Рей Морган
Търси се съпруга (7)

Седма глава

Ако това означаваше да са приятели, по-добре да си бяха останали бегли познати. Би било много по-удобно. Вярно, Кам се навърташе наоколо доста често, но се държеше с такава изкуствена сърдечност, че направо й идваше да крещи. Веселите, непосредствени, изпълнени с хумор закачки, с които бе свикнала, бяха заменени със спортни метафори и дружески потупвания по гърба. Вече очакваше да грабне една топка и да я извика навън за няколко паса. Имаше приятели и приятели. Някой трябваше да го просветли за разликата.

Междувременно работата по подготовката на приемите си течеше.

— Взехте ли решение за темата на следващото парти? — попита тя няколко дни след хавайската фиеста.

Кам се намръщи, но не изрази протест.

— След като Боби е тук, какво ще кажеш за един селски празник?

— Юпи-юпи-я-я! — кимна тя и се усмихна.

— По следата, малко кученце! — И само за миг отново изглеждаше нормален. След което някак помръкна и се вдърви: — Какво ще кажеш за играта на „Гигантите“ снощи? — „Приятелят“ отново се бе върнал.

Всъщност приятелската карта се разиграваше твърде грубо. Урсула бе така приятелски настроена, че на Ан понякога й се искаше да я върже и да й запуши устата, за да спечели малко спокойствие. А добрият стар Боби бе постоянното присъствие. Работата му го ангажираше вечер, но сутрин ставаше рано и се мотаеше наоколо по цял ден. Често й помагаше и винаги бе весел. Понякога й додяваше, а спречкванията му с Урсула достигаха епически размах.

Урсула бе в имението, за да завоюва Кам, и изобщо не го криеше.

— Виж, Ан, зная, че той не ме обича — обърна се тя един следобед към Ан, докато се разхождаха сред розите в градината, — но съм готова да му дам всичко, каквото пожелае. Иска деца да продължат името му и жена, която да не му пречи — моля, нямам нищо против. Аз си имам собствен живот. Не се нуждая от него, за да бъда щастлива.

Няма що, откровена като мисионер на път за Китай.

Ан я изгледа смаяна.

— Но защо тогава се нуждаеш от него?

— Чувствам, че съм готова да се омъжа. — Урсула спря да откъсне един увехнал цвят. — И ми трябва точно такъв тип мъж. Освен това сме предопределени един за друг от години. Логично е да отидем докрай.

— Ами… Ако той не се съгласи?

— Но това е нелогично! — Урсула я изгледа чистосърдечно като светица, сякаш друга алтернатива не съществуваше. — Трябва да се съгласи. Затова съм тук.

Когато не преследваше Кам, тя се опитваше да се скрие от Боби. Което ставаше все по-трудно, защото Кам разчиташе на Боби да го спаси от тази напаст.

Урсула обичаше да язди сутрин и искаше да се възползва от компанията на Кам. Но вместо него върху оседлания кон в обора намери Боби. След което се втурна възмутена в къщата, като бълваше огън и жупел.

— Хайде, Урсула — успокои я Кам. — Не нарушавай спортните си навици. Ще видиш, че ще ти хареса. Боби язди като сина на вятъра.

— Не, Боби язди както горила върху камила. Не искам да ме видят с него!

— Кой ще те види в шест сутринта?

— Все някой ще се намери. Не, няма да рискувам!

Но най-после се видя принудена или да приеме, или да се откаже изобщо от ездата. Когато се върнаха, бузите й бяха поруменели и тя не спомена нищо повече.

Ан си ходеше у дома все по-рядко. Имаше достатъчно ангажименти. Когато все пак се прибираше, обстановката й се струваше някак чужда, не така фамилиарна както досега. Просто виждаше собствената си къща от нов, по-особен ъгъл.

Първо, имаше много снимки на Джони. Взе тъжната снимка от спалнята и сърцето й се сви. Джони не беше винаги тъжен, а само накрая, през последните шест месеца. Защо държеше точно тази снимка, след като имаше много други?

Порови в кутията и намери една по-ранна, на която Джони се смееше, обсипан от слънчеви лъчи. Смени ги набързо. Така беше по-добре. Много по-добре. Ето така трябваше да го запомни. И внезапно се хвана, че се усмихва на снимката, а на сърцето й стана неочаквано леко.

 

 

Седнал на дългата маса за вечеря, Кам хвърли поглед към Урсула и Ан, които се бяха разположили в другия й край. Задушената сьомга в чинията му бе почти недокосната. Нямаше апетит. Ан и Урсула си бъбреха тихичко. Боби се бе задълбал в качествата на различните марки мотори, но Кам не чуваше нито дума. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за Ан.

Тази „приятелска“ уговорка не вършеше никаква работа. Без усилия би могъл да бъде приятел с Урсула, но нея дори не я харесваше. А с Ан изобщо не се получаваше.

Всеки път, щом отвореше уста, приличаше на продажен политик, който убеждава електората в собствения си морал. Защо вече не можеше да бъде естествен? Искаше ли да й каже нещо, се чувстваше като огромен недодялан смотаняк, който не може да запомни коя вилица да използва!

Боби каза нещо, което той не разбра, но в следващия миг четиримата се отправиха към стаята за билярд. Вървеше зад Ан и наблюдаваше как косата й се полюшва на гърба. Той ли си въобразяваше или напоследък по-често я носеше пусната? Точно така я обожаваше! Искаше му се да зарови лице…

Не, по дяволите! Те бяха само приятели. Трябва да си го повтаря!

Боби удари топките и започна, но Кам виждаше единствено черния водопад от коса, разплискан по кремавата блуза на Ан. Тя се обърна и блузата й се разтвори достатъчно, за да зърне снежната белота на шията й. Толкова силно копнееше да притисне устни точно там, та чак изпита физическа болка… Пръстите му бяха побелели от стискане на дървения стик.

Не, онова, което изпитваше, не бе приятелско чувство. Дойде неговият ред, но той изобщо не забеляза слабия си удар.

Ан жънеше успехи и се въртеше около масата, смеейки се и бъбрейки с другите. Понякога го поглеждаше отстрани — сякаш се чудеше каква ли е причината за неговото мълчание и свръхнапрегнатост. Внезапно, както се разминаваха, го бутна, косата й се люшна и го облъхна. Той притвори очи. Желаеше я повече от всичко на света — и то не като приятел!

Винаги я бе желал — още откак я целуна за първи път на абитуриентския пикник преди толкова много години. Какво, по дяволите, поддържаше това постоянство?

От седмици живееше под неговия покрив. Делеше ги само една тънка врата, но миналото го респектираше. Да не говорим, че изобщо не можеше да се съсредоточи върху сделките и бизнеса, преследван от тази натрапчива идея.

— Спечелих! — Ан грееше в ослепителна усмивка и той усети как вътре в тялото му сякаш се разсипва разтопено олово. Остави стика много внимателно и излезе. И мъжкото търпение имаше граници.

 

 

Селският празник кипеше в разгара си, а Кам естествено, бе душата на компанията — танцуваше, шегуваше се и изобщо си прекарваше чудесно. Или само така изглеждаше?

Истината бе, че мислите му летяха безкрайно далеч от всичко, което вършеше или казваше. Придвижваше се от една дама към друга и за кой ли път бе принуден да си признае, че не би могъл да пожелае нито една от присъстващите така, както желаеше Ан.

В един миг се обърна и я видя с Боби. Боби се смееше, облегнат на ръката й — очевидно я занасяше, но в гърдите на Кам избликна унищожителна ревност. Прииска му се да откъсне главата на Боби, въпреки че начаса осъзна заблудата си — между Ан и приятеля му не пламтеше искрата на истинското привличане.

Не, така повече не можеше да продължава! Налагаше се да предприеме нещо.

Вярно, обеща на Джони да пази приятелката му. Но означаваше ли това да не я докосва? Ами ако тя самата го искаше? Та Джони бе мъртъв от десет години! Не би могъл да очаква Ан да го жали вечно! Това го наведе на интересно заключение. Някой ден Ан ще допусне нов мъж в живота си. Беше неизбежно. Дали Джони би предпочел някой непознат пред най-добрия си приятел от гимназията? Разбира се, че не! Кръвта на Кам закипя. Ето, върху това трябваше да размисли! Във всеки случай му предстоеше нова стъпка. Никога не би наранил Ан. Но тази политика на вързаните ръце го подлудяваше. Промяната бе неизбежна.

 

 

Селският празник бе поредният успех. Ан направо не вярваше, че госпожа Стерлинг ще успее да събере стотина знатни госпожици, които при това не са присъствали на хавайската фиеста. Очевидно предлагането бе като бездънен кладенец.

Те сновяха неспирно насам-натам, а Кам като че ли танцуваше с всяка. Ан бе много заета и се преструваше, че не забелязва. Когато всичко свърши, тя организира набързо почистването и се мушна в леглото, преди Кам да я засече за поредния послеслов.

Е, можеше да си спести усилията, тъй като на следващата сутрин Кам цъфна на вратата рано-рано с табла в ръце. Кафе и кроасани. Беше по джинси и с прилепнало червено поло, през което мускулите му се очертаваха прекрасно. Ан премига, за да се увери, че не сънува. Но не. Кам стоеше и не изчезваше.

Той затвори вратата и влезе. С разрошена коса и придърпано до брадичката одеяло, тя го проследи, зяпнала от изненада. В този ранен час Кам изглеждаше невероятно бодър. Какво означаваше всичко това? Някакъв страхотен финансов удар? Или най-после бе намерил мечтаната съпруга? Дали нямаше да започнат подготовка за сватба? Трудно й бе да повярва, но защо й се усмихваше така загадъчно? Какво щяха да празнуват с кроасаните?

— Сядай и започвай! — нареди той, като остави таблата на нощното шкафче. — Ще имаш нужда от сили. — После отиде до прозореца и дръпна завесите. Стаята се изпълни със слънце.

Тя изстена болезнено и се скри под завивките.

— Много е рано.

— Никога не е много рано — отсече той и седна на края на леглото, като тупна една доста дебела папка. После се вгледа в разбърканата купчина от чаршафи и възглавници, опитвайки се да я открие.

— Какво правиш там? Да не играем на криеница?

— Изчезвай! Искам да спя.

Ръката му се плъзна под завивките — с единствената цел да я хване и изтегли. Но пръстите му докоснаха нежната й гръд и той я чу как изпъшка. За част от секундата Кам загуби самообладание и не можеше да помръдне, а стомахът му се сви на топка. Господи, колко бе сладка и топла! После прехапа устна и с мъка отмести ръката си върху рамото й, като леко я побутна.

— Чуй ме, Ан Дюпре — започна той провлечено, — дълго време бях много добър. Внимавай в картинката, защото ако реша, мога да стана и много, много лош!

— И какво правиш в такива случаи? — Едното й око надзърна изпод завивката.

— Ставам ужасно, дяволски добър — отвърна той с коприненото мъркане на ловуващ котарак, миг преди победоносния скок. — Искаш ли един пример?

— Не! — Главата й изскочи от скривалището, а очите й присветнаха подозрително. Дали беше сънена, или пък „приятелят“ бе отстъпил пред стария Кам — онзи, когото познаваше и в когото бе влюбена толкова отдавна? Или само й се бе сторило, подведена от трескавия копнеж? — Какво всъщност правиш тук?

— Чака ни работа! — облегна се той самодоволно. — Нуждая се от помощта ти, за да обсъдя вариантите от снощи.

— Значи още не си открил идеалната си половинка?

— Може да е някъде тук — потупа той папката.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се тя и го изгледа подозрително.

— Установих, че така, както я карам — джаста-праста, няма да стигна до никъде. Трябва ми по-професионален подход. Затова помолих Боби да се поразходи с фотоапарата и да снима всички гостенки.

— Шегуваш се.

— Нищо подобно! Всички са тук, вътре. Хайде да ги разгледаме и подредим в групи.

— Не мислиш ли, че можеш да се справиш съвсем сам?

— Не — усмихна се той многозначително. — Имам нужда от женски поглед. Вероятно познаваш жените много по-добре от мен. Така че да започваме. — Той я погледна в очакване.

Ан знаеше, че изглежда ужасно — разрошена и без грим. Но какво от това? Нали бяха само приятели? Измъкна се бавно изпод чаршафите с единственото успокоение, че е с най-хубавата си дантелена нощница и се облегна на пухкавите възглавници. Погледна таблата със закуската и потръпна. Този път гладът не бе спасителен изход!

— Добре, Кам — прошепна тя малко прегракнало, — давай да приключваме по-бързо!

— Ето, виж — отвори той папката и взе първата, която му попадна. — Мег Марлоу. Истинската спортна американка. Виж тези яки прасци. Дори и бицепсите й са закръглени. Може да тича, стреля и кара сърф, но хобито й е ръгби. Какво мислиш за нея?

Ан се взря в снимката, чудейки се дали това барабанене по слепоочията е предвестник на главоболие.

— Не зная, Кам. Може би това е сродната душа в спорта, за която мечтаеш.

Той се поколеба за миг, вторачен в госпожицата.

— Не, мразя ръгбито. Заминава в група „Сбогом“.

Ан се усмихна и отметна коси. Е, не беше чак толкова зле. Поне не я гледаше с онази ужасна сдържана физиономия. По очите му познаваше, че онова, което вижда, му харесва.

— Коя е следващата?

— Шери Кат. О-хо! Погледни това лице!

— Да, много е красива. — Ан я мразеше, но бе решила да не се издаде.

— О, да, красива е. И тъпа като тиква — въздъхна той.

— Не си личи.

— Очевидно никога не си говорила с дамата. Целият й арсенал от изрази включва: „О, не!“, „Така ли?“, „Знаеш ли…“.

— Е, жалко! Следващата?

— Присила Еквид. Погледни — не ти ли прилича на завоевателка на Дивия Запад? Представяш ли си я начело на фургоните с пушка на рамо и с бебе в ръце?

— Отдели я в групата „Размисли“. В случай, че решиш да покориш неизследвани територии.

— А, ето я и малката Сали Согас. Миньонче. Не е ли много печена? По време на танца ми шепнеше какви ли не сладки глупости на ухото.

— Какви по-точно? — поинтересува се тя.

— О, обещания за сексуални фантазии, каквито дори не съм сънувал. Май че е добре да й се обадя един-два пъти.

— Вярно, защо не? — заблестяха дяволито очите му.

— Търсиш ли работа?

— Не става дума за мен, а за кандидатките!

— О, грешка — въздъхна той разочаровано.

— Добре, нека бъде както искаш. Да кажем, че жена ти е изгорила сладките.

— Звучи ми доста по-добре.

— Влизаш и я намираш в кухнята да плаче безутешно. Какво ще сториш?

— Е, това е лесно. Пребледнявам. Измъквам се на заден ход. Търся партньор за тенис и играя поне два часа, докато тя се съвземе. — Изглеждаше адски доволен от себе си. — Не съм ли страшно съобразителен?

— Ни най-малко! — изгледа го тя с укор. — Как мислиш, че ще се съвземе, когато е съвсем сама, заобиколена от изгорели сладки? Какво ще я накара да се почувства по-добре?

— Мога… да се отбия в някоя сладкарница на връщане от тениса.

— Не! Тя се нуждае от духовната ти подкрепа! Иска да поплаче на рамото ти. Трябва да отидеш в кухнята, да я прегърнеш и потупаш успокоително с думите: „Хайде, всичко е наред!“. — На смръщеното му лице бяха изписани съмнения. — Ела — повика го тя. — Хайде, опитай! — И се престори, че плаче.

Той я взе в обятията си, като се стараеше да не се впечатлява от възбуждащата топла плът под дантелената нощница и опияняващия лимонов аромат на косата й.

— Хайде, хайде — потупа я той несръчно. — Всичко е наред. И без това не обичам сладки.

— Е, още малко старание — изгледа го тя. Но той не я пускаше и не проронваше нито дума. Тя навлажни пресъхналите си устни: — Знаеш ли, най-доброто нещо, което всъщност изглежда най-неподходящо… — Дали да се осмели да го каже?

— Какво е то? — настоя той.

Тя пое дълбоко дъх и промълви.

— Можеш да я любиш.

Очите му я попиваха, а ръцете му трепетно я притискаха. После главата му бавно се заклати отляво надясно.

— О, не, това е прекалено. Не бих могъл.

— Какво? — Ан не разбра накъде бие.

— Да се влюбя в някоя от тези жени. — Лицето му изразяваше болка. — Защо да не мога да се оженя за някоя, която наистина харесвам? Като… теб, например?

— МЕН? — долетя до ушите й собственият й глас. — Защо мен?

— А защо не? Не се сещам за друга, която да ми е така симпатична.

Страхотно! Симпатична. За любов не ставаше и дума! А ако и той самият не бе наясно? Е, точно сега това нямаше никакво значение. Защото красивото силно тяло на Кам отново се приближаваше застрашително и целият й кръгозор бе запленен от мъжествения контур на челюстта му, кристалната синева на очите и потрепващите тъмни ресници.

Ръката му се плъзна в косите й и притегли главата й назад, така че устните й се извиха нагоре. Тя усети как леко ги открехва, подканвайки го, а сърцето й биеше така силно, все едно че стаята се клатеше от земетресение.

Той бързо се наведе, сякаш не смееше да й остави нито минутка повече пред страха да не се откаже. Никой не трябваше да мисли — нито той, нито тя. Досегашните им отношения се ръководеха изключително от разума. Време бе да се вслушат в чувствата.

Копнежът го изгаряше, избликнал като огнен фонтан. Искаше да я докосва навсякъде — косата, кожата, гърдите. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и меката пухкава плът на ханша преля от шепите му, а тялото му, устремено към нейното, я прикова към пухкавите възглавници. Ефирната нощница не представляваше никаква преграда и той я усещаше, съблазнителна и пулсираща. Заливащите го могъщи вълни на желанието заплашваха да го изпепелят.

— Ан — прошепна той задъхано. — О, господи, колко си красива!

И устните му се впиха в нейните, а тя забрави за необходимостта да диша. Това, от което се нуждаеше, бе близостта на Кам, докосването на дланта му върху гръдта й, нежна и леко грапава през дантелата. Движеше се като в сън, а в съня всичко бе възможно.

Кам усети спонтанния й отклик и загуби присъствие на духа. Нямаше намерение да стига толкова надалеч за така кратко време, но в този миг нищо не бе в състояние да го призове към сдържаност. Ръката му се плъзна между краката й, но изведнъж тя се дръпна рязко и го отблъсна, погубвайки безупречната хармония помежду им. Той съкрушен вдигна поглед. Трябваше му време да асимилира всичко, да се върне обратно на земята.

— Хей-ей! — подсвирна тя, придръпвайки нощницата надолу с разширени очи и подпухнали от целувката устни. — Твърде много за толкова кратко време!

— Не съм съгласен — прочисти той гърло с усилие. — Твърде малко за твърде дълъг период! — И протегна ръка, но тя се изплъзна и стана.

— Какво стана с онова „Само приятели“? — отстъпи Ан към банята със скръстени на гърдите ръце.

Той сви рамене, без да я изпуска от поглед — все още размътен от бушуващите емоции.

— Провалих се напълно като приятел — призна той тихо. — Но бих могъл да наваксам като любовник.

Тя спря с ръка върху дръжката на банята.

— Уведоми ме, когато си готов да ги съчетаеш и двете! Може да ме заинтересува! — И изчезна зад вратата, а той продължи да се взира там, където Ан стоеше допреди миг.