Рей Морган
Търси се съпруга (2)

Втора глава

Познаваше я отпреди. Беше сигурен в това. Само ако си спомнеше откъде и откога…

Изгледа я косо — как умело вземаше завоите с малката камионетка. Беше красива по един особен, спокоен и елегантен начин с черната си свободно падаща на гърба коса, с кристалните си сини очи, обрамчени с дълги абаносови мигли, с изваяните си изчистени черти. Всичко си беше на място — дори и косъм не стърчеше извън общия порядък. Дали и животът й се движеше по такива строги релси?

Устните му се извиха в едва забележима усмивка. Едва ли. Нещо му подсказваше, че грижливо поддържаната й външност е прикритие на дълбока емоционална душевност. Ан излъчваше онази сдържаност, която възпламенява у мъжа амбицията да я покори, да се пребори, за да я притежава.

Този път обаче възнамеряваше да устои. Когато Ан спомена, че не е измежду достойните да му бъдат избраници, той не схвана какво точно имаше предвид. Но усети, че не е от онзи тип, който търсеха с майка си. Беше прекалено умна, истинска личност с достойнство. Не пасваше на техния план.

Майка му — тази буйна, неудържима жена. Боеше се от срещата с нея. И едновременно с това гореше от нетърпение. Единствено тя в целия свят му внушаваше страх и респект. Но той я обожаваше и не можеше да й откаже почти нищо.

И това бе съвсем очевидно. Колко ли синове биха се оставили да им диктуват обстоятелствата около женитбата? Само при мисълта за женитба по гърба му полазиха ледени тръпки. За много представители на рода му това начинание се бе оказало пълен провал. И когато един-единствен път самият той се доближи опасно близко, стана жертва на дълбоко разочарование. Лицето на Дъсти изплува пред очите му, но той се отърси от него, без да трепне. Женитбата не бе шега работа.

Сега обаче в дъното на всичко бе майка му. Този път трябваше да захапе въдицата и да се пребори докрай.

Прелетяха в мълчание покрай останките на малката спортна кола, но този път Дивият завой не ги изненада, защото не го предизвикаха. Той се изви и я изгледа, вече без да се крие.

— Какво има? — подхвърли Ан.

Спонтанният и все пак деликатен отклик на неговия интерес го накара да се усмихне.

— Опитвам се да отгатна откъде се познаваме.

Тя се стресна и това му бе напълно достатъчно. Значи знаеше! Но защо не искаше да сподели?

— Някога да си била в Ню Йорк?

— Не — поклати тя глава.

— Е, това стеснява областта на търсене. На колко години си?

— Твърде неуместен въпрос за жени. — Цялото й внимание бе приковано в пътя.

— Просто искам да те свържа с нещо. Може би неделното училище, което посещавах на десет години? Не? — Тя седеше като истукана. — Или класа по танци, където се опитваха да ни учат как да се отнасяме с другия пол? Всичко, което научих там, бе, че момичетата пищят по-силно от паяци, отколкото от гущери. С приятеля ми Анди дълго изпитвахме тази теория на практика. Ако бяхме публикували свежите резултати, можеше да завоюваме име в научния свят. — Поне успя да спечели една усмивка. Наведе се по-близо. — Е, кажи ми, Ан! Откъде? Да не си била в Чикагския университет по времето, когато специализирах? А, сетих се! Работеше в университетската библиотека!

Тя поклати глава.

— Никога не съм напускала Калифорния.

— Аха-а! Значи… от гимназията? Не, струва ми се, че си доста по-малка.

Разстоянието се скъсяваше опасно. Напрегнатото изражение я издаваше.

— Кой би могъл да си спомни нещо толкова отдавна? — опита да се измъкне тя и му хвърли бегъл поглед. Пое въздух и продължи малко по-високо: — Впрочем, по-добре да говорим за теб и щурата идея за Пепеляшка.

Целта й бе прозрачна и тя го знаеше. Кам само кимна. Очевидно Ан не желае да говори за миналото. Това още повече затвърди решимостта му да се добере до истината. Е, имаше и други пътища!

— Това е стратегически план — отдавнашен замисъл на майка ми. Но ти май не го одобряваш? — отбеляза той невинно.

— Не мога да разбера — тръсна тя глава, — какво общо има мъж като теб с всичко това?! Къде си бил през всичките тези години? Не си ли имал контакти с жени?

— О, разбира се! — засегна се той. — Познавам много жени. Обичам жените. Но бракът… е друго нещо — „тера инкогнита“. Един човек за цял живот! Край на разнообразието. Край на тръпката от гонитбата. — Въздъхна унило. — Какво жестоко отношение към един мъж! Не успях сам да се реша на тази кошмарна стъпка.

Би могла да се досети, че ще се превърне в ограничен — е, и чаровен — егоист. Това, че не се бе оженил, й се струваше странно — стотици момичета вероятно се тълпяха около него, готови на всичко, за да привлекат вниманието му. Горкичките! На коя ли щеше да се падне честта да носи лелеяната златна халка? Бедната! Да си съпруга на Кам не изглеждаше шега работа! Нали сам бе споделил пълното си равнодушие?! Той се интересуваше само от бебето — продължителя на рода — с което да зарадва майка си. Какъв живот щеше да бъде това?!

— Може би всичко ще завърши щастливо. Може би ще си паднеш по някоя — точно както принцът по Пепеляшка.

— Смотаняците „падат“ непрекъснато — поде той закачливо. — За мен е по-вероятно да си счупя главата. Не си ли забелязала?

Прозвуча й цинично, но когато го погледна, й се стори, че прочете и нещо друго — някакъв неутолим копнеж — все едно, че страда по неуловимото. В следващия миг изражението му се избистри и пътят отново прикова вниманието й. Ето ги и високите каменни колони, сигнализиращи за входа на имението „Стерлинг“. Ан намали, за да вземе завоя.

— Ами ти? Твоето мнение за брака? — наруши мълчанието Кам.

Този въпрос я изненада. Обикновено хората, разбрали, че е вдовица, грижливо избягваха темата за брака — все едно, че би могла да забрави Джони, ако не го споменават. Но Кам Стерлинг се отличаваше от масите. Налагаше се да си го припомня! Погледна го и подхвърли едно стандартно изречение:

— Щастливият брак е нещо прекрасно.

— Права си. Твоят такъв ли беше? — Смелостта му я изуми.

— Не е твоя работа.

— О, извинявай! — погледна я отново той и докосна ръката й. — Няма да говорим за това.

Ан рязко натисна спирачките — намираха се пред разкошна къща в колониален стил. Този мъж бе способен да я изкара от равновесие за нула време! Ето, сега бе останал с впечатление, че е имала нещастен брак — което не бе вярно. Но как би могла да поправи грешката, без да изпадне в другата крайност и да възбуди любопитството му? Е, вече бе късно за всичко. Кам идваше да й отвори, подскачайки — все едно, че никога през живота си не бе преживявал катастрофа.

— Хей, погледни това място! Страхотно е да си у дома! — изкрещя той и буйно дръпна вратата.

Портиерът — по-скоро Ан реши, че е той — се появи на входа и смръщи вежди.

— Бихте ли ме осведомили по каква работа сте тук? — попита той кисело.

Кам и Ан се спогледаха — беше й помогнал да слезе и ръката му лежеше на раменете й.

— Старият семеен дракон като че ли не те позна — прошепна тя.

— Ами, стар! Майка ми не задържа никаква прислуга повече от шест месеца. Тук е непрестанна въртележка — стоят, колкото да вземат препоръки, и отиват на други места, където животът тече малко по-… нормално. Този го виждам за първи път.

— Тогава кажи му кой си, преди да е извадил пушката.

— Не услужваме с телефона — изгърмя застрашително пазителят и размаха ръка. — Ако колата ви се е счупила, ще се наложи да я бутате.

— Докъде? — обърна се Кам към Ан, а лицето му застина в почуда.

— Кам! — настоя тя. — Кажи на този симпатяга кой си!

Лицето му се изкриви в гримаса — очевидно играта му допадаше. Въздъхна и се обърна към портиера гръмовержец.

— Слушай — подхвана той заканително, — можеш ли да четеш? — И посочи надписа върху камионетката. — Сигурно знаеш, че тази вечер госпожа Стерлинг очаква организаторката на баловете. Не съм убеден, че начинът, по който ни посрещаш, ще й хареса.

Портиерът премига, но изражението му не се смекчи.

— Защо не казахте веднага? Хайде, влизайте. Въпреки че закъсняхте почти два часа и няма да се учудя, ако госпожата ви изрита…

Изречението остана недовършено, защото въздухът бе разцепен от оглушителен писък. Всички онемяха. Госпожа Стерлинг, застанала в горната част на вътрешните стълби, забеляза единствения си син, извика, разпери ръце за прегръдка и загуби равновесие. Чу се тъп звук и тя се понесе надолу по задните си части. За щастие плътният халат от сатен омекоти ефекта от непредвиденото пътешествие. Кам веднага протегна ръце и успя да я хване, точно преди да се приземи. Вдигна я и я прегърна силно, а тя обви ръце около врата му. Двамата се заляха в смях — все едно, че това бе най-естественият начин, за посрещане — като си разменяха онези мили думи, които се казват след дълга раздяла. Бурната обич и привързаност помежду им трогна Ан.

Изведнъж тя усети портиера зад гърба си. Оказа се, че е обект на наблюденията му.

— Не предполагах, че младият Стерлинг е женен за организаторката на балове — заключи той подозрително.

— Но той не е. Съветвам ви да се запознаете със семейството, ако искате да запазите работата си — не издържа тя на изкушението да го клъвне.

— Те всички са шантави — промърмори той мрачно.

„Шантави“ не бе най-точната дума, но без съмнение Стерлингови бяха доста особени. Много често издънките на старите богаташки фамилии имаха странни идеи за поведение. Ан си спомняше, че бащата на Кам бе запален любител-археолог, който обикаляше из околността с тропически шлем и лопата през рамо. Умря преди десетина години и остави имението в ръцете на съпругата си — Ивлин Стерлинг. И, разбира се, на Кам — затрупан от работа в канторите на корпорацията в Ню Йорк. Почти никой не вярваше, че той ще се върне да живее в старата къща на хълма.

Кам най-сетне пусна майка си и двамата се обърнаха към Ан. Госпожа Стерлинг леко сбърчи вежди, недоумяваща относно ролята й в конкретната ситуация, но след като разбра за катастрофата, сграбчи ръката на Ан и пламенно я застиска в знак на благодарност. В същото време непрестанно ахкаше и опипваше сина си, сякаш да се увери, че е цял.

— Обеща да повикаш семейния лекар — припомни му Ан и Кам й направи физиономия.

Твърде късно! Госпожа Стерлинг пое инициативата и вече бе на телефона. После позвъни за портиера.

— Максуел! — извика тя, когато звънецът не предизвика желания ефект. — Къде е този човек? Максуел, качи горе багажа на господин Стерлинг!

— Мога и сам, мамо — целуна Кам посребрелите й коси. — А сега отведи Ан в салона и обсъдете приготовленията за приемите. Ще се настаня и слизам след миг. А ти не бързай да избягаш. — Усмивката му стопли Ан. — Искам да поговорим.

Госпожа Стерлинг го наблюдаваше, грейнала от обич, но щом останаха сами, чертите й се изопнаха. Бе готова за работа.

— Да отидем ли в кухнята? — предложи тя и огледа Ан изпитателно. — Струва ми се по-подходящо.

Е, очевидно я понижиха в ранг — кухнята бе място за прислугата. Ан последва с усмивка възрастната жена по дългата плетеница от коридори. Дали Кам бе в състояние да ги открие? Ако ли не — толкова по-добре! Усмивката й угасна.

Кухнята беше прекрасна — в меко полирано дърво и блестящи бели керамични плочки. Медните съдове искряха, излъскани до съвършенство, а по стените висяха прибори от неръждаема стомана. Прекрасен декор за любимите занимания на Ан.

Настаниха се на дълга дървена маса. Госпожа Стерлинг разстла списъци и схеми, за да й обясни основните си намерения за баловете, които възнамеряваше да даде през следващите шест седмици. Ан не забеляза нищо необичайно. Учуди се, че не се наема да ги подготви само с наличния кухненски персонал, но после си припомни думите на Кам за непрестанното текучество — сигурно нямаше подготвени хора, на които да разчита.

— Разбира се, всички ще бъдат в специални костюми — подхвърли сякаш между другото госпожа Стерлинг.

— Костюми? — премигна Ан. — Искате да кажете, че ще има специални изисквания към гостите?

— Разбира се — усмихна се загадъчно госпожата. Някогашна красавица, тя и сега бе много привлекателна жена — със сребриста коса, огромни кафяви очи и млечнобяла кожа, вече осеяна с бръчици. Странна комбинация от изтънченост и замечтаност, тя пленяваше и същевременно внасяше смут. — Всеки бал ще има някакво мото. „Сън в лятна нощ“, „Испанска фиеста“, „Цирк“, „Руска забава“, „Празник на плажа“ — просто като предложения. Ще набавим костюмите тук. Гостите ще трябва само да си изберат. Но това няма да е твоя грижа. Ти ще се заемеш с храната.

Ан вече се досещаше, че задачата й може да се окаже не така лека, както й се стори в началото.

— Сигурно ще искате храната да отговаря на темите…

— О, естествено!

Естествено! Внезапно пред очите й заплуваха кошмарни видения — как всеки миг от следващите шест седмици ще премине в тази кухня в приготвяне на редки специалитети за орди придирчиви гости. Дали наистина се нуждаеше от тази работа?

Не й се удаде да сподели колебанията си с госпожа Стерлинг. Кам влетя най-неочаквано.

— Познай какво?! — обърна се той към Ан с блеснали очи. — Открих те!

Книгата, която размаха, й се стори позната. След миг тя си спомни, че това бе училищният албум от първата й година в гимназията. Сепна се.

— Не! — скочи тя, за да я дръпне, полу на шега, полу на сериозно. — Не гледай онази снимка!

— Прекрасна снимка — ухили се той дяволито, като държеше албума на безопасна височина. — Страхотна си с плитки!

— Това не са плитки! — Усилията й да докопа албума се оказаха напразни — тя подскачаше и се протягаше, но само тялото й се отъркваше о неговото. В миг Ан осъзна каква гледка представляват — при това имаха и публика! По бузите й плъзна издайническа червенина. Отдръпна се и погледна объркано майката на Кам. — О, съжалявам, госпожо…

Кам с охота й се притече на помощ, като се отпусна на един от столовете и обяви:

— Мамо, с Ан сме били съученици в гимназията.

— О! — Удивлението, изписано на лицето на възрастната госпожа, се смени с неодобрение. — Тази ужасна гимназия!

— Изобщо не беше ужасна, ами направо страхотна! Прекарах си чудесно!

— Единственото, което вършеше, бе да се забъркваш в какви ли не бели, от които двамата с баща ти все те измъквахме!

— Точно това казах — премига Кам невинно. — Прекарвах си чудесно. — Усмихна се на Ан и тя прехапа устни. Не, не биваше да позволява на чара му да наруши душевния й мир!

Значи си бе прекарал чудесно в Ковингтонската гимназия! Само за да я хвърли зад гърба си като стара ръкавица, осъждайки на забрава всички приятели от онова време! Дали си даваше сметка за съкрушените сърца? Едва ли. Но това изобщо не го извиняваше. Нищо не можеше да го оправдае за раната, която бе нанесъл на Джони. Винаги ще го помни! Всъщност не биваше да забравя, че Кам може да ранява съвсем неусетно…

— Знаеш ли, мамо — говореше той, — баба Уестин се обади по телефона. Защо не й позвъниш от салона? — И като се обърна към Ан, добави: — Аз имам работа с тази млада дама.

Погледът, насочен към Ан, не убягна на майка му и тя с неохота се изправи. Но после бързо излезе и остави Ан сама срещу Кам и свръхвъзбуденото му любопитство.

— Моля те, не се задълбавай в тази снимка — подхвърли тя полушеговито и надникна в тъмните му очи.

— Не се тревожи, има на какво да се спрем. Да видим кои са били любимите ти клубове — и обърна на съдържанието.

Унижението да я гледа по престилка с прасенце в ръце — реклама за „Бъдещите фермери на Америка“ — й се стори напълно достатъчно. Тя се хвърли в атака — мълниеносно пресечена от един отмерен жест, който я прикова почти до гърдите му.

— Кам! — Погледна го и сякаш веселите искрици, топлината на тялото му я обезоръжиха. Онемя, прехласната.

— Хайде — промълви той и докосна косата й, — да разгледаме малко снимки и да поразровим спомените. Става ли?

Би било глупаво да се противи. Въпреки че изобщо не гореше от желание да се рови в спомени. Имаха бодли.

— Защо не ми каза? — притегли той стола й по-близо до своя, докато почти се допряха. От очите му струеше топлина.

Погледът й се зарея встрани.

— Ние… почти не се познавахме. Бях заек, когато ти завършваше.

— Но аз си те спомням. — Профилът й бе подложен на щателно изучаване. — Защо ли?

Отново я обля червена вълна. Последното нещо в света, за което си мечтаеше, бе той да си спомни!

— Да видим снимките — смени тя тактиката, само и само да отклони вниманието му от себе си.

Потънаха в миналото — фестивали, футболни мачове. Сърцето й се присви от ужас. От години не бе разлиствала този албум, но знаеше, че след няколко страници ще се появи една голяма снимка на Джони. Беше най-добрият питчер в бейзболния отбор, който точно през тази година оглави шампионската лига. Как ли ще реагира, когато стигнат дотам?

— Марджи Кокинс — усмихна се той на Кралицата на пролетта. — Излизахме заедно известно време. Заради нея скочих в резервоара на Крамер. Какво стана с Марджи?

— Пет деца и мениджърска работа в една верига мотели. Живее на Кабало Роуд, ако искаш да я посетиш. — И почти се подсмихна като си помисли как ли ще реагира Джеф, якият съпруг на Марджи. Но Кам клатеше глава.

— Някои спомени са най-красиви под прашната патина на времето. — Обърна страницата. — Ето го Джони! — С бейзболна ръкавица и нахлупена над очите шапка, той се взираше в тях от вечността.

Ан затаи дъх. Кам не помръдваше, съсредоточен.

— Джони… — промълви той най-после. — Джони Дюпре! Най-добрият ми приятел в последния клас! — Тръсна глава в почуда. — Боже, но той бе страхотно момче! Едно от най-готините. Не мога да повярвам, че не сме се виждали толкова години. — Усмихнатото му лице се изви към Ан. — Ето кого искам да видя! Какво стана с него? Къде е той сега?

Отговорът я стисна за гърлото и изражението му мигом се смени. Книгата се изплъзна от ръцете му и той я сграбчи.

— Какво има? Какво ти е, Ан? Добре ли си?

Тя кимна и с мъка изрече:

— Джони… бе моят съпруг.

Лицето му посърна, сковано от дълбока бръчка.

— Искаш да кажеш, че… — поколеба се той, осъзнавайки смисъла на думите й.

— Той е мъртъв — кимна тя със стиснати устни.

— Мъртъв! — отпусна се Кам зашеметен, а лицето му бе като отворена книга — колко много е обичал Джони, каква нелепа, тежка загуба е неговата смърт. Така или иначе Кам изпитваше истинска болка.

Интересно! Та нали Джони би могъл да умре на другия ден след заминаването му за колежа? Никога не се бе опитал да го потърси. И когато Джони стигна до дъното, когато изпрати своя отчаян зов за помощ, Кам му обърна гръб. Защо сега ще му е мъчно? Е, истината не можеше да се отрече. Мъката му не можеше да не я трогне.

— Какво се случи? — Гласът му бе сподавен и някак далечен.

Тя сключи ръце, като се стараеше да сдържи болката, която всеки път избликваше със спомена.

— Разболя се от… рак. Всичко стана много бързо… за няколко седмици. — Ръката му придърпа раменете й и на Ан й се прииска да се отпусне и намери покой до топлото му тяло. Вместо това се отдръпна — щеше да се разплаче, а това би било нелепо. — Минаха почти десет години — продължи тя бодро, а крехката усмивка тревожно трепереше в крайчеца на устните й. — Исках да кажа — не е да не сме жалили, когато му е било времето. Хайде, продължавай — кимна тя към албума. — Не е необходимо да спираш.

Той се загледа в лицето й за миг, после се върна към годишника и запрелиства страниците. Но мислите му бяха далеч — те летяха назад, към спомените за Джони. За щастие нямаше какво особено да си спомни за нея. С изключение на онзи инцидент на абитуриентския пикник. Но човек като Кам — с такъв богат опит сред нежната половинка — не би могъл да помни подобни мимолетни случки… Това я поуспокои и тя си позволи само за миг да се върне към онези дни…

Абитуриентският пикник в Оул Крийк, в нощта преди дипломирането. Абитуриентите заедно с приятелките и приятелите си накладоха огромен огън и танцуваха в пясъка. Връхната точка бе традиционната целувка в полунощ. Джони заедно с няколко други момчета отиде за още сода и поръча на Кам, смеейки се:

— Пази ми момичето!

И ето че някой изкрещя часа и взе да отброява секундите до полунощ. Внезапно Кам се промъкна до нея, там в сянката върху стария пън. На устните му играеше онази дяволита усмивка, която влудяваше сърцата на момичетата и тя чу напевния му глас:

— Не мога да оставя момичето на Джони самотно всред веселбата. Нали му обещах да се грижа за теб!

Полунощ удари, ръката му улови брадичката й и я повдигна. Дишането й почти секна. Ан не мислеше за Джони, нито за етичността в ситуацията. Не мислеше за нищо.

Да целуне Кам бе като осъществяване на фантастичен сън. Всичко стана много бързо, без да го очаква. Още първия път, когато го видя в училище, сърцето й трепетно подскочи, но никога, дори в най-смелите си мечти, не се бе осмелявала да рисува някаква перспектива. Кам бе недостижим блян — като филмова или рок звезда, която може да се боготвори само от разстояние. По онова време Ан вече ходеше с Джони от около месец и много го харесваше. Но Кам Стерлинг… бе нещо различно — друга галактика.

И ето че в онази нощ той я грабна в прегръдките си — целуваше я, омайваше я, увличаше я в шеметния вихър на разтърсващи емоции, каквито тя не познаваше. Устните му бяха нежни, топли, с дъх на мента и нейните сякаш се топяха под влудяващата пареща милувка. Целувката се задълбочаваше и сякаш започваше да живее собствен живот — независим от волята и на двамата. Далечна камбана отброи дванайсет удара, но те не я чуваха. Целувката бе пленила телата и разума им.

Когато най-сетне свърши, двамата се отдръпнаха като пияни. Ан се взираше в Кам, смаяна от силата на споделеното изживяване. Кам я приковаваше, безмълвен, все едно че я вижда за първи път. Точно тогава пристигна колата със содата, Джони се появи, а Кам се стопи в множеството.

Ан не го видя повече. Докато не го откри всред димящите отломки край Дивия завой.

— Ей, вие двамата, надявам се да сте приключили със спомените! — изтеатралничи госпожа Стерлинг, обявявайки своето присъствие. — Камерон, доктор Майкълс се обади, че пристига след час. Защо не се качиш да си полегнеш, скъпи?

Кам подари на майка си ослепителна усмивка, но не помръдна и тя се принуди да седне и разгърне плановете — все едно, че думата й бе чута. Ан не схващаше и половината от обясненията — съзнанието й бе окупирано от основната дилема: дали да приеме работата, или да си тръгне и загърби Кам и проблемите, породени от присъствието му. Поглеждаше го крадешком, но замислените очи, които неотлъчно я дебнеха, не допринасяха с нищо за трезвото й решение. Какво ли мислеше? И защо сърцето й ускоряваше ход, щом погледите им се кръстосваха?

— Е, добре. Кога мислите да започнете? — Веждите на старата дама леко се повдигнаха в очакване на отговор.

Това бе мигът! Да или не? Мълчаливо потърси съвет от Кам. Погледът му я изпепеляваше. Тя потрепери.

— Знаете ли, госпожо Стерлинг, не съм сигурна…

— Приеми работата, Ан. — Стресната, тя извърна очи. Настойчивият поглед продължаваше да я приковава. — Моля те, приеми работата! Ще ти помагам според силите ми.

— Камерон, скъпи… — разтърси глава госпожата, като че ли да се осъзнае, но не успя да продължи.

— Ан ще има нужда от стая, мамо. Ще бъде толкова заета — по двадесет и четири часа в денонощието. Мисля, че не е зле да се премести тук, за да следи всичко отблизо.

— О, Камерон, не виждам защо…

— Мамо! — Гласът му режеше като бръснач — глас на шеф, който не търпи възражения. — Мисля, че това е най-добрият вариант.

Госпожа Стерлинг се посмути от вълнение.

— Е, след като си убеден, скъпи…

Без да помръдне, Ан мълчаливо следеше престрелката. Очевидно други вземаха решенията, които я касаеха. Твърде необичайно за деловата самостоятелна жена, каквато всъщност беше. Дълбоко в себе си усещаше, че най-доброто решение би било да стои настрана, докато Кам се впуска в лов на съпруги. Мислите й взеха да се подреждат в изречения, но някак не можеха да се отронят от устните й. Образите на Кам и госпожа Стерлинг се мяркаха като през плътна завеса — движеха се устни и тя дочуваше думи като „понеделник“, „градинари“, „дизайнери“. После госпожата излезе и Ан остана насаме с Кам и всичко изглеждаше решено. Беше определена за организатор на веселбите у Стерлингови през следващите шест седмици.

— Като че ли малко не си във форма? — Кам се протегна през масата и ръката й се озова в топлата му длан. — Извинявай. Но мисля, че заедно ще работим добре. Поне опитай. Става ли?

Не успя да му устои. Факт, който не бе особено обнадеждаващ.

— Винаги ли получаваш онова, което искаш? — Очите й потънаха в потъмнелите неизследвани дълбини.

— Почти — отвърна той с безпардонна усмивка. После се съвзе и присви очи. — Не сме ходили заедно, нали?

— Не.

— Точно така. Ти беше момичето на Джони.

— Време е да си тръгвам — освободи ръката си тя и стана. — Довиждане. — И инстинктивно пое към задния вход.

Той я последва. Тя го чувстваше и чуваше, но не се обърна, докато най-сетне навън той не я настигна. И двамата мълчаха. Хладният нощен въздух я шляпаше в лицето.

— С Джони… имате ли деца? — осмели се той.

Ан не искаше той да говори за Джони. Джони бе неин! Кам бе загубил правата си над него много, много отдавна. О, какви глупости! — притвори тя очи.

— Не — отвърна Ан тихо, като полагаше огромни усилия да запази спокойствие. — Не бяхме съвсем готови. А после стана твърде късно.

Стигнаха до камионетката. Тя спря и се облегна на вратата. Взря се в лицето му. Разбра, че сега, когато бе настъпил мигът, й е трудно да се раздели с него.

— И аз съм се чувствал точно така — неготов. Сега обаче май ще трябва да направя едно дете.

В мрака лицето му бе призрачно, напластено с гъсти тъмни сенки. Говореше, все едно че детето е планирана покупка — като видео или куче-пазач. Ала спонтанната й реакция бе потушена от истината, която постепенно изплува. Кам невинаги налагаше собствените си желания. Беше се примирил. Щеше да отиде докрай в този луд търг за годеници. Дори и по-нататък — щеше да стане баща на дете! Но идеята не бе негова. Правеше го заради друг — заради майка си, да речем. Или пък фамилното име. Или… Е, няма значение. Поне доказваше, че може да стори нещо извън личния си интерес. Неясно защо, но тази мисъл я ободри.

— Време е да си тръгвам. — Тя се обърна и хвана дръжката на вратата.

Пръстите му се сключиха около ръката й.

— Ан, ще се върнеш, нали?

Тя го погледна и дързостта й се върна.

— Ще премисля. Впрочем, не съм подписвала никакъв договор.

— Не — потвърди той и се приближи. — Но какво ще кажеш за това?

Преди да разбере какво става, той я бе притеглил плътно до силното си тяло и устните му вече обсипваха с целувки нейните. Изумена, Ан едва успя да поеме дъх и ето, той вече изцяло властваше — разгорещен, страстен и нетърпелив, я бе понесъл в пламенен вихър.

Устните му пиеха жадно от нейните — твърде дръзко за първа целувка, без следа от нерешителност, опит за запознанство, опипване на почвата. От целувката бликаше разгоряла се като жарава страст, непоколебимо желание за притежание, неустоимата съблазън на опитния любовник. Никога досега не я бяха целували така! В гърдите й избликна страх, примесен с изкушение, усещане за приближаваща опасност, намек за екстаз, обещание за примамлива взаимност. Никоя първа целувка не би могла да бъде така смела.

И тогава я прониза споменът — това не бе първа целувка!

Той се отдръпна, дъхът му изскачаше на пресекулки — също като нейния. Устните й трепереха от властното нападение, сърцето й биеше до пръсване, не бе способна да издаде и звук.

— Не съм забравил миналото, Ан! Както и ти не си!

Пръстът му се плъзна по бузата й. Тя събра целия си кураж, обърна се като сляпа и този път успя да влезе в колата. Потегли рязко. В огледалото фигурата на Кам се мержелееше под гъстите сенки.