Сандра Браун
Единствен изход (3)

Трета глава

Ръсти дойде на себе си и се изненада, че е жива. Отначало помисли, че е паднал мрак, но подаде глава навън. Все още бе ден, макар че не можеше да отгатне точно кое време е. Небето бе мрачно и облачно.

С ужас зачака болката от крака да изпълни съзнанието й, но като по чудо не усети нищо. Замаяна от брендито, се надигна и седна. Изразходва всичките си сили, за да отметне кожите от крака си. В един ужасен миг бе помислила, че не я боли, защото Купър в края на краищата е решил да го ампутира.

Но когато отмести най-голямата кожа от канадски елен, откри, че кракът й е налице, увит с ленти от бял памучен плат. Прясна кръв не се виждаше. В никакъв случай не бе готова да пробяга маратонско разстояние, но се чувстваше много по-добре.

Седенето я измори, Ръсти се отпусна назад между кожите и ги придърпа до брадичката си. Лицето й бе горещо и сухо, но й беше студено. Все още имаше температура. Може би трябваше да изпие още един аспирин. Но къде беше той? Купър сигурно знаеше. Той…

Купър го нямаше!

Летаргията я напусна. Тя рязко се надигна и трескаво огледа поляната. Бе си отишъл. Пушката му също я нямаше. Другата лежеше на земята близо до ръката й. Огънят все още гореше и излъчваше топлина.

Но нейният защитник я бе изоставил. Опита се да потисне истерията и да разсъждава разумно. Той не би направил такова нещо. Не би се грижил толкова за нея, само за да я остави, съвсем безпомощна в тази пустош.

Не би ли?

Не, освен ако беше един безчувствен мръсник. А нима тя не бе решила, че Купър Ландри е точно това?

Не. Той бе твърд. Груб. Определено циничен. Но не напълно лишен от чувства. Иначе щеше да я зареже още вчера.

Тогава къде беше?

Бе й оставил пушка. Защо? Може би дотам стигаше неговата хуманност. Направи всичко, което можа за раната й. Осигури й средство за самозащита. А сега всеки да се оправя както знае. Естествен подбор.

Е, тя щеше да умре. Ако не от треска, то от жажда. Нямаше вода, нито храна. Да не говорим, че нямаше подслон. Съвсем скоро малкото дърва за огъня, които той бе струпал наблизо, щяха да свършат. Щеше да умре от студ, ако времето още малко се развали.

По дяволите, щеше!

Изведнъж се вбеси, че си е тръгнал и я е изоставил. Тя щеше да му покаже. И на него, и на баща си. Ръсти Карлсън не бе някаква никому ненужна безхарактерна страхливка!

Отметна завивките и намъкна скиорското яке. Отказа се да обува лявата си обувка, защото и двете бяха много далеч и не можеше да ги стигне. Освен това, ако единият й крак беше бос, какво пречеше да е бос и другият? Отгоре на всичко, обличането на якето напълно изчерпи силите й.

Храна и вода.

Тези две неща бяха жизненоважни. Първо трябваше да намери тях. Но къде? Околността, в най-добрия случай, бе плашеща. В най-лошия — ужасяваща. Наоколо се виждаше само девствена гора. Зад най-близките дървета, толкова високи, че не можеше да види върховете им, се простираха безкрайни километри от други дървета, също като тях.

Преди да тръгне да търси вода, трябваше да се изправи на крака. Задачата изглеждаше невъзможна, но тя решително стисна зъби.

Когато намерят тялото й, то няма да е затрупано под купчина кожи!

Протегна се колкото можа, успя да стигне един от клоните, приготвени за огъня и го придърпа към себе си. Подпря се като на бастун и се изправи на здравото коляно, държейки болния крак опънат пред себе си. После спря да си поеме дъх, който излизаше на бели облаци пред лицето й.

Отново и отново се опита да стане, но не успя. Бе слаба като новородено котенце. И замаяна. Да го вземат дяволите Купър Ландри! Нищо чудно, че я накара да изпие толкова много бренди. Искал е да я напие, за да не го усети как се измъква като най-долен подлец, какъвто си беше.

С последно херкулесово усилие пренесе тежестта върху левия крак и се изправи. Земята опасно се наклони. Тя затвори очи и се впи в пръчката. Когато усети, че може отново да ги отвори, погледна и извика от изненада. На другия край на поляната стоеше Купър.

— Какво по дяволите правиш? — изрева той, хвърли всичко, което носеше, включително пушката, и се спусна към нея като разгневен ангел. Прихвана я под мишниците, изрита бастуна, постави я на импровизираното легло и уви кожите около треперещото й тяло. — Къде се беше запътила?

— Да… да потърся вода.

От ругатните, които последваха, косите й настръхнаха. Той допря длан до челото й.

— Посиняла си от студ. Друг път не прави такива тъпи номера, разбра ли? Да намеря вода е моя работа. Твоята задача е да лежиш. Ясно ли е?

Ругатните продължаваха да се сипят като порой. Той се обърна към огъня, сърдито го разбърка и започна да хвърля дърва в димящата жарава. Когато пламъците се разгоряха, пресече поляната и вдигна отпуснатия заешки труп, който бе хвърлил на земята. Носеше също термос, едно от нещата, които бе взел от самолета. Отвори го, наля вода в капачката и се наведе към Ръсти.

— Ето. Знам, че гърлото ти е пресъхнало, но не пий много бързо.

Тя обви ръце около неговите, повдигна чашката към напуканите си устни. Водата бе толкова студена, че зъбите й изтръпнаха, но не я интересуваше. Изпи три големи глътки и Купър отдръпна чашата.

— Спокойно, казах. Има много.

— Намерил си вода? — тя облиза капките от устните си.

— Да — отвърна Купър, без да отделя очи от нея. — На около триста метра оттук открих поток — посочи с глава.

— Трябва да е някакъв приток на Макензи.

Тя погледна безжизненото тяло до обувката му.

— Застрелял си заек.

— Убих го с камък. Не исках да си хабя патроните без нужда. Ще го одера и ще го сложа да се пече. Можем… Ох, по дяволите! Сега пък какво има?

Ръсти, за свой ужас, избухна в сълзи. Цялото й тяло се разтърси от ридания. Тя скри лицето си в длани, но, колкото и да бе обезводнена, сълзите струяха между пръстите й.

— Слушай, или той, или ние — започна Купър ядосано. — Трябва да ядем. Не можеш да бъдеш толкова…

— Не е заради заека — проплака тя.

— Тогава защо? Кракът ли те боли?

— Помислих, че си ме… че си ме изоставил. Че си ме зарязал заради… заради крака. И сигурно би трябвало. Ако не бях аз и тази рана, досега можеше да си стигнал — изхълца няколко пъти, опитвайки се да продължи. — Но работата наистина не е в крака ми, защото в такива ситуации не ставам за нищо. Мразя дивата природа. Ненавиждам я. Дори летните лагери никога не са ми харесвали. Студено ми е. Страх ме е. И ме е срам, че се оплаквам, когато съм жива, а всички други загинаха.

Раменете й отново се разтресоха. Купър въздъхна мъченически, измърмори няколко цветисти ругатни, коленичи и я взе в прегръдките си. Притисна раменете й с едрите си длани. Първата й реакция бе да се отдръпне, но той не я пусна. Обещанието за успокоение бе твърде много за нея. Тя се скри в широките му гърди и впи пръсти в дебелото яке.

Дрехите и косите му бяха просмукани от чистия свеж аромат на бор и особената миризма на влажни листа. Както бе отслабнала и замаяна, той й се стори неестествено голям, фантастичен като герой от детска приказка. Силен. Груб, но добър.

Когато силната му ръка обхвана главата й, тя зарови лице по-дълбоко в якето му и за пръв път от катастрофата насам изпита чувство на безопасност.

Най-после кризата премина. Сълзите й пресъхнаха. Вече нямаше извинение за Купър да продължава да я прегръща, така че се отдръпна от него, смутена и с наведена глава. Той изглежда нямаше желание да я пуска, но накрая ръцете му я освободиха.

— Добре ли си вече? — попита рязко.

— Да, много добре, благодаря ти — тя избърса мокрия си нос с опакото на ръката си, сякаш цял живот го бе правила.

— По-добре да приготвя заека. Лягай.

— Омръзна ми да лежа.

— Тогава се обърни на другата страна. Искам да ядеш, а не съм сигурен дали ще можеш, ако ме гледаш как го дера и кормя.

Занесе заека на края на поляната и започна да го дере. Ръсти благоразумно изви очи.

— Затова се скарахме — каза тя тихо.

— С кого? — погледна Купър през рамо.

— С баща ми. Той донесе един див овен — засмя се тъжно. — Беше красиво животно. Стана ми мъчно за него, макар да се преструвах, че се радвам на добрия улов. Татко нае един от водачите да го изчисти на открито. Искаше да е там, за да е сигурен, че човекът няма да повреди кожата — примигна от сълзите си и продължи: — Аз не можех да гледам. Ставаше ми лошо. Татко… — спря, за да поеме дълбоко въздух. — Мисля, че го отвратих и разочаровах.

Купър си изтри ръцете в кърпичка, напоена с вода от термоса.

— Защото не можа да понесеш едно изкормване?

— Не само. Оказа се, че съм страхотен стрелец, но не бих могла да застрелям нищо, дори ако се пъхне в дулото на пушката ми. Цялата тази история изобщо не ми хареса — добави тихо, почти на себе си: — Сред природата не съм толкова добра, колкото брат ми Джеф.

— Да не би баща ти да е очаквал да бъдеш? — той бе намушкал заека на една зелена пръчка и сега го закрепваше над въглените.

— Мисля, че се надяваше.

— Значи е глупак. Ти физически не си създадена за ловец.

Очите му се плъзнаха по тялото й. Задържаха се върху гърдите. В тях нахлу топлина, изпълни ги и те натежаха. Зърната й се втвърдиха.

Тази реакция я стресна. Инстинктивно й се прииска да прикрие и притисне гърдите си, но той все още я гледаше, така че не можеше. Изобщо не смееше да помръдне. Страхуваше се, че ако направи дори едно движение, нещо ужасно чупливо ще се разбие — нещо, което не може да се поправи или замени. Всяко неволно движение би било съдбоносно и безвъзвратно.

Това бе първият път, когато той направи някакъв сексуален намек, ако не се броят вулгарностите, които изприказва снощи. Но снощи бе само за да я предизвика. Сега тя го осъзнаваше. Това обаче бе нещо съвсем различно — той бе и жертва, и нашественик.

Купър насочи поглед към огъня и моментът отмина. Но дълго след това не си проговориха. Ръсти затвори очи и се престори, че дреме, но го наблюдаваше как се върти из импровизирания им бивак, как точи брадвичката на един камък, как обръща заека над огъня.

Движеше се изненадващо бързо като за мъж с неговите размери. Бе сигурна, че някои жени биха го сметнали за красив, особено сега, когато лицето му бе потъмняло от двайсет и четири часовата брада. Големите му пухкави мустаци бяха доста сексапилни… ако човек харесваше растителност по лицето. Те се спускаха точно над долната му устна, като напълно скриваха горната и навеждаха на мисълта какво ли би било ако я потърсиш под мустаците.

Когато се наведе над нея и й каза нещо, тя се усети, че се е вторачила в устните му.

— Моля?

Той я погледна странно.

— Очите ти блестят. Да не вдигаш отново температура? — притисна ръка към челото й.

Раздразнена от него и от себе си заради детинските си фантазии, Ръсти блъсна ръката му.

— Не, много съм добре. Какво каза?

— Питах дали си готова да ядеш.

— Меко казано.

Той й помогна да седне.

— Изстива вече една-две минути. Би трябвало да е готово — изниза заека от шиша, откъсна един крак и й го подаде. Тя го пое колебливо.

— Ще го изядеш, дори ако се наложи да ти го натъпча в гърлото — откъсна парче месо със здравите си бели зъби. — Не е толкова лошо. Честна дума.

Тя отчупи едно парченце, сложи го в устата си и се насили да го сдъвче и преглътне.

— Не толкова бързо — предупреди я той. — Ще ти стане лошо.

Тя кимна и откъсна нова хапка. С малко сол щеш да е съвсем прилично.

— В Лос Анджелис има някои много добри ресторанти, които сервират заешко — забеляза светски, посегна за салфетката, сети се, че няма, сви рамене и си облиза пръстите.

— В Лос Анджелис ли живееш?

— По-точно в Бевърли Хилс.

Той я огледа на светлината на огъня.

— Да не си филмова звезда или нещо такова?

Стори й се, че не би се изненадал, ако му кажеше, че има три Оскара. Едва ли знаеше нещо за света на киното.

— Не, не съм филмова звезда. Баща ми има фирма за недвижими имоти с клонове в цяла Южна Калифорния. Аз работя при него.

— Добра ли си?

— Справям се.

Той сдъвка поредната хапка и хвърли кокала в огъня.

— Как би могла да се провалиш, щом си дъщерята на шефа?

— Аз много се трудя, господин Ландри — обиди се тя. — За миналата година имах най-много продажби.

— Браво.

Засегната, че очевидно не го впечатли, попита кисело:

— А ти с какво се занимаваш?

Купър мълчаливо й предложи още едно парче месо, което тя разкъса, сякаш всеки ден ядеше прясно, неподправено заешко, печено на открит огън.

— Имам ранчо.

— Скотовъдство?

— Най-вече коне.

— Къде?

— Роджърс Геп.

— Къде е това?

— В Сиера Невада.

— Никога не съм го чувала.

— Не съм изненадан.

— Можеш ли да си изкарваш прехраната само от ранчото?

— Оправям се съвсем добре.

— Роджърс Геп близо ли е до Бишоп? Там карат ли се ски?

— Имаме няколко писти. Сериозните скиори ги смятат за истинско предизвикателство. Лично аз мисля, че са едни от най-ефектните на континента.

— Защо не съм чувала за това място?

— Това е наша дълбока тайна и искаме да си остане такава. Не се рекламираме.

— Защо? — интересът й бе възбуден. Никога не пропускаше възможност да намери нови и интересни места, в които клиентите й да си вложат парите. — Ако го разработите добре, от Роджърс Геп може да излезе нещо. Щом е така добро за ски, както казваш, може да стане като Аспен.

— Боже опази — промърмори той под мустак. — Там е работата. Ние не искаме да се появяваме на картата. Не искаме нашите планини да се осеят с бетонни постройки и в спокойното ни общество да нахлуе тълпа напористи, груби скиори от Бевърли Хилс, които повече се интересуват от състезателните си екипи, отколкото от запазването на нашата природа.

— И всички в града ли мислят така?

— За щастие, да, иначе не биха живели там. Ние нямаме кой знае какво, освен красивия пейзаж и спокойствието.

Тя хвърли оглозганите кости в огъня.

— Говориш като изкопаемо от шейсетте години.

— Такъв съм.

— Да не си бил от децата на цветята? Не си ли участвал в демонстрации срещу войната?

— Не! — отсече той. Широката й усмивка угасна. — Аз нямах търпение да ме вземат в казармата. Исках да отида на война. Бях прекалено наивен, за да осъзнавам, че ще трябва или да убивам, или да ме убият. Не съм очаквал, че ще ме хванат и затворят. Но се случи така. След седем месеца в тази воняща дупка избягах и се върнах у дома като герой. Момчетата във военнопленническия лагер биха се избили за ядене като това, което ти току-що изяде — сивите му очи проблеснаха като остриета. — Затова не съм във възторг от лустрото и очарованието на вашия Бевърли Хилс, госпожице Карлсън — рязко се изправи. — Отивам за още вода. Да не се запилееш нанякъде.

„Да не се запилееш нанякъде“, изплези се тя зад гърба му. Добре, постави я на място, но нямаше да носи траур до края на живота си. Много мъже се бяха сражавали във Виетнам и се бяха върнали, за да живеят щастливо и смислено. Ако Купър не можеше да се приспособи, това си беше негова грешка. Той се опиваше от собствената си горчивина, отглеждаше си я, тя му даваше сили. Непрекъснато подхранваше споровете си с обществото, защото имаше чувството, че то му дължи нещо. Може би наистина му дължеше. Но тя не бе виновна за това. Не носеше отговорност за никакви нещастия, които се бяха струпали на главата му. Не струваше повече от нея само заради това, че се е разхождал с пушка на рамо.

Купър се върна, но не нарушиха враждебното мълчание, докато Ръсти изпи дажбата си вода от капачката на термоса. Също така безмълвно той й помогна да докуцука извън поляната, за да остане за няколко минути сама. После я донесе върху леглото от кожи, което бе станало център на техния свят, и каза:

— Трябва да прегледам крака ти. Дръж фенерчето.

Ръсти наблюдаваше как той разви превръзката и откри нащърбените, неравни шевове. Вторачи се ужасена в тях, но той изглеждаше доволен от работата си. Вдигна крака й да го огледа по-отблизо.

— Няма признаци за нова инфекция. Възпалението е спаднало.

— Белегът… — прошепна тя.

— Не можех да направя кой знае какво за това — стисна устни. — Бъди доволна, че не се наложи да го обгарям.

— Доволна съм.

— Сигурен съм, че някой скъп пластичен хирург в Бевърли Хилс ще премахне белега.

— Трябва ли да си толкова гаден?

— А ти трябва ли да си толкова глупава? — посочи към мястото, откъдето бяха дошли. — Сигурен съм, че всеки от онези приятели, които оставихме там, би се съгласил да се размине с някой белег на пищяла.

Беше прав, разбира се, но от това не й бе по-леко да преглътне критиката. Тя замълча намусено. Купър проми крака й с кислородна вода, превърза го и й даде един пеницилин и два аспирина. Тя ги изпи с вода. Не искаше повече бренди.

Пиянството, както бе установила, я възбуждаше емоционално и сексуално. А не искаше да мисли за Купър Ландри по друг начин, освен като за един отвратителен мърморко. Той бе избухлив, начумерен грубиян, озлобен на целия свят. Ако не трябваше да разчита на него, за да оцелее, нямаше и да го погледне.

Вече се бе настанила под купчината кожи, когато той се пъхна до нея и я прегърна както предишната нощ.

— Колко още ще трябва да останем тук? — попита тя сърдито.

— Не съм ясновидец.

— Не искам да предскажеш кога ще ни спасят. Говорех за това легло. Не можеш ли да стъкмиш някаква палатка, нещо, което можем да носим с нас?

— Моята прекрасна лейди не харесва хотела?

— Ох, няма значение — въздъхна тя с досада.

— Близо до потока има няколко морени. Най-голямата от тях е издълбана от едната страна. Мисля, че с малко изобретателност и много търкане бих могъл да направя от нея навес. Няма да е кой знае какво, но ще е по-добро от това. И по-близо до водата.

— Ще ти помогна — предложи тя нетърпеливо.

Не че не оценяваше този подслон. Снощи той бе спасил живота й. Но бе много смущаващо да спи толкова близо до Купър. Той бе свалил якето си, както и предишната нощ, и Ръсти осезателно чувстваше мускулестите му гърди, притиснати към гърба й. Той също чувстваше тялото й, защото и тя беше без яке.

Ръката му удобно се намести между гърдите и кръста й. Той дори пъхна коленете си между нейните и повдигна ранения й крак. Ръсти понечи да го попита дали това е необходимо, но тъй като така се чувстваше много по-добре, премълча.

— Ръсти!

— Мммм? — топлият му дъх гъделичкаше ухото й. Тя настръхна и се сгуши по-близо до него.

— Събуди се. Трябва да станем.

— Да станем ли? — изохка тя. — Защо? Завий ме, студено ми е.

— Там е работата. Температурата ти изби, изпотила си се и сега и двамата сме мокри до кости. Ако веднага не се изсушим, ще се простудим.

Тя напълно се събуди и се обърна по гръб. Той говореше сериозно и вече отмяташе кожите.

— Какво искаш да кажеш с това да се изсушим?

— Да се съблечем и да се избършем — започна да разкопчава бархетната си риза.

— Да не си луд? Аз замръзвам — тя придърпа обратно кожата.

Купър я измъкна от ръцете й.

— Свали си дрехите! Веднага! — смъкна ризата си и я простря върху най-близкия храст. С едно движение обви ръце около кръста си и съблече фланелката през главата си. Косата му щръкна смешно, но Ръсти не се засмя. Смехът застина в гърлото й при вида на най-съвършения гръден кош, който бе виждала през живота си.

Мускулите му бяха твърди като камък и красиво оформени под опънатата кожа. Зърната на гърдите му бяха потъмнели и настръхнали от студа. Бе толкова строен, че се виждаше всяко ребро. Коремът му бе плосък и стегнат.

— Хайде, Ръсти, да не те събличам аз.

Заплахата я извади от транса. Тя механично свали пуловера си. Отдолу носеше фланелка като неговата. Замачка разсеяно подгъва, докато го гледаше как смъква джинсите си. Наполеонките му не бяха най-привлекателната гледка, която бе виждала.

Но Купър Ландри разсъблечен би трябвало да бъде.

След миг той стоеше чисто гол, огрян от бледата светлина на огъня. Бе толкова красив, че не можеше да откъсне очи от него. Буквално дъхът й спря.

Купър простря дрехите си на храста, взе чифт чорапи и старателно се изтри — целия. После коленичи до един от вързопите да търси бельо и измъкна чифт гащета. И всичко това без никакво смущение, още по-малко благоприличие.

Обърна се към нея, забеляза, че не е помръднала и се намръщи с раздразнение:

— Хайде, Ръсти, побързай. Ужасен студ е — протегна ръка за пуловера, който засега бе единствената свалена дреха. Тя му го подаде и той го просна да се суши. Посегна за още дрехи. — Хайде, хайде!

Тя го погледна притеснено, съблече фланелката си и му я даде. Веднага замръзна и започна да трепери така силно, че не успя да се справи с копчето на панталона си.

— Дай да ти помогна, по дяволите, иначе ще трябва цяла нощ да вися тук — нетърпеливо коленичи до нея, блъсна настрани ръцете й, разкопча копчето и свали ципа. Небрежно смъкна панталоните по бедрата й и ги хвърли напосоки към най-близкия храст.

Но се стъписа от това, което явно не бе очаквал — едни изключително женствени, изключително оскъдни бикини. Бе виждал дантеления им край под изрязания крачол, но това бе всичко. Стори й се, че ги гледа цяла вечност. Накрая каза рязко:

— Свали ги.

— Не — поклати глава Ръсти.

— Свали ги! — ядоса се той. Ръсти категорично поклати глава, но преди да се е приготвила да възрази, той притисна разтворената си длан право върху триъгълничето от коприна и дантела. — Мокри са. Свали ги.

Очите им се срещнаха. Студът в погледа му не по-малко от студа във въздуха я накара да смъкне влажните бикини.

— Сега се избърши.

Даде й един памучен чорап. Тя го прекара по тялото си и с наведена глава протегна ръка към бельото, което Купър й подаваше. Не й бе избрал клин, за да не протърка раната, а пликчета почти като тези, които бе свалила и които сега висяха от клона на храста и потрепваха като победно знаме на сутринта след пиянско събиране.

— Сега нагоре.

Сутиенът бе също толкова сексапилен като бикините. Сутринта, преди да замине от ловджийската хижа, тя бе облякла дрехи, които да ознаменуват завръщането й към цивилизацията. След като няколко дни трябваше да носи ватено бельо, бе зажадняла за коприна.

Наведе се напред и се опита да разкопчае сутиена, но пръстите й бяха толкова схванати и замръзнали, че не успя. Мърморейки ругатни, Купър едва не изтръгна кукичките. Сутиенът падна. Тя смъкна презрамките от раменете си, хвърли го настрани и погледна предизвикателно към Купър.

Устните му под мустака бяха здраво стиснати. Забави се само миг, после грубо изтри с чорапа шията й, гърдите, корема. След това протегна ръце зад гърба й и попи потта и оттам. Бяха толкова близо, че дъхът й раздвижваше косъмчетата по гърдите му. Устните й бяха опасно близо до настръхналите му зърна, а нейните, втвърдени от студа, докосваха кожата му.

Той бързо се отдръпна и сърдито намъкна през главата й една ватирана фланела и докато тя пъхаше ръце в ръкавите, издърпа влажната кожа, на която бяха лежали и я смени с друга.

— Тази не е толкова мека, но поне е суха.

— Добра е — отвърна Ръсти дрезгаво.

Най-после бяха отново завити. Тя не се възпротиви, когато Купър я притегли към себе си. Трепереше неконтролируемо и зъбите й тракаха. Постепенно започнаха да се стоплят. В главите им витаеха еротични образи.

Достатъчно смущаващо бе да лежи в прегръдките му напълно облечена. Но да бъде до него само по бельо объркваше всичките й чувства. Треската й бе преминала, но тялото й гореше.

Приятно й бе да усеща голите му бедра. Както беше без сутиен, усещаше й ръката му, която бе отпусната точно под гърдите й и почти ги докосваше.

И той не беше безразличен към тази принудена интимност. Бе уморен от бързото преобличане и смяната на кожите, но това не бе единствената причина да диша тежко.

Гърдите му, притиснати към гърба й, се повдигаха и отпускаха ритмично, но бързо.

А имаше и още едно несъмнено доказателство за възбудата му. То я предизвика да пошепне:

— Не мисля, че има нужда да… ъъъ… да си слагам крака върху твоите.

— Изобщо не говори за това — изръмжа той. — И, за Бога, не мърдай — объркването му бе очевидно.

— Извинявай.

— За какво се извиняваш? Ти не можеш да не си красива, както аз не мога да не съм мъж. Сигурно просто ще трябва да се изтърпим един друг.

Тя уважи молбата му и не помръдна и едно мускулче. Дори не отвори очи. Но заспа с лека усмивка. Неволно може би, но той й бе казал, че я смята за красива.