Сандра Браун
Единствен изход (14)

Четиринадесета глава

Ръсти стоеше на ръба на урвата и дишаше дълбоко студения свеж въздух. Този пейзаж никога не й омръзваше. Бе постоянен и в същото време вечно изменчив. Днес небето бе като синя китайска купа, обърната върху земята. По планинските върхове на хоризонта все още белееше сняг. Цветът на дърветата се менеше от тъмното синьо-зелено на вечнозелените до нежнозеленото на едва разлистените.

— Не ти ли е студено?

Съпругът й дойде зад гърба й и обви ръце около нея. Тя се сгуши в прегръдката му.

— Вече не. Как е жребчето?

— Закусва, за радост и на него, и на майка му.

Тя се усмихна и наклони глава. Той смъкна високата яка на пуловера й и я целуна зад ухото:

— А как е другата млада майка тук?

— Още не съм майка — засия от удоволствие, защото той поглади с големите си ръце изпъкналия й корем.

— На мен така ми изглежда.

— Мислиш, че с тази фигура съм смешна, нали? — намръщи му се през рамо, но трудно можеше дълго да се мръщи, когато той я гледаше с такава откровена любов.

— Обичам фигурата ти.

— А аз обичам теб.

Целунаха се.

— И аз те обичам — прошепна той. Думите, които някога му се струваха невъзможни, сега естествено излизаха от устата му. Тя го бе научила отново да обича.

— Нямаше избор.

— Да, спомням си как се появи онази нощ на вратата ми, мърлява като бездомно коте.

— Като се има предвид през какво бях минала току-що, мислех, че изглеждам доста добре.

— Не знаех дали да те целуна или да те нашляпам.

— Затова направи и двете.

— Да, но шляпането беше много по-късно.

Засмяха се заедно, но когато той заговори, бе сериозен:

— Без майтап, не можех да повярвам, че си карала сама целия този път, и то в такова време. Не слушаше ли радиото в колата? Не чу ли съобщенията за бурята? Пътувала си през първата голяма снежна буря тази зима. Всеки път като се сетя, се разтрепервам — привлече я по-близо, скръсти ръце над гърдите й и зарови лице в косата й.

— Трябваше да те видя точно тогава, преди да съм загубила кураж. Бих минала през ада, за да стигна до теб.

— Почти го беше направила.

— По това време не ми се струваше толкова страшно. Освен това, бях преживяла самолетна катастрофа. Какво значеше малко сняг?

— Малко ли? Пък и кракът още те болеше.

Тя сви небрежно рамене. За удоволствие и на двамата, от този жест гърдите й се повдигнаха и се отпуснаха върху ръцете му. Мърморейки одобрително, той леко ги погали.

— Болят ли те?

— Малко.

— Искаш ли да спра?

— За нищо на света.

Доволен от отговора, той опря брадичка на върха на главата й и продължи.

— Радвам се, че операцията на крака ми се отлага, докато се роди детето — каза тя. — Е, ако нямаш нищо против да гледаш грозния ми белег.

— Аз винаги затварям очи, когато правим любов.

— Знам. Аз също.

— Откъде тогава знаеш, че моите са затворени? — пошегува се той. Отново се засмяха, защото никой от тях не си затваряше очите, когато се любеха. Бяха прекалено заети да се гледат един друг, да се гледат двамата заедно, да претеглят страстта си.

Докато наблюдаваха как един ястреб се спуска в кръг към земята, Купър попита:

— Помниш ли какво ми каза в момента, в който отворих вратата онази нощ?

— Казах ти: „Ти ще ми позволиш да те обичам, Купър Ландри, дори ако това те убива“.

Той се засмя на спомена и сърцето му се стопли, както онази нощ. После се замисли за смелостта, която й е била нужна, за да дойде при него с това невероятно заявление.

— А какво щеше да направиш, ако ти бях затръшнал вратата пред носа?

— Но не я затръшна.

— Представи си, че бях.

Тя се замисли за момент:

— Все едно щях да нахълтам, да сваля всичките си дрехи, да ти се закълна във вечна любов и да те заплаша с насилие, ако не отговориш на любовта ми.

— Та ти точно това направи.

— Вярно — прихна тя. — Е, просто щях да продължа да го правя, докато престанеш да отказваш.

Той я целуна по ухото.

— Ти коленичи и ме помоли да се оженя за теб и да те даря с дете.

— Добра памет имаш.

— И това не е всичко, което направи, докато беше на колене.

Тя се обърна в ръцете му и мило каза:

— Не те чух да се оплакваш. Или тези подбрани фрази, които излизаха от устата ти, бяха оплаквания?

Той отметна глава и искрено се засмя — нещо, което напоследък често му се случваше. Имаше моменти, когато отново ставаше онзи мрачен отчужден човек. Съзнанието му го връщаше към периоди от живота му, които още го преследваха и в които нямаше място за нея. Но нейната награда бе фактът, че може да го изведе оттам. Спокойно, с любов изтриваше тези смущаващи спомени и ги заменяше с щастливи. Сега целуна силния му загорял врат и каза:

— Хайде да се прибираме, за да се приготвим за пътуването.

Веднъж месечно отиваха до Лос Анджелис и прекарваха два-три дни в къщата на Ръсти. През това време ядяха в хубави ресторанти, ходеха на кино и концерти, пазаруваха и дори от време на време посещаваха светски събирания. Ръсти поддържаше връзка със старите си приятелки, но се радваше и на новите запознанства, които тя и Купър бяха направили като двойка. Когато искаше, той можеше да е много чаровен и да говори на най-различни теми.

Докато бяха там, тя се занимаваше и с проблеми, свързани с работата й, които изискваха нейната намеса. След като се омъжи, тя бе издигната до поста вицепрезидент на компанията на баща си.

Купър работеше като доброволен съветник в една терапевтична група за ветерани. Бе започнал няколко програми за самопомощ, въведени и в други части на страната.

Сега, прегърнати през кръста, те тръгнаха към къщата, сгушена сред боровете. Под нея се простираше красива долина. По пасищата се виждаха коне и крави.

— Знаеш ли — обади се той, когато влязоха в остъклената спалня, — от разговорите за онази нощ целият кипя — свали си ризата.

— Ти винаги кипиш — Ръсти смъкна пуловера си през главата. Никога не носеше сутиен, когато бяха сами вкъщи.

Той се загледа в наедрелите й гърди.

— И винаги за това си виновна ти.

— Още ли ме желаеш, въпреки че съм бременна?

Вместо отговор той я привлече към себе си.

— Желая те. Докато ти си ти, Ръсти, аз ще те обичам.

— Радвам се — въздъхна тя. — Защото, както и след катастрофата, трудно ще се отървеш от мен.