Сюзън Луис
Особен урок (16)

15.

Пъхнах пръстена на средния си пръст и завъртях ръката си към полилея, като едва не ахнах, когато от диаманта на ръката ми проблеснаха нежни лъчи. Едуард стоеше до мен и се взираше в лицето ми, в очакване да проговоря. Прегърнах го и го притиснах към себе си.

— Скъпи, прекрасен е — казах. Погледнах отново пръстена и като се разсмях, протегнах ръка напред. — Просто не знам какво да кажа.

— Тогава не казвай нищо — отвърна той. — Щом знам, че ти харесва, това е всичко, което искам.

Да ми харесва? Все още ми беше трудно да повярвам на това, което се бе случило с мен. В края на краищата преди по-малко от две години бях само едно момиче от лунапарк. Тогава само четях за богатите хора, макар че често се случваше и да ги видя — и в лунапарка, и във „Фокстън“ — но ги възприемах сякаш принадлежат към някакъв друг свят. И ето че сега и аз живеех в същия този свят, света на Едуард. Беше направил всичко възможно, за да стана част от него, но понякога все още изпитвах усещането, че съм някаква натрапница, че съм взела назаем нечий чужд живот и всеки момент могат да си го поискат обратно. Виолет Мей не би изтърпяла нито една от тези приказки и щеше да ми каже, че е време да порасна, а също и да се радвам, че съм толкова добре. Беше ми приятно да я посещавам от време на време, това ме връщаше отново на земята. Никой не съжаляваше, че напуснах лунапарка; чичо ми още веднъж изпита облекчение да ме види как заминавам. Що се отнася до останалите, за повечето от тях и без това винаги съм била „твърде превзета“.

Дейвид плесна с ръце.

— Шампанско! — извика той и в същия момент двойната врата към Уест Хол широко се отвори и на прага се появи Кристин, издокарана специално за случая с новата си екстравагантна рокля от „Зандра Родс“ и с диадема на главата, бутайки количка с две бутилки „Дом Периньон“ и четири чаши.

Едуард вдигна очи към тавана, а Кристин му се изплези.

— Хм, много изискано — изсумтя той и после се засмя, докато тя го целуваше.

— Хайде, Дейвид, действай — пъхна в ръцете му едната от бутилките Кристин. — Какво чакаш?

Едуард обви раменете ми с ръце и изчака всички да вземат чашите си.

— Рядко се случва мъж да подари годежен пръстен две години след сватбата си — започна той, — но идеята да направя такъв подарък по случай годишнината, ми се стори добра — поне така мисля. — Нежно ме притисна и когато вдигнах очи към лицето му, разбрах, че за него брат му и сестра му в този момент са част от друг, а не от нашия свят. — За теб — тихо изрече той.

— За Елизабет — обадиха се като ехо Кристин и Дейвид и магията беше разтурена.

След като вдигнахме още един тост — този път за Едуард, всички седнахме. Исках да остана близо до него и затова се свих на пода до краката му. Той винаги сядаше на един и същи стол — този откъм лявата страна на камината. За Дейвид оставаше столът от дясната страна и аз бях прекарала много вечери, седнала така в краката на Едуард, изучавайки сложните плетеници по камината от осемнайсети век, докато двамата обсъждаха следващото пътуване на Едуард до Париж или Рим, някой предстоящ аукцион или желанията на някой от многобройните им клиенти. Чувствах се удобно и в безопасност и се усмихвах, подпряла буза на коленете си. Бях почти щастлива.

Последната мисъл се промъкна в съзнанието ми, преди да успея да я спра и аз отметнах глава, за да се опитам да се отърва от нея. Не се беше появила спонтанно, нито като нещо приятно, а по-скоро се бореше да наложи присъствието си, пренебрегвайки желанието ми. Почувствах се виновна и положих глава на коляното на Едуард, като едновременно с това посегнах да хвана ръката му.

Кристин и Дейвид спореха тихо.

— О, я по-кротко — каза Кристин и го потупа по рамото.

— Твоят проблем, млада госпожице — отвърна й Дейвид, — е, че винаги се забъркваш в неприятности. — Ставаше дума за скандала, в който се бе замесила Кристин същата сутрин в магазина в селото, и понеже Едуард беше в Лондон, наложи се Дейвид, по-малкият от двамата братя, да отиде и да заглади нещата пред господин Русел. Постоянно им се налагаше да измъкват Кристин от една или друга каша. Била е съвсем малко момиченце, когато родителите им са починали, така че двамата братя я бяха отгледали. Беше им много предана, но всички знаехме, че Едуард заема по-специално място в сърцето й.

— Някой иска ли още шампанско? — попита тя, като вдигна бутилката.

Протегнах чашата си.

— Кога пристига Рупърт? — попитах. Рупърт беше един от дългия списък с обожатели на Кристин.

— В крайна сметка не го поканих, понеже реших, че може би ще е по-добре да сме само в тесен семеен кръг.

— При лекото наблягане на думичката „семеен“, аз се огледах, но, изглежда, никой друг, освен мен не го беше забелязал.

— Съвсем правилно — каза Едуард. — Не че имам нещо против Рупърт, разбира се — добави бързо.

Кристин се засмя и го целуна по челото.

— Ти нямаш нищо против никого.

— По кое време ще тръгнете утре? — обърна се Дейвид към мен.

Погледнах Кристин.

— Смятахме около девет и половина, нали така?

— Там някъде. — Върна се, седна отново на мястото си и като кръстоса краката си, се загледа в моите. — Всички знаем, че имаш прекрасни крака, Елизабет, но те моля да престанеш да ги излагаш на показ. Позеленявам от завист, а това не отива на роклята ми.

— Нищо им няма и на твоите крака, Кристин — отбеляза Дейвид, — но не бих могъл да кажа същото за шофирането ти. Сигурни ли сте, че ще ви стигне времето утре?

— Краката ми са дебели и аз съм дебела — продължи Кристин и Дейвид вдигна поглед, с което искаше да каже „ето, започва се отново“, а тя се впусна в поредната доза унищожителна самокритика. Според нея тя приличаше на дебелоглав пуританин с белезникавата си подстригана на черта коса и кръгло лице, но всъщност беше доста хубава, а късият й бретон и кръглите сини очи я правеха да изглежда много по-млада от тридесет. Но тя нямаше търпение да изслуша този комплимент. Това, което наистина я занимаваше, бяха луничките й и тя прекарваше часове наред да маже лицето си с лимонов сок, с надеждата да се отърве от тях. И ако някой се осмелеше да й каже, че това, което губеше поради ниския си ръст, всъщност се компенсира от индивидуалния й чар, то той, естествено, горчиво се разкайваше за думите си, особено ако ставаше въпрос за Дейвид, защото приличаше на него. „Защо не бях висока и слаба като Едуард?“, провикваше се винаги с патетичен глас тя.

— Знаете ли — внезапно се обади Едуард, — мисля си, че все пак бих могъл да дойда с вас на търга утре.

— О, не! — възпротиви се Кристин. — Каза, че ще оставиш всичко на нас. Впрочем това ще бъде първият търг на Елизабет без теб — как иначе ще се научи, ако винаги си до нея? — Погледна към мен. — Ти си направо луда, да знаеш. Не разбирам защо искаш да се забъркваш в цялата тази амбулантна търговия, когато можеш да си живееш спокойно и чудесно тук, у дома. Както и да е — обърна се отново към Едуард, — нали аз ще бъда там, ако се обърка, но знам, че няма.

— Тогава не забравяй, че ако почувстваш, че не ти се иска да се занимаваш с това, просто трябва да дадеш нарежданията си на аукционера, преди да е започнал търгът, и той ще свърши останалото.

Усмихнах се на начина, по който се опитваше да ме защити, но Кристин изсумтя.

— Как ли няма да го направи.

— Знаем, че ти не би го направила — намеси се Дейвид, — но пък имаш много по-голям опит в тези неща от Елизабет.

Разговорът продължи и Едуард отново ни увери, че има готовност да дойде, за да е сигурен, че ще получи неокласическия диван — един от предметите в списъка за търга, който щеше да се проведе на следващия ден в провинциална къща в Съсекс.

Вече бях свикнала доста с новия си свят, но ми беше необходимо време. Нямах представа колко богат е Едуард и отначало бях доста смутена от разточителната му щедрост. Гардеробите ми бяха претъпкани с дрехи, които пристигаха от ателиетата на най-известните моделиери в света — и прекалено често биваха опаковани в комплекта от петнадесет пътни чанти от „Хермес“, тъй като непрекъснато летяхме до далечни екзотични места, където Едуард движеше сделките си, а аз разглеждах забележителностите и завързвах приятелства. Винаги присъствахме и двамата на всички тържествени церемонии, за които Едуард получаваше покани — а имаше много такива — и непрекъснато устройвахме приеми за клиентите — бизнесмени, филмови звезди и всякакви други величия — било в някой ресторант в Уест Енд или пък в къщата ни в Лондон. Поне два пъти месечно имаше благотворителни балове, някои от които в Лондон, но повечето в Ню Йорк, Далас или Хонконг. На всички тези тържества Едуард почти не се отделяше от мен. Съветваше ме — понеже настоявах — как да се обличам, как да говоря и как да се храня. Обичаше ме до степен на обожание и никога не се чувстваше щастлив, ако не съм с него. Все още не можеше да повярва, че наистина го обичам, след като е толкова „стар и грохнал“, както се изразяваше, а пък аз съм толкова млада. Преданите му грижи към мен бяха начин да прикрие тази своя несигурност, а именно заради тази негова несигурност го обичах аз.

За да свикна с пищността и ексцентричността на хората, които принадлежаха към артистичния свят и света на антиките на Едуард, също ми беше нужно време. Но постепенно и отново благодарение на огромното търпение на Едуард — познанията ми в тази област доста се поразшириха и започнах да се чувствувам удобно дори в тези най-трудни за проникване среди. „Уолтърс и синове“ бе един от най-големите търговци на произведения на изкуството в страната; Независимо от всичко бях доволна, че рядко канехме гости в къщата в Кент. Тя беше семейният дом и убежището на Дейвид. След катастрофата, при която бе загинала първата жена на Едуард, а лицето на Дейвид бе останало с неприятни белези, той се бе отказал от мястото си на университетски професор и фактически живееше почти в уединение.

Скоро след сватбата бях поела грижите за домакинството, а Кристин бе съсредоточила усилията си да намери своя ниша в семейния бизнес и бе станала член на борда на директорите. Беше запалена по античните мебели и картините на старите майстори почти колкото и Дейвид. Не че Едуард не беше, но всички, които го познаваха добре, знаеха, че сърцето му отдавна е пленено от загадъчните произведения на древния Египет. На втория етаж в „Уестмуур“ — къщата в Кент — имаше специална стая, пълна с каменни барелефи, порцеланови купи, напукани лица от сив гранит, както и статуи от шисти и мрамор. Наричаха я просто Египетската стая.

Често се шегувах с Едуард за неговата страст към всичко египетско, защото знаех, че в известен смисъл той беше уязвим заради тази си слабост. Всеки път, когато беше престоял в Египетската стая, той се появяваше с разрошени коси и детинско изражение, като някой, който си е играл със забранена играчка. Спомнях си дните във „Фокстън“, когато хващах някое от малките момчета в прегрешение — а Едуард приличаше на такова момченце, особено по начина, по който се опитваше да ми угоди. Невъзможно беше да не го обичам. Най-голямата му страст беше Тутанкамон и неговата гробница. По този въпрос можеше да лее прочувствени слова часове наред.

Не можех да не се замислям какво ли би казал Александър за новия ми живот — както също се питах дали понякога си мисли за мен. Знаех, че е истинска лудост да продължавам да мисля за него след толкова време и след като сега животът ми беше съвсем пълноценен. Но как можех да не мисля, след като Шарлот беше пред очите ми и с всеки изминал ден все повече заприличваше на него? Какво щях да направя, ако сега се появи в живота ми?

— Елизабет! Елизабет! Къде си?

Примигнах, като се питах откога ли ме викат.

— Съжалявам — разсмях се. — Бях на километри оттук.

— Виждаме — каза Кристин. — Бихме искали да знаем къде? — понякога задаваше въпросите си с доста остър, дори обвинителен тон и усетих как ръката на Едуард погали косите ми, сякаш да заглади нейната грубост.

В този момент се отвори двойната врата и в стаята вдървено влезе Джефри — иконом, шофьор и нещатен управител по съвместителство.

— Дами и господа, вечерята е сервирана в бароковата стая — обяви той.

Всички избухнаха в смях и в този миг — сякаш някой извади бастун от него — Джефри също се подпря на вратата и се разсмя.

— Не е честно — оплака се той, докато се измъквахме от стаята, — никой не ме взема насериозно. Впрочем, страхотен камък, мисис Уолтърс.

— Благодаря, Джефри — отвърнах и подадох ръка, за да го разгледа по-добре. Докато изразяваше възторга си, а Едуард се пъчеше от гордост, не можех да не си спомня за пръстена, който ми беше дал Александър, който струваше нищожна част от цената на този и сега стоеше недокоснат в малка кутийка горе в стаята ми. Преглътнах мъчително при неочаквано обзелата ме носталгия. Защо точно тази вечер трябваше да си спомням за Александър?

След вечеря забелязах, че Кристин изглежда доста възбудена, но когато я попитах дали е намислила нещо, тя ми се усмихна лъчезарно и поклати глава. Дейвид и Едуард само се усмихнаха снизходително — бяха свикнали с променливите й настроения и се бяха научили да не им обръщат внимание. Изслушах я, докато разказваше за някакви мебели, които днес бе занесла на реставраторите, после изведнъж рязко смени темата и започна да обсъжда събранието на управителния съвет, свикано за следващата седмица. Опитах се да потисна неприличното чувство на завист. Каква ирония: тя ми завиждаше за външния вид и фигурата, а аз — за уважението, което си бе спечелила с познанията си в антикварното дело. Струваше ми се, че Кристин винаги има нещо много умно, което да каже, докато аз можех да се включа само в повърхностни разговори, каквито се водеха от съпругите на търговците на изкуство. Сърдех се на себе си за тези мисли. Бях по-щастлива, отколкото заслужава, която и да е жена, и трябваше да съм благодарна на Едуард до края на живота си. И въпреки всичко не можех да се въздържа да не завиждам на Кристин, не само заради интелигентността й, но и заради свободата да бъде самата себе си. Не й се налагаше да прикрива това, което наистина мисли, нито да търпи бремето на вината, че не обича достатъчно брат си…

Видях я, че ми се усмихва, и също й се усмихнах в отговор. Беше много по-привлекателна, отколкото съзнаваше. Веднъж я попитах защо не се е омъжила.

— Какво? И да се откажа от всичко това? — извика тя. — Защо трябва да го правя? А пък и сега вече имам теб и малката Шарлот, какво още мога да желая? Трябваше да открия това.

Шарлот сведе глава и се загледа в пода. Ръцете й бяха сплетени зад гърба и виждах как малките й раменца потръпват, докато храбро се опитва да приеме незаслужената си орис.

— Разбирам, мамо — каза тя, без да откъсва очи от килима. Пристъпваше от крак на крак и за момент се мярна малкото й коляно, което се подаде изпод фустата на полата й. — Трябва ли да закърпя нещо, докато те няма?

Срещнах погледа на Дейвид на отсрещната страна на стаята и трябваше да се извърна, за да не се разсмея. Откакто Дейвид я беше водил на представлението на „Пепеляшка“, всички в къщата съзнателно или не изпълняваха ролите, които им беше определила. Няма нужда да казвам, че тя беше Пепеляшка; аз пък бях лошата мащеха, а Кристин и Джефри — грозните сестри. Подозирах, че бавачката й Канари — наречена така заради яркожълтата й униформа — се очаква да пристигне всеки момент като добрата фея и да я заведе при прекрасния принц — Едуард. Дейвид беше нещо повече от ентусиазиран лакей.

Очакваше отговора ми, така че, като си придадох възможно най-високомерно изражение, сведох поглед към нея.

— Да не би да искаш да кажеш, че още не си изчистила скарата днес, ах, ти, мързелано такава? За какво си мислиш, че си тук? Марш веднага в кухнята!

— Да, мамо — покорно прошепна тя и като продължаваше да държи главата си наведена, тръгна да излиза от стаята.

— Шарлот! — извиках точно преди да се хлопне вратата.

Провря отново личицето си.

— Викаш ли ме, мамо? — попита. — Сгреших ли нещо? О, моля те, не ме бий, мамо!

Това вече беше прекалено и аз избухнах в смях.

— Ела и ми дай една целувка, преди да съм тръгнала.

— О, мамо! Развали всичко. — После, като видя, че продължавам да се смея, лицето й порозовя и тя се хвърли в прегръдките ми. — Може ли и аз да дойда?

— Днес не, скъпа. Трябва да направя нещо за Едуард. Мислех, че и ти правиш нещо за него. Не му ли шиеше възглавничка, за да сложи на нея кристалната ти пантофка?

Лицето й незабавно светна.

— О, да! — извика тя. После ме притисна силно и залепи устните си на ухото ми. — Всъщност я шие Канари, но не казвай на никого.

— Разбира се, че няма — прошушнах. — Е, какво стана с целувката?

Беше влажна и много дълга. Преди няколко нощи, влизайки в стаята при нас, ни беше сварила да се целуваме — не че друг път не ни беше виждала, но този път бе поискала да узнае защо го правим толкова дълго. Едуард й беше обяснил и сега целта на живота й беше да усъвършенства изкуството на продължителното целуване. Упражняваше се върху всеки, който я допуснеше достатъчно близо до себе си, което означаваше върху всички нас, но без Едуард; той беше очарователният принц и за него щеше да е предназначена последната, най-съвършена целувка.

— Хей, какво ще кажеш да дадеш една от тези и на мен? — обади се Дейвид.

Шарлот се изплъзна от ръцете ми и изтича през стаята. Дейвид се приведе, за да я улови, и падна повален от устрема й.

— Мисля, че е време да ви напусна — засмях се, докато двамата се търкаляха по килима.

Открих Кристин да инструктира Джефри във фургона, като му изреждаше всички поръчки, които трябва да изпълни, преди да отиде до „Роу Хауз“, за да прибере канапето. Почувствах се едновременно поласкана и притеснена от факта, че Едуард е толкова сигурен, че ще успея да го получа. Бях водила истинска битка, за да го убедя да ми позволи да отида сама на този търг, като му обясних колкото е възможно по-внимателно, че и аз, като много други жени в днешно време, имам нужда да докажа, че мога да бъде нещо повече, а не само съпруга.

— Но, скъпа — беше ми отговорил, когато за първи път намекнах, че бих могла да поема по-активна роля в бизнеса, — на мен ми харесва да бъдеш „само съпруга“, както се изрази. Искам двете с Шарлот да бъдете щастливи и да не се тревожите за нищо. Щастлива си, нали?

— Разбира се, че съм — отвърнах. — Просто искам да участвам по-активно в живота ти.

Когато успях да го накарам да погледне нещата от моя гледна точка, той, изглежда, хареса идеята съпругата му да стане делова жена.

— Кой знае, не след дълго може и да получиш място в управителния съвет и тогава нищо няма да ни спре, нали?

Така че, ако успеех на този търг, то кой би могъл да каже дали нямаше да се окаже прав.

— Всичко наред ли е? — попита Кристин, докато се настанявахме в нейния „Фолксваген“.

— Мисля, че да.

— Господи, Елизабет, звучиш ми като някое теле, което водят на заколение. Ами че това е само един търг!

В единайсет и половина с гръм профучахме по алеята на „Роу Хауз“ и се заковахме на паркинга пред входната врата. Казвам заковахме се, защото Кристин едва в последния момент натисна спирачката. Чувствувах се толкова облекчена, че успяхме да оцелеем след шофирането й, което беше истинско безумие, и да пристигнем невредими — макар и закъснели — че търгът вече ми се струваше нищожен в сравнение с това преживяване.

Къщата беше мрачна и отвън дори имаше заплашителен вид, но не исках да се обезсърчавам. В библиотеката беше настанен офисът на „Кристис“, така че отидох веднага да се регистрирам, а Кристин, която забеляза някакъв свой познат, тръгна по посока на конюшните. Не се разтревожих особено от изчезването й, тъй като имаше още време, докато се стигне до номер 137, така че седнах и останах да наблюдавам останалите дилъри, докато залагаха за различни мебели от епохата на кралица Ана и Регентството. Имаше също и картини, една, от които достигна зашеметяващата сума от сто осемдесет и пет хиляди лири. Започнах да изпитвам известно притеснение за това, че Едуард бе поставил лимит на сумата, която можехме да дадем за канапето „Булок“ — мисълта да наддавам и да спечеля, независимо от цената, ми се струваше доста привлекателна. Но ще имам достатъчно време за такива сделки в бъдеще; важното сега беше да докажа на Едуард, че може да разчита на мен да изпълнявам инструкциите му.

Знаех, че американският колекционер, който искаше да получи канапето, е много важен за него и затова отправих мълчалива молитва никой да не наддава повече от мен. За стотен път погледнах в каталога си и чисто изписаната цифра под номер 137: петнадесет хиляди лири. Почувствах облекчение, докато се взирах в картинката до нея. Със сигурност никой нямаше да пожелае да заплати такава сума за нещо толкова грозно. Може би дори ще го взема и за по-малко.

Някак твърде скоро дойде ред за номер 137 и аз се огледах за Кристин. Под номер 136 бяха записани порцеланов комплект от Минтън и бронзова лампа. С облекчение въздъхнах, щом я забелязах да се появява на вратата.

— Готова ли си? — попита тя и седна на стола до мен.

— Разбира се — отвърнах, като се възмущавах от стомаха си, който ме уличаваше в лъжа.

Аукционерът започна.

— Предлагам ви номер 137. Кой започва наддаването? Десет хиляди лири. Казах десет хиляди лири. Десет хиляди и петстотин. Вие, господине, там отзад, единадесет хиляди ли? Да, единадесет хиляди.

За няколко секунди бях обхваната от усещането, че съм невидима. Хвърлих панически поглед към Кристин. Трябва да е почувствала уплахата ми, защото вместо да се обърне да ме погледне, тя впери поглед в аукционера и кимна с глава.

— Единадесет хиляди и петстотин — каза той. — Дванадесет хиляди. Ето още един човек се включва там в средата. Дванадесет хиляди и петстотин.

Аз ли бях наистина тази, която наддаде още петстотин?

— Дванадесет хиляди и петстотин. Вашата заявка в момента, мадам. Дванадесет хиляди и петстотин. Тринадесет хиляди?

Кимнах.

— Тринадесет хиляди и петстотин.

Усетих, че някой се размърда до мен, но бях прекалено напрегната, за да се оглеждам.

— Продължавате ли, мадам? Да. Четиринадесет хиляди.

Жената до мен се включи в наддаването и спокойно прехвърли крак върху крак, докато повдигах картата си.

— Четиринадесет хиляди и петстотин. Петнадесет хиляди.

Изведнъж ми стана ясно, че жената до мен сигурно беше видяла каталога ми и беше разбрала до къде можех да наддавам.

— Петнадесет хиляди и петстотин.

Аз не бях помръднала, а жената до мен не можеше да наддава срещу себе си, следователно имаше още някой на арената. Наведох се да погледна между гърбовете на седящите, за да видя дали не мога да открия кой е.

— Шестнадесет хиляди.

Спрях да дишам. Дали аукционерът бе помислил, че наддавам?

— Шестнадесет хиляди и петстотин.

Беше отново жената до мен. Погледнах я с омраза, като ужасно ми се искаше да изкрещя, че действа нечестно. Как всичко ми се бе изплъзнало от контрол толкова бързо?

— Седемнадесет хиляди.

Сърцето ми се преобърна, почувствах се като в някакъв кошмар. Навсякъде около мен наддаваха, а аз бях загубила. Не знаеха ли те, че мъжът ми иска това канапе? Не разбираха ли, че аз не мога да го разочаровам? Защо не спират?

— Осемнадесет хиляди.

Вдигнах ръка над главата си.

— Осемнадесет хиляди и петстотин.

Кристин се обърна и ме изгледа възхитено и аз разбрах, че на мое място и тя би продължила.

— Деветнадесет хиляди. Деветнадесет хиляди и петстотин.

Не смеех да погледна в каталога си. Какво щеше да направи Едуард? Щеше да продължи, знаех, че щеше да продължи. Жената до мен се беше отпуснала в стола си и ме наблюдаваше, следователно само мъжът, който се намираше отпред, продължаваше да наддава срещу мен.

— Двайсет хиляди лири.

Никой ли няма да спре този аукционер? Не можех да наддавам повече.

— Двайсет и една хиляди лири. Двайсет и две хиляди.

Хората се раздвижиха в столовете си и се извърнаха да видят кой наддава срещу мъжа от предния ред.

— Двайсет и шест хиляди лири.

Да вървят по дяволите всичките! Ще получа това канапе! Няма значение какво ще ми струва — това канапе ще замине в „Уестмуур“.

— Двайсет и седем. Двайсет и осем. Двайсет и девет. Трийсет хиляди лири.

Изведнъж спрях. Трийсет хиляди лири. Два пъти повече от цифрата, която беше записал Едуард. Не се забелязваха признаци за спиране, нито за колебание от страна на мъжа на предната редица, и той искаше канапето. Щеше да го получи.

— Трийсет и една. Трийсет и две. Трийсет и три. Има ли нови предложения на трийсет и три. Продължавате ли, мадам?

Погледът на аукционера бе вперен в мен. В стаята цареше тишина. Всички чакаха мен. Очите на Кристин блестяха и забелязах избилата по челото й влага. Сгреших ли? Беше казала, че няма да се намесва, че ще бъде до мен само за морална подкрепа. Но, естествено, ако бях прекалила, тя щеше да ме спре. Да съм прекалила? Полудяла ли съм? Бях вдигнала повече от два пъти сумата, която Едуард беше казал, че може да плати. Не можех да продължа. Усетих лек пристъп на гадене и се отпуснах на стола си.

— Канапе от Джордж Булок, продадено за трийсет и три хиляди лири. — Чукчето удари по масата и сякаш преряза нервите ми като с нож.

— По дяволите! — тихо изруга Кристин.

С огорчен поглед се извърнах към нея.

— О, господи, трябваше ли да продължа? — простенах.

Тя с раздразнение поклати глава.

— Не. Не, но той не каза кой го купува. — Проточи врат, за да вижда първия ред. — Кой ли е? — изсъска.

Виждах само тила му. Виеше ми се свят и единственото, което исках, беше да изляза навън. Изправих се и започнах да си пробивам път през редицата към вратата. Когато стигнах до края, залитнах и един от портиерите ме подхвана и ми помогна да изляза във фоайето.

След няколко секунди ме последва и Кристин.

— Откарай ме вкъщи — въздъхнах.

Прегърна ме през раменете.

— Хайде, не го вземай толкова навътре. Все някой трябва да загуби, трябва да го приемем, но ти здравата се бори. Щях да изпусна нервите си много по-рано. Само почакай да кажа на Едуард, толкова ще се гордее с теб, че сигурно…

— Не! — извиках. — Не трябва да му казваш. Моля те, Кристин. Беше толкова категоричен за петнайсетте хиляди. Не трябва да разбира, иначе никога няма да ми се довери отново.

— Недей да драматизираш, хубавичко ще се посмее, ще видиш.

Хванах двете й ръце в моите и отново я помолих да не му казва. На нея може би й се струва маловажно, но тя не може да разбере.

— Честно казано, Елизабет — проговори Кристин по-късно, докато се връщахме към „Уестмуур“, — не знам защо толкова се страхуваш да кажеш на Едуард, сигурно знаеш, че той би ти простил всичко.

Нали точно това беше причината, поради която не исках да разбере. Не исках да ми прощава. Исках веднъж поне да ми се разсърди. Исках да се развика и да ми се накара за моя инат, да ми изкрещи, че едва не съм му загубила осемнайсет хиляди лири. Исках да го моля за прошка, да изтърпя мълчаливия му гняв — каквото и да е, което би породило някакво страстно чувство помежду ни. Но вече си представях любезното му и търпеливо лице, израза на съжаление в очите му, докато се обвинява, че ме е забъркал в ситуация, която ми е причинила толкова силен стрес. Вече усещах задушаващите му прегръдки.

Кристин ме остави в „Уестмуур“ и замина да посрещне Рупърт. Едуард още беше в Лондон, Шарлот си играеше в детската стая с някаква съученичка, а Дейвид бе отишъл до селото. Къщата беше тиха, ухаеше на политура за мебели, а среброто проблясваше под слънчевите лъчи, които струяха през прозорците. Не можех да реша какво да правя. За момент си помислих да взема един кон и да изляза в полето, но идеята не ме привличаше истински. На масичката за кафе лежаха последните броеве на „Вог“ и „Харпърс“ — можех да намеря някакви нови ястия; следващата седмица давахме три вечери в Лондон. Но кой го беше грижа за менюто? През последната седмица живях в очакване на търга. Сега той беше минал и тези кратки минути на възбуда само бяха задълбочили безпокойството ми.

Стоварих се на дивана и се загледах, без да виждам, в порцелана и картините, които украсяваха стаята. Изглежда, съм задрямала, защото вече минаваше пет, когато Едуард ме докосна по бузата и като ме хвана за ръка, ме изтегли да стана.

— Поздравления, скъпа — прошепна. — И благодаря.

Примигнах, като се опитвах да се отърся от съня.

— Благодаря? За какво?

Той се разсмя.

— За канапето, естествено. Добре свършена работа.

— Но…

— Едуард! — Вдигнах поглед и видях в стаята да влиза Кристин. — А, ето къде сте били — каза отново. Извърна се към мен с невярващ поглед. — Елизабет! Как стана? Как се озова тук?

— Естествено, Джефри го е докарал — отвърна Едуард.

И двете се вгледахме в него.

— Джефри? — повторих.

— Да. Защо сте толкова изненадани и двете? Отишъл е по-късно да го вземе от склада. Сега е в библиотеката.

— Канапето? — попитах аз. — Но как?

Едуард се засмя.

— Какво, за бога, ви става на вас двете? Ходихте ли, или не ходихте тази сутрин на търга и не спечелихте ли канапето?

— Така изглежда — отвърна Кристин.

— Е, тогава да отидем да му хвърлим един поглед.

Веднага щом го съзрях, сърцето ми заби лудо. Какво се беше случило, за бога? Мъжът на предната редица беше направил последното предложение, така че как се беше озовало тук? И освен това колко, за бога, бяхме платили, за него?

Едуард зададе същия въпрос на глас. Погледнах Кристин, но и тя, изглежда, не бе в състояние да промълви и дума.

— Е? — нетърпеливо повтори Едуард.

— Ами, май е по-добре да погледнем в документите — предложи Кристин и взе плика от седалката.

Докато четеше сметката, се потвърдиха най-лошите ми страхове.

— Трийсет и три хиляди лири? — повтори като ехо Едуард и се обърна към мен. — Мислех, че…

— Защо не слезем всички да седнем долу — прекъсна го Кристин. — Нямам представа как е станало, но съм сигурна, че ще можем да го изясним.

Едуард търпеливо изслуша обясненията на Кристин. Когато стигна до края на историята, той се разсмя.

— Горкичката ми — каза той. — И всичко заради мен. Е, очевидно е станало някакво недоразумение при приключването в „Кристис“. Ще се свържа с тях и ще разбера кой е истинският притежател. — И преди да напусне стаята, нежно ме целуна по челото.

Когато след няколко минути се върна заедно с Дейвид, вече не се усмихваше.

— Все още не разбирам как е станало, но в „Кристис“ направиха справка — канапето е наше. — Спря за момент, докато Дейвид му подаваше чашата. — За трийсет и три хиляди лири.

Затворих очи и изстенах.

— Съжалявам, Едуард, какво бих могла да кажа? Не знам…

Приближи се и ме прегърна.

— Шшт. Не си виновна ти. Изглежда, някой се е свързал със служител на „Кристис“ и го е помолил да действа от мое име. — Обърна се към Кристин: — Знаеш ли нещо по въпроса? Кой би могъл да бъде?

Кристин поклати глава.

— Да се обадя ли в офиса и да попитам дали някой от тях не го е поръчвал?

— Вече всички са си заминали. Ще опитаме сутринта. — Ръцете му ме притиснаха по-силно. — Не се упреквай, скъпа. Това е просто някаква глупава неразбория. — Но гласът му не беше много убедителен.

Отблъснах го.

— Едуард, как можеш да стоиш тук и да го приемаш толкова спокойно? Добре, знам, че ще си върнеш част от парите, но откъдето и да го погледнеш, лично на теб това ще ти струва около осемнайсет хиляди лири. И аз съм отговорна. Аз. Аз обърках всичко.

— Елизабет!

Погледнах го и в един момент на заслепение ми се прииска да го ударя. Осъзнах, че с някаква особена перверзност дори съм доволна от това, което се беше случило. Бях го разтърсила. Не беше изпаднал в ярост — него нищо не можеше да го разгневи. И все пак не беше напълно равнодушен. Нечия глава щеше да падне за тази бъркотия — не моята, естествено — защото Едуард ще трябва да открие кой е поръчал наддаването. Исках да съм там, когато го направи. Исках да видя как се кара на някого.

Взирах се в него, шокирана от мислите си.

— Качвам се горе — казах накрая.

— Ще дойда с теб. — Вече се беше изправил.

— Не, Едуард! Не разбираш ли? Аз съм виновна! Ако бях спряла на петнайсет хиляди, както ми беше поръчал, това никога нямаше да се случи. Остави ме поне да се почувствам виновна. — Излязох от стаята като добре съзнавах, че съм го засегнала дълбоко и се чувствувах по-лоша от всякога.

След един час на вратата се почука и Едуард се промъкна в спалнята. Само един поглед бе достатъчен да се хвърля в обятията му. Прощаваше ми избухването и със спокойния си, любезен глас ми обясни, че точно от това се е страхувал през цялото време — страхувал се е, че ако ми позволи да се превърна в част от деловия му свят, накрая неизменно ще стигнем до непрекъснати караници. Не разбирах ли, че като негова съпруга аз съм много по-важна за него, от което и да е старо канапе или картина?

Да, разбирах го. Разбирах също така, че не провалът на търга ме беше разстроил всъщност, а начинът, по който бях наранила Едуард, като бях дала да се разбере, че не ми е достатъчно само да бъда негова съпруга, за да съм истински щастлива. Повече от всичко на света Едуард искаше да ме направи щастлива. Обичаше ме и аз му дължах толкова много — удоволствието, смеха и любовта на истинското семейство. Трябваше да се взема в ръце и да пресека това, което ме подтикваше да разруша всичко.

 

 

Едуард никога не успя да открие какво се случи в „Роу Хауз“. Често съм се питала дали всъщност се бе опитвал достатъчно упорито. Макар че се стараеше да го прикрие, за мен нямаше никакво съмнение, че решението ми да не се занимавам повече с бизнес, му донесе голямо облекчение. Наистина бях взела такова решение, но с него не изчезна чувството ми на раздразнение, че след онази случка, сякаш всички врати към деловия му свят се затвориха пред мен. Едва години по-късно истината за това, което се беше случило на търга, излезе наяве — години, през които в живота ми няколко пъти се завръщаше Александър, и накрая дори се стигна до там, че се наложи той да поеме в ръце контрола над събитията, които почти съсипаха живота ми.

Някъде около седмица след търга отново се бяхме събрали всички във всекидневната в „Уестмуур“. Бях започнала да мразя тази стая. Също както обожанието на Едуард, и портретите, и статуите в нея сякаш ме задушаваха — независимо колко често се опитвах да си повтарям каква щастливка съм. Стоях до прозореца и наблюдавах дъжда отвън. Едуард вдигна поглед от „Таймс“ и ме попита дали се чувствам добре.

Изглежда, отговорът ми е прозвучал раздразнително, защото остави вестника и се приближи до мен. Как можех да му кажа, че не искам да заминавам за Париж тази вечер? Че съм отегчена от Париж, отегчена от Рим, отегчена от Ню Йорк? Копнеех да направя нещо различно, нещо непредвидено, импулсивно. Имах чувството, че тялото ми всеки момент ще експлодира от неудовлетвореност.

— Не е ли направо божествен! — възкликна Кристин и ми осигури моментното разсейване, от което се нуждаех.

Дейвид ме погледна и намигна.

— И от кого по-точно си изпаднала във възторг този път? — попита я той.

— Александър Белмейн, естествено, кой друг?

Вцепених се в ръцете на Едуард. Беше ли разбрала някак Кристин и дали това беше нейният начин да ме измъчва? Не. Това е параноя. Как би могла да разбере? Не смеех да погледна Едуард — но той също не би могъл да знае; бях му казвала за Александър, но никога не бях споменавала фамилията му, пък и всички смятаха, че Шарлот прилича на мен.

Едуард поклати глава и се върна на стола си.

— Да не би пак да е по страниците на вестниците? — попита. — Какво е направил този път?

— Тук пише, че баща му го е освободил под гаранция.

— От какво го е освободил? — Дейвид слушаше само с едно ухо.

— От дълговете, които натрупал в игралната зала. Тук има негова снимка на излизане от „Анабел“ с някаква жена. Божичко, колко е красив! Пишат още, че „бракът на Белмейн е разклатен и според близки приятели жена му го е напуснала“. Хм, звучи обнадеждаващо. Мисля, че нищо не ни пречи да го поканим на едно питие следващия път, когато сме в Лондон — какво ще кажеш, Едуард? Елизабет, добре ли си, днес наистина изглеждаш много бледа.

Едуард незабавно остави вестника си.

— Кристин е права, скъпа. Ела да седнеш. Повикай Мери, Дейвид, помоли я да донесе чай.

Оставих Едуард да ме заведе до стола. Говореше ми и разтриваше ръцете ми. Не за първи път Кристин ни четеше на глас статии за Александър, но този път думите й прозвучаха в главата ми с ужасяваща сила. Сега разбрах защо се държах толкова зле и какво ме бе накарало да отблъсна Едуард. Дали наистина продължавах да обичам Александър толкова, колкото издаваха реакциите ми? Не беше ли вече всичко заровено далеч в миналото? Защо се връщаше сега да ме измъчва? Вдигнах поглед към Едуард. Какво правя тук с този мъж? Всичко около мен ми беше чуждо — а някъде там Александър беше сам, сам, както бях и аз в тази стая. И в един безумен миг се върнах отново в стаята на „Бейсуотър“, седнала на леглото, гледах го и слушах как се кълне, че ме обича, че никога няма да успея да го отхвърля от живота си, защото независимо какво ще се случи в бъдеще, винаги аз ще бъда тази, която ще обича.

Притиснах се към ръката на Едуард. Но аз обичах Едуард! Никога няма да направя нещо, с което да го нараня! Той трябва да ме спаси от това…

Извърнах се рязко, когато вратата се отвори. Появи се Канари, която размахваше дълга пръчица със залепена на върха й звезда. След нея пристъпваше Джефри, който пък имитираше, че надува тържествен фанфар, после се поклони и протегна ръка, за да въведе някой през вратата. И ето че се появи Шарлот — черните й къдри се виеха около лицето й, роклята й беше поръсена със златен прах, а върху възглавничката, която подаде на Едуард, се мъдреше кристалната пантофка. Цялото й личице сияеше, докато оглеждаше стаята и очите й — неговите очи — търсеха одобрението ми.

Не успях да удържа риданието си и преди някой да успее да ме спре, изхвърчах от стаята.