Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dance While You Can, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Луис. Особен урок

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1995

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

11.

Мразех я и въпреки това мислех за нея. Колкото по-силно се опитвах да се отдръпна, толкова повече се хващах, че се стремя към нея. Сякаш беше разпънала някаква паяжина и ме беше уловила в нея; когато й се приискваше, тя се измъкваше от леговището си, задоволяваше страстта си с мен и ме захвърляше. Седмиците преминаха в месеци, а аз продължавах да се виждам с нея. Независимостта и способността й да ми се изплъзва направо ме подлудяваха. Стремежът й да открие смисъла на живота продължаваше и тя ми даде да разбера, че той е нещо повече от това, което аз мога да й предложа. Нуждата й от идентичност, от признание и обществен статус беше източник на безкрайни битки помежду ни, но и тя вече не можеше без мен, както и аз без нея.

Хенри я мразеше, но това само я правеше още по-привлекателна за мен. Когато с Джесика решихме да напуснем колежанските си квартири и да си намерим собствена къща някъде около Оксфорд, помислих, че това ще бъде краят на приятелството ми с него.

— Ти си ненормален — изкрещя той, застанал на прага на стаята ми, докато събирах багажа си.

— Може би — отвърнах и смъкнах от стената картината на Енсор. Намръщих се, като си припомних първата вечер, когато срещнах Джесика.

— Тя не е свястна, Александър. Спи с други мъже, знаеш го, нали?

Кимнах.

— Ами да, знам го.

Хенри удари с юмрук по стената.

— Как можеш да го казваш просто така? Божичко, струва ми се, че вече не си ти.

Разсмях се.

— Започва да ми прилича на любовна кавга, Хенри.

Той дори не се усмихна. Очите му блестяха и виждах, че се бори със себе си. Извърнах се и започнах да прибирам в чантичката принадлежностите си за бръснене.

— Заради Елизабет е, нали? — изведнъж изтърси той.

Обърнах се с бръснача в ръка. Това беше забранена тема между двама ни и така беше още преди да напуснем „Фокстън“.

— Заради Елизабет е. Джесика ми обясни всичко. Оставя те да си мислиш за Елизабет, докато я чукаш, така ли?

Усетих, че кръвта се оттегля от лицето ми.

— Ти си полудял…

— Не! Ти си този, който е полудял. Я чуй, знаеш ли защо го прави? Защо те оставя да продължаваш с тази налудничава илюзия? Това е, за да не я притежаваш никога напълно. Така ще може да си тръгне от теб винаги щом й се прииска. Тя те използва, Александър. Ти си нейната кауза, нейното предизвикателство. Ако успее да те победи, дори да те пречупи, ще е постигнала великата си победа в името на женския род.

— Не знаеш какво говориш.

— Адски добре знам. „Не съм храна за някоя мъжка шовинистична свиня!“ Господи, изписано е на тениската й. Тя ти се подиграва, Александър — затова, че се мъкнеш след нея. Нали не вярваш, че наистина можеш да изхвърлиш Елизабет от съзнанието си, като…

— От съзнанието ми! За какво, по дяволите, ми говориш? Добре, допуснах грешка, когато бях още дете — защо не направиш това, което аз направих още преди години, и не го забравиш? А що се отнася до тези глупости…

— Не са глупости. Джесика сама ми каза и го разправя на всички. Какво ти прави, Александър? Облича се като медицинска сестра ли?

— За бога! — изкрещях.

Лицето на Хенри беше пребледняло. Погледът му се плъзна към бръснача, който продължавах да стискам.

— Защо не го използваш още сега? — каза ми. — Прережи си вените и приключи с това, преди Джесика да го е направила. Защото запомни какво ти казвам, Александър, тя ще те унищожи.

Преди да успея да отговоря, той изскочи от стаята и затръшна вратата след себе си.

Няколко седмици след това не го видях, но бях толкова зает с Джесика, че нямах време да мисля за него. Интелектуалният ми живот получи нова насока, след като влязох в нейния бохемски свят на артисти и писатели, и дните ми минаваха в мързеливо позиране гол, докато тя стоеше пред статива си и ми правеше неузнаваеми портрети. Това беше нейният сюрреалистичен период.

Свежестта на съвместния живот скоро повехна и Джесика започна да води вкъщи своите феминистки приятелки — лесбийската бригада, както непочтително ги наричах аз — и отново се върна към старите си навици да се включва в женски походи в най-отдалечени краища на страната. По това време Либералният женски съюз, в който членуваше, се опитваше да извоюва приемането на държавни закони за равно заплащане на труда. Имаше и множество други каузи, като например свобода за приемането на контрацептиви, право на майчинство за работещите жени, закони против сексуалния тормоз на работното място, както и старата й любима тема за допускане на жените на борсата — всъщност бяха толкова много, че често губех дирята на това, с което в момента се занимаваше тя, и ми беше дошло до гуша да бъда въвличан в безкрайните политически препирни всеки път, когато си беше вкъщи. Не че не вярвах в това, което се опитваше да прави, но просто се чувствах малко уморен да й помагам да се справя с противоречията в собственото си поведение. От една страна, страстно вярваше във всички феминистки идеали на Съюза, но от друга, освен че живееше с представител на общия враг, всъщност се беше и влюбила в него. Не успяваше да се примири с това — нито пък аз. Не че настоявах да ми готви, да мие чиниите или да глади — това бяха задължения, с които и сам можех да се справя, и се справях; но понякога, когато изпитваше особена нежност към мен, Джесика настояваше да ги върши. Правеше го, защото ме обичаше, защото искаше да го прави, поне така казваше в момента — но после изпадаше в ужасна ярост и нищо, което правех или казвах, не можеше да я убеди, че не е принизила авторитета си на модерна, свободна жена. Единственото, което мъжете искали от жените, било да ги заробят, крещеше ми тя; искали да се перчат с тях като символ на собственото си благополучие, а после да ги затворят у дома и да им направят деца по свой образ и подобие. Нямало нищо, което да може да се сравни с арогантността и глупостта на мъжкото его! И всичко това само защото беше зашила някоя дупчица на чорапа ми — толкова малка, че дори не я бях забелязал.

След една караница, при която стигнахме почти до бой, само защото я бях помолил да ми пусне едно писмо, аз се изнесох от къщата. Отчаяно се нуждаех от мъжка компания. Потърсих Хенри и не след дълго двамата се потупахме по гърбовете, сякаш никога не се бяхме карали. Сега в предишната ми стая се беше настанил Робърт Литълтън, симпатично момче, пристигнало от „Итън“ една година след нас и познат на семейството на Хенри. Тримата започнахме да прекарваме голяма част от времето си заедно, главно в „Броунс“ или „Кингс армс“. Освен това и „Парсънс илежър“ беше много подходящо място, запазено само за мъже, и аз често го посещавах, защото знаех, че Джесика се дразни.

Но това, разбира се, съвсем не означаваше, че престанах да ходя при нея. Непостоянната ни и ексцентрична връзка продължи по неравния си път, болезнено изграждан върху неустоима смесица от омраза и страст. Аз се наслаждавах на възможността да я измъчвам, защото ме обича; тя безнадеждно се опитваше да не обръща внимание на другите жени, с които се срещах — и ми го връщаше като в замяна също си намираше любовници. Бях доволен от положението, в което бяхме, и нямах намерение да го променям.

Така че, когато след изпитите ми хрумна идеята да поканим мис Енгрид да прекара уикенда при нас в Оксфорд, никой не беше по-изненадан от предложението ми от самия мен. От израза на лицето му разбрах, че и Хенри е не по-малко слисан.

— Представи си само старата драконка — казах, преди да успее да проговори, — как се клатушка из колежа и нарежда на всички да не си гризат ноктите и да си запашат ризите. Голям майтап ще падне.

— И къде ще отседне?

Свих рамене.

— Защо не при мен и Джесика?

Хенри ме погледна с широко отворени очи и изведнъж осъзнах, че идеята май не е много добра. Това се потвърди и по-късно, когато Джесика намина и ме попита как се очаква от нея да се държи с някаква ужасна стара медицинска сестра, която да й се мотае по цял ден из къщата. И защо, за бога, изобщо я бях поканил — да не би да имам някакво извратено влечение към медицинските сестри?

Наистина имах известни колебания относно поканата, но след тези забележки незабавно седнах и още същата вечер написах писмо на мис Енгрид. На следващата седмица получих отговор, в който ми пишеше, че много иска да дойде и дали мога да й запазя стая в хотел „Ийстгейт“ — ако успея да уредя апартамента на Ръскин, където била отседнала последния път, когато идвала.

Със стипендията си от четиристотин и двайсет лири годишно, плюс шестстотинте лири, които бащите ни отпускаха на всеки, двамата с Хенри успяхме да наемем апартамента на Ръскин и аз отидох на гарата, за да посрещна мис Енгрид в уречената събота. Дразнех се от собствената си нервност пред перспективата да се срещна отново с нея и вътрешно обвинявах Джесика, че ме беше подтикнала към това приключение. А когато сърцето ми направи подскок, достоен за олимпийските игри, след като я видях да слиза от влака, раздразнението ми стана още по-голямо. Положението беше спасено от „Мерцедеса“. Мис Енгрид не направи никакъв коментар, а само стисна устни и ме погледна над новите си очила. И този поглед ми беше толкова познат, че аз с облекчение я прегърнах и я поведох през паркинга.

Хенри ни чакаше в хотела и щом ни видя, че пристигаме, скочи от мястото си. После почти се изгърби, опитвайки се да я повдигне. Лицето на мис Енгрид сияеше толкова силно, че изглеждаше сякаш ще се пръсне.

След като обедът приключи, тя измъкна смачкан от употреба пътеводител и ни поведе на обиколка, като ни влачеше от паметник към музей и от колеж към библиотека, смайвайки ни с огромните си познания за града, докато накрая стигнахме в Белиъл и тя настоя Хенри да й покаже стаята си.

Едва не се разхилих, като видях изражението на Хенри — сякаш се бяхме върнали назад във времето. Мис Енгрид остана ужасена от състоянието на стаята му и искаше да разбере кой е отговорен, че му е позволил да занемари задълженията си до такава степен. Хенри ми прошушна, че прислужникът му е виновен, и двамата въздъхнахме с дълбоко облекчение от избягването на сблъсъка между стария и новия свят…

Същата вечер тримата вечеряхме заедно. Останах по-дълго, отколкото възнамерявах, най-вече защото присъствието на мис Енгрид тук изведнъж ме накара да погледна на Джесика като на нещо натрапено и неуместно в живота ми. Но рано или късно щеше да ми се наложи да се изправя срещу нейната ярост, така че, като оставих мис Енгрид и Хенри с брендито и спомените им, аз се прибрах вкъщи. Джесика я нямаше. Гардеробът й беше празен, а на леглото имаше бележка. Дори не си направих труд да я прочета. Знаех, че ще се върне.

На следващия ден Хенри трябваше да участва в гребните състезания между колежите, така че аз поех мис Енгрид и я заведох на разходка в Магдейлън да видим парка със сърните.

— Значи в края на месеца свършваш — отбеляза тя, докато минавахме покрай кулата, за да се качим на моста.

— Ъхъ — помахах на няколко познати, които се показаха с лодка изпод моста.

— Какво смяташ да правиш по-нататък?

— Правния факултет.

— А Хенри?

— Същото.

— Все още ли възнамеряваш да се занимаваш с наказателно право? — попита ме и се облегна на перилата на моста.

— Да.

— Баща ти ще бъде ли доволен? Мислех, че след онези истории…

— Всъщност не, но вече не спорим по въпроса.

— Как е той? Четох във вестниците, че не бил добре. Нещо със сърцето май?

— Мисля, че вече е по-добре. Естествено, докторът му казал, че трябва да поуспокои нещата, но нали го знаете какъв е.

— Ами майка ти?

— О, тя е добре. Беше се поуплашила, разбира се, но сега, след като Лусинда роди бебето, има с какво да се занимава.

— Разбира се. Бях забравила, че имаш сестра. Омъжена е за французин, нали така?

— Етиен. Вече имат син. И преди да ме попитате, веднага ще кажа, че съм сигурен, че ще го дадат във „Фокстън“ — освен ако Етиен не настоява да получи френско образование!

Тя се засмя.

— Ами с теб какво става? Коя е тази Джесика, за която ми разправя снощи Хенри?

— Хенри ви е казал за Джесика?

— Да. Аз и без това вече се досещах, че има някой друг, иначе с Хенри щяхте да живеете в една квартира. Е, каква е тя? Защо не ме запозна?

— Замина да постои при баба си през уикенда.

Погледна ме подозрително.

— Хм. Сериозно ли е това между вас двамата?

В отговор само вдигнах рамене и умело извъртях нещата, за да я накарам да ми разкаже новините от „Фокстън“. С удивление разбрах, че мистър Лиър бил вече заместник-директор, а пък мистър Илъри се оженил за новата учителка по английски, която пристигнала скоро след моето заминаване. През последните три години „Фокстън“ бил неизменно побеждаван на ръгби от „Монкфорт Еби“, добави с неприязън накрая.

— Сякаш забравиха как се играе проклетата игра, откакто напусна. Чух, че си участвал в представителния отбор на колежа?

— Много неща чувате във „Фокстън“ — засмях се и тръгнах напред. Мис Енгрид ме следваше на една-две крачки разстояние. — Ами другата сестра? — попитах след малко. — Забравил съм името й. Още ли е там?

— Мис Остин. Да, още е при нас.

Когато стигнахме до другия край на моста, започнах да се спускам по стълбите към брега на реката. Изминаха няколко минути, преди да забележа, че мис Енгрид не върви до мен. Обърнах се и видях, че стои и ме наблюдава с напъхани в джобовете на жилетката ръце, а главата й, със синкави оттенъци на белите коси, беше килната на една страна.

— Нещо не е наред ли? — попитах. И понеже не ми отговори, погледнах часовника си. — Сетих се! Време е за чай. Има страхотна чайна съвсем наблизо. Страхувам се, че нямат топли сандвичи с масло, но правят чудесни кифлички с домашен мармалад и пресни…

— Защо не ме попиташ, Александър? — Чакаше, без да откъсва очи от мен. — Нали затова си ме поканил тук?

Загледах се отвъд реката. Не си давах сметка за никакъв определен мотив, но то беше навярно защото не си позволявах да мисля за това. Всичко беше толкова отдавна — вече дори не можех да си спомня ясно лицето й. Защо тогава сърцето ми заби по-силно? Защо дланите ми се изпотиха?

Обърнах се към мис Енгрид. Продължаваше да се взира в мен.

— Мога да се върна във „Фокстън“ без дори да спомена името й, щом искаш — каза ми. — Ти решавай.

Седнах на тревата и подпрях лакти на коленете си. След малко и тя дойде и седна до мен. Не се решавах да я погледна, когато заговорих.

— Обаждала ли ви се е?

— Една картичка. — Бръкна в дамската си чантичка.

— Ето, донесох я в случай, че поискаш да я видиш.

Дълго я гледах, но не я взех от ръката й.

— Кога ви я изпрати? — попитах накрая.

— Точно преди една година.

— Знаете ли къде е?

— Не.

— Не пише ли в картичката?

— Не.

Засмях се, макар да съзнавах, че смехът ми е горчив.

— Е, така значи — казах накрая и се изправих. — Вече може и да е умряла и няма да знаем.

Мис Енгрид не отвърна нищо.

— Добре де, какво очаквате да кажа? — сърдито извиках. — Тя изчезна от живота ни преди четири години. Знае къде да ни намери, ако е искала да се свърже с нас. Отдавна вече съм престанал да мисля за нея.

Не беше това, което исках да кажа, но някак си не успявах да намеря нужните думи.

Мис Енгрид въздъхна и протегна ръка, за да й помогна да стане.

— Не е хубаво така, Александър — каза тя, — виждам го по очите ти, дори и след толкова време. Мислех, че може би си забравил вече, но здравият разум ми казва, че нямаше да съм тук, ако беше така. — Извърнах се, за да не види лицето ми и тя отново въздъхна, загледана отвъд реката. — Тя беше нещо много специално, нали? Мисля, че никой от нас не разбра наистина колко много се обичахте двамата. Бяхте толкова млади. Единственото, което мога да ти кажа сега, е да престанеш да се измъчваш, а — както ми каза Хенри — и останалите около себе си. Беше отдавна, Александър, измина достатъчно време, за да се примириш с онова, което се случи. Това е единственият начин да престане да те боли — а когато болката спре, това наистина ще бъде краят.

Извърнах се бързо към нея.

— Всичко свърши! За бога, какво да направя, за да го докажа? Да, тя значеше нещо за мен, но вие сама го казахте — беше толкова отдавна. Бях ученик. Сега нещата са различни. И животът, а и аз — всичко се промени.

Въздъхна и преметна чантата на ръката си. Когато ме погледна, очите й бяха тъжни и тя само бавно поклати глава.

Гледах я и в този момент в мен се надигна такава ярост, че ми се искаше да я ударя. Защо не престанат да ме измъчват всички? Защо не ми вярват, като им казвам, че за мен това вече няма никакво значение? В живота ми имаше друга жена — беше с мен вече повече от година. По дяволите, разбира се, че това значи нещо!

Останах доволен, когато Хенри се присъедини към нас за чая в „Ийстгейт“ и като почувства напрежението между мис Енгрид и мен, веднага се зае да го разчупи. Почти успя, но аз не исках да се предам напълно, защото знаех, че и той мисли същото като мис Енгрид, и това ме вбесяваше.

По-късно я закарах до гарата и изчаках, докато стане време за влака й. Когато затварях вратата на купето, тя бързо се извърна и ми пъхна някаква бележка в ръката. Внезапният трепет в сърцето ми, изглежда, си е проличал, защото поклати замислено глава.

Изчаках да се върна в колата и едва тогава разгънах бележката. Усмихнах се, когато видях, че е стих от Шели. Започнах бавно да чета:

„Животът може да се промени,

но той не свършва,

надеждата да се стопи,

но не умира,

истината и преиначена

може пак да ни изгаря,

А любовта дори отблъсната —

отново да се върне.“

Ударих с юмрук по волана. По дяволите! Да върви по дяволите! Какво можеше да я убеди, че не само вече не обичам Елизабет, но и обичам друга? Джесика беше кучка, но не можех да живея без нея; Джесика и аз бяхме създадени един за друг и останалите можеха да вървят по дяволите. Нещо повече — вече знаех какво точно трябва да направя, за да им покажа, че Елизабет не означава нищо за мен — абсолютно нищо.

 

 

— Какво искаш да кажеш с това не? — извиках яростно. — Да не искаш да кажеш, че ми отказваш?

— Точно това искам да кажа. — Хенри бавно прекоси стаята, за да си долее чашата, и после все така спокойно се върна обратно и седна на мястото си.

— Тогава, изглежда, ще трябва да помоля Робърт Литълтън.

— Спокойно можеш да го помолиш.

Извърнах се и го погледнах.

— Погледни ме, Хенри — аз се женя. Предполага се, че това е едно от най-важните събития в живота на мъжа. Моля те да бъдеш до мен в този момент.

— Аз пък ти отговарям, че не искам. Всъщност изобщо не искам да присъствам. Отказвам да гледам как най-добрият ми приятел се прави на глупак. Цялата история е един фалш, Александър, знаеш го много добре.

— Фалш! Господи, човече…

Хенри ме прекъсна.

— Виж какво, всичко започна с идването на онази стара мърморана. Тя те ядоса, нали — припомни ти за Елизабет? Окей, окей, всичко е приключило, чувал съм го хиляди пъти. Вярвам ти, нали така? Няма нужда да се жениш за Джесика, за да го доказваш.

Думите му напълно ме лишиха от аргументи.

— Е, виждаш, че съм прав — продължи Хенри. — Практически всичко, което си правил през последните четири години, е било заради Елизабет. Славата ти на расов жребец и сваляч беше толкова легендарна, че най-голямата феминистка в Оксфорд дойде да се заеме с теб. Единственият проблем обаче е, че и тя също падна в мрежата ти. С всички става така, Александър, защото си мръсник. Защото не даваш пукната пара за никоя от тях и ги използваш само за да ги накараш да платят за това, че една от техния род те е „измамила“ — жена, за която претендираш, че дори не обичаш вече. Добре, щом не я обичаш вече, защо не престанеш да се държиш по този начин? Спри се сега, преди да си извършил най-голямата грешка в живота си.

— Невъзможно — отвърнах.

— Не, не е!

— Искам да кажа, че е невъзможно да бъде най-голямата грешка в живота ми. Нея вече я направих.

— Когато беше още дете. И продължаваш да се държиш като такова.

— Вече й поисках ръката.

— Кажи й, че си променил намерението си.

— И защо? Не съм го променил.

Хенри въздъхна отчаяно.

— О, върви по дяволите! Ако искаш да съсипеш живота си, давай, направи го. Виждам, че каквото и да ти кажа, няма да те спра.

Дълго останахме да седим мълчаливи, без никой от двамата да проговори. Накрая го погледнах и му се усмихнах. Той неохотно отвърна на усмивката ми.

— Определил ли си датата? — попита ме.

— Деветнайсети юни.

— Защо трябва да е толкова скоро?

— А защо не?

Сви рамене.

— Ами ако сега се появи Елизабет и влезе през тази врата, какво ще стане?

Скочих от стола си.

— За бога, Хенри! — После се усмихнах накриво. — Ако влезе, мога да я поканя на сватбата.

Хенри се засмя.

— Наистина си мръсник.

— Нали точно затова Джесика се омъжва за мен, поне така изглежда, смяташ ти.

— Не мога да измисля друга причина. Освен може би заради титлата.

Сега беше мой ред да се разсмея.

— Нека получи титлата, какво толкова? Двамата с Джесика се разбираме. Тя е точно този тип съпруга, който ми трябва. Ако не я мразеше толкова много, сам щеше да го видиш. Тя е идеалната адвокатска съпруга. На първо място, отлично се справя с организирането на вечери. Освен това е духовита, интелигентна и си има своето изкуство, което й дава възможност да се занимава и с други неща, освен да превръща живота ми в ад с лесбийската си бригада.

Хенри ме гледаше смаяно.

— Обзалагам се, че никога не си й казвал това.

— Щях ли да съм жив, ако бях? Има независим, макар че трябва да призная, донякъде извратен ум. Красива е. Притежава здраво тяло за износване на деца, с което да осигури наследници на фамилията Белмейн. Какво още може да иска един мъж?

Хенри ме погледна язвително.

— Мисля, че от всички ни ти най-добре знаеш отговора.