше пред мен гола и ми протягаше ръка.

Какво можех да направя? Нямах избор.