Рей Морган
Търси се съпруга (3)

Трета глава

— Съжалявам, госпожо Стерлинг. Не мога да се ангажирам. Синът ви ще трябва да си потърси друго приятелче, което да го разтушава през дългите летни дни.

С изписана на лицето непоклатима решителност, Ан се загледа в отражението си в стъклената стена на оранжерията. Беше прекрасна — с високо вирната брадичка, със спокоен притеглящ поглед, с изопнати рамене — достоен противник на всеки, дръзнал да й опонира. Е, като се изключат огромните подплатени ръкавици, раздърпаните жълти шорти със стърчащи от джоба градинарски ножици, петната от пръст по бузите и боровите иглички, бляскащи в косите. Да не говорим, че госпожа Стерлинг бе на няколко мили — може би ровейки щастлива из собствената си градина — и изобщо не можеше да я чуе. Това бе просто една репетиция на онова, което щеше да каже, „ако й стиска“.

— Виждате ли, госпожо — продължи тя, като подплаши една сойка, хвърлила око на доматения разсад, — аз съм професионален организатор на тържества, а не сводница или сватовница. Искате да изложите сина си пред женското население на планетата като огромна хапка мамеща стръв — ваша воля. Но що се отнася до мен — не, аз няма да захапя!

— Радвам се за теб. — Гласът, долетял изотзад, я накара да подскочи като ужилена, а ръкавиците инстинктивно прикриха ужасеното й лице. Кам се усмихваше. — Харесвам жени, които не хапят. Поне не си длъжен да се напъхаш в дебели защитни дрехи, нали?

Не бе чула нито колата, нито стъпките му. Беше със светлосини шорти и морскосиня фланелка с поло яка — все едно, че потегляше на отвъдморско пътешествие. Защо трябваше да изглежда така страхотно?

Ан опита да се усмихне и в същия миг се запита с колко ли кал е нацапала лицето си миг преди това, в спонтанния изблик на изненада…

— Аз… Аз обикновено не си говоря сама…

— Не? А защо не? Аз пък не пропускам. — Кам направи крачка напред и издърпа от джоба си кърпичка. После се наведе и внимателно се зае да почисти лицето й. — Установих, че предпочитам собствените си отговори пред чуждите.

Тя прилежно затвори очи и се остави на грижите му, като едновременно с неудобството изпита и някакво странно усещане за комфорт. Процедурата приключи и тя погледна — Кам не мърдаше, впил поглед в лицето й. Тя го стрелна с мимолетна усмивка и се зае да сваля ръкавиците.

— Какво чу? — поинтересува се тя, като избягваше погледа му, уж заета с друго. — Откога стоиш зад гърба ми?

— Точно колкото да чуя, че се заричаш да не захапеш отново. Защо? Изпуснах ли най-интересното?

В очите й просветнаха мълнии, сякаш искаше да го прониже. После се обърна и пое към къщата. Знаеше, че ще я последва. Въпреки резервите и предупрежденията на здравия разум, тя реши да приеме предложената й работа.

— Още не съм готова — подметна тя през рамо. Бяха говорили Кам да я закара до имението, а после да й предоставят семейния транспорт. Ан подозираше, че на госпожата не й е приятно камионетката с фирмения надпис да задръства алеята пред входа. Ами ако искаха да затруднят евентуалното й отстъпление? Не бе трудно да се досети чия е била идеята!

— Забелязвам — отвърна Кам.

— Подранил си.

— Зная. Нямаше какво да правя вкъщи, затова помислих, че…

— Нямало какво да прави! — завъртя се тя с ръка върху дръжката на задната врата. — Ами конете и басейнът, и билярдът, и тенис кортовете, и покритият боулинг…

— Да. Но нямах подходяща компания — повдигна той рамене.

Беше точно според очакванията й. Кам си търсеше другарче! Отвори вратата и като изтри грижливо крака, влезе в кухнята.

— Никога не съм предполагала, че се нуждаеш от непрестанна опека — промърмори тя.

Той я последва. Колко не на място изглеждаше сдържаната му изискана елегантност на фона на обикновения теракот и плетената тръстика в кухнята й! Дали и тя ще изглежда по същия начин във великолепната старинна къща? Иска ли питане! Разбира се, че да!

— Права си, не съм от този тип. Но знаеш ли какво… — В зениците му се таеше учудване от собственото му откритие. — Усещам, че предстои промяна в начина ми на живот!

Тя се вгледа в него за пореден път и чак след като няколко дълги мига потънаха във вечността, кимна и тръгна към спалнята.

Разбира се. Нали затова е всичко това? Ще се наложи да промениш живота си и то внезапно.

Е, донякъде.

Ан застана пред тоалетката и свали фибите от косата си, а после я прерови за борови иглички. Облегнат на касата на вратата, Кам я наблюдаваше. Като че ли не биваше да го пуска дотук — едва ли е прилично. Впрочем, без да може да си го обясни, присъствието му изобщо не я притесняваше. Не усещаше никаква заплаха — поне в този миг.

Това, че се познаваха отпреди, не бе свързано само с тревожни, смутни спомени. Съществуваше и някаква интимност, обезпечаваща стабилна връзка, която не можеше да бъде лесно разрушена. В някои аспекти познанството им бе уникално.

Русата му коса палаво се подвиваше под ухото. Това й харесваше.

— Би било чудесно, ако намериш жена, която да споделя твоите интереси, нали? Да се вживява във всичките ти малки игрички? — подхвърли тя сухо.

Идеята му хареса.

— Искаш да кажеш някое супер маце, което ще пие студена бира и ще гледа футбол с мен, намъкнало широка стара риза? — В очите му засвяткаха игриви пламъчета. — И на полувремето ще излезем навън и ще спаси няколко топки в калта? Кажи, да не би да имаш някоя предвид? Как се намира такава жена?

Ан не успя да се сдържи и избухна в смях. В Кам имаше нещо толкова чисто и откровено. Даваше воля на душата си, без да се замисля в каква светлина се представя.

Всъщност, това не беше цялата истина! В дълбините на очите му се таеше предпазливост и сдържаност. Непринудеността бе само външна обвивка — вероятно хитрина, която прикриваше истинските му вълнения. Тя се обърна и посегна за пеньоара.

— Ти не искаш съпруга. А само син.

— О, боже, доста си досетлива, нали? Може би… бих могъл да се сдобия с децата, без да се женя на всяка цена. Защо да не си осиновя? И тогава… — Очите му заблестяха, възхитени от гениалното хрумване. — Ще те наема за гувернантка.

— Не става — извърна се тя внезапно. — Липсва ми опит. Предложението не ме устройва.

— Можеш, ако се постараеш. Убеден съм, че си способна да се справиш с почти всичко, ако решиш.

Приглушеният му глас я накара отново да надзърне в очите му с надежда да проникне зад дебелия параван. Не, Кам не й даваше никакъв шанс.

— Откъде си сигурен? Та ти не знаеш нищо за мен.

— Дълги години отговарях за работата с кадрите — назначаване и уволняване. Придобих нещо като инстинкт.

Секундите отлитаха, а погледите им, преплетени като от неведома сила, не смееха да нарушат връзката. В душата й се надигна тревога. Така ли щеше да бъде? Не, не би могла да издържи. Близостта на този мъж заплашваше да я подлуди.

— Отивам да си взема душ. — Тя тръгна към банята. — Ще бъда готова след половин час. Ако имаш работа…

— Ще почакам тук — отвърна той, докато Ан хлопваше вратата.

Стоеше прав и се колебаеше. Предполагаше, че всеки момент ще изскочи и ще му нареди да напусне къщата. Но шумът на водата го убеди, че тя има други занимания. Мисълта за голото й тяло под водната струя го накара да се усмихне замечтано. За да се разсее, хвърли поглед наоколо.

Готовите сакове чакаха до вратата. Значи наистина идваше. Не беше съвсем сигурен. Обзавеждането бе точно толкова практично, колкото предполагаше. Пухкавата покривка за легло — бяла на сини ивици, бе затисната в горния си край от дебели карирани възглавници. Шкафчетата и тоалетката от тъмно дърво имаха вид на антики. На прозореца се поклащаха морскосини завеси. Две картини с пролетни цветя допълваха свежите латинки на тоалетката. От нощното шкафче го гледаше снимка на Джони. Кам седна на леглото и се взря в красивото лице. Този Джони бе по-възрастен от онзи, когото познаваше. Лицето бе по-мрачно, по-сериозно. В очите, в чупката на веждите се таеше тревога. Здраво стиснатите устни можеха да означават както решимост, така и начало на пълно отчаяние. Снимката навяваше тъга. Защо ли я държеше до леглото?

Все още го обича, помисли си той. Боже мой, не бяха ли минали десет години? Сигурно е бил страхотен мъж, за да заслужи такава любов.

Зад купчина книги видя друга снимка и я взе. Ан и Джони в деня на сватбата с грейнали от щастие лица — много по-близки до спомените му. Ан сияеше. И двамата изглеждаха толкова млади. В този миг си спомни целувката на абитуриентския пикник.

В онези дни самият той бе все още твърде неопитен в тази област. Вярно, момичетата го преследваха още от последния клас на прогимназията, но той не им обръщаше особено внимание. Футболът, баскетболът и приятелите бяха неговият свят. И изведнъж целувките нахлуха като лавина — под вещото ръководството на дребничката Каси Торнбекър Кам откри, че целуването е нещо велико. Ето защо бяха създадени момичетата. Идеята не е била никак лоша.

Е, това ти минаваше през главата тогава! — усмихна се той разнежено. Не бе глупав да си губи времето в размисли.

И все пак целувките бяха само за развлечение — заради онова смътно, сластно наелектризиране, което изопваше тялото като струна — до нощта на абитуриентския пикник, до онази нощ, когато целуна Ан. В тази целувка той откри нещо съвсем различно — една унищожителна мощ, която клокочеше застрашително с цяла гама непознати емоции. Това го изуми и той се вторачи в нея като гръмнат. И все пак си отиде. Би ли могъл да твърди, че са го навестявали спомени? Едва ли…

Но сега спомените се открояваха така ясно — онази дълбока увереност, че е попаднал на нещо прекрасно и чисто, нещо, което си струва да притежава. Колко ли млад и неопитен е бил, за да отмине — без дори искрица съжаление? Виновни вероятно бяха времето, мястото и обстоятелствата. Животът го чакаше с разтворени обятия. Възможностите му се струваха безгранични.

— Какъв хлапак съм бил — измърмори той, като завъртя сватбената снимка в ръце. — Как можах да загърбя онова, което ми е било скъпо — целувката на Ан, Джони?

Десет години. Петнайсет години. Как отлетяха така неусетно? И как допусна Джони да му се изплъзне? С какви, по дяволите, неотложни ангажименти бе запълнил живота си, че не намери време за старите си приятели?

Остави снимките и легна на леглото, заслушан в успокояващия шум на водата, а в главата му се блъскаха хиляди въпроси.

Ан излезе от банята, увита в пеньоара, и направо се стъписа, като го видя на леглото — все едно че това бе най-естественото нещо! Погледът му я погълна.

Тя непрестанно го изненадваше. Ето я, свежа от душа — уж само една чиста жена. Но за негово изумление, видът й му подейства твърде брутално и недвусмислено. Той я желаеше — с онези първични инстинкти, с които мъжът обладаваше жената, откак свят светува.

Беше великолепна с мократа прилепнала към главата коса. Рядко бе виждал жени в този вид. Почти всички, с които бе излизал, полагаха изключителни грижи, преди да се появят на срещата — грим, прически и всичко, което можеше да се купи с пари. Но не и Ан. Тя бе естествена и непресторена — също като Джони. Каквото виждаш — това получаваш.

Тя се намръщи и го плесна по крака.

— Хей, ти, това е моето легло! Ставай!

Той се изтърколи на една страна, подпря глава и се усмихна.

— Не си много гостоприемна. Тъкмо си мислех дали не би имала нещо против да го споделиш с мен за малко?

Погледите им припламнаха при сблъсъка и той се постара да не издаде двусмислието на закачката. Ала тя бе нащрек и прочете мислите му.

— Съжалявам. Нямам навик да споделям онова, което е лично мое. — Отметна назад дългата си коса и го изгледа настойчиво. — Да ти изнеса ли лекция относно онова, което ще правя и което няма да правя в имението „Стерлинг“? Необходимо ли е да ти обяснявам, че работата ми не включва никакъв вид… отношения или… или… — Защо бе така трудно да произнесе думата? — Не ме наемаш като компаньонка.

— Компаньонка? Ан, какви ги говориш? — Обидената гримаса би могла да я убеди в невинността му, ако не го познаваше добре. — Това е последното нещо, за което бих си помислил. Аз съм сериозен мъж. Дойдох си у дома със сериозна задача. Никой не би могъл да ме отклони. — Размаха ръка театрално. — Курсът ми е уточнен. Вятърът издува платната. Какво бе казал Колумб? „Напред!“

Ъгълчетата на устните й потреперваха от избликващия смях.

— Платната ти са издути от разгорещени страсти — измърмори тя, като с все сили се сдържаше да не прихне. — Ще имам много работа. Няма да ми остане време за игрички.

— Но все пак… Ще ми говориш, нали? — Изглеждаше унил и потиснат, загубил надеждата да се поразсее.

— От време на време — сбърчи чело тя.

— Не искам да се чувстваш задължена. Само приятелско бъбрене — например две-три приказки на закуска.

— Може би.

— А игра на дама вечер? — Очите му припламнаха закачливо.

— Не мисля… — сви вежди тя.

— Езда преди закуска? Плуване следобед?

— Не! — захвърли тя пешкира категорично. — Ти си от онзи вид хора — пусни го под кревата, за да се качи отгоре!

Той поклати глава, дълбоко разочарован.

— Забелязала ли си, че имаш навик да причисляваш хората към разни категории? Непрестанно анализираш поведението ми и напъхваш части от мен в различни отделения. Разнищваш ме на стереотипи — ето това правиш!

— Не е вярно!

— Докажи, че не е. Дай ми възможност.

Ан не бе съвсем наясно за какво да му даде възможност, но точно в този миг като че ли не й се искаше да узнае.

— Давам ти възможност да се изпариш оттук, за да се облека!

Кам се засмя и стана. Ала минавайки покрай нея, не пропусна да се наклони, като че ли да вдъхне аромата на измитата й коса. В мига, когато Ан затваряше, той се обърна и я улови в профил на фона на снимката на Джони. Момичето на Джони. Това бе тя преди. А сега?

 

 

С прозрачната синева за декор къщата на Стерлингови внушаваше средновековен респект — древна и някак нереална. Ан потрепери, когато преминаваха през портите на парка. Което не остана незабелязано.

— Не мислиш ли, че трябва да поставим един от онези надписи: „О, вий, кои минавате тоз праг, надежда всяка тука оставете!“ или нещо от сорта? Като предупреждение към гостите — отбеляза Кам.

— Стана ми малко хладно. Не исках да те засегна — призна тя.

Погледът й поглъщаше малката горичка, кокетната тухлена къщичка на пазача, зелените алеи, градините. Всичко бе така впечатляващо.

Кам спря пред главния вход.

— Горе главата, няма да е чак толкова лошо. — Изключи мотора и се обърна към нея. — Обещавам да имам примерно поведение!

Не, не можеше да му устои. Устните й се извиха в усмивка.

— Ще ти го припомням. Къде отиваме сега?

Портиерът бе цъфнал на стълбите. Кам му махна разсеяно.

— О, знаеш ли, преди час трябваше да позвъня в Ню Йорк. Това часово отместване непрекъснато ме обърква. Ще те оставя на грижите на Максуел. — Подреди багажа й на стълбите и додаде: — След миг идвам да видя как си се настанила.

— Не се безпокой — подвикна тя, но той вече прескачаше стълбите през две, погълнат от телефонния си проблем.

— Накъде? — обърна се Ан с усмивка към Максуел и установи, че той я фиксира с подозрение.

— Оттук. — Той се обърна и вместо да влезе в къщата, тръгна по алеята. Сякаш изобщо не забеляза багажа.

Е, сигурно в това се състои разликата между гости и обслужващ персонал, усмихна се Ан леко, докато вдигаше саковете си. Изобщо не й пукаше. Рано или късно границата трябваше да се очертае.

Влачейки се отзад, тя не можеше да не се възхити на ширналата се зелена морава, прихваната от блестяща бяла ограда, от покритите със сняг върхове. Какво прекрасно място! Ако не друго, поне ще се наслаждава на великолепния пейзаж.

— Ето, стигнахме — обърна се Максуел.

Крилото на прислугата. Точно където й бе мястото.

— Тук ли? — Зад стълбите се криеше ниска неугледна врата.

Госпожата ви определи тази стая. Ако имате оплаквания, обърнете се към нея.

— О, не, всичко е наред — увери го тя бързо и протегна ръка, като се забавляваше с неприкритата му неприязън. — Надявам се да станем приятели. Ще работим заедно цяло лято. — Защо пък да не го шашне? Ако има паяци или е мръсно, просто ще си отиде у дома.

Той се втренчи в ръката й, смръщил зловещо чело, и най-после подаде своята, като едва я докосна с върховете на пръстите.

— Хмм, ще видим. А, ето го ключа. — И пое към къщата.

Ан се мушна под стълбите. Новото й убежище бе малко и тясно, но чисто. Е, ще преживее тези шест седмици! Отвори саковете и започна да си вади багажа.

Стъпките на Кам проскърцаха по чакъла, миг преди вратата да се отвори с гръм и трясък.

— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа той. Тя премигна, стъписана. — Чия е идеята? — Лицето му бе помръкнало от гняв. — Няма начин! Абсолютно невъзможно!

След което нахлу в стаичката като ураган и взе да хвърля дрехите й обратно в саковете.

— Какво правиш? — Щеше да се опита да го спре, но в гнева му имаше нещо така заплашително, че само стоеше отстрани и го наблюдаваше.

— Идваш с мен! — нареди той, като вдигна двата сака с една ръка, а с другата я сграбчи здраво. — Тази дупка не е подходяща дори за куче!

— Не, наистина, Кам, харесва ми — възпротиви се тя напълно безрезултатно, тъй като той вече я дърпаше към главния вход.

— Но не и на мен!

— Но, Кам… — Тя увисна на ръката му и най-после го принуди да спре. — Ще ме изслушаш ли? Крилото за прислугата е напълно подходящо. Та нали и аз съм на служба у вас?

— Не, не е! — От сините му очи изригваха мълнии, лицето му застина в гневна гримаса. — Ти не си прислужничка, Ан. Ти си приятел, един стар приятел. Важна част от миналото ми. — Тя не намери подходящ отговор и чертите му се смекчиха. Стисна я окуражително за ръката. — Не си случайна непозната, която ще си свърши работата и ще изчезне. Ти си част от механизма, който ме е сътворил такъв, какъвто съм. Кой знае? Може би някой ден ще ми помогнеш да си спася душата. — В усмивката му се таеше горчивина.

Ан занемя. Обзе я страх и неясни лоши предчувствия. Последва го машинално. Объркана, тя не знаеше какво да предприеме при този неочакван емоционален обрат.

Изкачиха красивите стълби до първия етаж. Кам пристъпи вдясно и отвори една врата. Пред погледа й се откри красива просторна стая с голям еркерен прозорец, от който се виждаха басейнът и зелените поля, ширнали се до подножието на планината. Голямо легло с балдахин бе заобиколено от стилни старинни шкафове и тоалетка.

— О, Кам! — възкликна Ан. — Това е прекалено… прекалено…

— Нищо не е прекалено. Точно както трябва е. — На лицето му бе изписана неотстъпчивост. — Точно тук искам да се настаниш. Сега ще проуча защо майка ми те захвърли в онази ничия земя.

— Кам, недей. Остави, моля те!

Но той вече тичаше по стълбите. Ан не искаше още от първия ден да става повод за разпри, но в гнева си Кам бе неуправляем. Не й се мислеше какво би могъл да изтърси! Тя го последва с надежда да заглади положението.

— Мамо? — извика той. Отговор не последва. Огледа се, застанал намръщен в средата на фоайето. Надали забеляза, че Ан го следва. — Аха! — размаха той заканително пръст към солариума.

— Кам, майка ти има право да ме сложи, където намери за добре. Не искам да си развалям отношенията с нея!

Той дръпна рязко вратата на солариума. Госпожа Стерлинг, притиснала буза о прозореца, гледаше навън.

— О, боже! — стресна се тя.

Погледът на Кам я подмина и продължи навън.

— Мамо, това е обидно. Дала си на Ан най-невзрачната тясна и мръсна стаичка в крилото на прислугата. Мисля, че й дължиш извинение.

— О, скъпи! — Госпожа Стерлинг се смути. — Съжалявам! Не съм го направила нарочно. Веднага ще се разпоредя да ви приготвят друга стая.

Ан отвори уста, но Кам я изпревари.

— Не се безпокой. Вече се погрижих.

— Чудесно! Ан, уверявам те, че дори не съм предполагала, че имаме толкова ужасна стая. Надявам се да си щастлива на новото място. Моля те, уведоми Максуел, ако имаш проблеми. Но по-голямата част от персонала е доволна от условията…

— Аз не я оставих там — прекъсна я Кеш. — Доведох я тук, в къщата. Ан не е прислужничка, мамо. Искам да бъдеш съвсем наясно. Ан е приятелка, която ни прави услуга, като се заема с тази работа. Много сме й задължени. Що се отнася до мен, тя ни е гостенка. Надявам се и ти да я възприемеш така.

Ан се изчерви. О, защо бе придал на този въпрос такава важност! Но госпожа Стерлинг не го прие надълбоко и приветливо се усмихна.

— Разбира се — отвърна тя мило. — Съжалявам, Ан, че не помислих за това по-рано. — И като се обърна към Кам, продължи с любезен интерес. — Коя стая й предложи?

Последвалата пауза бе малко по-дълга от нормалното.

— Настаних я в Зелената стая — заяви той, заел отбранителна позиция.

— О-о! — Очите на госпожа Стерлинг леко се разшириха и погледът й светкавично се прехвърли от Кам към Ан и обратно. — Разбирам — заключи тя всезнаещо.

— Не, нищо не разбираш! — възкликна Кам леко вдървено. — Просто… Исках да е там. Това е всичко.

— Естествено. — Госпожа Стерлинг се отправи към вратата. — Стаята е много хубава. Не се съмнявам, че ще я хареса. — Протегна се към дръжката и ги изгледа през рамо. — Да не говорим, че ще бъде много удобно с междинната врата към твоята стая. — В следващия миг тя изчезна, съпроводена единствено от тихото притваряне на вратата.

— Какво?! — избухна Ан и рязко се извърна. — Каква междинна врата?

— О, нищо особено. Просто една стара врата, която не е отваряна от години. — Имаше малко глуповат вид, но се усмихна. — Не й обръщай внимание. Все едно, че не съществува.

— Кам…

— Слушай, тя наистина не съществува. Ти не я забеляза, нали? А аз обещавам никога да не я използвам.

— И защо мислиш, че не съм обзета от изблик на доверие към теб, както би следвало да се очаква след тези думи? — въздъхна тя.

— Хайде, Ан, повярвай ми!

— Но защо? С какво си доказал, че го заслужаваш? Да си рискувам душевния мир, само защото ми нареждаш да ти вярвам?

— Е, нека обсъдим риска, на който съм изложен аз. Та нали някоя нощ можеш да влетиш в стаята ми — заради кошмар или гръмотевична буря — и докато се усетя, в леглото ми да се озове някаква жена! Да смути съня ми. И изпомачка завивките. — Въздишката му приличаше по-скоро на копнеж, отколкото на опасение. — Ето на какъв шиш ще се пека, нощ след нощ! — Тя облещи очи и се извърна, а той я последва. — Хайде, Ан, наистина, няма да ти досаждам. Искам да останеш в тази стая! Заслужаваш я!

В гласа му прозвънтя откровеност, очите му блестяха непресторено. Тя кимна бавно и неохотно.

— Добре, Кам, ще остана. — И размаха пръст. — Но ако само веднъж нарушиш уединението ми, моментално се изнасям…

— Няма! — протегна той ръка като скаут, полагащ клетва. — Само почакай и ще видиш, че ще оправдая доверието ти.

Умората я притискаше. Единственото, за което копнееше, бе да разопакова багажа си и да подремне. Раменете й се приведоха.

— Добре, добре — погледна тя часовника си. — Времето лети, а работа ме чака. Ще се видим по-късно.

И като го остави зад гърба си, тя изтича по стълбите, а ръката й се плъзна по безукорно полираното дърво на парапета. Къде попадна тя? И какво ли лято я очакваше?