Рей Морган
Търси се съпруга (10)

Десета глава

Ан плака цяла нощ, а на следващия ден бродеше като призрак. Беше вбесена, че Кам се отказа така лесно. Но после си призна, че е прав. Джони все още бе част от нея и тя не можеше да се освободи. Следващата нощ плака докато заспи, но сънят й бе здрав и когато се събуди и се погледна в огледалото, взе решение. В миналото бе страдала твърде много. Край на сълзите! Дълго време жали Джони. Няма да повтори същата грешка и с Кам!

Веднага се включи в бизнеса като се обади тук-там, за да уведоми, че е свободна. Откликът я изуми.

— Хей, не се ли шегуваш? Нима се върна? Чух, че си свършила страхотна работа у Стерлингови, прочетох във вестника. Слушай, цял списък хора ми се обадиха за теб…

В началото това я озадачи. Никога не бе имала проблем да си намери работа, но чак да се редят на опашка… Сега като че ли всеки искаше нещо от нея. Още преди да свърши седмицата, Ан вече поръчваше на приятели да й търсят тийнейджъри помощници. До есента тефтерът й бе запълнен.

Беше чудесно, но главозамайващо. И като капак се появиха и допълнителни ангажименти. Кооперативният съюз я помоли да говори пред класа по готварство. Местният супермаркет се осведоми дали може да участва в съботните демонстрации. Гимназията настояваше да я привлече в летния семинар по професионално ориентиране. А за двете работни места се явиха двадесет и двама младежи.

— Ти си знаменитост! — заяви Джени Уилсън, най-добрата й приятелка, когато я чу да се оплаква. — Където и да отида, хората говорят само за теб!

— Знаменитост? Но защо? Не съм направила нищо специално.

— Да организираш приемите у Стерлингови не е дребна работа. Та това е тема номер едно в околността. Ще се учудя, ако не ти позвънят за интервю от някое списание.

Отначало й се стори смешно, но постепенно се превърна в истински тормоз. Не можеше да изтича до будката за вестници на ъгъла, при това в шест сутринта, без да я разпознаят. По време на сутрешния крос колите забавяха ход и шофьорите подхващаха разговор. Непознати мъже й предлагаха срещи. Деца я сочеха с пръст.

— Не след дълго кучетата ще започнат да вият, щом чуят името ми — изпъшка тя пред Джени. — Ще кръстят някое бунище на мое име, а телевизията ще ме кани като експерт, щом някой умре от ботулизъм.

— Цената на славата — усмихна й се Джени. — Поне печелиш добре.

Е, това й бе в кърпа вързано! Хората направо влизаха в конфликти помежду си, за да си осигурят услугите й. Някакъв глас й съобщи, че ангажиментът у Джорданови се отлага, само за да позвъни след час и ангажира същата вечер за парти у Къртис. Ан провери у Джорданови и се оказа, че и през ум не им е минавало да се отказват.

Ето каква бе ситуацията — печелеше повече, но с по-малко удоволствие. И си помисли, че преди десетина години Кам вероятно е бил в подобно положение. Сега по-добре от всякога разбираше как бе станал циничен и откъде се бе породило недоверието му към хората. Тя усети как се затваря в себе си и страни от всички — за да не дава повод на околните да я отрупват с всевъзможни искания. Не беше особено приятно, но се справяше.

Кам й липсваше.

Преструваше се, че не го забелязва. Успяваше да се абстрахира от всичко, с изключение на една тъпа болка, която я преследваше през целия ден. Но вечер се чувстваше като парцал. Дори и да успяваше да се спаси от спомените в будно състояние, в сънищата й те нахлуваха с неподозирана сила. Копнееше за целувките, ласките, красивото му лице и обикновено се събуждаше вкопчена във възглавницата, все едно че искаше да изтръгне от нея своя любим.

Но уви! Първо трябваше да преодолее меланхолията, за да намери сили да стане и започне деня.

Отиде в Сан Франциско и си накупи нови дрехи — подходящи за новата й роля на преуспяваща организаторка. Класически костюми — като на Урсула. Облечена поновому, тя се чувстваше като нов човек и когато се прибра, заключи, че и къщата й също се нуждае от обновление.

Край на старото, да живее новото!

Поръча нови тапети и нова гарнитура, постла нови килими. А щом опря до джунджуриите, установи, че отделя настрана всичко, свързано с Джони. Което й подейства като шок. Стоеше, втренчена в купчината. Бейзболната ръкавица, стояла винаги на библиотеката, любимата скулптура на момче с куче — всъщност никога не я бе харесвала. И всичките му снимки.

Сърцето й биеше до изнемога, но тя се насили да погледне истината в очите. Защо не го бе сторила досега? Когато преди три години свали пръстените, реши, че всичко е ясно — край на вдовишките неволи. Но без съмнение не бе изпълнила намеренията си. Крайно време беше!

Събра всичко в един кашон и го отнесе на тавана. Когато го остави, се учуди на спокойствието си. Нямаше сълзи.

— Джони — прошепна тя. — Обичах те силно и дълго. Никога не бих могла да те обичам така, както заслужаваше, но направих всичко, което бе по силите ми. А сега е време да се сбогуваме.

Слезе долу в очакване на чувството за вина, на разкъсващите угризения. Но нищо подобно не се случи. Значи не се лъжеше — най-после бе свободна! Свободна да изживее живота си. Да прави каквото си иска. Сърцето й копнееше единствено за Кам. Как бе могла да чака така дълго?

От следващия прием я деляха три дълги дни и подготовката вървеше като по вода. Можеше да остави последните приготовления на новите си помощници. Гърлото й се присви конвулсивно, докато избираше номера на летището и правеше резервация за най-близкия полет до Ню Йорк.

Вече бе прекосила половината страна, когато съмнения загризаха сърцето й. Не беше го виждала повече от месец. Много неща биха могли да се случат. Дали ще иска да я види? Ами ако си е намерил друга? Ако влезе и види онова изражение: „Ох! Какво иска пък тази?“.

Със слизането на летище „Кенеди“, тя се поколеба — дали да не ангажира място за обратния полет и да му позвъни по телефона? Постепенно брадичката й се вдигна. Но какво беше тя — жена или мижитурка? Прелетя стотици километри, за да му каже нещо и, по дяволите, щеше да го стори!

Знаеше, че изглежда добре в един от новите си костюми. Това й вдъхна увереност. Взе такси до Манхатън и се озова направо на директорския етаж в небостъргача „Стерлинг“.

— Бихте ли ми показали кабинета на господин Стерлинг?

— Направо. — Жената на бюрото посочи високите двойни врати. — Мисля, че е на събрание. По-добре попитайте секретарката.

Ан тръгна натам и внезапно, зад една стъклена стена, видя група мъже. Спря се и го видя. Кам бе сред тях! Сърцето й подскочи и тя едва сдържа изблика си на радост. Потънал в разговор, очарователен и красив, той изобщо не я забелязваше. Ан не можеше да откъсне поглед от него. Кам бе страхотен! Дали ще се зарадва на срещата?

Обърна се към офиса. Секретарката, наведена през междинната преграда, разговаряше с някого от съседната секция. Ан реши да се възползва от случая и се мушна в кабинета, като тихо притвори вратата зад гърба си. И тогава я обзе паника. О, защо не се обади по телефона? Ами ако не иска да я види?

Закрачи нервно напред-назад, а погледът й се плъзгаше по неговите вещи — книгите, писалката „Ремингтън“. Килимът беше толкова дебел, че краката й потъваха, а огромното бюро заемаше една трета от пространството. Приближи се да го разгледа по-добре и един лист ненадейно привлече вниманието й. Писмо. С почерка на Джони! Би го разпознала измежду стотици други!

За миг сякаш онемя, а после го взе и се зачете:

„Здрасти, Кам! Помниш ли ме? Как си? Ан ме накара да ти пиша това писмо и въпреки че винаги е права, мисля, че този път сгреши.

Наследих магазина на баща ми, но за нещастие затъваме. Ан мисли, че с един солиден заем от теб ще успеем да го спасим. Аз не съм убеден. Времето на крайъгълната търговия отмина. Съвсем наблизо построиха голям супермаркет. Денят, в който направиха първата копка, бе началото на нашето разорение. Но това е прогресът. Всичко се променя.

Ти си станал важна клечка в големия град! Браво, момче! Гордеем се с теб! Зная, че хора като теб не отговарят сами на писмата си. Някоя секретарка ще го прочете и ще го захвърли. Изобщо няма да го видиш. Въпреки всичко реших да ти пиша, докато все още имам време.

Ходих на преглед, Кам. Поставиха ми лоша диагноза — ще живея още няколко седмици. Ан не знае. Чудя се как да й кажа. Тя е прекрасна жена! Силна е и всъщност няма нужда от мен. Нямаме и деца. Но бих се чувствал по-добре, ако зная, че след смъртта ми ще се омъжи за някого, който ще успее да я оцени. Ще бъде страхотна съпруга, а не се съмнявам — и майка!

Искам да ти благодаря, че през последната година от гимназията ми беше такъв приятел! Съжалявам, че след това не поддържахме връзка, но знам как стоят нещата — много ангажименти и т.н. Тази година означаваше много за мен! Ти ме промени, Кам! Благодаря ти!

Забрави за парите! Така и така няма да ми помогнат! Но онова, за което ще съм ти безкрайно благодарен, е следващият път, когато идваш насам, да се отбиеш да видиш Ан. Това е единствената ми молба, Кам!

Пази се, Кам!

Всичко най-хубаво: Джони“

Напълно в стила на Джони! Тя се усмихна. Трябваше да го накара да й покаже писмото. Какъв заобиколен начин да иска заем! Ами молбата му Кам да се отбие при нея? Дали Джони се бе досетил за чувствата й към него? Никога нямаше да узнае. А надали имаше и смисъл.

Почака, но тъгата не метна върху нея плътния си воал. Писмото стопли сърцето й, развълнува я. Ала онова чувство, което я държеше в плен през тези дълги години, наистина бе изчезнало.

Пред вратата се чуха гласове. Кам се връщаше от събранието. Тя се обърна с конвулсивно присвито гърло и той влезе. Погледът й го прониза, опитвайки се отчаяно да разшифрова реакцията му, но по лицето му не трепна нито мускул. Той я гледаше. Тя подаде писмото.

— Къде го откри?

Погледът му се отклони само за миг.

— Прекарах вечери наред в един склад на брега, заровен в старата си документация. Открих го снощи. Цял ден се опитвах да ти се обадя.

— А аз пътувах насам.

Той кимна.

— Прочете ли го? — В гласа му трепнаха нотки на съмнение. Как ли го бе приела? Дали щеше да последва нов пристъп на угризения? Дали едва загатнатите намеци на Джони, че помежду им е имало нещо, макар и съвсем незначително, ще я накарат да си тръгне завинаги?

— Да, прочетох го. — Ан остави писмото на бюрото и скръсти ръце. Защо Кам не правеше опит да се приближи? — Аз… Джони беше толкова мил, нали?

— Да. — Гласът му прозвуча като чужд, а сърцето му потъна на хиляди левги под водата.

— Беше прекрасен приятел и… съпруг.

„Но е умрял!“, прииска му се да изкрещи. „Да го оставим да почива в мир!“

— Обичах Джони! — каза тя отривисто. Погледите им се кръстосаха и в очите й проблеснаха пламъчета. — Ала вече го няма. Кам… — Страхът от предстоящите думи я сграбчи за гърлото. — … Сега аз… Аз обичам теб! Обичам те толкова много, че не мога да живея без теб! — Образът му се замъгли от избликналите в очите й сълзи. Тя протегна ръка напред. — Ако не можеш да ме обичаш… Ако не можеш да преживееш това, което Джони е бил за мен някога, кажи ми го веднага! Трябва да зная, трябва да свикна…

— Ан! — Името й прозвуча като молитва. В следващия миг тя се озова в обятията му. — Ан, през този месец имах чувството, че полудявам без теб! Не можех да се съсредоточа върху работата си. Единственото, което вършех, бе да търся това писмо. Странно, но имах предчувствието, че по някакъв начин то ще оправи всичко.

— Не! — възпротиви се тя с треперещ глас. — Не писмото, всичко е в наши ръце! Мисля, че имам сили да се справя. А ти, Кам?

— Обичам те, Ан! — И той затвори устните й с целувка, а обръчът около нея се стегна. — О, господи, толкова много те обичам! Нуждая се от теб и ако не мога да те имам по друг начин, ще приема и духа на Джони!

— Не! — тръсна тя глава и косата й ги обсипа като свила. — Не, приключих с този проблем. Повярвай ми! Обичам само теб, Кам! И винаги ще бъде така!

Времето вече не съществуваше — прегърнати, те си шепнеха, целуваха и смееха, окрилени от все още твърде крехкото си щастие. Сигурността щеше да дойде с времето и опита. Всичко зависеше от тях.

— Гладна ли си? — попита той, като отмахна кичур коса от бузата й, а погледът му влюбено пиеше всяка гънка, всяка извивка на нежните й черти, сякаш да утоли ненаситната жажда от дългото й отсъствие. — Искаш ли да хапнем някъде навън?

— Искам само да ме прегръщаш колкото може по-дълго! — промълви тя и се усмихна, щастлива за пръв път от толкова дълго време.

— Е, това ще се уреди! — И лицето му грейна, закачливо както преди. После се приближи до телефона на бюрото и натисна един бутон. — Тифани, отложи, моля те, всичките ми ангажименти! Имам много важна и продължителна среща и не желая да бъда безпокоен. За нищо на света! — После отиде бързо до вратата, заключи я и посочи огромното, удобно канапе. — Разполагаме с целия ден и цялата нощ! — И отново я пое в прегръдките си.

— Вдругиден трябва да си тръгвам — въздъхна тя със съжаление. — Чака ме прием.

— Добре — каза той. — Ще дойда с теб.

— Наистина ли?! — възкликна тя. — Ами после?

— Ще остана. — Устните му докоснаха слепоочието й така нежно, че усетиха туптенето на пулса. — Зарязвам всичко както си е! До гуша ми дойде този живот на педал, изтъкан от напрежение и безкрайна надпревара! — Дългите му фини пръсти преодоляваха съпротивата на копчетата едно след друго. — Искам да си отида у дома и да си почина. — Цяла поредица топли целувки обсипаха шията й. — Да гледам на живота леко… — Ръката му се плъзна под презрамките на рамото й и те се смъкнаха надолу. — Може би някакъв дребен бизнес… — Очите му се присвиха, втренчени в голото й рамо. — Ще се оженя… — Устните му се притиснаха към меката плът. — Ще имам деца.

— Доста си скромен, нали? — засмя се тя някак дрезгаво, а пръстите й потънаха в гъстата му коса.

— Ан, скъпа моя, казах ти и преди. Искам всичко! — Очите му я изучаваха изпитателно. — Кажете ми, госпожо. Не е ли дошла за вас сляпата неделя?