Сюзън Луис
Особен урок (11)

10.

Измина доста време, преди да успея да овладея поведението си през годините след заминаването на Елизабет от „Фокстън“ — и от живота ми. Сега, благодарение на възрастта и опита ми, знам защо направих всичко това. Но все още се срамувам, когато си припомням онези години и голямата мъка, която причиних не само на себе си, но и на други хора. Във времето, когато целта на всеки младеж беше да намери по-добро място в живота, аз заминах за Оксфорд разяждан от гняв — гняв, който се разгаряше все по-буйно с всяка изминала година, докато старанието ми да залича празнотата, която Елизабет остави в живота ми, ставаше все по-безнадеждно.

Защото, макар и да мислех, че ме е лъгала и че се е подиграла със семейството ми, аз не можех да я забравя. Заради нея първата ми година в Оксфорд бе почти загубена, отлетяла сред сладникавия дим на марихуаната, която ми осигуряваше единственото спасение от объркването и обидата, изгарящи сърцето ми. И въпреки всичко външно се държах почти като останалите студенти. От време на време, ако ни дойдеше настроението, двамата с Хенри отивахме на някоя лекция, но по-голямата част от времето си прекарвахме отдадени на интелектуални дебати за това, как ние студентите трябва да поемем отговорност за световния мир. Мирът беше паролата на онова време, макар че — каква ирония — освен дългите коси и модерния ни социализъм, почти нищо мирно или наистина социалистическо нямаше в поведението ни. Разкарвахме се из Оксфорд с новия „Мерцедес 230 SL“, който баба ми ми беше подарила за осемнайсетия ми рожден ден, организирахме импровизирани екстравагантни купони, гневяхме се на системата и упорито се възползвахме от лозунга на времето да правим любов, а не война. Сексът не беше проблем за мен при непрекъснатия поток момичета, които се тълпяха пред вратата ми, сякаш бях някакво съвременно превъплъщение на Джакомо Казанова — скандалът с „циганската любовна връзка“ си казваше своето. Трябваше само да посоча с пръст и те направо падаха в краката ми. Наслаждавах се на възможността да се възползвам от тях и после просто си отивах.

По някое време през втората година скуката беше нарушена от нови събития. Студентите в Париж се вдигнаха на протест срещу голисткото правителство и с това създадоха безпрецедентни вълнения сред студентите в целия свят. Ентусиазирано и неотлъчно вземах участие във всички седящи стачки, бойкоти и митинги, чувствахме, че най-сетне е дошъл моментът да накараме да ни чуят, да осъдим отказа от революционните идеали за сметка на капиталистическите удобства и да заявим отвращението си от всички жестокости по света. Заедно с хиляди други двамата с Хенри участвахме в походи до Лондон, за да протестираме срещу войната във Виетнам, срещу руското нашествие в Чехословакия, срещу едностранното обявяване на независимостта и потискането на черните в Родезия. Демонстрациите и протестите станаха нещо обичайно в живота ни, както и Джанис Джоилин, хипитата и попконцертите… А поп концертите предлагаха още една възможност да завържеш нови приятелства, да се съблечеш и да правиш любов в тревата. След всеки концерт навсякъде цареше мир и хармония и всички обичаха света.

Точно след един такъв концерт — Фестивал на децата на цветята — срещнах Джесика. Една тайфа се бяхме върнали в стаите, които държахме с Хенри в „Брекънбъри Билдингс“, за да послушаме още музика, но аз се чувствах отегчен, бях леко дрогиран и изпитвах нужда от нова жена. Момичето с високомерен поглед, което влезе в стаята късно вечерта — толкова поразително не на място сред насядалите деца на цветята с мълчаливия и снизходителен поглед, с който изследваше всичко наоколо, и с очевидното съзнание за собствения си сексапил — идеално подхождаше на желанието ми.

Отначало само я наблюдавах, докато стоеше самотна и се взираше в разпръснатите тела през синкавата пелена от марихуана и тамян. Не изглеждаше като да търси някой определен човек, както и не личеше да й пука, че е единствената жена в стаята, която не носи кафтан и няма плитки. Всъщност, докато я наблюдавах, каквато беше изискана, имах чувството, че гледам някакви страници от „Вог“, случайно вмъкнати между комикси.

— Печелиш — измрънка в ухото ми Хенри.

— Коя е тя?

Той сви рамене.

— Никога не съм я виждал. Питай приятелката си. — И като се усмихна, посочи зад гърба ми.

Обърнах се и видях, че някакво момиче, на което не помнех името, се взира в мен с упорита настойчивост. Познах я веднага: бях спал три пъти с нея и това — според нейните представи — й даваше някакви собственически права над мен. Сграбчи ме за ръка и ме помъкна навън, но понеже на площадката имаше няколко човека, които се бяха отдали на блажени халюцинации, продължи да ме дърпа надолу по стълбите.

— Името й е Джесика Пойнтър — процеди през зъби.

— Така ли? — попитах провлачено, като пъхнах ръце в джобовете си и се облегнах на стената. — Няма ли да ме представиш?

Удари ме по-силно, отколкото обикновено ми се случваше, и побягна. Изгледах я, разтривайки бузата си, и продължих да се усмихвам, докато накрая се обърнах и тръгнах обратно по стълбите, за да се върна на купона.

Когато открих Джесика Пойнтър, тя изучаваше разкривените лица от „Интригата“ на Енсор, която бях закачил на стената, за да поразкрася стаята си.

— Намирам, че превъзхожда гледката в огледалото — казах.

Тя ме огледа, без да бърза, и отново се обърна към картината.

Наблюдавах я развеселен от преднамереното й безразличие и бавно спуснах поглед от плътно очертаните линии от вътрешния ъгъл на очите й към слепоочията към белите три четвърти чорапи, които оставаха повече от двайсет сантиметра свободно пространство до подгъва на роклята й. Тя пък беше плетена на една кука и доколкото можех да забележа, отдолу не носеше нищо друго.

— Значи това е прочутият, или може би трябва да кажа опозореният Александър Белмейн.

Ухилих се самодоволно и вдигнах очи от едва прикритите й гърди върху бледите й устни.

— Вярно ли е това, което разправят за теб? — попита, без да ме погледне.

— Зависи какво си чула.

Отстъпи крачка назад и наклони глава, като продължаваше да съзерцава гротескните лица на стената. Накрая вдигна поглед към мен, като превъзходно се възползваше от ниския си ръст.

— Казват, че презираш жените.

За мен не беше тайна този популярен мит, който се разпространяваше главно от яростните феминистки, наводнили Оксфорд, по-голямата част от които се бяха възползвали от услугите ми нееднократно. Но за първи път някоя започваше направо с това — или поне го казваше преди още да съм спал с нея.

Засмях се.

— И какво очакваш да ти отговоря? — попитах.

— Каквото избереш.

— Избирам да ти предложа питие — и поех празната й чаша.

Известно време се забавих и си мислех, че е изчезнала, но когато се върнах, тя продължаваше да чака. Защо всичките бяха толкова предсказуеми?

— Благодаря. — Усмихна ми се, докато поемаше чашата и не можех да не забележа предизвикателството в погледа й. — Не отговори на въпроса ми. Презираш ли жените?

Въздъхнах с внезапно обзело ме отегчение.

— Да, презирам жените — отвърнах и се обърнах да си тръгна.

Тя хвана ръката ми.

— Искам да направя нещо, за да го променя.

— Не можеш.

— Не мога? — разсмя се тихо и снизхождението, или може би агресивността й, ме накара да спра.

— Не съм те виждал досега.

— От Съмървил съм. Уча здраво. — После сви рамене, като видя, че не отговарям. — Нали затова сме тук?

— Може би.

Тя бавно се усмихна.

— Колко време ще ни трябва, за да стигнем до това, което желаем.

— И какво желаеш ти?

Отново плъзна по мен хладния си поглед. Отговорът беше ясен.

Не отговорих и не я изпусках от очи.

— Остани с мен тази нощ.

— Това ли искаш?

— Да.

— Винаги ли получаваш каквото желаеш?

— Обикновено.

— Но невинаги?

Поклатих глава.

— Може ли да те видя отново?

— Ще бъда наоколо.

Разсмях се и за част от секундата тя сякаш загуби увереността си.

— Ще те взема утре да се поразходим.

— С прочутия „Мерцедес“? Утре няма да стане. Може вдругиден. Утре идват родителите ми.

— Може ли да се запозная с тях?

Изглеждаше изненадана и очите й ме гледаха с насмешка.

— Окей. Ела на чай. Четири и половина. — Огледа стаята и се усмихна. — Ако много ти трябва компания в леглото за тази нощ, струва ми се, че приятелят ти Хенри вече приключи с Розалинд Пърбрайт. Сигурна съм, че тя ще се съгласи с охота, обикновено се съгласява.

При тези думи повдигнах вежди.

— И ще имаш ли нещо против, ако заведа Розалинд Пърбрайт в леглото си тази нощ?

— Защо пък?

— Може би, защото исках теб.

— Добре тогава, ще имам. Трябва ли също така утре да й ударя един шамар или предпочиташ да ударя теб?

— Тази седмица вече два пъти ме удряха.

— Значи имаш много изкусително лице.

— Благодаря — отговорих. — Твоето също.

Разсмя се и предизвикателно вдигна глава. Сграбчих я и я притиснах към стената, усещайки кожата й през дупките на роклята. Погледна ме с леко разтворени устни и изведнъж ми се прииска да я обладая тук, пред всички. От начина, по който ме гледаше, разбрах, че и тя иска същото.

Докато свеждах глава, за да я целуна, тя пъхна ръката си помежду ни и започна да ме милва през джинсите. Простенах в отворената й уста и сграбчих косата й с ръце. В отговор тя още по-силно ме притисна с ръка и за един ужасен миг ми се стори, че ще свърша.

После внезапно ме изблъска.

— Чао — пъхна празната си чаша в ръката ми и си тръгна.

Не се срещнах с родителите на Джесика на следващия ден, защото поради някаква причина те не можеха да дойдат — което беше добре дошло, защото аз пък имах ръгби среща, за която бях забравил. Поканих Джесика да дойде да гледа, но тя не прояви интерес.

Видях я още няколко пъти през следващите месец-два, но почти винаги беше в компанията на купонджиите, с които се движеше, и когато останехме за малко насаме и повдигнех въпроса за секс, тя просто въздъхваше:

— Това ли е единственото, за което мислиш? Има толкова други неща в живота, знаеш ли?

Когато не се занимаваше с история на изкуството, ходеше в Хул, или там някъде, за да организира рибарските жени, или пък в Дейгънхем, за да се присъедини към шивачките, които стачкуваха за равно заплащане. Разиграваше ме, знаех го и ми доставяше удоволствие да се преструвам, че се хващам. Скоро обаче ще сложа край на това и ще й дам урок, който никога няма да забрави — преди да се прехвърля на някоя друга… Междувременно се съсредоточих повече от обикновено върху лекциите и уроците си и изхвърлих от главата си Джесика, нейното изкуство и феминизма й. Бързо ще трябва да разбере, че Александър Белмейн никога не е тичал след жена.

После Хенри ми съобщи, че тя спи с Гай Хибърт, един от нашата компания. Паднах право в капана и яростта ми нямаше граници, когато на поканата ми за вечеря отговори с хладна бележка, в която ме уведомяваше, че има друг ангажимент. Все пак, продължаваше, родителите й щели да пристигнат на другия ден и понеже веднъж вече съм изявил желание да се запозная с тях, ако все още съм имал същите намерения, щели да пристигнат около четири и половина.

Смачках бележката и я запратих по стената. И за да й покажа какво мисля за нея, на бърза ръка открих Розалинд Пърбрайт и изкарах няколко сеанса с нея.

На следващия ден в четири и половина се озовах в колежа „Съмървил“. Бях си направил труда да надена най-здравия си чифт дънки и бях хванал една медицинска сестра от „Редклиф Инфърмити“, с която се виждах от време на време, да ми изглади някаква прилична риза. Дразнех се от собственото си старание, а още повече ме нервираха подигравките на Хенри.

Когато пристигнах, Джесика и родителите й ме чакаха. Майка й беше запланувала пикник, така че се натоварихме в „Бентлито“ на баща й и потеглихме извън града. Спряхме някъде по пътя за Стратфорд и открихме едно красиво, сенчесто местенце, тъй като на мисис Пойнтър й призлявало на пряка слънчева светлина.

Четиримата изглеждахме много смешни, седнали там край пътя, но, изглежда, аз бях единственият, който възприемаше нещата така. Мистър Пойнтър скоро се увлече в разгорещен спор с Джесика по въпроса дали на жените трябва да бъде разрешено да работят на борсата.

— Никога през живота си не съм чувал нещо по-смешно — изсумтя той. — Жени! На борсата! Каква ще е следващата глупост, която ще измислите? — и захапа поредното пилешко бутче.

Мисис Пойнтър измъкна малък вентилатор с батерии, който започна да описва монотонни кръгове около лицето й. Джесика я изгледа с неодобрение, но за мое облекчение прекрати спора с баща си и ми наля още вино. Опитвах се да не си поглеждам часовника. Следобедът би могъл да стане доста поносим само ако старецът можеше да си затвори устата, и още по-приятен, ако двамата с Джесика можехме да останем сами.

— Е — каза мистър Пойнтър, чоплейки зъбите си, за да отстрани парченцата от пилешкото, — ти какво следваш, момчето ми?

— Право — отговорих.

— Да, разбира се, право. Веднъж се срещнах с баща ти. Вече не си спомням къде беше, сигурно в Парламента. Как е той?

— Благодаря, беше много добре последния път, когато говорих с него.

— Ох, толкова е горещо — оплака се мисис Пойнтър.

— Ще донесеш ли чадъра ми от колата, скъпа? — обърна се към Джесика. — Толкова добро момиче — промълви тя, след като Джесика се отдалечи. — Отдавна ли се познавате?

— Всъщност не — отговорих.

Тя кимна и като отпъждаше мухите, които, изглежда, бяха безумно привлечени от нея, сякаш загуби повече интерес към мен.

Джесика се върна с чадъра и легна на тревата до мен. Зърната на гърдите й отчетливо изпъкваха изпод тънката й памучна тениска, под която не носеше сутиен, и дънките започнаха да ме стягат неудобно, докато я гледах как прокарва върховете на пръстите си по тях, преди да отпусне ръце в тревата.

— Той отърва ли се накрая от онези мръсни цигани? — попита мистър Пойнтър.

Усетих, че се напрягам, но преди да отговоря, Джесика се намеси:

— Обаждала ли се е скоро на някой от вас Лизи? Не съм получавала писмо от години.

— Някъде из Турция е — отговори майка й. — Само един господ знае защо й трябваше да ходи там. Надявам се да не донесе някоя гнусотия.

— Лизи е сестра ми — обясни ми Джесика. — Напусна университета и замина да обикаля света, за да открие себе си. Беше преди две години и оттогава не сме я виждали.

— Много рисковано от нейна страна — отбелязах.

— Рисковано ли казваш — веднага поде мистър Пойнтър. — Съвършено безотговорно, бих казал аз.

— Да, и това е вярно — отвърнах и чух как Джесика се изкиска.

— Отдавна ли се познавате? — отново попита мисис Пойнтър. Облегна се на едно дърво и притвори очи в блажено неведение, че вече ми беше задала този въпрос.

— Не особено — отговори Джесика, като се протегна и се прозя. — Александър иска да спя с него. Как мислиш, че трябва да постъпя, мамо?

Задавих се.

— О, небеса, не знам, скъпа. Нужно ли е? — Майка й се усмихваше мило, без да отваря очи. Мистър Пойнтър разкъсваше нова пилешка кълка и изглеждаше отегчен.

Джесика се отпусна отново на тревата и се разсмя.

— Не съм съвсем сигурна — каза. После внезапно се изправи на крака и ми подаде ръка. — Хайде да се поразходим.

Изправих се и като измърморих нещо към родителите й, тръгнах след нея през полето.

— Налагаше ли се да го казваш? — проговорих, когато се отдалечихме достатъчно, за да не ни чуват.

— Не, мисля, че не се налагаше. Но си заслужаваше, за да видя физиономията ти.

— Не ги ли смущава това? Искам да кажа, че спиш с мъже.

— Никога не са го показвали.

— Доста необикновени родители. Особено с дъщеря.

— Но с момчетата всичко е наред?

— Не съм създал аз правилата — отвърнах и вдигнах отбранително ръце.

Тя ме дръпна и ме обърна към себе си.

— Аз пък променям правилата, Александър.

Беше красива. Русата й коса беше вдигната небрежно нагоре и къдравите кичури се спускаха по врата й, а умните й очи ме изучаваха в очакване на отговора ми. След като не отговорих, сви рамене и започна да се оглежда наоколо. После вдигна ръце към небето и отпусна глава назад. Когато заговори, все едно, че рецитираше стихове, а очите й отново бавно се взряха в моите.

— Кажи ми, Александър, защото искам да разбера. Коя мислиш, че съм всъщност? Каква е мисията ми на този свят?

Не за първи път я чувах да задава тези въпроси и знаех, че е съвсем сериозна. Погледнах я. За мен тя беше загадка. Нейният стремеж да открие смисъла и значението на живота, я отдалечаваше от мен повече от всичко на света. Но това някак си я правеше и още пожелана — исках да я притежавам и да стана единствената й цел в живота.

— Дали мисия е само синоним на съдба? — попитах я. — Или използваш тази дума, за да решиш как да протече животът ти?

Обърна се да ме погледне, изненадана и заинтригувана — изненадана, защото никога преди това не я бях вземал насериозно и заинтригувана, защото бях успял да кажа нещо, което според нея беше умно.

— Виждам, че имаш намерение да проникнеш в същността ми — каза накрая и бавно тръгна през нивата.

С облекчение реших, че затрудненията от дребните житейски проблеми изглеждат преодоляни, и доста доволен от собствения си, макар и неискрен, но безспорен принос за това, я последвах. Беше един от онези сънливи летни дни и прекрасните оксфордски нивя не бяха подходящо място за дискусии върху смисъла на живота.

Когато стигнахме до оградата на следващата нива, Джесика прекрачи през нея. Понечих да я последвам, но тя ме спря и застана от другата страна.

— Дали би имало някакъв смисъл за нас, ако консумираме връзката си? — попита.

Едва се въздържах да не изругая и се огледах, опитвайки се безнадеждно да изровя някоя друга дълбокомислена безсмислица. Когато отново я погледнах, тя продължаваше да се взира в мен. Влажните й устни отразяваха слънчевите лъчи и беше спуснала косите си.

— Мисля, че ще има — каза и се усмихна. — Искам да се разсъблека. Искам и ти да се разсъблечеш.

Усетих как пенисът ми се надига при тези думи и посегнах да я докосна. Устата й вече беше готова и докато прониквах с езика си дълбоко навътре, тя пое ръката ми и я постави върху леката изпъкналост на гърдите си.

— По-силно — изстена, докато въртях зърното й между палеца и показалеца си. — По-силно.

Прехвърлих се бързо през оградата. Ръцете й се спуснаха надолу към кръста ми и бързо смъкнаха ципа на панталона ми. Вече бях съвсем твърд и усещах как кръвта пулсира в мен. Издърпа панталона и го смъкна надолу по бедрата ми, а после вдигна ръце и смъкна тениската си. Опитах се да се справя с ципа на нейния панталон, но тя ме избута.

— Остави на мен — каза. — Съблечи се и ти.

Навлязохме голи в насрещната нива. Житото стигаше едва до кръста ни, но нямаше кой да ни види. След малко тя спря и се свлече на колене. Лицето й беше на височината на пениса ми и като го издърпа, тя го пое с устни. Държах главата й и се движех заедно с нея, усещайки зъбите й, които се притискаха в плътта ми. След малко ме пусна и вдигна поглед към мен. Повалих я назад и легнах до нея, като се извих така, че да я целуна на мястото, където свършваше русият й триъгълник.

Изчаках, докато усетя, че мускулите й се свиват, и бързо седнах, разтваряйки краката й, готов да проникна в нея. Тя облиза устните ми, като нежно впиваше зъбите си в тях, а с ноктите си дращеше бедрата ми. Наместих се върху нея и я обърнах така, че да ме гледа право в очите, после влязох с цялата си мощ. Извика. Забих го отново, изчаках и после пак. Знаех, че я боли, но викаше за още. Скоро щях да свърша, но тя още не беше готова, а аз исках да я накарам да крещи още — да крещи, без да спира. Погледна ме и видях, че се смее.

— Мисли за живота си, Александър. Мисли за всичко в него и го използвай, натъпчи го в мен. Искам го целия.

Наведох се и грубо я целунах по устата, после сграбчих краката й и ги вдигнах високо, така че коленете й почти опряха в раменете.

— Точно така, о, да! — простена тя. — Чувствам те как влизаш. Целият. Използвай го, Александър! Използвай го, за да ме чукаш!

Гледах надолу в лицето й; беше изкривено от страст.

— И тя ли беше толкова добра? — изрече задъхано. — Онази твоя циганка, а?

Моментално спрях.

Тя се разсмя.

— За нея ли си мислеше? — продължи, извивайки се под мене, вплела пръсти в косата ми. — За онази циганска мръсница?

Обвих с ръце гърлото й и почти я задуших, а после с цялата сила, която ми беше останала, толкова силно се забих в нея, че тя закрещя да спра. Но аз продължавах, тласък след тласък, притисках я в пръстта, мачках я под мен и нито веднъж не я погледнах. Нека пищи, нека се гърчи, ще си плати за тази грешка. Тогава стигнах до кулминацията и тя ме смаза, ослепи ме и ме задави. И чух собствения си глас, който извика — едно-единствено име — докато тялото ми се взривяваше в нейното.

Бях я заклещил под себе си. Когато се размърда, усетих, че ми се гади и се претърколих по гръб. Чувах дишането й и след малко усетих, че започна да се движи. После обърна лицето ми към себе си. Мастурбираше.

— Гледай ме — прошепна.

Изпитвах само отвращение. Видя го и се разсмя. После се изви и изпъна гръб, стенейки, докато по тялото й пробягваха тръпките на оргазма. Гледах я и я мразех.

— Значи името й е Елизабет, така ли? — проговори Джесика, докато стояхме пред оградата и се обличахме. Тъкмо намъкваше джинсите си и като гледах как слабото й тяло се извива, едва сдържах желанието си да я ударя. — Още ми се сърдиш — продължи, като не й отговорих. — Само си помисли, Александър, и ще разбереш, че всъщност твоят гняв беше смисълът на секса ни. Трябваше да се изправиш пред мъката си.

— Каква мъка? Изобщо не знаеш за какво, по дяволите, говориш, така че млъкни!

— Носиш гнева в себе си, Александър, затова си такъв, какъвто си. Имаш нужда да се изправиш с лице към него и аз искам да ти помогна. Казах им в Съюза, че мога и мисля, че наистина трябва да го направя, макар че ти навярно още не го разбираш.

— Съюза! Да не искаш да кажеш, че сте ме обсъждали на лесбийските си оргии! Ти си луда, да знаеш!

— Не, Александър, ти си луд. Луд си, че третираш по този начин жените. И като мамиш нас, всъщност мамиш себе си. Права бях — всичко е, защото още копнееш за твоята циганка. Това ти причинява ужасна болка, нали? — Извърнах се. — Бедничкият Александър — нежно изгука тя.

— Ще сменим ли темата — прекъснах я рязко.

— Разбира се. Но щом аз мога да го призная и да се справя с това, защо да не можеш и ти? В края на краищата, ако ще се женим, ще ми се наложи и аз да живея с нея, нали?

Бързо се извърнах.

— Ако какво?

Тя се смееше. Никога не бях мразил някого повече от деня, в който разбрах истината за Елизабет.

Понечи да прехвърли оградата, но аз я хванах за ръка.

— По-добре още сега си го набий в главата, Джесика. Нямам намерение да се женя нито за теб, нито за някой друг. Така че…

— Окей — каза тя и като ме целуна по бузата, преметна се през оградата и се затича през нивата.