Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dance While You Can, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Стоян Медникаров, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 39 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Сюзън Луис. Особен урок
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1995
Редактор: Анелия Христова
История
- — Добавяне
Елизабет
14.
Всички се смеят. Проблясват ярки светлини, пищят деца, „памук, памук“, гърми от високоговорителите, а някъде в далечината от картинга се чува сирената за прекъсване. Хората се разхождат със златни гирлянди и многоцветни балони, като се гушат в шаловете и шапките си, за да се предпазят от острия вятър, който духа откъм полето. Напъхах обратно изрезката от вестника в джоба си и изчаках, докато едно малко момченце бъркаше в кошницата ми да си изтегли билетче. Бузките му се зачервиха от вълнение, когато го издърпа и бързо го разкъса. Няма печалба. Лицето на детето помръкна, а баща му, който преди това бе отвърнал на усмивката ми, ме изгледа с поглед, който ми беше до болка познат.
Извърнах се и се затворих в себе си, защото изпитвах нужда да се спася — макар и за момент — от този увеселителен затвор.
Чичо ми ме наблюдаваше, без да престава да подава стреличките и да подвиква на тълпата да се приближи и да опита сръчността си. Не можеше да разчита на мен, знаех го, но ме бе приел отново, защото през онова лято бяха останали без хора, а и аз нямаше къде да отида. Бяха изминали пет години оттогава. Облегнах се на щанда и притворих очи. О, кога ще престане да ме боли толкова?
Някой извика името ми. Беше Едуина, старата вещица, чийто мъж пускаше виенското колело. Никога не можех да погледна виенското колело, без да си спомня за моите родители. Беше тяхно, преди бурята да го събори и да ги убие и двамата. Ако нещата се бяха развили по друг начин и те бяха живи, навярно изобщо нямаше да замина.
— Имаш право да решаваш сама, момичето ми — беше ми отговорил чичо, когато му заявих, че искам да напусна лунапарка. Дотогава за мен се бе грижила Виолет Мей, гадателката, но аз продължавах да бъда едно бреме, което постоянно напомняше на чичо ми, че не изпълнява задължението си сам да поеме отговорността за мен. — Получи добро образование — майка ти се погрижи за това — така че, давай.
В мига, в който отвори пред мен вратата на влака за Лондон, много ми се прииска да му кажа, че съм променила намерението си, но когато се извърнах, той вече си бе заминал.
Тогава бях на четиринайсет, но понякога ми се струва, че беше едва вчера…
Едуина отново ми изкрещя и ми посочи малката редичка от деца, които чакаха да си купят билетчета от мен. Стиснах зъби и изобщо не я погледнах. Едуина винаги беше мразила майка ми, а след като тя умря, прехвърли омразата си върху мен. Когато се върнах в лунапарка, само часове след като бях видяла как Александър си отива от живота ми, Едуина ме посрещна и незабавно започна да ми крещи, че знае какво съм направила, чела била вестниците — била съм развратница и те не искали такива като мен тук. Чичо ми стоеше заедно с останалите отстрани и само гледаше. Накрая не издържах и като си взех чантата, тръгнах да се махам, но Виолет Мей дойде след мен. Не искаше и да чуе, че ще отида при Джанис. Лунапаркът е моят дом, каза ми тя, тук ми е мястото, независимо какви ги говори Едуина. И аз останах, защото не можех да се изправя пред Джанис, която щеше да се опитва да ми намери друг мъж, друга работа или каквото и да е друго, което би могло отново да свърши, както бе приключило всичко във „Фокстън“…
— Печеля! Мис! Мис! Печеля!
Погледнах към бледото развълнувано личице и се усмихнах на момиченцето, което сияеше насреща ми… Това беше преди толкова време. Всичко беше вече толкова далече в миналото.
Взех една от евтините химикалки на рафта и като се огледах да не ме види някой, я пъхнах в джоба на момиченцето. После й подадох и едно плюшено мече. Вдигнах пръст към устните си, за да й покажа, че двете награди са тайна.
— Едуард дойде, мамо! — Вдигнах поглед, защото пред щанда ми бе дотичала Шарлот. Усмихна се стеснително на момиченцето с мечето и се загледа след него, докато се отдалечаваше. — Едуард е във фургона — повтори отново, като се обърна към мен и се опита да отметне гъстите черни къдрици от очите си.
— Наистина ли? — учудих се и се усмихнах, повдигайки я през тезгяха. — Само не ми казвай, че ти е купил захарен памук. — Сивите й очи ме погледнаха хитро. — Залепил се е по цялото ти лице — засмях се и докато тя ме прегръщаше, усетих как сърцето ми се свива.
— Ох, боли ме — проплака тя, като се мъчеше да се отскубне и аз отново я пуснах на земята, наблюдавайки я как подскача из навалицата. — Хайде, идвай! — извика ми, като се показа отново изпод кошничката с късметчетата. — Чака те.
Ръката ми стисна изрезката от вестника в джоба, после я извадих, за да я прочета за пореден път. Една година. Беше се оженил преди цяла една година, а аз дори не знаех.
Нямаше с какво да се залъгвам повече. Бях чакала, никога не бях престанала да го обичам, но сега — точно както когато умряха родителите ми — разбирах, че за мен е време да продължа напред.
Виолет Мей ме беше запознала с Едуард Уолтърс — богатия търговец на произведения на изкуство. За първи път се бяха срещнали преди повече от двадесет години, когато жената на Едуард започнала да идва в лунапарка, за да узнае съдбата си. След като тя починала, Виолет Мей продължила да се вижда с него.
Така беше до раждането на Шарлот. След това Едуард започна да идва при нас, като предприемаше пътуване винаги, щом бизнесът му позволяваше — и то само защото бе влюбен до полуда в едно бебенце. Знаех, че е самотен, и това беше общото, което ни привличаше, макар че в действителност той имаше брат и сестра, които живееха с него в семейното им имение в Кент. Опита се да ме убеди да замина там с Шарлот, но аз не пожелах. Елегантните му костюми и скъпи сака от туид, безупречното му поведение и изисканите му посивели коси, както и умните му сини очи — всичко ми напомняше как вече ми бяха дали да разбера, че не принадлежа към неговия свят.
Независимо от това винаги се радвах, когато идваше при нас, но никой не беше по-доволен от Шарлот. Беше много странно да гледа човек как този изискан мъж отделя толкова време и полага такива грижи за дъщеря ми. Излъчваше сърдечност и доброжелателност. Рядко споменавах пред него за Александър, но Едуард чувстваше, че все още го обичам, и макар да знаеше, че това може би ще означава да се раздели и с Шарлот, и с мен, предложи да го открие заради мен. Мисля, че не му позволих, защото се страхувах. Александър беше почти момче по времето, когато се обичахме; сега сигурно се беше променил и вероятно напълно бе забравил за мен. „Не, не искам да го намеря, възразих му аз, искам само да престана да го обичам.“
Времето минаваше и аз започвах да си възвръщам увереността и все повече и повече се привързвах към Едуард. Очаквах да зърна високата му фигура как крачи през тълпата и да чуя шеговития му глас, когато се промъкваше зад мен и питаше дали може да си купи билетче. Смеех се, когато се натъжаваше, защото той ставаше тъжен единствено щом си спомнеше за възрастта си. Бил стар, повтаряше ми, твърде стар за мен. Какво бих могла да правя с петдесетгодишен мъж, преминал първата си младост и готов да се разпадне?
— Значи просто ще трябва да те закърпя отново, нали така? — отвърнах. Беше първият път, след като се бяхме любили.
Макар че бях решила да не правя сравнения, беше невъзможно. Но все пак Едуард беше тук и ме обичаше. Александър вече беше само един сън. Тогава защо продължавах да вярвам, че ако почакам още малко, той ще се върне?
— Но той няма да се върне, детето ми — каза ми Виолет Мей вечерта, в която Едуард ме помоли да се омъжа за него. Отказах му колкото е възможно по-внимателно, но мъката, която видях в очите му, късаше сърцето ми. Прегърна ме и аз се презирах за това, което му причинявам, но той само изтри сълзите ми и каза, че ме разбира. Накрая, като не знаех какво друго да сторя, изтичах при Виолет Мей и я помолих да ми гледа на кристалното си кълбо.
Седнах пред нея в горещия полумрак на караваната й и потърсих с поглед пълното й лице, като се опитвах да я накарам да ме гледа, докато говори, но тя не ме поглеждаше и аз знаех, че ме лъже.
— Трябва да ми кажеш — прошепнах. — Моля те, искам да знам.
— Нали ти казах, детето ми, няма да дойде.
— Виж, знам, че искаш да се омъжа за Едуард, но ако има някаква надежда, дори и най-малка надежда… Моля те, Виолет Мей, кажи ми истината!
Вгледа се отново в кристалната си топка, после я побутна нетърпеливо встрани.
— Дай ми ръката си — изрече хрипливо.
Разглеждаше я дълго и когато вдигна очи, видях, че са пълни със сълзи. Бавно поклати глава.
— Виолет Мей! — извиках. — Кажи ми! — Усмихна ми се отново и леденият юмрук, който бе сграбчил сърцето ми, започна да ме отпуска. — Видя ли го, Виолет Мей? Беше ли там, в бъдещето ми?
Кимна.
— Да, детето ми, там беше.
— Означавали това…? — Преглътнах мъчително. — Означава ли това, че ще го видя отново? — заекнах.
— Да, ще го видиш отново.
— Кога? Виолет Мей, кажи ми кога? Скоро ли?
Тя поклати глава.
— Много странна е тази любов между вас. Силата й излиза извън моите способности, но семената на бъдещата ви съдба вече са посяти. Има още много път да извървиш, преди да го видиш отново. Когато това стане, Елизабет… Не го прави, детето ми! Ще донесе само мъка. Има смърт и омраза, толкова омраза! И чужди земи… — Но аз не я слушах вече. Единственото, което имаше значение, беше, че един ден, независимо кога, двамата отново ще бъдем заедно…
Облегнах се отново на тезгяха и като си спомних увереността, която ме бе обзела, и колко щастлива се чувствах, когато напуснах караваната на Виолет Мей, едва сдържах сълзите си. Бях чакала като луда, в сърцето си бях вярвала, че е казвал истината, когато ми се закле, че винаги ще ме обича. Но ето че се бе оженил и аз бях само един спомен.
— Уморихме се да те чакаме.
Подскочих, а Едуард се засмя и ми протегна ръка. Шарлот припкаше край него, нахлупила шапката му, и го молеше да поиграят още. Докато ги гледах, почувствах, че е време да сложа ред в живота си. Оставих кошничката и се измъкнах от щанда.
Едуард се вглеждаше в лицето ми и когато вятърът разроши косите ми, той ги отметна назад.
— Защо имам чувството, че искаш да ми кажеш нещо? — попита.
— Защото наистина искам — прошепнах. — Искам да се оженим, Едуард, ако все още ме искаш, разбира се. — И като видях как се разтрепериха устните му, останах учудена, че съм могла да бъда толкова заслепена и да не разбера още отдавна колко много го обичам.