Рей Морган
Търси се съпруга (5)

Пета глава

Добре. Целувката бе грешка. Още първия ден, когато премести Ан в стаята, съседна на неговата, Кам реши, че няма да си позволи никакви волности, още по-малко секс.

Не че не изпитваше силата на чара й. Тъкмо обратното — тя го привличаше прекалено силно. Само като я погледнеше, и пулсът му ускоряваше ход, а самообладанието му бе поставяно на карта.

Кам обърна коня към подножието на планината и го пришпори. Копитата трополяха по глинестата земя в унисон с препускащите му мисли.

Беше му приятелка и всичко между тях трябваше да си остане постарому. Това бе волята на общото им минало. А какво бе това минало? Мразеше да се връща назад. Но трябваше да погледне реалността в очите.

Миналото — това бе Джони. Кратко и ясно.

Джони. Спомняше си го — сякаш бе вчера — как се смееше, нетърпелив, готов да се впусне във всяка лудория, измислена от Кам. Готов да изслуша всякакви тайни, да съчувства при провал, да споделя всичко и винаги.

С изключение на Ан. Нея не споделяше с никого. Сега, когато се връщаше назад към далечната нощ на абитуриентския пикник, той знаеше защо бе обърнал гръб на Ан, въпреки онази разтърсваща целувка. Дълго време момчетата бяха занасяли Джони, че си няма момиче. Всеки път той се изчервяваше и смотолевяше нещо от сорта, че няма време за срещи. В петък вечер винаги заявяваше, че има работа — твърде загадъчно, особено когато Кам минаваше покрай магазина и заварваше господин Дюпре сам зад тезгяха. Джони, естествено, излизаше с Ан. Но не искаше никой да знае. Беше разбрал каква рядка находка е тя и пазеше тайната дълбоко в сърцето си. Кам някак инстинктивно се досещаше за причината. Джони не искаше да говори за нея така, както другите момчета дрънкаха за своите момичета. Въпросите колко далеч е стигнал, циничните подкачания за подробности биха го убили. Откритият му непосредствен характер бе здраво споен с непреклонна гордост. И той се превръщаше в безмълвен камък, щом ставаше въпрос за момичето, в което беше влюбен. Дори и спрямо Кам.

Едва на бала всички тайни излязоха наяве. Странно, но Кам не си спомняше Ан на този бал. Но си спомняше как Джони най-после си призна, че има гадже. Момчетата го взеха на подбив, е, напълно добронамерено. На следващата нощ бе абитуриентският пикник. Споменът беше като жив — как Джони тръгва с група момчета за напитки и как му казва: „Пази ми момичето!“ — на Кам, единствено на Кам. Само на него имаше доверие. А Кам бе този, който го предаде.

Заби шпори в коня и пое по брега на мътна рекичка, без изобщо да забелязва папура и ширналите се ливади с люцерна. Беше се върнал седемнадесет години назад и преживяваше всичко отново. Тогава не се поколеба дали да целуне Ан. Непрестанно в приповдигнато настроение, той прегръщаше и целуваше всяко момиче, което му даваше този шанс. Така че, когато се обърна и грабна Ан в прегръдките си, не го стори с намерението да открадне нещо от Джони. Но тази целувка се оказа коренно различна. Когато се отдръпна, той се чувстваше като нов човек. Усещаше, че бе взел нещо, което не му принадлежеше. Беше преминал на забранена територия. И незабавно би отбой. Ан беше момичето на Джони! И тогава, и сега. Трябваше да сложи край на целувките.

А за онова, което бе подхвърлила: „Кажи го на Джони…“, намеквайки, че не може да спазва обещания — какво, по дяволите, искаше да каже?

Вярно, замина надалеч и повече не обърна поглед назад. Струваше му се, че никога не е късно да се върне при старите си приятели и да навакса пропуснатото. Но времето му погоди страшен номер, поглъщайки Джони — най-добрия му приятел.

Не! Лицето му се сгърчи от болка и гняв към самия него. Хубаво оправдание! Времето нямаше нищо общо! Цялата вина падаше върху собствените му плещи. Би могъл да драсне два-три реда, да вдигне телефона, дори да се отбие у тях през някое от редките си посещения у дома. Но никога не го стори. Не си направи труда.

За това ли намекваше Ан? Или за някое друго обещание, което бе забравил? От напрежение в главата му заби мощен чук и той се отказа. Смушка отново коня в галоп и се понесе през ливадата като вятър. Твърде много бе закъснял за срещата с Джони. Но все още можеше да се погрижи за неговото момиче. И тъкмо това възнамеряваше да направи.

 

 

Ето че най-после настъпи Видов ден.

В късния следобед фиестата бе готова да се развихри. Изопнатите нерви на Ан я караха да излиза от кожата си и при най-малкия шум. Беше ли напълно готова? Къде бяха орхидеите? Половината от хавайските саронги се оказаха детски размер и се наложи спешно да бъдат сменени. Певецът, заклел се да изчурулика една хавайска сватбена песен, се разболя от варицела и оркестърът доведе някакъв клоун, който предлагаше да се издокара в сутиен от палмови листа и да замеря публиката с гумени пилета. Ан го отпрати. Но проблемите не свършиха дотук. През нощта басейнът бе нападнат от черни водорасли, а птиците атакуваха новозасетите лехи с макове.

— Обреченият град — мърмореше си Ан, тичайки от една авария към друга. Е, добре, ако я уволняха, поне щеше да намери покой в малката си къщичка.

Тъкмо правеше последна проверка на храната в кухнята, когато госпожа Стерлинг се появи.

— Кажи ми скъпа, как се справяме с графика?

— Ами… — обърна се Ан и посочи огромен казан на барплота. — Ето го пикантният сос от корени на таро.

Госпожа Стерлинг се взря в ужасната на вид субстанция.

— На какво прилича на вкус?

— Често го сравняват с лепило от брашно. — Ан едва сдържаше усмивката си. — И ми се струва, че оценката е доста точна.

— Шегуваш ли се? — появи се Кам и както обикновено наелектризира въздуха с присъствието си. — Лепилото от брашно, което използвахме в училище, беше голяма работа. Имах навик да си набавям белтъчините от него вместо от сандвичи. А това — той гребна с пръст и дегустира, след което се намръщи, — не е изобщо така вкусно! Е, постепенно ще свикнем.

— Така ли ще се появиш? — поколеба се майка му, като оглеждаше джинсите и шокиращата му зелена фланелка с розов надпис: „Не мога да се въздържа. В гените ми е!“.

— Не се безпокой, мамо! Когато му дойде времето, ще си облека нещо подходящо. — И звънко я целуна по челото.

Над главата й погледите на Ан и Кам се кръстосаха. Откритието, че това се случва за пръв път след среднощната закуска, я разтърси. Бяха се избягвали най-усърдно дни наред. Тя съжаляваше за изреченото в онази нощ. Знаеше, че го е наранила и хвърлила в недоумение. Прочете го в очите му в мига, когато думите се изплъзнаха от устата й. От нейна страна то бе жест на самозащита, инстинктивна бариера срещу неудържимото влечение, което я тласкаше към него. Нямаше друг избор. Но онова, което я учуди, беше пълното му мълчание след това. Не само че не я настигна, но и след това избягваше темата. И понеже по характер бе много непосредствен и открит, тя недоумяваше какво го възпира.

А сега обикаляше насам-натам, избягвайки погледа й, и на всеки любезен слушател обясняваше какви добри приятели са. Очевидно се бореше с емоции, които не му бе лесно да овладее. Трябваше да поговорят — Ан да му открие своята мъка, а той да й обясни…

Обясни? Значи тя самата се нуждаеше от обяснения, които да облекчат чувството й за вина? За да може по-спокойно да се отдаде на оня неустоим копнеж, който избликваше в гърдите й всеки път, щом го погледнеше ли?

Каква глупачка! Кога най-после ще порасне?

— Защо не отидеш да провериш какво става с прасето? — обърна се госпожа Стерлинг към сина си. — Аз не мога. Ужасно е!

— Добре — съгласи се Кам, впил поглед в Ан. Тя искаше да събере сили и се намръщи, за да му покаже, че не означава нищо за нея, но не успя. В кухнята по най-осезателен начин се почувства ново присъствие.

— О, скъпи! Ето ви и двамата! — извика една висока руса красавица и царствено дефилира през двойната врата.

Госпожа Стерлинг се спусна към нея в прекален, според Ан, изблик на радост.

— Урсула! О, Урсула, най-после и ти си тук!

Кам се приближи до Ан. В светлите му очи се таеше ужасът на подгонен от хрътки елен.

— Помогни ми — изстена той и се вкопчи в ръката й. — Къде да се скрия?

Майка му обаче беше на друго мнение.

— Заповядай, ела, искам да ти покажа всичко, мила моя! — разтапяше се госпожа Стерлинг. — О, Урсула, всеки ден казвах на майка ти колко си ми нужна тук! Е, сега ще поостанеш, нали? Бъди добро момиче и ни прави компания през лятото.

Елегантно крехко същество с огромни виолетови очи, Урсула олицетворяваше идеалната мечта на всяка амбициозна свекърва. Носеше скъп стилен костюм, а преплетената й в сложна конструкция прическа я правеше да изглежда към един и осемдесет. Тя направи няколко крачки и подаде ръка на Кам.

— Камерон, скъпи. Моят духовен приятел — изгука тя и подаде бузата си, която Кам прилежно целуна. После се изправи и сбърчи вежди, оглеждайки фланелката му.

— Едва ли си избрал най-подходящото облекло. — Чак тогава забеляза животоспасяващата хватка, в която бе приклещил ръката на Ан, и очите й се разшириха от изумление.

Кам само стисна Ан още по-силно. Устните му се извиха в някакво подобие на усмивка.

— Но това е хавайска фиеста, Урсула. Да те просветля.

Младата жена придоби такъв вид сякаш бе надушила отвратителна миризма, но е прекалено възпитана, за да го спомене.

— А сега, покажете ми всеки сантиметър от кухнята — обърна се тя към човека, който я посрещаше с повече топлота. — Искам да видя какво точно се прави тук.

— Коя е тя? — прошепна Ан, когато госпожа Стерлинг, бърборейки щастливо, отведе Урсула при мивките в другия край на кухнята. Някаква коварна свръхестествена сила разтапяше тялото й, сякаш за да удовлетвори изгарящия я копнеж да се притисне плътно, да се слее с него. Там, където я докосваше, кожата й пламтеше като огън. Когато изви лице към него, дъхът му опари страната й. Сърцето й подскачаше в лудешки неравен ритъм, тръбейки очевидните признаци на възбуда. Дали Кам забелязваше? Не бе сигурна. Очите му следяха Урсула.

— Пред теб е Урсула — кандидат-годеницата от ада — въздъхна той съкрушено. — Не, не се шегувам. Трябва да се махна от тук.

Тя го гледаше. Бе напълно сериозен… и притеснен. Това вероятно бе фаворитката на майка му. Личеше си. Въпреки всичко на Ан й стана жал за него.

— Защо не отидеш да провериш как върви печенето на прасето?

— Добра идея. — Стисна я за ръката съучастнически. — Изчезвам.

Отсъствието му се почувства осезателно — по ръката и цялата й страна полазиха ледени тръпки. Разтри изтръпналото място и смутено се огледа — дали някой не бе забелязал как примира като звезда от нямото кино, щом Кам я докосне? Комична ситуация. Не, трябваше да приключи с това!

Реши да не обръща повече внимание на Урсула — и без това задълженията й не бяха малко. Червеният ориз за гарнитура на пилето трябваше да бъде направен на топки и залят със сос, сьомгата — опушена до съвършенство, а за пикантния сос — да се раздадат дървени купички. За целта върху малки дървени таблички бе свила като фунийки палмови листа. Купите за пунш бяха отрупани с орхидеи, а глинените съдове — украсени с магнолии. Ароматът на цветя тегнеше във въздуха, опиваше я и тя се чувстваше леко замаяна. Понесена на крилата на въображението, Ан вече се бе пренесла на островите, когато скърцането на спирачки и ревът на дебели гуми я накараха да подскочи — и всичко това под мелодичните извивки на истинска местна кънтри музика.

— Какво, за бога, е това? — възкликна госпожа Стерлинг от кухненския прозорец.

Отговорът дойде незабавно от Кам, придружен от висок красив мъж в каубойски ботуши и ярка риза.

— Това е Боби Гарнър, мой стар приятел. Запознай се с Ан Дюпре — една още по-стара приятелка. — И той я изгледа с щастлива усмивка, което я учуди — дали се дължеше на срещата с приятеля, или предвкусваше удоволствието от предстоящия купон? Това бе труден въпрос, а нима искаше да знае отговора? — Ще се погрижиш за Боби, нали? — докосна я Кам по ръката и тя отново се изправи на нокти. — Отивам да се преоблека. Народът вече пристига.

Като че ли самата тя си нямаше хиляди проблеми. Но откровеното лице на Боби не й позволи да откаже.

— Аз съм организаторката — представи се тя. — А вие вероятно сте кънтри певецът.

— Право в целта — докосна той с пръст периферията на шапката си. — Кам ме покани и аз реших да се отбия да видя какво представляват тези нафукани купони. Хей, като че ли си доста заета?

— Слушай, не искам да бъда груба с приятел на Кам, но съм принудена да ти предложа следното: или седни на верандата и чакай народът да пристегне, или вземи тези сламени шапки и ги занеси в къщичката до басейна. Там гостите ще се издокарват в хавайски премени.

Инстинктивно бе усетила, че няма да й откаже — и позна. Скоро Боби стана дясната й ръка и когато всичко бе готово, тя си призна, че никога не би се справила без него.

Хавайската фиеста започваше добре. Потокът лимузини не секваше и от всяка слизаха ослепителни жени, блестящи като перли, с най-разнообразна красота. Кавалерите бяха рядкост. Целта, в крайна сметка, бе да се предостави на Кам възможно най-богатият избор.

Сценарият изглеждаше доста наивен, но госпожа Стерлинг го вземаше адски на сериозно. Тя пърхаше около Ан, подхвърляйки откъслечни фрази за родословни дървета, потекло и прадеди, докато най-сетне Ан взе да се чуди дали не е объркала кандидатките за ръката на сина си с питомците в опитното си стопанство.

Веднъж накипрени в пъстрите екзотични костюми, гостите представляваха пищна картина — наобиколили басейна и изпълнили огромната, издигната специално за случая, беседка. Хавайските музиканти свиреха тихи напевни мелодии, накъсани от по-отривисти звуци, когато на сцената излизаха танцьорите и бедрата им подхващаха дивия ритъм на тъпана. Те размахваха облепени с пера стомни и крещяха полинезийски думи. Следваха ги представителите на остров Самоа — в оскъдното облекло и с летящите факли и саби, те привличаха гостите като с магнит.

Кам бе постоянното присъствие. Всеки път, щом се обърнеше, Ан го намираше зад гърба си — с весела забележка или въпрос, но готов да й помогне. Държеше се сякаш бяха най-добрите приятели и се нуждаеше от съвета й на всяка стъпка. Все едно, помисли тя горчиво, бяха се опълчили заедно срещу света и изборът на съпруга би трябвало да я вълнува не по-малко, отколкото него самия.

Не можеше да се сдържи и понякога го проследяваше всред красавиците, тълпящи се заради него. Висок и красив, той сякаш караше жените да се привеждат, минавайки покрай тях — както бриз огъва палми. Е, сред всички тези жени все ще се намери някоя, в която да се влюби.

Но какво й ставаше? Тя притисна ръка към сърцето си и прехапа устни. Не, стига вече! Животът на Кам не я засягаше по никакъв начин!

— Ей, какво ще кажеш за онази там? — подхвърли той, докато тя се опитваше да събере част от изоставените по тревата чаши за шампанско. Той ги пое и я накара да се обърне, за да оцени последното му завоевание. Момичето й помаха и Ан, чувствайки се като пълен идиот, й отвърна. Обектът бе възнисък, червенокос, закръглен и пухкав, с фигура на пясъчен часовник. Беше много млада.

— Сигурен ли си, че й е разрешено да стои толкова до късно? — отвърна тя, знаейки, че е хаплива и саркастична.

Но на Кам не му пукаше. Острият й език му допадна.

— Хей, чуй ме! Имам разрешително за ловуване в цялото това стадо. Мога да обходя всички възрасти чак до осемнайсет. — Кам се усмихна широко. — Кажи, какво мислиш?

— Мисля, че трябва да се допиташ до приятеля си, не до мен.

— Права си — опечали се той и въздъхна. — Твърде е млада. Е, хайде обратно на работа в солниците!

Ан видя как той поведе момичето към тълпата и елегантно я прехвърли на един от редките представители на мъжкия пол. Усмихна се… И се ядоса на себе си. После Кам спря и заговори друга госпожица с гарвановочерна коса и розов саронг и усмивката й отново отлетя. Обърна се, твърдо решила да не се занимава повече с Кам и неговите ухажорки.

Добре че нямаше и много време! Задачите течаха една след друга. А на всичко отгоре — не можеше да се отърве и от Урсула. Тя като че ли я бе харесала и поделяше времето си между завоевателни набези срещу Кам и порой от досадни въпроси към Ан — всички, касаещи методите й на работа.

— Да не би да възнамеряваш самата ти да организираш хавайска фиеста? — не се сдържа най-после Ан, изтощена.

— О, не, съвсем не! Само ми е интересно. — А после, очевидно решила, че заслужава доверието й, добави: — Нали разбираш, че аз съм избраницата?

— Избраницата ли? За какво?

Урсула се усмихна съучастнически.

— Избраницата, за която Кам ще се ожени. О, да! Всичко е уредено още преди години.

Ан не знаеше накъде да гледа. Сигурно не би запазила самообладание, ако я срещнеше очи в очи. Новината, ако бе истина, й се стовари като гръм от ясно небе.

— О, така ли… Не знаех…

— Всичките тези приеми са само една хитрост. Ние сме обречени един на друг от деня, в който съм се родила. Семействата ни винаги са били близки. Само го чакам да се почувства готов.

Ан не се съмняваше, че госпожа Стерлинг ще подкрепи версията на Урсула. Но не бе така сигурна относно Кам.

— Кам знае ли… за това? — попита тя деликатно.

— Разбира се — засмя се тихо Урсула. — Той е типичен мъж. Обича да флиртува с жените. Веднъж само да си поговорим насаме и ще сложа всичко на място! Госпожа Стерлинг ще трябва да се откаже от тези глупави приеми!

Ан преглътна и погледна встрани. Не че боготвореше Урсула, но някак не бе честно да я остави да живее в този измислен свят. Изражението на Кам бе повече от красноречиво — по-скоро би се оженил за домашната прислужница, отколкото за Урсула!

— О, ето го, идва! — Урсула го бе забелязала да слиза от дансинга с дамата в розовия саронг. — По-добре да видя дали не мога да го хвана. Само няколко минутки насаме да му припомня нашите ангажименти.

— Късмет — прошепна Ан след нея и поклати глава. Горката Урсула! Без да е врачка, би предсказала, че в бъдеще я очаква разочарование.

Време бе да се върне обратно към задълженията си. Всичко вървеше като по вода. Ястията станаха готови навреме. Прасето бе нарязано. Ледената скулптура с форма на делфин се появи в центъра на масата в уречения час. След катастрофалното начало всичко се бе наредило като по ноти. За първи път Ан ръководеше такава мащабна акция, но й се струваше, че се бе справила добре.

— Още нещо да ти помогна?

Тя се обърна и се усмихна на Боби Гарнър.

— Благодаря, точно сега — не. Ти ми беше безценен помощник, Боби. Защо не се присъединиш към веселбата? Заслужи си го.

— Отивам — протегна той ръка. — Но само ако и ти дойдеш. Какво ще кажеш за един танц?

— О, не, не мога… — изчерви се тя от изненада.

— Разбира се, че можеш — намигна й той окуражително.

Което бе самата истина. Инстинктивно тя потърси Кам. Танцуваше с Урсула и в мига, когато го откри, той вдигна очи и срещна погледа й.

— По дяволите — измърмори тя ядосано, като мигновено погледна встрани. Всеки миг щеше да дойде и предложи смяна на дамите. Усещаше го как приближава.

— Искаш ли да си починеш? — попита я Боби.

— Аз… Ще имаш ли нещо против, ако отида да пийна малко вода?

Той я последва в празната кухня и се облегна на барплота, взирайки се през прозореца в огромното ярко петно на вихрещия се купон.

— Страхотна веселба е, нали? И всичко — само за да оженим стария Кам! — изкикоти се гръмко. — Май че на времето, когато му се усмихна щастието, трябваше да вземе Дъсти.

Ан пресуши чашата и се обърна към мивката да я напълни отново. Сърцето й биеше силно, без да знае защо.

— Наистина ли му се е усмихнало щастието? — Стараеше се да прозвучи колкото се може по-незаангажирано. — Толкова ли са били близки?

— Е, ако веднага я бе вързал здраво, не би изпуснал шанса — изхили се Боби. — Това момиче беше като шило в торба. Всеки, който я искаше, трябваше да я гони. Всъщност, не зная — замисли се той. — Може би точно тогава не е бил настроен да полага усилия. Просто не е бил готов да се жени.

Значи е било доста сериозно. Ан едва си поемаше дъх. Идваше й да се удуши от яд! Да губи контрол заради някаква стара приятелка на Кам! О небеса, човекът си танцуваше отвън с половината женско население на Калифорния, а тя примираше заради някаква любов отпреди десет години!

— Мислиш ли… — Едва говореше. — Ако се съберат сега…

— Той и Дъсти? Не-е, всичко отдавна е свършено. Мерникът на Дъсти е насочен много по-високо. Тя жадува за слава, вечна слава. Не би се задоволила с никое човешко същество.

По вените й се разля облекчение, от което Ан се ужаси. Срамно! И още по-безсмислено! Кам Стерлинг не бе за нея. Не й ли беше ясно?

— Ами ти? Не изпълняваше ли известно време музикалния съпровод на песните й? Защо не сте вече заедно?

Боби я изгледа и се усмихна — добродушие бе изписано на лицето му.

— Изхвърли ме като мръсно коте, след като взе да става известна и повярва, че може да удари големия джакпот. Реши, че има нужда от някой по-префинен, нали разбираш? Не бях от онзи тип — с копринените ризи. Винаги съм бил обикновен местен кънтри певец и това е всичко, което искам да бъда!

Ан му се усмихна. Боби Гарнър й харесваше. Откровеността бе рядко качество в тези времена.

— Не е ли страхотно съвпадение — да пееш в града, точно когато Кам се върна?

— Не казвай на никого, Ан, защото обещах на Кам да не го разпространявам, но това не е съвпадение. Кам ми намери работата.

— Наистина ли? — възкликна тя. — Кога… тоест — как…

— Бях в Ню Йорк преди около месец и му се обадих. Напоследък нещо не ми върви. Жена ми ме напусна преди година. Не можа да понесе непрестанното местене. Едва ли мога да я виня. Но напоследък нямах и ангажименти. Знаеш ли, когато не си в настроение, публиката го усеща и не иска да бъде развличана от човек, който се чувства по-зле и от самата нея. Зрителите искат да излъчваш щастие. Затова идват. Е, аз самият не се целех много нависоко и щом се върна в Калифорния, Кам ми позвъни. Каза, че намерил малък клуб, който се нуждаел от певец. Изпрати ми самолетен билет. И ето ме тук.

Ан не знаеше какво да каже. Какъв благороден жест. Твърде нетипично за него! Освен ако…

Съзнанието й се люшкаше между какви ли не противоречиви обяснения, но сега не бе време за размисъл. Затова само се усмихна.

— Колко мило от негова страна.

— Аха! И дори ме покани да отседна тук за известно време.

— О, ще бъде чудесно! Още едно ново лице на масата за вечеря.

— Предполагам, че онова същество Урсула също ще остане?

— Така изглежда — кимна Ан.

— Е, какво има между теб и Кам?

Въпросът я удари като мокър парцал и усмивката й застина, изкривявайки устните й в гротескна гримаса.

— К-какво искаш да кажеш? Ние сме само приятели.

— Само приятели. Ясно. И той твърди същото. Впрочем, толкова често го повтаряше, че направо се усъмних… Нали знаеш, мъжът, който отрича прекалено разпалено…

Тя се вторачи в него, разтърсена от думите му, от чувствата, които я унищожаваха. Само приятели. Само приятели.

Каква лъжа! Беше напълно сигурна, до дъното на сърцето си, че това бе лъжа. Цялото заобикаляне на истината през последните две седмици се оказа напълно безполезно. Тя ревнуваше, когато го виждаше в компанията на други жени. Краката й се подкосяваха, щом я докосваше. Изпълваше я гордост, когато научеше за сторено от него добро дело. Крайно време бе да погледне истината в очите.

Беше луда от любов по Кам.