Сюзън Луис
Особен урок (3)

2.

Беше ранният следобед на един студен пролетен ден, когато мис Енгрид, старшата медицинска сестра, взе доста поизмачканото си от четене томче на Шели и обърна стола си, така че да бъде с лице към огъня.

— Е, приключихме поне за още шест месеца — каза тя, имайки предвид медицинските прегледи, които бяхме провеждали през последните два дни и половина. — Защо не си дадеш почивка този следобед и не отидеш да разгледаш селото? Няма смисъл да висиш тук, освен ако не искаш да ти почета от това.

Вдигна поглед към мен изпод редките си вежди, като много добре знаеше, че бих направила всичко, стига само да не се наложи да изтърпя рецитацията на „Освободеният Прометей“. Засмя се, докато издърпвах колосаното си боне и разпусках косите си.

— Красива си — рече тя. — Прекалено красива. Чудя се дали постъпих правилно, като те взех. И все пак не бих искала да остана без теб, нищо че бягаш само при споменаването на Шели.

Тъкмо бях готова да се измъкна, когато Кристофър Бидлинг, едно пъпчиво и кльощаво същество от втори курс, почука и влезе.

— Оставил съм си блейзера там отзад, мис — каза той и като ме погледна, целият се изчерви и започна да се подхилва, заедно с останалите момчета, скупчени около шкафа отвън.

— Следващата врата, в кабинета на мис Сорил — отвърна му мис Енгрид и ме погледна. — Знаеш ли какво са замислили? — попита ме тя, щом той затвори вратата след себе си.

— Нямам представа. — Но беше съвсем ясно, че готвят нещо. Някакво ритуално посрещане, както се беше изразила мис Енгрид, когато ме предупреждаваше, че момчетата непременно ще се възползват от първото ми нощно дежурство сама.

— Непоносими зверчета! — отбеляза тя и отново се върна към книгата си.

По това време бяха изминали почти два месеца, откакто бях в училището, и всичко се беше наредило твърде добре, макар че понякога обстановката все още ме плашеше и трябваше да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам. Мястото беше много по-внушително, отколкото си го бях представяла, с безкрайните си изписани с позлатени букви списъци на наградените бивши момчета и портретите на завършилите „Фокстън“. Коридорите бяха мрачни и неприветливи и миришеха на пчелен восък и варено зеле. Момчетата представляваха такъв контраст на фона на тази потискаща обстановка, че понякога се изненадвах, като ги чувах да трополят, да си подвикват и да се смеят. Начинът, по който говореха, ме караше от все сърце да желая да се отърва от грубоватия си, полузападен, полулондонски акцент и да стана една от тях. Всъщност продължавах кротко да работя по въпроса заедно с всичко останало. Още с пристигането си усетих в мен да клокочи някакво вълнение. Сякаш очаквах да се случи нещо; приличах на пашкул, готов всеки момент да се разпука.

Когато излязох навън и установих, че грее слънце — а аз бях решена да се възползвам от всяка причина, за да си спестя неудобството да ползвам Тонто — реших да се върна във вилата пеш.

Тонто беше прякорът, който момчетата бяха дали на електромобила за голф, който мис Енгрид използваше, за да се придвижва от вилата, която двете обитавахме — тя на долния, а аз на горния етаж. „Напълно самостоятелни, напълно отделени“, както се беше изразила самата тя при първото ми развеждане из нея. Намираше се в края на района на училището, като попълваше единствената пролука в дебелия жив плет откъм южната страна, отвъд игрището за ръгби, и беше притисната между горичката на Фокстън — пет дървета, няколко храста и малко езерце — и полето зад нея. От прозореца си можех да видя в далечината статуята на Артър Фокстън, основателя на училището, която се издигаше в двора пред сградата подобно на генерал пред своята армия.

Когато минавах покрай общата всекидневна на шести курс, Годфри Барнс отвори прозореца и след дълго и възхитено подсвирване ме покани, ако искам, да отида да пия чай. Отговорих, че може би ще намина по-късно, при условие че не ме карат отново да вземам участие в спор за икономическите и търговски предпоставки за присъединяването на Великобритания към Европа. Последния път им казах, че според мен Англия вече е в Европа и всички толкова се смяха, че на следващия ден се наложи да взема атласа и сама да се убедя в правотата си.

— Какво ще кажете, ако ви помолим да дадете мнението си за „Любовникът на лейди Чатърли“ — провикна се Ричард Лок. — Чели сте я, предполагам?

— Да, някои неща — потвърдих аз.

— Няма нужда да гадаем кои неща. Знаете ли, че вътре тридесет пъти се използва „чукам“ и „чукане“, четиринадесет пъти…

Реших, че е време да се махам и едва удържах напиращия смях. Бях стигнала до предния вход, когато главната врата се отвори.

— Мис!

— Да, какво има? — отвърнах, като се опитах да вкарам в действие най-високомерния си тон. С никой друг не се държах така, но поради неизвестни причини с Александър Белмейн не можех да се въздържа. Той беше в пети курс, едно от най-популярните момчета в училището и без съмнение, едно от най-хубавите.

— Ами, няма нищо, мис, само дето, ами… — Вдигна поглед към небето и продължи да се приближава бавно към мен. — Не е ли прекрасно човек да види слънцето, мис? Напоследък имахме наистина ужасно време, но през лятото тук е много по-приятно. Може да се излиза по-често.

Гледах го, като добре си дадох сметка, че съм се изчервила и че съм неспособна да измисля каквото и да е, за да му отвърна.

— Просто се чудех, мис — погледна ме право в очите той, — дали смятате да използвате Тонто до вилата и ако не, то аз и няколко от останалите мислехме да пообиколим няколко дупки на игрището за голф. Мис Енгрид няма да разбере и ще си мисли, че Тонто е с вас. Ще се грижим добре за него.

Отстъпих назад и поклатих глава.

— Съжалявам, ако беше мой, би било различно, но…

Александър вдигна ръка, за да ме спре.

— Няма нищо, мис, разбирам. Изобщо не трябваше да питам. — И като се усмихна, той се обърна и влезе обратно.

Останах доволна, че толкова лесно се отказа, защото не знаех колко бих издържала срещу него и едва след като отново поех по алеята, изведнъж ме порази мисълта: нищо не можеше да ги спре въпреки всичко да вземат колата. И ако я повредят… Най-добре ще бъде все пак да взема Тонто с мен и едновременно с това да покажа на Александър Белмейн, че не съм чак такава идиотка, за каквато ме взема.

Изкарах Тонто на заден от мястото му и натиснах бутона, с който се изваждаха малките оранжеви ограничителни лостове отстрани. Трети курс ги бяха монтирали преди около месец, но за съжаление те или излизаха едновременно, или изобщо не излизаха. Включих скоростния лост на преден ход. Изминаха две или три секунди, преди да осъзная, че продължавам да се движа назад. Натиснах с крак спирачката. Нищо. Обърнах се, за да видя дали има нещо на пътя ми и точно навреме, за да избегна сблъсъка с чисто новичкия „Роувър“ на директора. Разминаването беше на косъм, но продължавах да се движа. После двигателят изведнъж избръмча и аз се понесох по паркинга.

Тъкмо се зарадвах на успеха си и като се огледах наоколо, с ужас видях, че пред мен се задава червеният „Форд“ на мистър Лиър. Извих волана, но твърде късно, Тонто се прицели право в бронята на колата. После събитията се развиха с такава скорост, че не знаех къде се намирам, докато не излетях от седалката и не се прострях на чакъла със скъсани чорапи и разпиляно съдържание на дамската ми чанта. Тонто беше килнат на една страна и след кратко изхъркване угасна. Покрих лицето си с ръце и поех дълбоко въздух, като се опитах да се успокоя.

Трополенето на крака ме върна към действителността. Два етажа над мен, по прозореца се притискаха многобройни лица и всички щяха да се пръснат от смях. Някой помаха и изведнъж ме обзе такъв гняв, че ми се прииска да крещя.

Втурнах се в училището със стичащи се по лицето ми сълзи и налетях право на Александър Белмейн.

— Ти! — изкрещях неистово. — Ти беше, нали? Изобщо не ти е трябвала колата, а само си искал да се подиграеш с мен. Е, ще си платиш за това. Махни се от пътя ми сега!

— Вижте…

— Не ме докосвай! Много е късно за извинения.

Когато разказах на мис Енгрид какво се е случило и как ме бяха принудили да използвам колата, лицето й пребледня от гняв.

— Да, това е точно в стила на Белмейн, наистина. Ела с мен — извика тя и ме поведе право при директора.

Първата грижа на мистър Лоримър беше за неговия „Роувър“. Когато разбра, че съм успяла да го избегна, стана самото съчувствие — поне по отношение на мен.

— Доведете Белмейн — отсече той.

Мис Енгрид бързо излезе от кабинета и аз изведнъж се почувствах замаяна и пламнала и започнах да треперя.

— Седнете, мис Сорил — посочи ми директорът кафявото кожено кресло. — Сигурно е било голям шок за вас. Да ви предложа ли нещо?

— Не, не — прошепнах аз, като се опитвах да придърпам полата върху ожулените си колене и да прикрия дупките по чорапите ми.

Той вдигна телефона и нареди на секретарката си.

— Намерете мистър Лиър и му кажете да дойде в кабинета ми веднага щом може. Сигурно е в занималнята с четвърти курс.

Останахме да чакаме мълчаливи. Мистър Лоримър, с наметало и сив костюм, стоеше с гръб към мен и гледаше през прозореца. Давах си ясна сметка, че косата ми е разпиляна по раменете, и се опитвах да я напъхам в яката на палтото си.

Най-накрая мис Енгрид пристигна с Александър Белмейн.

— Благодаря, мис Енгрид — каза й мистър Лоримър и заобиколи бюрото си, — това е всичко.

Мис Енгрид изглеждаше разочарована, но никой не спореше с директора, така че тя се обърна и затвори вратата след себе си.

— Белмейн — погледна го право в очите мистър Лоримър, — нали знаеш защо те извиках тук?

Александър беше пребледнял.

— Не, сър.

— Ти ли си виновникът за злополуката на мис Сорил с електромобила за голф, Белмейн?

— Не, сър.

— Мис Сорил, изглежда, смята, че си бил ти.

Погледът на Александър беше забит в пода.

— Като един от отличниците в това училище, не е нужно да ти казвам, че наказанието за тази безотговорна проява и нанесените щети може да бъде изключване.

Аз ахнах, а Александър рязко вдигна глава. Отметна тъмните къдри от очите си и предизвикателно погледна директора. Заплахата само го беше разгневила. Дадох си сметка, че победата на директора няма да е лесна.

И това се потвърди. На Александър му беше наредено да посочи имена, но той отказа и упорито отричаше да има нещо общо с колата за голф. Очевидно беше, че директорът не му вярва, и в момента, в който влезе мистър Лиър, започна отново разпитът. През цялото време очите ми бяха приковани върху лицето на Александър. Той нито веднъж не ме погледна, докато сивите му очи все повече заблестяваха, а лицето му помръкваше въпреки отчаяния му опит да запази самообладание.

Не знам колко време останахме така, но ми се струваше, че бяха изминали часове. Александър предаде значката си на отличник, а мистър Лоримър постави на бюрото една пръчка. В техните очи Александър може би беше само едно момче, но всъщност беше по-висок и от двамата и вече се загатваше мъжът, в който скоро щеше да се превърне. Когато осъзнах какво ще причини това на гордостта му, съчувствието ми беше изцяло на негова страна.

След като всичко приключи, мистър Лоримър ме върна във вилата.

— Най-напред ще говоря с лорд Белмейн, преди да взема решение как да постъпя с момчето — отвърна ми той, когато го попитах какво ще стане с Александър. — Междувременно мистър Лиър ще се заеме с него.

Следващият път, когато видях Александър, той беше на път към спалнята заедно с останалите от пети курс. Стоях на площадката пред медицинския кабинет и ги наблюдавах как минават. Той не ме погледна, нито пък някой от останалите.

— Жалко, че е бил Белмейн — каза мисис Дженкинс, докато обръщаше страницата на вестника.

Вдигнах поглед от кръстословицата, която решавах. Учителката по латински имаше свободен между часовете и беше дошла в кабинета ми да пие чай.

— Защо? — попитах. — Бих казала, че е жалко, че изобщо е бил някой. Искам да кажа, че беше доста опасно.

— Вярно е, но още по-жалко е, че е бил Белмейн — избута празната си чаша през масата тя. — Разбира се, грешката си е само твоя. Имам предвид цялото ти поведение. Караш момчетата да си мислят, че си им приятел, не е ли така? Не бих се учудила, ако всъщност дори в известен смисъл ги насърчаваш да се държат лошо — какво ще кажеш за онзи бой със снежни топки, в който участвува преди три седмици — беше прекалено фриволно. Знам, че си млада, Елизабет, но трябва да поддържаш авторитета си, а не да купуваш на момчетата брилянтин, когато ходиш в селото, за да се правят на Елвис Пресли — това е направо смешно. Добре, че мис Енгрид те спря, преди мистър Лоримър да е разбрал. Не можеш да се правиш на една от тях, а после да ходиш и да клеветиш този, когото всички обожават. Никога няма да ти простят, да знаеш — не и докато Александър не го направи. Видях го преди малко, като отиваше към игрището за ръгби. Доста здраво трябва да го е напердашил мистър Лиър. Следите още се забелязват.

— Но оттогава мина близо седмица! — възкликнах.

— Точно така. Мистър Лиър много държи на колата си. За съжаление Негова светлост върховният съдия, изглежда, точно сега си има доста главоболия, поне така твърди тази статия — продължи тя.

— Какво общо има с това Негова светлост върховният съдия?

Тя ме погледна отвисоко.

— Сигурно знаеш, че Негова светлост е баща на Александър. — Отново се върна към вестника. — Тези проклети цигани! Ето тук — подаде ми вестника и се изправи, — прочети. Това може да те просветли донякъде що за човек е лорд Белмейн — и какъв ще бъде синът му.

Нямах намерение да й позволя да разбере, че се интересувам. Изчаках я да си тръгне и чак тогава посегнах към вестника.

„Негова светлост върховният съдия, лорд Белмейн, отново е въвлечен в ожесточен конфликт със семейството на циганина убиец Алфред Инс. Семейството винаги е твърдяло, че осъденият на смърт за прочутото «убийство във фермата» през 1954 година Инс е бил невинен. Лорд Белмейн, който председателстваше продължителния и широко огласен съдебен процес, по време на който няколко от членовете на клана Инс бяха арестувани за неуважение към съда, оттогава е жертва на непрекъснат тормоз.

Не за първи път семейство Инс се настанява в имението Белмейн. Преди няколко седмици станахме свидетели на жестоки сцени, когато лорд Белмейн нареди те да бъдат изгонени от земята му. По-късно и други имоти на Белмейн в Лондон и Съфолк бяха подложени на вандалски набези, а лейди Белмейн каза, че е изпаднала в шок след инцидент, при който е била хвърлена тухла през прозореца на къщата й на «Белгрейв Скуеър».

Според местни източници циганите са пристигнали обратно в Съфолк в ранните часове вчера сутринта. Лорд Белмейн, чиито открити коментари по делото срещу ръководителя на Африканския национален конгрес в Южна Африка Нелсън Мандела му спечелиха голяма популярност напоследък, направи кратък коментар пред мен. «Тези хора причиниха страдания на семейството и персонала ми. Ще направя всичко, което е във властта ми, за да ги отстраня.» Управителят на имота намекна, че в циганския лагер се практикуват различни извращения, включително с малолетни момичета и момчета, но лорд Белмейн отказа да го коментира. В разгорещена реч в Камарата на лордовете в четвъртък той още веднъж…“

На вратата се почука.

— Извинете, че ви безпокоя. — Беше мистър Илъри, учителят по химия. — Малко си изгорих пръстите в лабораторията. Би трябвало вече да съм поумнял, но всички те си мислят, че са първите. Понякога наистина се държат като отвратителни малки същества — трети курс имам предвид. Нагрели една чаша, разбирате ли, и я оставили върху бюрото ми, та да я взема.

Заведох го до мивката и поставих пръстите му под студената вода, а после отворих шкафа и извадих бинт.

— Ще ви заболи малко — казах и подсуших ръката му.

— Няма значение. Ще оживея. — Сведе поглед към бюрото ми и със свободната си ръка придърпа вестника, за да прочете статията за лорд Белмейн. — Истинско нещастие — каза той след няколко минути. — И все пак понякога пресата е доста по-жестока с него.

— Срещали ли сте го? — попитах аз.

— Няколко пъти. Синът му е при нас в училището. — Погледна ме. — Но всъщност вие го знаете. Разбрах, че ще дойде в събота, след богослужението.

— О!

— Горе главата! Младият Белмейн ще получи каквото заслужава. Можеше да причини много опасна катастрофа.

— Но за щастие нищо не стана — казах аз — и сега ми се иска цялата работа да се размине. Преди тази случка бях започнала да се справям добре.

— Хм, какъв позор — отвърна той, с което ме накара да се чувствам още по-зле. — Жалко само, че е бил Белмейн.

— Точно това каза и мисис Дженкинс — отвърнах тихо аз.

— Е, момчетата са си момчета. Страхувам се, че ще трябва да свикнете с това, ако искате да оцелеете във „Фокстън“. Сега е по-добре да се връщам. Само един господ знае какви опустошения са причинили в мое отсъствие.

Разсеяно го гледах как си тръгва. Вратата почти се беше притворила зад гърба му, когато изведнъж той се върна.

— Исках да ви попитам нещо. Играете ли бридж, мис Сорил?

— Бридж?

— Е, само си помислих — сви рамене той и излезе.

 

 

Следващата събота беше свободен ден, така че веднага след църковната служба повечето от момчетата излязоха да прекарат деня със семействата си. След обяда двете с мис Енгрид обходихме празните спални помещения, за да огледаме за сладкиши и комикси, след което тя се върна във вилата и ме остави сама в кабинета. Вече дни наред се опитвах да измисля някакъв повод да заговоря Александър и да разбера дали не можем да приключим с инцидента с Тонто, но винаги, когато го видех, той изглеждаше толкова враждебен, че не се престрашавах. Мистър Илъри, с когото предната вечер бях ходила в кръчмата, ми напомни, че съм служебно лице, и като такова по всяко време мога да го извикам в кабинета си, но работата не беше толкова проста. Чувствах се нервна в присъствието на Александър още от момента на пристигането ми, въпреки че през първата седмица той толкова се стараеше да ми помогне да се почувствам добре дошла в училището. След това ме остави на мира сама с инструментите ми и аз тайничко бях доволна. В него имаше нещо, което ме караше да се смущавам и ме правеше несръчна.

Премислях всичко това, когато изведнъж вратата се отвори и той влезе.

— Александър! — Почувствах как се изчервявам до корените на косата си.

Съвсем ясно беше, че е в отвратително настроение.

— Мистър Лоримър би желал да ви види в кабинета си — каза той и без да дочака отговор, се обърна и излезе.

В момента, в който пристъпих вътре, разбрах кой е внушителният господин и усетих как стомахът ми се присви.

— Моля седнете, мис Сорил — каза мистър Лоримър. — Лорд Белмейн пожела да говори с вас, така че ще ви оставя сами.

Лорд Белмейн беше красив мъж, вероятно по-възрастен, отколкото го преценявах, но изглеждаше великолепно със сивите си коси и същите сиви проницателни очи. Веднага разбрах откъде Александър е взел своите маниери — в случая изразяващи стаен гняв.

— Смятам, че ви дължа извинение за детинското и безотговорно поведение на сина ми — каза той, без да ме погледне. — Доволен съм, че не сте пострадали.

Излъчването му беше толкова властно, а гласът му толкова студен, че когато отворих уста да проговоря, оттам не излезе нищо.

Доволен, че нямам какво да кажа, той продължи:

— Бъдете сигурна, че Александър е наказан достатъчно, както от училището, така и от мен, и вярвам, че подобно нещо няма да се повтори повече. — Погледна към вратата и като сключи ръце зад гърба си, тръгна към прозореца. Беше приключил разговора си с мен.