Сандра Браун
Единствен изход (2)

Втора глава

Главата й започна да бръмчи. Повдигаше й се. Ушите й пламтяха, а гърлото й гореше. Всеки косъм по главата й бе като забита карфица. Пръстите на ръцете и краката й бяха изтръпнали. Бе припадала веднъж, когато й вадеха нерв на зъб. Знаеше симптомите.

Но, по дяволите, трябваше ли да й се случи точно сега? Тук, пред него!

— Спокойно, спокойно — той я хвана за раменете и я положи на земята. — Не помниш ли да си се ударила? — тя безмълвно поклати глава. — Трябва да се е случило, когато катастрофирахме.

— Не съм усетила никаква болка.

— Била си в шок. Как се чувстваш сега?

Едва сега осъзна, че я боли.

— Добре съм — очите му изпитателно се впиваха в нейните. — Наистина, не съм толкова зле. Но май съм загубила доста кръв, а?

— Да-а — той мрачно започна да рови из аптечката. — Трябва да попия кръвта, за да видя къде е раната.

Отвори нейния вързоп и измъкна мека памучна фланелка. Загледана през клоните над главата си, Ръсти чувстваше натиска на ръцете му, но не изпитваше почти никакво облекчение. Май малко рано бе благодарила на Бога, че е жива. Може би щеше да умре от загуба на кръв, легнала тук, на голата пръст. И нито тя, нито Купър можеха да направят нещо. Всъщност, той сигурно щеше да е доволен да се отърве от нея.

Тихата му ругатня я изтръгна от страшните мисли. Тя вдигна глава и погледна към крака си. От коляното до глезена зееше дълбока рана. Виждаше се мускулът. Беше ужасно. Тя проплака.

— Лягай, да те вземат дяволите!

Останала без сили, тя се подчини.

— Как е могло да се случи, без да усетя?

— Вероятно е цъфнало като домат в момента на катастрофата.

— Можеш ли да направиш нещо?

— Ще го почистя с кислородна вода — той отвори кафявото матово шише, което бе намерил в аптечката и напои ръкава на фланелката.

— Ще боли ли?

— Сигурно.

Без да обръща внимание на уплашените й, пълни със сълзи очи, притисна плата към крака й. Ръсти прехапа устни, за да не извика, но лицето й се изкриви от болка. Всъщност мисълта как кислородната вода пуска мехурчета в раната бе не по-малко страшна от болката.

— Ако ти се повдига, дишай през устата — посъветва я Купър. — Почти свърших.

Тя стисна очи и ги отвори, чак когато чу звук от раздран плат. Той късаше друга фланелка на ленти. После ги уви една по една около прасеца й и здраво го стегна.

— Засега това ще трябва да свърши работа — забеляза повече за себе си, отколкото за нея и отново взе ножа. — Надигни се.

Тя се подчини, като избягваше очите му. Купър изряза крачола чак догоре. Ръцете му работеха под бедрата й и между тях. Твърдите му пръсти докосваха гладката топла кожа, но Ръсти нямаше от какво да се смущава. Той не показваше никакви емоции, сякаш режеше парче свинско.

— Със сигурност няма да можеш да ходиш.

— Ще мога! — възрази Ръсти разгорещено. Страхуваше се, че ще я изостави. Той стоеше изправен над нея и се оглеждаше. Веждите му бяха смръщени и явно внимателно обмисляше нещо.

Дали претегляше възможностите? Решаваше дали да продължи без нея? А може би мислеше да я убие бързо и милостиво, вместо да я остави да умре от раната си.

Най-накрая се наведе, прихвана я под мишниците и я повдигна да седне.

— Свали си палтото и облечи това скиорско яке.

Без да спори, тя смъкна коженото палто от раменете си. С брадвичката, която бе взел със себе си, Купър отсече три клона и ги окастри. После с кожените връзки, свалени от обувките на загиналите, ги свърза във формата на буквата „Н“. Надяна ръкавите на скъпоценната дреха на страничните пръти, след това проби с ножа си дупка на долния край на палтото. Ръсти трепна.

— Какво има? — погледна я той.

Тя преглътна. Явно я изпитваше.

— Нищо. Просто палтото ми беше подарък.

Купър я гледа няколко секунди, после направи такава дупка и от другата страна и прокара прътите през двете дупки. Получи се нещо като груба шейна. Никой уважаващ себе си американски индианец не би я нарекъл така, но Ръсти бе впечатлена от неговата изобретателност и сръчност. Освен това изпитваше смътно облекчение, че очевидно не се гласи да я изостави или да се отърве от нея по друг начин.

Той постави тромавото съоръжение на земята, прихвана я под коленете и гърба и я сложи на меката кожа. После натрупа върху нея още няколко кожи.

— Не съм виждала такова животно — обади се Ръсти и поглади късата мека козина.

— Умингмак.

— Моля?

— Така индианците инуини наричат горския бик. Означава „брадат“. Не съм го убил аз, просто купих кожата. Много е топла — той я зави и сложи отгоре още една кожа. — Така няма да ти е студено — изправи се, избърса потта с опакото на ръката си и трепна от болка, като докосна подутината на слепоочието си. След такъв удар Ръсти би лежала цяла седмица. Сигурно го болеше.

— Благодаря, Купър — промълви тя.

Той замръзна, погледна я, кимна бързо, после се обърна и започна да събира багажа. Пусна двата вързопа и пушките в скута й.

— Дръж ги.

— Къде отиваме?

— На югоизток.

— Защо?

— Рано или късно ще стигнем до цивилизацията.

— Аха — страхуваше се да помръдне. Пътуването нямаше да е особено приятно. — Би ли ми дал един аспирин?

Той извади пластмасовото шишенце от джоба си и й подаде две таблетки.

— Не мога без вода.

Купър нетърпеливо изсумтя.

— Или на сухо, или с бренди, избирай.

— Бренди, моля.

Той й подаде едната бутилка и внимателно я погледна. Ръсти храбро я надигна и отпи голяма глътка. Задави се, сълзи бликнаха от очите й, но спокойно и с достойнство му върна бутилката.

— Благодаря.

Тънките му устни се изкривиха от едва сдържана усмивка.

— Може да хвърчиш в облаците, но иначе си те бива.

Едва ли можеше да разчита, че ще получи по-голям комплимент от Купър Ландри.

Той хвана двата клона и тръгна, влачейки шейната зад себе си. Само след няколко метра Ръсти разбра, че в нея няма да се чувства много по-добре, отколкото ако ходеше. Трябваше да напряга всичките си сили и внимание, за да не падне. Цялата щеше да бъде в синини — свидетелства за ударите в камъните при всяка изнурителна крачка. Не смееше да мисли как палтото й ще стане на парцали от влаченето по грубата пръст.

Ставаше все по-тъмно и студено. Запръска сняг — снежинки, не по-големи от зрънца сол, които според нея, метеоролозите наричаха суграшица. Кракът започна да я боли, но по-скоро би отхапала езика си, отколкото да си признае. Чуваше тежкото дишане на Купър. И на него не му беше лесно. Ако не беше тя, досега три пъти да бе изминал същото разстояние.

Тъмнината се спусна отведнъж. Вече беше опасно да се движат в непознатата местност. На следващото открито място той спря и остави прътите.

— Как си?

Тя не мислеше колко е гладна и жадна и колко й е неудобно.

— Много добре.

— Да, сигурно. Как си наистина? — Купър коленичи и отметна кожите. Превръзката бе просмукана с прясна кръв. Той бързо я зави. — По-добре да спрем за през нощта. Слънцето залезе и не знам в каква посока се движим.

Лъжеше, за да не я тревожи. Ръсти бе сигурна, че той щеше да продължи, ако не беше тя. Едва ли го беше страх от тъмнината, нито пък би се впечатлил от лошото време. Въпреки че я бе влачил вече часове, изглежда имаше сили да върви поне още два часа.

Той обиколи поляната и започна да събира на купчина борови клонки. Простря върху тях кожите и се върна да вземе Ръсти.

— Купър…

— Ммм? — той изпъшка от усилието да я вдигне от шейната.

— Трябва да отида до „тоалетната“.

В тъмното не го виждаше добре, но усети стреснатия му поглед. Наведе глава, смутена до смърт.

— Добре — отговори той след миг. — Ще те държи ли кракът ти, докато…

— Да — побърза да го прекъсне тя.

Той я занесе до края на поляната и внимателно я пусна да стъпи на левия си крак.

— Подпри се на дървото. Повикай ме, когато си готова.

Оказа се много по-трудно, отколкото бе очаквала. Когато най-после закопча това, което бе останало от панталона й, вече трепереше от слабост, а зъбите й тракаха от студ.

— Добре, свърших.

Купър се появи от тъмнината и отново я вдигна на ръце. Тя никога не би помислила, че легло от борови иглички и кожи може да е приятно, но въздъхна от облекчение и се отпусна. Купър уви кожите около нея.

— Ще наклада огън. Няма да е кой знае какъв, защото не виждам наоколо достатъчно сухи дърва. Но ще е по-добре от нищо, пък и ще ни пази от нежелани посетители.

Ръсти потрепери и придърпа кожите над главата си, за да се скрие не само от снега, който продължаваше да вали, а и от мисълта за дивите животни. Но засилващата се болка в крака не й позволяваше да се унесе. Не можеше да си намери място и накрая се измъкна изпод завивката си. Купър бе успял да запали димящ огън и бе оградил огнището с камъни, за да не подпали леглото. Погледна я, разкопча един от многобройните си джобове, извади нещо от него и й го подхвърли.

— Какво е това?

— Вафла.

При мисълта за храна стомахът й шумно изкъркори. Тя разкъса станиола, готова да изгълта и последната троха, но се овладя.

— Няма нужда да я делиш с мен. Тя си е твоя и може да ти потрябва по-късно.

Сивите му очи му бяха твърди и студени като метал.

— Не е моя. Намерих я в джоба на един от загиналите.

Сякаш изпитваше жестоко удоволствие да й казва, че ако вафлата беше негова, щеше много да си помисли дали да я раздели с нея. Но каквото и да беше намерението му, успя да й развали удоволствието. Вафлата имаше вкус на пясък. Ръсти механично я задъвка. Може би беше толкова безвкусна заради жаждата.

— Ако не намерим вода, ще стане лошо — обади се Купър, като че прочете мислите й.

— Дали ще намерим?

— Не знам.

Тя лежеше замислено между кожите.

— Как смяташ, защо катастрофира самолетът?

— Не знам. Сигурно причините са много.

— Имаш ли идея къде сме?

— Не. Можех да имам някаква най-обща представа, ако не беше бурята.

— Мислиш, че сме се отклонили от курса?

— Да. Но не знам колко.

Тя облегна буза на ръката си и се загледа в мъждивия огън, който се мъчеше да се разгори.

— Бил ли си и друг път на Езерото на великата мечка?

— Веднъж.

— Ловуваш ли?

— Малко.

Не беше много разговорлив, но тя искаше да приказват, за да се разсее от болката в крака.

— Мислиш ли, че ще ни намерят?

— Може би.

— Кога?

— Да не съм пророк? — избухна той и рязко се изправи. — Престани да ми задаваш въпроси! Не знам отговорите.

— Просто питах — изхленчи тя.

— И аз самият не знам. Мога да кажа само, че шансовете ни са много добри, ако самолетът се е движил по курса и много лоши, ако се е отклонил. Разбра ли? А сега млъкни.

Ръсти замълча обидено. Купър обиколи поляната да търси сухи дърва, хвърли няколко съчки в огъня и се приближи към нея.

— Я да ти видя крака — безцеремонно отметна завивките. Огънят хвърляше бледа светлина върху окървавената превръзка. Той извади ножа си, ловко разряза възлите и започна да развива мокрия плат. — Боли ли?

— Да.

— Има защо — отбеляза той мрачно, вгледан в раната. Изражението му не бе много окуражаващо.

Даде на Ръсти да държи фенерчето, проми с кислородна вода и направи нова превръзка. Докато свърши, сълзи пареха очите й, устните й се бяха подули от хапане, но не извика нито веднъж.

— Къде си се научил да превързваш така добре?

— Виетнам — отсече той с тон, който показваше, че разговорът е изчерпан. — Ето, вземи още два аспирина — подаде й шишенцето, като първо взе два и за себе си. Не се бе оплаквал, но сигурно главата му се цепеше от болка. — И пийни още малко бренди. Поне две глътки. Мисля, че ще ти трябва за сутринта.

— Защо?

— Кракът ти. Утре вероятно ще бъде най-лошият ден. След това надявам се ще започне да се подобрява.

— А ако не се подобри?

Той не отговори. Излишно беше.

С треперещи ръце Ръсти поднесе бутилката към устните си и отпи. Огънят вече се бе разгорял и Купър хвърли още дърва. Но не гореше толкова силно, че да му стане горещо. Затова я изненада, като си свали якето и обувките и й каза и тя да стори същото. После направи вързоп и го пъхна между кожите.

— Това пък защо? — краката й вече изстиваха.

— Ако се изпотим в обувките си и стане по-студено, ще измръзнем.

— Така ли? — погледна го тя изненадано.

Той въздъхна нетърпеливо, припълзя до нея и я избута да му направи място.

— Какво правиш?! — възкликна Ръсти разтревожено.

— Лягам си да спя. Искам да кажа, ако млъкнеш.

— Тук?!

— В хотела нямаше единични стаи.

— Но ти не можеш…

— Отпуснете се, госпожице… Как беше?

— Карлсън.

— Аха, госпожице Карлсън. Ще се топлим един друг — примъкна се по-близо и придърпа кожите над главите им. — Обърни се с гръб към мен.

— Върви по дяволите!

Почти го чу как брои наум до десет.

— Слушай, не искам да замръзна. А и не ми се копае още един гроб, за да погреба и теб, така че прави каквото ти казвам. Незабавно!

Трябва да е бил офицер във Виетнам, помисли тя кисело и се изтърколи настрани. Той обви ръка около кръста й и я придърпа обратно към себе си.

— Това наистина ли е необходимо?

— Да.

— Няма да избягам. Къде ще отида? Не е нужно да си държиш ръката тук.

— Изненадваш ме. Мислех, че ще ти е приятно — той притисна длан към стомаха й. — Наистина си готина. Не чакаш ли всеки мъж край теб да пощурее?

— Пусни ме!

— И тази дълга коса, с толкова необикновен цвят…

— Млъкни!

— Не се ли гордееш със заобленото си задниче и с щръкналите си гърди? Сигурен съм, че повечето мъже не могат да ти устоят. Например оня помощник-пилот. Направо лигите му потекоха.

— Не разбирам за какво говориш.

— Ами, не разбираш. Сигурно много се изкефи, като се качи в самолета, завряла тия румени бузки и тия секси устни в кожената си яка. Всички си глътнаха езиците.

— Защо се държиш така? — простена тя.

Той изруга и когато отново заговори, гласът му бе сериозен и уморен:

— Можеш да спиш спокойно и да не се безпокоиш, че ще злоупотребя с теб. Червенокосите никога не са били моя слабост. Освен това тялото ти още не е изстинало от леглото на стария ти любовник. Откъдето да го погледнеш, с мен си в безопасност.

Тя едва преглътна сълзите от унижение.

— Ти си жесток и циничен.

Купър се засмя.

— Сега пък май си обидена, че не се изкушавам да те изнасиля. Я реши какво искаш. Ако копнееш за секс, ще ти услужа. Тялото ми не е толкова придирчиво, колкото главата. В края на краищата, тук е ужасно тъмно. А и нали знаеш какво казват за котките в тъмното. Но ако питаш мен, аз лично предпочитам по-безопасна и по-удобна обстановка, така че по-добре заспивай.

Ръсти изскърца със зъби от гняв. Напрегна се цялата, за да издигне бариера между тях, ако не физическа, то поне психическа. Опита се да не обръща внимание на топлината на тялото му, която проникваше през дрехите й, на дъха му, който гъделичкаше врата й всеки път, когато той издишаше, на дремещата сила в слабините му. Постепенно, с помощта на изпитото бренди, се отпусна и задряма.

Събуди се от собствените си стонове. Кракът й пулсираше болезнено.

— Какво има?

Гласът на Купър бе кисел, но Ръсти не мислеше, че това е, защото го е събудила от дълбок сън. Интуитивно знаеше, че досега е лежал буден.

— Нищо.

— Кажи ми. Какво става? Кракът ти ли?

— Да.

— Отново ли кърви?

— Мисля, че не. Не го чувствам мокър. Просто боли.

— Изпий още малко бренди — той се надигна и протегна ръка към шишето, което бе пъхнал под кожите.

— Вече съм пияна.

— Добре. Значи действа — поднесе го към устните й и го наклони. Тя трябваше или да преглътне, или да се задави.

Течността изгори вътрешностите й. Ако не друго, поне за няколко секунди отклони вниманието й от болезнената рана.

— Благодаря.

— Разтвори си краката.

— Моля?

— Разтвори си краката.

— А вие колко бренди изпихте, господин Ландри?

— Хайде!

— Защо?

— За да пъхна моите между тях — без да й даде възможност да спори, той провря ръка между бедрата й и повдигна ранения крак, пъхна коленете си между нейните и внимателно отпусна върху тях крака й. — Така. Като е по-нависоко, напрежението малко ще спадне. Пък и няма да мога цяла нощ да скитам.

Тя бе прекалено смаяна, за да заспи веднага, а и много притеснена от близостта му. Освен това имаше още нещо, което я държеше будна — разяждащото чувство за вина.

— Купър, познаваше ли някой от другите?

— От самолета ли? Не.

— Мъжете на предните седалки бяха братя. Докато теглехме багажа си, ги чух да говорят, че след няколко седмици ще съберат семействата си за Деня на благодарността. Щяха да прожектират диапозитиви, които са снимали на хижата.

— Не мисли за това.

— Не мога.

— Можеш.

— Не, не мога. Непрекъснато се питам защо съм жива. Защо ми беше разрешено да оживея? Не виждам никакъв смисъл.

— Защо трябва да има смисъл — отговори той горчиво. — Просто нещата са такива. Дошъл е техният ред и толкова. Всичко е минало и забравено.

— Не е забравено.

— Изхвърли си го от ума.

— Ти така ли направи?

— Да.

Тя потрепери.

— Как можеш да си толкова безчувствен към човешкия живот!

— Въпрос на навик.

Тези думи й подействаха като плесница. Явно бяха предназначени да я накарат да замълчи и успяха. Но не й помогнаха да спре да мисли. Чудеше се колко ли от своите приятели е виждал Купър убити във Виетнам. Десетки? Стотици? И въпреки това не можеше да си представи, че човек може да свикне със смъртта.

Срещала се бе със смъртта, но очевидно не толкова често, колкото той. За нея смъртта не бе нещо, което може да изхвърли от мислите си, да пропъди по свое желание. Още я болеше, когато си спомнеше за загубите, които бе понесла.

— Майка ми умря от инсулт — промълви тя тихо. — Смъртта й бе едва ли не облекчение. Иначе щеше да остане инвалид. Имах цяла седмица, за да се подготвя. Смъртта на брат ми обаче беше неочаквана — сигурно на Купър изобщо не му се слушаше, но тя искаше да говори за това.

— Брат ти ли?

— Джеф. Загина преди две години при автомобилна катастрофа.

— Нямаш ли други роднини?

— Само баща ми — тя въздъхна тихо. — Той беше мъжът, с когото бях в хижата. Този, с когото се сбогувах. Не любовник. Баща ми.

Чакаше извинение, но така и не го получи. Ако тялото му не бе така напрегнато, щеше да реши, че е заспал. Най-после той наруши мълчанието:

— Какво ще помисли татко ти, когато научи за катастрофата?

— Боже мой! — импулсивно стисна ръката на Купър, която все още лежеше на корема й. — Не се бях сетила за това.

Можеше да си представи отчаянието на баща си. Той бе загубил съпругата си. После сина си. А сега и дъщерята. Щеше да е неутешим. Ръсти не смееше да си представи мъката му, адските страдания да не знае какво се е случило с нея. Можеше само да се надява, и заради него, и заради себе си, че скоро ще ги спасят.

— Стори ми се много енергичен — обади се Купър. — Няма да остави властите на мира, докато не ни намерят.

— Прав си. Татко няма да се предаде, преди да разбере какво се е случило с мен.

Ръсти бе сигурна в това. Той бе неукротим и имаше и таланта, и средствата да докарва нещата докрай. Репутацията и парите му можеха да преодолеят всякаква бюрокрация. Съзнанието, че той няма да остави камък върху камък, докато не я открият, за нея бе като спасителна сламка.

Бе изненадана и от откритието, че Купър не е толкова сляп и глух за всичко около себе си, колкото изглеждаше. Преди да се качат на самолета, той стоеше настрани, не общуваше с другите пътници. Но бе забелязал всичко. Очевидно нейният спътник бе мълчалив наблюдател на човешката природа.

А природата в момента си правеше шеги с него. Докато говореше, Ръсти неспокойно усети набъбването между бедрата му, притисната здраво към нея.

— Женен ли си? — изтърси тя.

— Не.

— Бил ли си някога?

— Не.

— Сгоден?

— Слушай, не ми липсва секс, разбра ли? Знам защо изведнъж стана толкова любопитна. Аз също го чувствам, повярвай ми. Но не мога да направя нищо. Е, всъщност мога, но както вече обсъдихме, при дадените обстоятелства това не е много добро решение. А и се страхувам, че алтернативите, които веднага ми идват наум, ще поставят в неловко положение и двама ни.

Страните й пламнаха.

— Недей.

— Какво?

— Не говори така.

— Как?

— Знаеш как. Мръснишки.

— Ти съвсем доскоро живя в една голяма ловджийска хижа. Не чу ли някоя и друга мръснишка шега или похотлива забележка? Мисля, че вече би трябвало да си свикнала с нецензурни изрази.

— Не съм. И, ако искаш да знаеш, отидох на този лов само заради баща ми. На мен не ми беше особено приятно.

— Той насила ли те накара?

— Не, разбира се.

— Изнуди ли те? Например в замяна на коженото палто.

— Не! — тя настръхна от възмущение. — Това пътуване беше моя идея. Аз предложих да заминем заедно.

— И най-случайно избра да заминете на североизток? Защо не на Хаваите? Или Сен Морис? Сещам се за хиляда други места на земното кълбо, където би се чувствала повече на място.

Въздишката й бе признание, че я е усетил правилно. В голямата ловджийска хижа се чувстваше толкова не на място, колкото ръждив пирон в операционна зала.

— Баща ми и брат ми винаги ходеха заедно на лов. Всяка година по четири седмици. Това беше семейна традиция — затвори очи, изпълнена с разкаяние. — Татко не беше ходил, откакто Джеф загина. Помислих, че за него ще е добре да отиде. Той се колебаеше и аз предложих да заминем заедно.

Очакваше да й каже нещо съчувствено, може би дори някаква похвала за самоотвержения й и благороден жест. Вместо това той изсумтя кисело:

— Я замълчи. Опитвам се да поспя.

 

 

— Ръсти, престани!

Гласът на Джеф проехтя в съня й. Двамата се боричкаха, както могат само брат и сестра, които или много се мразят, или много се обичат. В техния случай беше второто. Имаха едва една година разлика и откак се помнеха, бяха неразделни. За удоволствие на баща им и за ужас на майка им, често се счепкваха в буен ръкопашен бой, от който винаги излизаха засмени.

Но сега в гласа на Джеф нямаше смях. Той бе стиснал здраво китките й и ги притискаше към пода от двете страни на главата й.

— Престани веднага! — леко я разтърси. — Ако не спреш да се мяташ, ще се удариш.

Тя се събуди и отвори очи. Но не видя незабравимото и обичано лице на Джеф, а някакъв мъж. Самотника. Бе доволна, че е жив, но не го харесваше много. Как му беше името? А, да, Купър. Купър?… Купър Някой си. Или Някой си Купър.

— Лежи мирно — изкомандва той.

Тя спря да се бори. Усети студения въздух на лицето си и разбра, че той е отметнал всички кожи, с които се бяха завили. Бе седнал върху нея и здраво държеше ръцете й.

— Махни се от мен.

— Добре ли си вече?

Тя кимна. Бе дотолкова добре, доколкото можеше да е добре една жена, която току-що се е събудила и е открила, че мъж с размерите и фигурата на Купър Ландри — аха, Ландри — я е възседнал, бедрата му се извисяват над нея и се събират в… Тя отмести поглед.

— Моля те… Нищо ми няма.

Той се отмести. Ръсти вдъхна ледения въздух, който смрази дробовете й. Но колко беше приятно да го усети на лицето си! Беше приятно само за миг. След това започна да трепери от студ и зъбите й затракаха. Купър бе смръщил вежди разтревожено. Или сърдито. Тя не можеше да разбере. Беше или обезпокоен, или ядосан.

— Цялата гориш — съобщи й той. — Станах от леглото да запаля огъня. Ти бълнуваше и викаше някой на име Джеф.

— Брат ми — тя трепереше конвулсивно и придърпа една кожа върху себе си.

През нощта повече не бе валяло. Виждаше пламъците и живите въглени под клоните, които Купър бе сложил в огъня. Огнените езици бяха толкова горещи, че изгаряха болезнено очите й.

Не, невъзможно. Сигурно беше от треската.

Купър отметна кожата от краката й, отново свали превръзката и се вгледа в отворената рана. Ръсти внимателно го наблюдаваше. Най-после той обърна очи към нея, стиснал устни.

— Няма да се опитвам да те заблуждавам. Положението е лошо. Раната е инфектирана. В аптечката има шишенце с антибиотици. Пазех ги за случай, че стане така, но не съм сигурен колко ще подействат.

Ръсти преглътна мъчително. Дори трескавият й ум успяваше да осъзнае какво й говори той. Надигна се на лакти и погледна към крака си. Едва не ахна. От двете страни на дълбоката рана кожата бе подута и набръчкана от възпалението. Дишайки тежко, тя се отпусна назад. Облиза устни, но напразно, защото устата й бе пресъхнала.

— Може да стане гангрена и да умра, нали?

Той се насили да се усмихне с половин уста.

— Не още. Ще трябва да направим каквото можем, за да не се стигне дотам.

— Като например да отрежем крака ли?

— Ох, ти си ужасна. Имах предвид да почистим гнойта и да зашием раната.

Тя пребледня.

— Това звучи достатъчно ужасно.

— Не толкова, колкото ако го обгорим. До което също може да се стигне — лицето й стана бяло като тебешир. — Но за момента да направим няколко шева… Не се радвай — добави той намръщено. — Страшно ще боли.

Тя се вгледа в очите му. Колкото и да е странно, въпреки не особено приятното начало на отношенията им, му вярваше.

— Прави каквото трябва.

Купър кимна рязко и се хвана за работа. Първо извади копринения й клин от пуловера-вързоп.

— Радвам се, че носиш копринено бельо — пошегува се той и започна да го разнищва. Тя се усмихна измъчено. — Ще го използваме за шевовете — кимна към сребристото шише: — По-добре започни с брендито. Глътни с него тези таблетки пеницилин. Нали не си алергична? Добре. Сръбни си добре. Не спирай, преди да се напиеш. Но не го изпивай всичкото. Ще ми трябва, за да стерилизирам конците и да промия раната.

Когато се наведе над крака й, Ръсти още не бе достатъчно упоена. Ловджийският нож, който той стерилизира в огъня, бе насочен към възпалената рана.

— Готова ли си? — тя кимна. — Опитай се да не мърдаш — тя отново кимна. — И ако усетиш, че губиш съзнание, не се бори срещу това. И за двама ни ще е по-добре.

От първото леко убождане в зачервената подпухнала кожа Ръсти извика и дръпна крака си.

— Не, Ръсти! Не мърдай!

Беше мъчително и сякаш нямаше край. Той методично пробождаше едно след друго местата, от където трябваше да се изкара гнойта. Когато накрая обля цялата рана с бренди, Ръсти изпищя. Шевовете след това не й се сториха толкова страшни. Купър използваше иглата от пътническия несесер. Топеше всеки конец в бренди, прокарваше го през кожата и здраво го завързваше.

Тя бе приковала поглед между веждите му. Челото му бе потно, въпреки студа. Той не вдигаше очи от работата си, освен за да погледне от време на време лицето й. Усещаше болката й. Дори й съчувстваше. Ръцете му бяха изненадващо нежни за такъв голям мъж, за човек, който вместо сърце имаше студен, безчувствен камък.

След време мястото, където веждите му се сключваха, започна да се размазва, да излиза от фокус. Въпреки че лежеше, главата й се завъртя, зави й се свят от болка и от опияняващото действие на брендито. Въпреки съвета на Купър, се опитваше да остане будна, защото се страхуваше, че ако заспи, може никога вече да не се събуди. Най-после се предаде и очите й се затвориха.

Последната й мисъл бе, че наистина е жалко, че баща й никога няма да научи колко храбро се е държала чак до смъртта си.

— Е — обади се Купър, седна на пети и изтри чело, — не е кой знае колко красиво, но мисля, че ще свърши работа.

Погледна я с доволна и обнадеждена усмивка, която обаче тя не видя. Бе загубила съзнание.