Сандра Браун
Единствен изход (9)

Девета глава

Шишетата с уиски бяха между запасите на Герилоу. Купър ги бе намерил, когато разчистваха колибата. Измляска от предвкусваното удоволствие. Това беше преди да опита уискито. Надигна бутилката и пое една голяма глътка, без да я задържа в устата си. Беше долнокачествено контрабандно менте и попари стомаха му. Закашля се и Ръсти се разсмя. След като възстанови способността си да говори, той мрачно й съобщи, че изобщо не е смешно, защото си е изгорил хранопровода.

Досега не се бе докосвал до уискито. Този път обаче в пиенето му нямаше нищо смешно.

След като запали огъня, отвори шишето. Ръсти бе изненадана, но не каза нищо. Той отпи предпазливо. После по-смело. Отначало тя реши, че пие, за да се стопли. Излизането му навън бе кратко, но достатъчно, за да му се заскрежат мустаците. Сигурно бе измръзнал до кости.

Но това извинение не бе за дълго. Купър не се ограничи с тези две глътки. Той занесе шишето със себе си до огнището и преди Ръсти да го извика за вечеря, изпи колкото няколко големи коктейла. За нейно неудоволствие взе уискито на масата и си сипа доста неумерена порция в чашата за кафе. Пийваше от нея между хапките задушен заек, който бе сготвила.

Тя се замисли дали да не го предупреди, че пие прекалено много, но реши да се въздържи. Постоянният ритъм, с който надигаше чашата, я притесняваше.

Ами ако се напиеше и паднеше? Трябваше да остане да си лежи където е, защото нямаше да може да го вдигне. Спомни си колко усилия й костваше да го измъкне от разбития самолет. Ами ако излезеше и се загубеше? В главата й се въртяха хиляди възможности, една от друга по-опасни.

Накрая се обади:

— Мислех, че не можеш да пиеш това.

Той не прие предупреждението й като загриженост, а като обида.

— Мислиш, че не съм достатъчно мъж?

— Какво? — попита тя объркано. — Да… Исках да кажа, не. Мисля, че си достатъчно мъж. Само ми се струваше, че вкусът не ти харесва.

— Не го пия, защото ми харесва вкусът. Пия го, защото нямам нищо по-добро.

Търсеше скандал. Тя то виждаше в очите му, чуваше го в раздразненото му ръмжене. Но бе твърде умна, за да дърпа лъва за опашката, дори ако тази опашка виси извън клетката. В това му настроение бе по-добре да го остави на мира, макар че й беше много трудно да премълчи. Сърбеше я езикът да му каже, че е глупаво да пиеш нещо, което не ти харесва, само за да се напиеш.

А очевидно той точно това имаше намерение да направи. Едва не събори стола, когато ставаше от масата. Само добре тренираните рефлекси му помогнаха да го задържи. Върна се при камината и там продължи да пие и да се мръщи, докато Ръсти разчисти масата и изми съдовете.

Когато свърши, измете пода — повече за да си намери работа, отколкото защото наистина имаше нужда. Колкото и да е невероятно, изпитваше гордост от начина, по който успяваше да поддържа колибата.

След време вече нямаше какво да прави и неловко застана в средата на стаята, чудейки се с какво да се заеме. Купър, прегърбен на стола, разсеяно гледаше огъня и продължаваше да се налива. Най-разумното бе да изчезне от погледа му, но колибата бе прекалено малка и имаше само една стая. За разходка и дума не можеше да става. Никак не й се спеше, но леглото оставаше единствената възможност.

— Аз… ъъъ… ще си лягам. Лека нощ.

— Седни.

Тя вече бе тръгнала към леглото и спря стреснато. Потресе я не толкова това, което й каза, а начинът, по който го каза. Би предпочела рязка заповед пред този тих мъртвешки глас.

Обърна се и го погледна изпитателно.

— Седни — повтори той.

— Аз си…

— Седни.

Повелителният му тон я предизвикваше да му възрази, но тя потисна желанието си. Не беше слабохарактерна, но не беше и глупава. Само глупак би се заял с Купър, когато бе в такова настроение. Тя пресече намусено стаята и се отпусна на стола срещу него.

— Ти си пиян.

— Права си.

— Прекрасно. Бъди смешен. Прави се на глупак. Не ми пука. Но гледката не е приятна, така че, ако нямаш нищо против, бих предпочела да си легна.

— Против съм. Стой, където си.

— Защо? Каква е разликата? Какво искаш?

Той отпи от чашата и я погледна над нащърбения ръб.

— Докато се гипсирам, искам да седиш тук и да те гледам и да си те представям… — отново отпи и довърши със звучно оригване: — Гола.

Ръсти скочи от стола си като изстреляна от пружина. Но очевидно никаква степен на пиянство не можеше да притъпи рефлексите на Купър. Той протегна бързо ръка, хвана я за ръкава и я бутна обратно на стола.

— Казах ти да седиш тук.

— Пусни ме! — тя измъкна ръката си. Бе толкова гневна, колкото и уплашена. Това не бе глупава пиянска лудория, нито неразумен пиянски спор. Опитваше се да си втълпи, че Купър няма да й направи нищо лошо, но откъде можеше да знае? Може би алкохолът освобождаваше скритата му агресивност. — Остави ме — повтори тя преувеличено храбро.

— Нямам намерение да те докосвам.

— Какво тогава?

— Наречи го някакъв вид мазохистично… самозадоволяване — клепките му се притвориха многозначително. — Сигурен съм, че се сещаш за точната дума.

Ръсти пламна от смущение.

— Аз знам точната дума за теб. Всъщност, няколко думи.

— Спести си ги — засмя се той. — Чувал съм ги всичките — добави, след като отново си пийна от чашата. — Вместо да измисляш мръсни имена за мен, нека поговорим за теб. Например за косата ти.

Тя скръсти ръце пред гърдите си и погледна към тавана, живо олицетворение на досадата.

— Знаеш ли какво си помислих за теб първия път, когато те видях? — изобщо не се впечатляваше от нежеланието й да се включи в разговора. Наведе се напред и прошепна: — Помислих си колко ли е приятно да почувствам косата ти върху корема си.

Ръсти бързо го погледна. Очите му бяха изцъклени, но не само от алкохола. Нямаха отсъстващия поглед на пристрастения пияч. Тъмните им зеници блестяха огнено. Гласът му също вече бе ясен и не й даваше възможност да не го разбере, нито дори да се престори, че не го разбира.

— Ти стоеше под слънцето извън пистата. Говореше с един мъж… с баща си. Но тогава аз не знаех, че ти е баща. Гледах как го прегръщаш, целуваш и си мислех: „Това щастливо копеле знае какво е да си играе с косата й в леглото“.

— Недей, Купър — тя сви юмруци. Седеше напрегната и изправена като ракета пред старт.

— Когато се качи в самолета, ми се искаше да протегна ръка и да докосна косата ти. Искаше ми се да я хвана в шепи и да придърпам с нея главата ти в скута си.

— Престани!

Той рязко млъкна и отпи още една глътка уиски. Очите му станаха още по-тъмни и по-зловещи.

— Харесва ти да слушаш това, нали?

— Не.

— Приятно ти е да знаеш, че имаш такава сила над мъжете.

— Грешиш. Много грешиш. Беше ми много неудобно, че съм единствената жена в самолета.

Той измърмори нещо неприлично и отново надигна шишето.

— Като днес ли?

— Днес ли? Кога?

Той остави чашата си, без да разлее нито капка. Координацията на движенията му, както и рефлексите му, си бе все още съвсем непокътната. Наведе се напред и лицето му се озова на сантиметри от нейното:

— Когато се върнах и те заварих гола и увита в онова одеяло.

— Не го смятах така. Грешно прецених. Нямаше откъде да знам, че ще се върнеш толкова скоро. Обикновено излизаш за по няколко часа. Затова реших да се измия с гъбата, докато те няма.

— В момента, в който се върнах, разбрах, че си се къпала. Помирисах сапуна върху кожата ти — очите му се плъзнаха по нея, сякаш виждаха голата й кожа, а не дебелия ръчно плетен пуловер. — Удостои ме с гледката на върха на гърдата си, нали?

— Не!

— Ами!

— Не! Когато забелязах, че одеялото се е смъкнало, аз…

— Много късно. Аз го видях. Зърното ти. Розово. Твърдо.

Ръсти няколко пъти задъхано пое въздух. Този ексцентричен разговор имаше странен ефект върху нея.

— Не говори повече. Обещахме си да не се обиждаме.

— Не те обиждам. Може би обиждам себе си, но не и теб.

— Обиждаш ме. Моля те, Купър, престани. Не знаеш…

— Какво говоря? Знам. Знам точно какво говоря — погледна я право в очите. — Бих могъл цяла седмица да целувам зърната ти, без да ми омръзне.

Гласът му бе прегракнал от уискито и думите му едва се чуваха, но Ръсти ги чу. Те я опияниха. Тя се олюля несигурно, изохка и затвори очи с надеждата да прогони тези безобразни думи и образите, които те извикваха в съзнанието й.

Езикът му, движещ се по нейната плът, толкова мек и влажен, нежен и страстен, груб и възбуждащ…

Отвори очи и го погледна отбранително.

— Да не си посмял да ми говориш така!

— Защо?

— Защото не ми харесва.

Той я възнагради с една самодоволна и недоверчива усмивка.

— Не ти харесва да ти говоря колко ми се иска ръцете ми да са навсякъде върху теб? Как си представям, че бедрата ти се разтварят за мен? Как лежа нощ след нощ в това проклето легло, слушам те как дишаш и ми се иска да съм толкова дълбоко в теб, че…

— Престани! — Ръсти скочи от стола и се втурна покрай него, опитвайки се да се измъкне през вратата на колибата. По-лесно би издържала смразяващия студ навън, отколкото огъня, в който той я хвърляше.

Купър бе по-бърз от нея. На втората крачка я затвори в ръцете си, наведе се над нея и я наклони назад. Горещият му дъх я изгаряше.

— Ако ми е било писано да заседна в това забравено от Бога място, защо трябваше да е с жена, която изглежда като теб? А? — той леко я разтърси, сякаш очакваше някакво логично обяснение. — Защо трябваше да си толкова дяволски красива, секси, да имаш устни, създадени за любов…

Ръсти се опита да се отскубне.

— Не искам това. Пусни ме.

— Защо не съм вързан тук с някоя грозна сладурана? Някоя, която да вкарам в леглото си, без после цял живот да ме гризе съвестта? Някоя, която да е благодарна, че съм й обърнал внимание? А не с някоя лекомислена уличница, която се развлича, като побърква мъжете. Не с някоя от хайлайфа. Не с теб!

— Предупреждавам те, Купър — тя стисна зъби и се опита да се пребори с него.

— Някоя не толкова привлекателна, но по-полезна. Жена, която може да готви — той се захили гадно. — Обзалагам се, че ти можеш да готвиш много добре. В леглото. Там готвиш ти. Обзалагам се, че там сервираш най-добрите си блюда — той плъзна ръце по бедрата й и я привлече силно към себе си, притискайки се към нея. — Възбужда ли те да знаеш, че ми действаш така?

Възбуждаше я, но не по начина, за който той говореше. Тази близост я оставяше без дъх. Тя се хвана за раменете му, за да не залитне. Очите им се срещнаха.

После Ръсти го отблъсна. Мразеше го, че я накара да се чувства така. Но и се срамуваше от собствената си неволна реакция на всичко, което той й каза.

— Стой далеч от мен — предупреди го тя с треперещ от решителност глас. — Иначе ще обърна срещу теб ножа, който ми даде. Чуваш ли? Да не си посмял още веднъж да ме пипнеш — мина покрай него, хвърли се по очи на леглото и се покри с грубия чаршаф, за да охлади пламтящите си страни.

Купър остана прав в средата на стаята. Вдигна ръце и болезнено ги прокара през дългата си коса. После се довлече до стола си и протегна ръка към шишето и към тенекиеното си канче.

Когато Ръсти се осмели да го погледне, той още седеше там и мрачно пиеше уискито си.

 

 

На следващата сутрин изпадна в паника, когато видя, че не е спал на леглото си. Дали бе излязъл през нощта? Дали не му се бе случило нещо ужасно? Отметна завивките — не си спомняше кога се бе завила с тях през нощта — и се втурна към вратата.

Отвори я, въздъхна с облекчение и се облегна на касата.

Купър цепеше дърва. Небето бе чисто. Слънцето грееше. Вчерашните снежни висулки се бяха превърнали в капчуци. Времето бе относително по-меко. Купър дори не бе облякъл якето си. Ризата му висеше извън панталоните и когато се обърна, Ръсти видя, че не е и закопчана.

Той я мярна, но не каза нищо и хвърли нацепените дърва на купчината в края на верандата. Лицето му бе зеленикаво, а под кървясалите му очи тъмнееха дълбоки сенки.

Ръсти влезе обратно вътре, но остави вратата отворена, за да се проветри. Бе още студено, но слънцето действаше много освежаващо. Сякаш разсейваше враждебността, спотайваща се в сенките на колибата.

Бързо се изми и среса. Огънят бе съвсем изгаснал, но тя вече се бе научила да го наклажда. След минути го разпали достатъчно, за да може да свари кафе.

За разнообразие отвори една консерва с шунка и изпържи няколко парчета. Надяваше се ароматът да възбуди апетита на Купър. Вместо овесена каша свари ориз. Бе готова да размени добродетелите си за малко маргарин, но за щастие нямаше с кого, затова се задоволи да сложи шунката върху ориза, който като по чудо се получи съвсем добре. Като връх на всичко отвори един компот от праскови, сипа го в една купа и го сложи на масата при другото ядене.

Не чуваше цепене на дърва, затова предположи, че Купър ще дойде скоро. Оказа се права. Той се появи след миг. Походката му бе много по-тромава от друг път. Докато си миеше ръцете, Ръсти взе от аптечката два аспирина и ги сложи в чинията му. Той дойде до масата, погледна ги и ги изпи с чаша вода.

— Благодаря — предпазливо седна на стола.

— Няма защо — Ръсти бе достатъчно умна, за да не му се смее, но начинът, по който той се движеше така внимателно, показваше колко е тежък махмурлукът му. Наля му чаша силно черно кафе и му го подаде. Той го взе с трепереща ръка. Сигурно сеченето на дърва бе наказание, което сам си бе наложил. Добре, че не си бе отсякъл някой пръст. — Как се чувстваш?

Той я погледна, без да движи главата си.

— Болят ме очите.

Тя сдържа усмивката си. Не се поддаде и на желанието да протегне ръка през масата и да вдигне потните кичури от челото му.

— Можеш ли да ядеш?

— Мисля, че да. Би трябвало да мога. Стори ми се, че прекарах няколко часа… ъъъ… отзад. Ако стомахът ми още си е на място, той е единственото, което е останало там.

Докато седеше прегърбен и с ръце, облегнати внимателно от двете страни на чинията, Ръсти му сервира закуската. Дори му наряза шунката на малки парченца, преди да му я подаде. Купър пое дълбоко въздух, взе вилицата и нерешително опита една хапка. Когато се убеди, че ще си остане в стомаха му, взе още една, после още и скоро ядеше нормално.

— Това е добро — обади се той след няколко минути мълчание.

— Благодаря. По-добре от овесена каша.

— Аха.

— Забелязах, че днес времето е много по-топло.

Всъщност това, което забелязваше, бе, че от цепенето на дърва се е изпотил и космите по гърдите му са се накъдрили. Преди да седне на масата, той бе закопчал почти всички копчета на ризата си, но тя и така бе достатъчно разтворена, за да зърне Ръсти впечатляващите му гърди.

— Може да имаме късмет и да изкараме още няколко дни, преди да започне следващата буря.

— Това би било добре.

— Хм, бих могъл да свърша доста работа наоколо.

Никога досега не бяха водили такъв безпредметен, любезен разговор. Безсмисленото бъбрене се оказа по-неловко от който и да е от техните спорове, затова и двамата го изоставиха. Довършиха закуската и изпиха по още една чаша кафе в такава дълбока тишина, че се чуваха капчуците от стрехите.

Когато Ръсти стана да разчисти масата, Купър се обади:

— Мисля, че аспиринът ми помогна. Главоболието ми почти мина.

— Радвам се.

Той високо се прокашля и завъртя в ръцете си ножа и вилицата.

— Виж, за снощи… аз… нищо не ме извинява.

Тя му се усмихна с разбиране.

— Ако можех да понасям вкуса на това уиски, сигурно и аз щях да се напия. Толкова пъти след катастрофата ми се е искало да избягам по този начин от действителността. Няма за какво да се извиняваш — върна се до масата да вземе чинията му. Той хвана ръката й. Този жест, за разлика от всичко, което бе правил, откак се срещнаха, бе несигурен, колеблив.

— Опитвам се да се извиня за нещата, които наговорих.

Ръсти погледна към върха на главата му, където косата му по момчешки се завиваше и попита тихо:

— А мислеше ли ги?

Знаеше какво прави. Канеше го да прави любов с нея. Искаше го. Нямаше смисъл повече да се залъгва. Той й действаше като никой друг мъж досега. И очевидно привличането бе взаимно.

Нямаше да запазят психическото си здраве, ако не задоволяха този физически копнеж. Можеха да преживеят цялата зима, без да станат любовници, но до пролетта и двамата щяха да са полудели. Това страстно желание, колкото и да бе неразумно, не можеше повече да се потиска.

Една връзка между тях не би могла да съществува при нормални условия. Но техните условия далеч не бяха нормални. Просто не беше практично да проверяват дали начинът им на живот, политическите или философските им виждания са съвместими. Нямаше значение. Това, което имаше значение — и то много — бе първичната човешка потребност от близост с противоположния пол.

Купър бавно вдигна глава.

— Какво каза?

— Питах дали ги мислеше — нещата, които ми каза.

Той дори не мигна.

— Да. Мислех ги.

Бе човек на действието, не на думите. Протегна ръка, хвана я през врата и придърпа главата й към себе си за целувка. Изръмжа като диво животно и разтвори устните й със своите. Езикът му проникна в устата й. Ръсти го посрещна гостоприемно.

Той се изправи и залитна. Този път наистина събори стола, но никой от тях не забеляза. Ръцете му се обвиха около кръста й, а нейните около врата му. Силно я привлече към себе си.

— Господи! — откъсна устни от нейните и ги притисна към врата й. Зарови пръсти в косата й, наведе главата й назад и се взря в лицето й. То бе изопнато от желание.

Тя срещна погледа му без смущение.

— Целуни ме пак, Купър.

Устните му, горещи и гладни, отново намериха нейните. Дъхът й спря. Докато я целуваше, ръката му се насочи към копчето и ципа на панталона й. Когато се плъзна под ластика на бикините й, Ръсти ахна. Бе очаквала безкраен флирт, любовна игра. Но не съжаляваше, че ги няма. Смелостта му, нетърпението му сами по себе си бяха много възбуждащи и предизвикаха у нея взрив от желание. Той мърмореше ругатни, които също бяха възбуждащи, защото изразяваха съвсем точно страстното му желание. Бяха сексуални като песен на Род Стюарт — човек не можеше да ги слуша, без да си представя мъж и жена, които правят любов.

Той се пребори с ципа на джинсите си и най-после освободи горещата си твърда мъжественост, която се намести между бедрата й.

Ръсти отмаля от еротичния масаж. Тя се облегна на ръба на масата, спусна ръце към бедрата му, в джинсите му.

— Моля те, Купър, сега.

Той проникна в нея с едно бързо и сигурно движение. Тя се задъха от удоволствие. Вкопчиха се един в друг като оцелели от катастрофа — каквито наистина бяха — сякаш самото им оцеляване зависеше от това, никога да не се пуснат.

Единението бе жизнено необходимо за оцеляването им.

Невъзможно бе да се каже кой пръв започна да се движи. Може би едновременно. След първоначалния момент на чиста радост от притежанието Купър започна да се гмурка в нея, сякаш искаше да стигне до самата й душа.

Ръсти извика от екстаз и отметна глава назад. Той от време на време целуваше голия й врат и спускаше устни към гърдите й, въпреки че тя още бе с пуловер. Но нямаше нужда от любовна игра. Нищо не можеше да засили този огън. С всеки тласък тялото му ставаше все по-горещо и твърдо.

После вече нямаше избор.

— Много си красива.

Ръсти го погледна. Бе облегнала глава на ръката си, а другата бе отпусната върху рамото му. Позата й бе предизвикателна. Тя искаше да бъде точно такава. Нямаше нищо против, че гърдите й са напълно открити и необуздано подканящи. Искаше да му достави удоволствие. Приятно й беше, когато виждаше как очите му трепват всеки път, когато се спрат върху настръхналите им върхове.

Може би той бе прав. Откак го срещна, тя показваше пълна липса на благоприличие. Може би съзнателно го прелъстяваше, защото го желаеше от самото начало. Бе искала това — това нежно отпускане след любенето, което я остави напълно задоволена.

— Мислиш, че съм красива? — попита тя закачливо, прекара пръсти през косата му и се усмихна като котка, която току-що е облизала сметаната.

— Знаеш, че така мисля.

— Няма нужда да го казваш толкова сърдито.

Той плъзна ръка по корема й.

— Обаче съм сърдит. Не исках да се поддавам на чара ти. Загубих битката със собствената си страст.

— Радвам се, че си я загубил — тя вдигна глава и го целуна леко по устните.

Той я погъделичка по пъпа.

— В момента и аз съм доволен.

Ръсти не искаше да ги ограничават никакви срокове.

— Защо „в момента“?

Не им бе отнело дълго да се съблекат и да натрупат кожите пред огнището. Просната върху тях, с разрошени червеникави къдрици, червени и влажни от многото целувки устни, замаяни от любов очи, Ръсти приличаше на победителка във варварска битка. Купър никога не изпадаше в поетични настроения, във всеки случай не след като е правил любов. При тази мисъл неволно се усмихна.

Погали очарователното й тяло.

— Няма значение.

— Кажи ми.

— Има нещо общо с теб и мен и с това кои сме ние. Но сега наистина не искам да говоря за това — наведе се и целуна червеникавите къдрици между бедрата й. Имаха неговия вкус и мирис и той усети, че тялото му реагира. Тихият й стон му подейства като кадифена ласка. Въздъхна от удоволствие. — Знаеш ли, че си много малка? — прошепна той. Бедрата й се отпускаха и се разтвориха. Пръстите му се плъзнаха в нея.

— Така ли?

— Да.

— Аз съвсем не съм толкова опитна.

Той я погледна със съмнение, но лицето й бе невинно. Рязко попита:

— Колко?

— Каква нетактичност!

— Колко?

Ръсти се бореше с желанието си да му каже. Накрая, избягвайки очите му, прошепна:

— По-малко, отколкото мога да преброя на пръстите на едната си ръка.

— За една година?

— Общо.

Купър я погледна, търсейки някаква следа за двуличие в очите й. Господи, искаше да й повярва, но не можеше. Ласките на пръстите му показваха това, което съзнанието му не бе готово да приеме, това, което трябваше да разбере в момента, в който проникна в нея, но не можеше да примири с образа, който имаше за нея.

— По-малко от пет?

— Да.

— По-малко от три? — тя погледна настрани. — Само един? — тя кимна. Сърцето му затанцува и чувството, което се разля из него, приличаше на щастие. Но толкова малко щастие бе виждал в живота си, че не можеше да е сигурен. — И не си живяла с него, така ли?

— Не съм — тя отметна глава и прехапа устни. Пръстите му бяха надарени с такова вълшебно и интуитивно докосване, което правеше чест на женското тяло.

— Защо?

— Баща ми и брат ми не биха одобрили.

— Трябва ли баща ти да одобрява всичко, което правиш?

— Да… не… аз… Купър, моля те, спри — прошепна тя, останала без дъх. — Не мога да мисля, докато правиш така.

— Ами не мисли.

— Но аз не искам да… нали знаеш… ох, моля те… не…

След като последният мъждукащ лъч светлина най-после догоря, тя отвори очи и срещна усмивката му.

— Това не беше толкова лошо, нали?

Тя откри, че има сила точно колкото да отвърне на усмивката му и да докосне мустаците му с върховете на пръстите си.

— Не исках да правим това толкова скоро. Исках да те погледам още малко.

— Предполагам, че с това приключваме разговора за теб и баща ти.

Тя се намръщи.

— Много е сложно, Купър. Той беше съкрушен, когато Джеф загина. Аз също. Джеф беше… — потърси всеобхващаща дума. — Той беше чудесен. Можеше да прави всичко.

Купър докосна устните й с мустак.

— Не всичко — каза той загадъчно. — Не е можел… — наведе се и прошепна в ухото й какво Джеф не е можел да прави с него. Използва една улична дума, от която Ръсти поруменя. Но от удоволствие, не от възмущение. — Виждаш ли? Няма причини да се чувстваш потисната, когато се сравняваш с брат си.

Преди да е успяла да се впусне в тази тема, той затвори устните й с една възбуждаща гладна целувка.

— Е, какво искаше да ми гледаш?

Въздухът не й стигаше. Тя вдиша дълбоко, преди да отговори.

— Не съм ти се нагледала — блестящите й очи се спуснаха по гърдите му. Вдигна ръка да го докосне, погледна го, сякаш искаше разрешение и сложи ръка върху къдравите косми.

— Хайде, страхливке. Не хапя — погледът, с който му отвърна тя, бе откровено сладострастен. — Пипай. Аз нали пипам. Но не през цялото време — наведе се и прошепна: — Само когато съм потънал в най-сладката коприна, която някога съм намирал между две бедра.

Докато Ръсти го изучаваше, той я захапваше леко по ухото и врата. Пръстите й прелетяха през зърното на гърдата му и той рязко пое въздух. Тя бързо отдръпна ръката си. Купър я хвана и отново я притисна към гърдите си.

— Не ме заболя — обясни той. — Това е като късо съединение. Не бях подготвен за този шок. Направи го пак. Прави всичко, което искаш.

Тя го направи. И повече. Игра си с него, докато той започна да диша накъсано.

— Нещо друго има нужда от твоето внимание, но по-добре не сега — спря ръката й. — Не и ако искаме този път да го направим бавно и спокойно.

— Нека да те докосвам!

Нямаше сърце да откаже на такава беззвучна молба, така че стисна очи и се отдаде на ласките й, докато вече не можеше да издържа. После вдигна ръката й от себе си и зарадва и двамата с една страстна целувка.

— Мой ред е — другата й ръка бе още под главата й. Той стисна гърдите й. — Много ли е силно?

— Много е хубаво — въздъхна тя.

— Онази нощ, когато те целунах… тук… — посочи меката извивка.

— Да?

— Нарочно ти направих белег.

Сънените й очи се отвориха широко.

— Така ли? Защо?

— Защото съм лош, затова.

— Не, не си. Само че искаш всички да мислят така.

— Получава се, нали?

— Понякога — усмихна се тя. — Понякога мисля, че си много лош. Друг път знам, че много те боли и че нарочно да се държиш лошо е единственият начин да се справиш с болката. Предполагам, че това ти е останало от времето, когато си бил военнопленник.

— Може би.

— Купър…

— Ммм?

— Ако искаш, направи ми още един белег.

Очите му се стрелнаха към нея. После се премести отгоре й и впи устни в нейните, докато ръцете му продължаваха да масажират гърдите й. Погъделичка влажните й подпухнали устни с мустаците си и се спусна по врата й, като по пътя лекичко я хапеше. Мина през ключицата и стигна до извивката на гърдите й.

— Виновен съм за синините по бедрата ти. После за този белег от страст. Сигурно по такъв първобитен начин съм искал да те дамгосам, за да се знае, че си моя. Сега няма нужда да ти правя белег — устните му леко се плъзнаха по кожата й. — Сега си моя. Макар и за малко.

Ръсти искаше да се възползва от играта на думи и да му каже, че ще бъде негова дотогава, докато той го желае, но устните му не й позволяваха да измисли точните фрази. Той целуваше навсякъде гърдите й, като избягваше зърната, а след това ги облиза целите и наведнъж, както лакомо дете облизва топящ се сладолед. Когато повече не можеше да издържа, тя вплете ръце в косата му и привлече главата му. Езикът му се задвижи по зърното, леко и бързо, докато тя отметна глава.

— О, колко си красива! — устата му, ненаситна, но нежна, се местеше по кожата й.

— Купър?

— Ммм?

— Купър?

— Ммм?

— Купър! — хвана го за ушите и издърпа главата му към себе си. — Защо направи така?

— Как? — той се загледа в стената, избягвайки очите й. Тя бе разтревожена и разочарована, точно както и преди, когато в последния миг я отскубна от най-интимното чувство, че я изпълва.

Купър не помръдна. За момент тя се разтревожи, че го е разсърдила и сега ще стане от кожите. След дълго, напрегнато мълчание той отново я погледна.

— Мисля, че ти дължа обяснение — Ръсти не отговори. Той въздъхна. — Може да останем дълго тук. Няма да е много разумно да се появи още едно гърло.

— Бебе? — попита тя с пресекващ от благоговение глас. Замисли се за идеята да има бебе и не я намери ни най-малко отблъскваща. Напротив, усмихна се очарователно: — Не се бях замисляла за това.

— Е, аз съм се замислял. И двамата сме млади, здрави, зрели. Знам, че не използваш никакви контрацептивни средства, защото знам всичко, което сме донесли в колибата. Прав ли съм?

— Да — отвърна тя боязливо, като дете, което си признава някое дребно прегрешение.

— Аз пък не взех нищо, когато тръгвах за ловджийската хижа.

— Но вероятно никога не би се случило.

— Не можем да сме сигурни. Не искам да рискувам, така че…

— А ако се случи — прекъсна го тя възбудено, — ще ни намерят, преди детето да се е родило.

— Възможно е, но…

— Пък и да не ни намерят, нали аз ще го кърмя.

От този разговор сърцето му се преобръщаше. Устните му се свиха по познатия строг начин, но като видя колко искрена е Ръсти, почти наивна, омекна.

— Просто не мога да понасям мисълта да те деля с когото и да е — заключи той грубо и отново се насочи към гърдите й.

— Но…

— Съжалявам. Така трябва да бъде.

Толкова много се засищаха със секс, че не изпитаха нито глад, нито студ, нито умора. Любиха се цял ден и цяла вечер. Накрая, изтощени, се увиха в кожите и заспаха прегърнати.

Неочакваното бръмчене на перката на хеликоптер единствено успя да смути съня им.