Рей Морган
Търси се съпруга (8)

Осма глава

— Трябва да ме спасиш от тези приеми!

Ан повдигна въпросително вежда и остави папката със снимките пред Кам върху бюрото му в библиотеката. Беше ги забравил в стаята й сутринта, след като прекратиха обсъждането. И така — край на научния му подход за избор на съпруга чрез моментни снимки!

— Говори с майка си — посъветва го тя.

— Не си ли забелязала — изпъшка той и зарови ръка в косата си, — че ми е ужасно трудно да й кажа „не“? Не можеш ли да ме заместиш?

— Кам! — Тя се отпусна на стола от другата страна на бюрото. Стори й се съвсем естествено. Отношенията работодател-работник, ако изобщо бяха съществували, отдавна принадлежаха на миналото. — Знаеш, че съм напълно безсилна. Защо искаш да прекратим приемите? — Изгледа го продължително. Дали беше сериозен? И какво означаваше всичко това?

Погледът му обходи от главата до петите стройното й стегнато тяло и заблестя от задоволство — с прибрана на тила коса, морскосиня блуза и бели ленени панталонки Ан изглеждаше много компетентна. Както и изключително сладка.

— Не мога да понасям повече целия този цирк! Няма никакъв смисъл! Никога няма да се оженя за някоя от тези жени. В началото мислех, че бих могъл, но когато ножът опря о кокала, видях, че не ми е по силите.

Много приятни новини! Въпреки това Ан се почувства малко неловко. Нещо като че ли липсваше.

— Ами Урсула? Не забравяй, че е тайната фаворитка.

— На майка ми — да, но не и на мен! Нека майка ми се ожени за нея! — изсмя се той. — Аз никога няма да го направя.

— Горката Урсула!

— Знаеш ли, когато бях дете, Урсула присъстваше на всеки рожден ден, въпреки че е с пет години по-малка от мен. Когато станах на седемнайсет, а тя бе само на дванайсет, трябваше да я водя на кино. Урсула е била проклятието на целия ми живот! Все едно да се оженя за детския си кошмар! — Той поклати глава и се намръщи. — Но и с другите не е по-различно. Мислех, че мога да се отнеса към този въпрос като към сделка, но се оказа, че съм се лъгал.

Ан кимна. Чакаше го да продължи. Искаше да чуе мотивите му — отстъпление към стари позиции или нещо ново? Кам мълчеше.

— Все още ли се страхуваш от решението да се обвържеш така силно с друго човешко същество? — промълви тя.

Той се стегна, но след миг се отпусна.

— Да, този проблем съществуваше преди. Но не и сега.

Той взе ръката й, а после вдигна глава и я погледна в очите. И в миг тя се изправи на нокти. Какво ли искаше да каже? Сексуалното привличане между двамата наелектризираше въздуха и при всяка следваща среща прескачаха все по-опасни искри. Какво означаваше всичко това?

— Убеден ли си, че знаеш какво точно търсиш? — попита го тя. — Може би ако пренасочиш усилията си в правилна посока…

Той я придърпа към себе си, докато лицата им се приближиха на няколко сантиметра над края на бюрото.

— Собствените ми желания са ми пределно ясни. — Тя се усмихна, а дъхът му помилва бузата й.

— Добре ще е, ако правиш разлика между „нужди“ и „желания“. Ако имаш представа какво точно търсиш у една съпруга…

Целувката му я принуди да замълчи и тя спонтанно откликна. Целувката му бе нежна, но предизвикателна и продължи само миг. Но успя да заличи всякаква свястна мисъл от съзнанието й. Ан дойде на себе си, задъхана и загубила представа за темата на разговора.

— Ще ме подкрепиш ли? — В гласа му трептеше надежда. — Ще говоря с майка довечера. Ще поискам среща в солариума.

Трябваха й няколко секунди да влезе в час.

— Ами… Ще й предложиш да прекратите приемите ли?

— Да.

— Дори няма да отстъпиш за този петък? Та тя го чака с такава радост!

— Ан, пред теб стои един истински удавник — изстена той.

Тя се разсмя и го докосна по бузата. Прекрасно бе да се чувства така свободна и волна, а същевременно и така значима!

— Е, не преувеличавай. Ще направя каквото е по силите ми.

Той понечи да я целуне повторно, но тя се отдръпна.

— Ще ни стане навик! — предупреди го тя.

— Тъкмо на това се надявах — кимна той щастлив. Подпря брадичката й и впи очи в устните й. — Опитвам се да ти докажа, че съм в състояние да изпълня изискванията ти.

— Какви изисквания? — премига тя.

— Да бъда едновременно приятел и любовник. — Целуна я бързо и се усмихна. — Това бе от приятеля. А сега — от любовника.

Тя избухна в смях, което изтика на заден план естествената й съпротива. Целувката се задълбочаваше. Той я притискаше все по-силно, а тя се топеше от наслада, удивена до дъното на душата си от страстите, които Кам възпламеняваше. Приятел и любовник. Да, усещаше ги и двете. И ги обичаше по равно. Е, а сега накъде?

Целувката свърши, но Ан не помръдваше, сгушена в топлите му обятия. Той я галеше по косата, а на нея й се искаше да остане в това сигурно убежище до края на живота си.

— Майка ти може да влезе всеки момент — подсети го тя с въздишка.

— Няма нищо. — Кам вдигна ръката й и взе да целува пръстите й. — Тя те харесва.

— Майка ти харесва Урсула — изсмя се тя.

— Е, да, но ти си на второ място. Сигурен съм, че си изпреварила Дъсти.

— Дъсти? — Изражението й се промени и тя вдигна глава от гърдите му. — Майка ти… виждала ли я е?

— Разбира се. Доведох я у дома… веднъж. И майка ми я хареса — за моя огромна изненада.

— Наистина ли? — отдръпна се Ан, като се преструваше, че търси нещо на бюрото. Всъщност изпита необходимост от тази дистанция.

— Да, с известни резерви. Направо бях разочарован от това колко я хареса. Сигурно си бях въобразил, че като се оженя за Дъсти ще инсценирам малък бунт, както когато накарах мама да ме запише в местното училище. Разбираш ли?

— Мисля, че да.

— На Дъсти не й харесваше тук. Мисля, че й напомняше за малкия й роден град в Тексас. Гореше от нетърпение да се върне в Ню Йорк, така че не се бавихме много. Бродуей, театрите, операта, магазините, приемите я привличаха както светлината — пеперуда. Ставаше ми смешно, като я гледах как разцъфва, откривайки името си в клюкарските рубрики за висшето общество. Аз вече бях привикнал. Изобщо не ми правеше впечатление. Но за нея то бе всичко.

Той поклати глава с едва загатната усмивка. Ан изпита някакъв смътен страх.

— Кам — опипа почвата тя, — още ли си влюбен в Дъсти?

— Дъсти? — Той се вторачи в нея неразбиращо и избухна в смях. — О, не, не! Всичко свърши в мига, когато я открих с Макдоналд. Повярвай ми. Чувствата ми бяха покосени от скоропостижна смърт.

Ан изпита облекчение. Вярваше му сляпо. Някак подсъзнателно, тя винаги приемаше думите му без резерви. Един-два пъти се бе почувствала неловко — когато бе сигурна, че Кам се самозаблуждава или просто не смее да погледне истината в очите.

— Чувал ли си нещо за нея от тогава?

— Не съвсем. Докато не срещнах Боби.

Думите му звучаха като изповед — съкровени тайни, които не бе споделял с никого досега. Ала Ан не смееше да задава повече въпроси. Кам би могъл да помисли, че отива твърде далеч. Същевременно помежду им имаше доста неща за изясняване.

— Спомена, че онова, което се е случило с Дъсти, те е настроило цинично спрямо приятелството.

Очите му тъмнееха, дълбоки като планински езера.

— Така е. Един от многото случаи, в които изпитах огорчение. Но този бе като капак — камъчето, което преобърна колата.

— Затова ли… Кам, налага се да ти задам този въпрос, защото ми тежи от десет години и трябва да узная отговора.

— Давай — кимна той бавно.

Тя трепереше. Не беше лесно. Ножът бе опрял о кокала.

— Затова ли обърна гръб на Джони, когато те помоли за заема? Защото мислеше, че е просто поредният, който иска да откъсне частица от теб?

Лицето на Кам бе напълно безизразно.

— Ан, не разбирам за какво говориш… — проточи той глас, а в челото му взе да се врязва дълбока бръчка.

— Не си ли спомняш? — Гласът й трепереше. — Точно преди десет години, през март. Баща му беше починал, а майка му се премести във Флорида. Джони стана шеф на магазина, който вървеше към разорение. Бяхме отчаяни. Най-после го придумах да ти пише. Не знаех какво друго да направя. Никой тук не би му дал заем. А за теб чувахме, че просперираш в Ню Йорк.

— Ан, заклевам се, изобщо не съм получил това писмо! Не бих могъл да забравя! Боже, бих изпратил парите начаса! — Потрепна и се присви сякаш от болка. — О, Ан, сигурна ли си?

— Да, видях как го пусна в пощенската кутия.

Кам зарови лице в ръцете си и потъна в дълбок размисъл. Изведнъж вдигна глава и я погледна право в очите.

— Разбира се! Как не се сетих! Онази година, когато бях на корицата на списанието, наех една фирма да се занимава с кореспонденцията ми. Всеки ден получавах тонове писма, повечето от тях, изобилстващи от молби. Те ги пресяваха и сортираха. Не ми беше по силите да се справя сам. — Внезапно той се протегна и я хвана за ръката, а очите му заблестяха от нарастващ ужас. — Получихте ли отговор?

Тя кимна.

— Стандартно писмо на бланка, което ни уведомяваше, че си прекалено зает, за да ни пишеш.

Той изпъшка, а раменете му клюмнаха.

— Ето, това е! Точно така е станало! Писмото ви е попаднало на секретарката на фирмата и е потънало нейде в папките.

— И ти… Никога ли не си го виждал? — Ан не можеше да проумее. След толкова години й бе необходимо време да преобърне мислите си. Значи изобщо не бе виждал писмото! Тоест, не е останал глух за вопъла на Джони! Кам не бе онова студено безчувствено чудовище, плод на въображението й, а сърдечното мило момче, по което бе хлътнала в гимназията. По-възрастен и разсъдлив, по-малко спонтанен. Но същото онова момче, което винаги бе обичала!

Ала Джони… Всичко това бе твърде важно за него. Джони умря с мисълта, че приятелят му го е изоставил. Ех, да би могъл да узнае, да би имало някакъв начин да му каже… Очите й се изпълниха със сълзи и тя отклони поглед.

— Ан! — Сърцето му се късаше, като я гледаше как плаче. Изправи се и я взе в обятията си, а после се наведе и целуна мокрото й лице. — Ан, скъпа Ан, не плачи! — О, господи! Тя все още обичаше Джони! Как би могъл да се състезава с един дух?!

Особено с духа на най-добрия си приятел!

 

 

Срещите с госпожа Стерлинг винаги криеха неочаквани изненади и тазвечерното им събиране в солариума не беше изключение. Ан кимна на изправения до вратата Максуел и влезе. Майка и син вече бяха окупирали плетените столове сред избуялите папрати и орхидеи.

— Заповядай, мила — посочи й госпожа Стерлинг свободния стол. — С Камерон тъкмо си спомняхме за баща му. Знаеш ли, беше прекрасен човек. Така ми се иска да е тук, за да види как синът му най-сетне ще се ожени! — За миг лицето й се помрачи, но веднага се съвзе и светна. — Впрочем, очаквам петъчния прием с огромно нетърпение. Английски чай на открито. Прекрасно, нали? При това сме поканили само най-изявените двайсетина кандидатки. Сигурна съм, че ще намериш момичето на твоите мечти, Кам!

— О, боже! — Кам почти пребледня.

— Ще поръчам дантелени салфетки — продължи старата дама, без да е чула забележката му. След което стана и ги остави да се взират един в друг с усещането, че са се провалили.

— Не зная как ще го изтърпя, Ан!

— Още само един прием — прошепна тя. — Ще се справиш.

— Предчувствам, че е последният — въздъхна той. — Но не съм решил дали ще присъствам.

Тя му изпрати въздушна целувка и излезе. Кам не помръдна, загледан в гигантската папрат. Какво лято! Съвсем различно от добрите стари времена, когато в компанията на мимолетни хубавици пореше Средиземноморието с яхта или кръстосваше казината на Монте Карло. Страхотни ваканции — като захарен памук — въздушен и без хранителна стойност, но вкусен и приятен. Окрилен от усещането за свобода, волен и спокоен!

Какво бе сторил, та да заслужи това лято, изтъкано от задължения към майка му, чувство за вина и неочаквано влюбване в жена, която го караше да гледа на живота си от болезнен ъгъл?

Всъщност, знаеше как го бе заслужил. С години на бързи удари, когато мислеше единствено за печалби и слава, а забравата погълна най-добрия му приятел. Настъпило бе време за разплата! Но мисълта, която го мъчеше най-силно и къпеше сърцето му в кръв, бе, че Джони също е платил — при това без вина.

 

 

— Ан, дай ми съвет! — нахълта Урсула в кухнята, където Ан украсяваше сладки. — Как да накарам Кам да се омъжи за мен?

Ножът в ръцете на Ан падна и смачка две сладки. Едва след няколко секунди тя успя да се опомни и овладее.

— Урсула, не мога да те посъветвам нищо по въпроса.

— Защо? Ти познаваш Кам по-добре от всички нас, взети заедно. Той ти вярва. Може би ще му подхвърлиш нещо за мен?

— Урсула! — Ан тръсна глава и леко се засмя.

— По дяволите, би трябвало да се отнася към този въпрос като към сделка! — Прекрасното същество се нацупи. — Точно като мен. Взаимноизгоден договор. Ето, това ми е необходимо!

— Но какво говориш? — Ан преустанови заниманията си и се вгледа в момичето.

— Е, защо пък да не ти кажа? — въздъхна Урсула. — Имам нужда от парите на Кам. Заради моя малък ресторант в Сосалито.

— Ресторант! Значи затова все питаш как въртя домакинството.

— Разбира се. Имаме страхотен успех. Клиентите налитат като мухи на мед. Но сме на онзи междинен етап, когато все още скромната печалба не ни позволява да поддържаме високото качество. Трябва да се разширим. А за това е необходим капитал.

— Но Урсула, твоето семейство…

— Не понася факта, че съм се включила в този бизнес. Само да спомена нещо и извръщат презрително носове.

— С какво биха искали да се занимаваш?

— Да си стоя у дома и да давам приеми. Да помагам в домакинството… Да ръководя прислугата. Майка ми е невежа до такава степен, че не може да намери дори портиер, а камериерките я изнудват с припадъци всеки път, когато ги помоли да измият прозорците. — Тя въздъхна сърцераздирателно. — Не, няма да ми помогнат! Искат да се проваля и да се върна вкъщи да се грижа за тях. А това няма да стане! — Веждите й леко се присвиха. — Надявах се да се омъжа за Кам и да се възползвам от парите му. Дявол да го вземе! — Изведнъж я осени нова идея. — Почакай! Хм, нещо, за което не съм се сетила преди. Чудя се… Дали не мога да използвам майката на Кам? Това му е слабото място… — Очите й блестяха като на котка. — Само да открия как… — И излезе, а Ан я проследи с нарастващи опасения. Урсула бе права. Щом ставаше въпрос за майка му, Кам бе кротък като агънце. Не би й отказал почти нищо…

— Само не това, Кам! — прошепна тя. — Само не това!

 

 

До края на седмицата Ан и Кам не можаха да останат и за миг насаме. Толкова по-добре! Нейните чувства бяха така объркани и неясни, че дори не й достигаха сили да се заеме с разсичането на гордиевия възел. Единственото, което не подлежеше на съмнение, бе, че е влюбена. Само като чуеше гласа му и й се завиваше свят. Щом го видеше и сърцето й подскачаше в гърлото. А когато се приближеше и я докоснеше, в ушите й забиваха хиляди барабани.

Беше лудо, безумно влюбена в Кам! Впрочем, кога не е била?

Знаеше, че скоро ще трябва да напусне. Не би могла да продължи да търси съпруга за човека, когото обича, нали? Още повече, че Кам не би изтърпял друг прием, освен предстоящия в петък. Значи, оставаше без работа!

Обичаше го. Искаше да бъде до него, да слуша гласа му, да усеща присъствието му. Е, и сега накъде? Нямаше представа. Кам бе решил да се ожени — но не по любов, а просто поредната сделка. Впрочем, тя би ли направила решителната стъпка — дори и да й предложеше? При мисълта да се омъжи за Кам и да му позволи да заеме мястото на Джони, стомахът й се присви болезнено. Чувството за вина помрачаваше все още твърде силно кълновете на крехкото й щастие.

Защото истината бе, че е щастлива. Любовта й към Кам я правеше щастлива. Един разговор или стъпките му в съседната стая изпълваха деня й със смисъл. А и той излъчваше радост. И тя усети, някак инстинктивно, че съвсем скоро това вече няма да им е достатъчно.

 

 

Надвисналите дъждовни облаци ги заплашваха през целия ден, но подготовката за приема вървеше с пълна пара. Между дърветата бяха опънати на връв красиви хартиени фенери, а на зелената трева се мъдреха кокетни малки масички, подредени с много вкус за английския чай.

— Ще вали — подхвърли Ан, загледана в небето.

— Няма да посмее — отсече госпожа Стерлинг, без изобщо да вдигне поглед.

Първите огромни капки затупкаха с пристигането на първите бели лимузини. Ан стоически наблюдаваше как фенерите клюмват, а украсата по масите прогизва.

— Ще пренесем всичко вътре! — обяви госпожа Стерлинг и зараздава команди наляво-надясно, както генерал пред атака на вражеска крепост.

— Обича популярността — подхвърли Кам скептично. Застанал прав до Ан, той наблюдаваше приближаващата група кандидатки. — Години наред до ушите ни ще достигат истории за нейната находчивост пред лицето на природните стихии!

— До твоите уши — погледна го Ан. — До твоите и на жена ти.

Той се гмурна в неизследваните дълбини на очите й и за миг си помисли, че завинаги ще остане там. Ръката му потърси нейната и така, застанали на входа, двамата бяха готови да посрещнат гостенките.

Ан изглеждаше прекрасно в ефирната бяла рокля от газ, а черната разкошна коса падаше тежко на голите й рамене. Тоалетът й бе съвсем опростен, без бижута и излишества, но въпреки всичко тя се открояваше измежду богато натруфените кукли като ангел сред тълпа просяци.

Ан се усмихна, забелязала възторжените искрици в очите на Кам. Странно бе да стоят там, ръка в ръка, и да посрещат жените, които копнееха за тази ръка. На пръв поглед Кам бе неин, но всъщност изобщо не беше така. Изумените погледи сякаш изобщо не го притесняваха. Нея пък — още по-малко!

Тази вечер реколтата бе специална — любимките на госпожа Стерлинг, както и доказалите, че са сериозни съпернички. Гостенките, идвали само за да се забавляват, бяха елиминирани. Ан разпозна някои от дамите на снимките.

Шери Кат, спомни си тя, красивата и глупавата. Тази вечер тя бе още по-блестяща с дълбоко деколтирана рокля и диамантена огърлица. Спря се и поздрави Кам без изобщо да забелязва Ан.

— Както каза Сали, днес е голямото шоу! — изхили се тя и Ан призна, че е точно толкова тъпа, колкото я бе описал Кам. — А аз й викам: „Е, няма начин да го пропусна!“, сещаш ли се?

— Не зная откъде тръгват тези слухове? — наведе се Кам към Ан, след като Шери се бе отдалечила. — Мислиш ли, че майка ми им говори разни неща, които аз не зная?

— Хич не се съмнявай!

Със или без слухове жените някак усещаха, че това е решителната вечер. Или както каза Кам:

— Имат вид като че ли са тръгнали на лов за мечки. Те гледаха това ужасно разточителство на съблазни — разголени пищни бюстове и дълги крака, блестящи диаманти — повече, откогато и да било, и всичко това смесено в ослепителен, въртящ се калейдоскоп.

Появилата се червенокоса красавица изгледа хванатите им ръце с презрение и се облегна на Кам.

— Чух, че днес е вечерта на голямото решение. Иска ми се да се усамотим за малко, преди да направиш последната крачка. Някои неща около мен може би ще те заинтересуват. — Гледаше го настойчиво, а клепките й многозначително потрепнаха. После кимна с тънък намек и той се видя принуден да й кимне в отговор, чувствайки се като кръгъл глупак.

— О, в какво ме въвлича майка ми! — изстена Кам.

Мег Марлоу, онази с внушителните прасци, беше следващата. Тя сграбчи свободната ръка на Кам и яростно се намръщи.

— Чувам, че тази вечер ще се състезаваме за теб. Виж там да има канадска борба, защото със сигурност ще спечеля.

— Мислиш ли, че възнамерява да ме прикове към пода? — разтревожи се Кам. — Все пак не би могла да събере въже в чантата си, нали? Тази наистина започва да ме изнервя!

Ан му се усмихна мило. Обичаше го и ненавиждаше цирка, който волю-неволю трябваше да изтърпи. Но усмивката й бързо се стопи щом Сали Согас се хвърли на врата му.

— Помниш ли обещанието ми, Кам? — измяука тя като глезена котка. — Ако не те е шубе, можем да започнем още тази вечер! — И го изгледа през рамо, а бедрата й плавно се полюшваха.

— Оу! — престори се той, че избърсва чело. — Не, повече не издържам! — Погледът му обходи жените, изпълнили стаята. Във въздуха витаеше особено напрежение — сякаш бяха настроени за борба, за подвизи. — Знаеш ли какво? Още малко и ще почнат да изпускат искри. Въоръжени са до зъби — предстои сериозна схватка.

Ан кимна. От минута на минута се чувстваше все по-зле. Не можеше да повярва, че участва в този маскарад. Изведнъж всичко й се стори толкова мръсно!

— Кам? — погледна го тя.

Но той не я чу. Вторачен в жените, се питаше: „Защо всички те идват?“. Никоя, освен Урсула не го познаваше. Никоя не се интересуваше от самия него, от онова, което таеше в душата си. Бяха като пиявици — искаха да грабнат частица от славата и богатството му… Както и всички останали. Вярно, вече не бе измежду звездите на деня — но някога е бил, а в чуждите очи това, все пак, бе по-добро от нищо. И в сърцето му се надигна презрение към тези дребни душици.

Към всички, с изключение на Ан — изправена до него като принцеса, сдържана и горда, сладка в своята хубост. Какъв невероятен шанс, че отново я откри!

Ан също оглеждаше гостенките. Бяха около двадесет — двадесет възможности! Всяка — красива, богата, преуспяла — и всички искаха Кам. С какво, за бога, би могла да ги превъзхожда? Всъщност, какво искаше той от нея? Ами тя от него?

Майка му го извика в стаята и той я остави. Силна гръмотевица разцепи небето и къщата сякаш потрепери. Дъждът се лееше като из ведро. Ан погледна навън и изведнъж усети по гърба си едрите капки. Движеше се като в полусън — трябваше да се махне, трябваше да отиде нейде надалеч! Не можеше да понася повече това пошло сватосване!

— Къде отиваш? — чу тя гласа на Урсула.

— За хляб. Не ме чакай!

 

 

Когато се добра до къщичката на пазача, Ан бе мокра до кости. Нямаше намерение да идва точно тук, а просто искаше да поскита под дъжда, докато пламналата й глава се поохлади и успее да подреди мислите си. Но няколко секунди под изсипващите се потоци вода бяха достатъчни да променят намеренията й и тя се затича към най-близкия подслон, който при това бе достатъчно далеч от кошмарния прием.

Къщичката не се използваше от години, но пазачът я поддържаше чиста. На Ан й се стори много уютна с барабанящия по покрива дъжд. В стаичката имаше легло, бюро с газова лампа, рафтове с инструменти и кашони. Намери кибрит и запали лампата, после се отпусна на леглото и потръпна от студ. Неочакваното изскачане под дъжда не беше измежду най-блестящите й идеи. Е, поне се спаси от онези ужасни жени.

Голата неоспорима истина бе, че е влюбена в Кам. Би направила всичко за него. Дори би се омъжила — ако се стигне дотам.

— Прости ми, Джони — прошепна тя. — Но ако ми предложи, не бих могла да откажа. — Ами ако искаше само съпруга за „от време на време“? Да ражда и отглежда децата му, докато той си живее живота в Ню Йорк? — Не, не това имаше предвид! — произнесе тя високо. И въпреки че думите й трептяха във въздуха, някак не й прозвучаха убедително.

Кам не бе искал да нарани Джони. Това й донесе известно облекчение, въпреки че нищо не би могло да извини забравата. Но тя го разбираше. А сега и угризенията не му даваха покой.

Ан никога не би могла да обича човек, отнесъл се жестоко към Джони. Освен ако раната не бе нанесена без зъл умисъл. Защото и на нея й се бе случвало подобно нещо…

Отвън се чуха стъпки и тя затаи дъх. Който и да бе, щеше да види светлината на лампата и ще спре. Ако е пазачът…

Вратата се отвори и на прага застана Кам, плътно увит в дъждобран и с чадър в ръка.

— Победа! — обяви той, като остави чадъра и се освободи от дъждобрана. — Тръгнал бях на лов с единствена цел да мушна в торбата най-красивата организаторка на приеми в Сентръл Вали. — Навсякъде, по всяко време Кам бе способен да я накара да се усмихне.

— Е, май наистина успя — включи се тя в играта.

— Йа-хуу! И каква е наградата? — Беше се приближил и очите му горяха като въглени на мъждивата светлина. Протегна ръка и докосна мократа й коса. — Замръзнала си. Ето, вземи. — Съблече сакото си и я наметна.

— Напуснал си купона — подхвърли Ан, без да откъсва очи.

— Да, изчезнах — кимна той и седна до нея на леглото. — Нито една от тези жени не ме интересува, Ан, и ти го знаеш.

— Да — кимна тя. — Но не знам коя те интересува.

Ъгълчетата на устните му се извиха в лукава усмивка.

— Не ме будалкай, момиче! — прошепна той. — Много добре знаеш кого желая. — Ръката му се плъзна под сакото и погали голото й рамо. — Прекрасно знаеш за кого копнея! — Говореше така тихо, че тя едва го чу.

И беше прав. Отговорите и на двете загадки се четяха съвсем открито в честните му сини очи. Всичко бе изложено като на длан. Дали и нейната любов грееше така ярко? Ако не я бе открил досега, трябваше да направи всичко, за да му я покаже! И тя притвори очи, а главата й се наклони назад. Устните му последваха пътя на ръката и целувките обсипаха като звезден дъжд нежната пътека от шията до фино изваяното й рамо — сякаш Кам искаше да докосне всяка нейна частица.

— Кам! — изстена тя, а сакото се свлече, но тя не усети хлад. Целувките я изгаряха като огнени пламъци, дланите му пристягаха раменете й като стоманен обръч. Хладната й леко овлажнена кожа го подлудяваше. Страстта, желанието да я притежава го заливаха с неудържима сила, която заличаваше и последните искрици разум, мисъл или предпазливост. Целият значим свят се бе свил до ненаситния, разкъсващ копнеж да я има. Потънала в мощната му страстна прегръдка, тя отвръщаше на милувките му с взаимност, тялото й сякаш оживяваше след дълъг непробуден сън.

Пръстите му ловко се справиха с ципа на роклята и пред жадните му устни блеснаха нови непознати богатства. Той откри гърдите й, а стегнатите напъпили връхчета с вкус на свежи рози заиграха като живи под изкусителния танц на езика му.

От гърлото й се изтръгна странен звук и тялото й затрепери като лист. Толкова отдавна никой мъж не бе събуждал първичните й инстинкти, не бе успявал да я настрои за любов! Беше забравила как неусетно, за миг, може да се превърне от разумна, мислеща жена във вибриращо тяло, крещящо за неутолимата жажда за мъжко присъствие.

— Потърпи, Ан — дочу тя отдалеч дрезгавия му задъхан глас. — Изчакай ме за миг!

Не, тя не можеше да чака. Той трябваше да побърза. Треперещите й пръсти несръчно издърпаха ризата, а той самият се погрижи за слипа. Неподозираната сила на горещата й страст направо я изплаши. Желаеше го така неудържимо, сякаш цялото й тяло бе сътворено единствено заради този миг, сякаш животът й висеше на косъм. Копнееше за великото сливане на телата им. Сега, веднага!

Той я облада и тя нададе вик, като се вкопчи в него с все сила, а очите й издаваха безумния й копнеж.

— Спокойно, Ан, по-полека — промълви той, но увлечена от пламенния вихър, тя не можеше да спре и той с наслада я поведе по трънливия сладък път към върха, усмирявайки мощната приливна вълна, укротявайки я, набег след набег. Искаше да я гледа, да я докосва, да се любува на екстаза, който й бе дарил, и затова се въздържа и изчака, докато тръпнещото й тяло взе да се усмирява и погледът й отново се избистри.

— Здравей — обсипа той с целувки ухото й. — Хубаво ли беше?

Тя се извърна и го погледна, все още разтърсена до дъното на душата си от опустошителната сила на преживяното.

— Аз… Кам… Аз…

— Шшт — спря я той със страстна целувка. — Сега е мой ред. Искаш ли да дойдеш с мен? — Очите му се смееха.

Тя нямаше избор. Сякаш тялото вече не й принадлежеше. Някаква непозната, извънземна сила го бе обсебила. Едно потъркване на най-чувственото място на гръдта й, едно възпламеняващо утробата й движение и тя отново се понесе стремглаво по гребена на могъщите вълни на удоволствието, които просто не й позволяваха да си поеме дъх.

Кам се извисяваше редом с нея, притиснал я така силно, че да не изпитва страх, устните му шептяха името й, тялото му я закриляше и стопляше. Стигнаха там, на върха двамата заедно, така както бе отредила съдбата от векове — може би завинаги или поне само за този миг.

После, преплели тела, се отпуснаха на тясното легло, а милувките им бяха така нежни, разпалени и нетърпеливи, сякаш за пръв път откриваха противоположния пол. Те се смееха и галеха, ликуващи от щастие. И отново се любиха, нежно и бавно, с широко отворени очи.

Като че ли бяха отлетели часове, може би дни. Дъждът тихо ромолеше. Внезапно един писклив, избликнал иззад дърветата глас наруши божествената идилия.

— Камеро-он! Ю-ху-у! Камеро-он!

Двамата замръзнаха като току-що отлята статуя. Кам пръв идентифицира гласа.

— Боже мой, това е Урсула! — След което скочи, духна лампата и незабавно се сгуши до Ан.

— Камерон, вътре ли си?

Те не смееха да шумнат и се чудеха как да изчезнат яко дим. Не, това не бе истина, а сън! Допреди миг всичко бе така прекрасно! Дали ако затвореха очи и си пожелаеха силно Урсула да се стопи…

Ето, вече натискаше дръжката… И в този миг, като отговор на молитвата им, долетя друг глас:

— Урсула, къде ли не те търсих!

Ан и Кам се спогледаха и устните им произнесоха беззвучно:

— Боби!

— Какво искаш? — сопна се Урсула нетърпеливо. — Опитвам се да открия Кам.

Боби се приближи. Каубойските ботуши проскърцаха по чакъла.

— Е, тук няма да успееш! Кам замина, сладурче.

— Замина? Какво искаш да кажеш? — извика тя с нотки на отчаяние.

— Просто, че момчето духна. Но знам едно място, където може да го потърсим.

— Заведи ме бързо! Искам да го хвана, преди да е направил нещо, за което да съжалява.

— Знаеш ли какво, Урси, не съм убеден, че Кам ще се отдаде на съжаления тази вечер. — Шеговитият му тон леко се повиши: — Но не се съмнявам, че момчето ще ми е задължено.

— Хайде, стига! Да вървим!

— Дадено! Джипът е паркиран ей там, до портите. Потегляме към града. — Той гръмко се изсмя. — Един приятел с нетърпение чака да го посетиш отново.

Плясъкът от стъпките по мократа земя постепенно заглъхна. Ан и Кам се спогледаха, едвам сдържайки смеха си и най-после избухнаха неудържимо.

— Ще се опита да я качи на онзи бик-играчка! — тресеше се Ан.

— Е, нека я води и на Тимбукту — само и само да я държи надалеч.

— Хайде, хайде! Признай си, че Урсула не ти е безразлична. Не би искал Боби да й стори нещо лошо.

— Е, чак това — не — позамисли се Кам. — Но малка шега няма да й навреди.

— Мисля, че и Боби имаше точно това предвид — въздъхна Ан и се отпусна в обятията му.