Сандра Браун
Индиго Плейс 22 (1)

Глава първа

Мотоциклетът изскочи иззад вечнозеления дъб, където бе останал скрит край пълзящите глицинии. Обградена от гъстия мрак на притъмнялата веранда, Лора Нолан се извърна рязко, стресната от рева на мотора. Залепи се до входната врата от уплаха и сви до гърдите си юмрука, в който стискаше ключа.

— Вие ли сте госпожа Хайтауър, посредничката? — попита мотоциклетистът.

— Не, не съм посредничката. Аз съм собственичката на къщата — малко по-високомерно добави: — И не примирам от благодарност към вас, господине, че ми изкарахте ангелите. Защо се спотайвахте зад дървото?

Той изключи запалването. Двигателят изпръхтя и заглъхна. Преметна крак през седалката на скверната на вид машина и без да бърза, заобиколи задната гума.

— Не съм се спотайвал. Чаках. И не съм искал да ви уплаша.

Той така казваше. Но бавната и решителна походка, с която се промъкваше към стъпалата на предната веранда, накара Лора да се усъмни в думите му.

Беше сама. Мястото бе пусто. Хвана я страх.

Всеки би могъл да види табелката с обявата на агенцията за недвижими имоти, окачена на главния път, и да подкара по уличката към къщата под претекст, че е заинтересован купувач. Колцина ходеха да си търсят жилище, яхнали мотоциклет? С най-заплашителния тон, който съумя да си придаде, тя рече:

— Ако чакате госпожа Хайтауър, мисля, че…

— Господ да ме убие, ако това не е самата госпожица Лора Нолан!

За миг тя изгуби дар слово.

— От… къде ме познавате?

От изхилването му — приглушено, гърлено, не съвсем зловещо, но въпреки това опасно, по гърба я полазиха тръпки. Бе стигнал до верандата и сега се намираше на същото ниво с нея. С единствената разлика, че беше по-висок. Доста по-висок. Сякаш бе надвиснал застрашително над главата й в непрогледната тъмнина.

— О, недейте да скромничите, госпожице Лора. Кой не познава най-хубавото богаташко момиченце в Грегъри, Джорджия!

Засегна се от няколко неща. Най-напред от тона му. Беше не само непочтителен, но направо обиден. Провлечените му извивки звучаха нагло и подигравателно. След това се подразни от намека му за заможното й семейство. Подобни намеци бяха проява на най-просташки вкус и означаваха, че му липсва елементарно възпитание и почти, или никак, не зачита общоприетите условности. И накрая, но най-тревожен бе начинът, по който пристъпваше към нея и я караше да прилепва гръб към вратата, докато костите й едва не се отпечатаха върху дървото.

Мъжът стоеше толкова близо, че Лора усещаше топлината на тялото му и долавяше уханието на одеколона му. Малцина имаха кураж да й се изпречват на пътя, камо ли да й се натрапват. Нахалството му не й се нравеше ни най-малко. Този непознат нарушаваше всички правила на учтивост. Какво си въобразяваше?

— Поставяте ме в неудобно положение — каза хладно, — защото не ви познавам — даде му да разбере, че предпочита и занапред да бъде така. — Ако желаете да видите къщата, моля, изчакайте госпожа Хайтауър тук, на верандата — кимна към плетеното ракитово канапе. — Тя много стриктно спазва уговорените срещи, затова съм сигурна, че скоро ще дойде. А, сега бих искала да ме извините — Лора грубо му обърна гръб и се зае с отключването на входната врата.

Навярно това не беше най-умният ход, но в момента се чувстваше повече смутена, отколкото уплашена. Ако мъжът имаше някакви престъпни намерения, досега щеше да ги прояви. Така че се налагаше час по-скоро да го отдалечи от себе си.

Пъхна ключа в бравата, отправяйки благодарност към небесата, че веднага хлътна в отвора, без да го мушка напосоки в тъмното. Отключи и бутна вратата. Щом прекрачи прага, машинално посегна към копчето за осветлението и запали лампите на верандата. Те бяха три, разположени на разстояние една от друга, и висяха на дълги месингови вериги от балкона на горния етаж. Верандата се обля в светлина. Когато Лора се извърна, за да затвори входната врата, тя ахна от изненада, донякъде защото мъжът я беше последвал вътре, но предимно защото го позна.

— Джеймс Пейдън! — прошепна дрезгаво.

Усмивката му не се появи веднага. Когато най-сетне изви ъгълчетата на мрачно свитите му, чувствени устни, на лицето му се изписа противно самодоволство. Той пъхна палци в гайките на колана, пристягащ дънките му, подпря едното си рамо върху касата на вратата и каза:

— Значи ме помните.

Дали го помни? Разбира се, че го помни. Личности като Джеймс Пейдън не се забравят лесно. Такива чешити винаги се врязват в паметта, ако не за друго, то поне защото не приличат на останалите.

И за разлика от всички, за които Лора си спомняше, Джеймс Пейдън се открояваше и с това, че бе единственият сред познатите й, насила принуден да напусне града.

— Какво търсите тук?

— Поканете ме да вляза и ще ви кажа. Или все още е ми забранено да пристъпвам из свещените коридори на Индиго Плейс 22?

Тя се обиди от намека му, че е снобка и че не всеки е добре дошъл в дома й. Макар да беше вярно, Рандолф и Миси Нолан щяха да припаднат, ако единствената им дъщеря бе поканила човек като Джеймс Пейдън на някое от многобройните си празненства.

— Естествено, че можете да влезете — рече сковано тя.

Той се отблъсна от дървената каса и важно мина покрай нея.

— Благодаря.

Ехидността му я накара да скръцне със зъби, но тя затвори вратата и застана отстрани, докато той бавно и внимателно разглеждаше вестибюла на къщата й. През това време Лора разглеждаше него.

Джеймс Пейдън. Див, непокорен, скандален. До самото си завършване, няколко класа преди Лора, представляваше същинска напаст за цялата система от държавни училища в Грегъри. И в местното полицейско управление бе добре известен. О, не че имаше престъпни прояви. Не съвсем. Просто бе необуздан.

Той и момчетата, които го следваха навсякъде с мотоциклетите си както верни рицари своя прокуден крал, бяха обсебили залата за билярд и я превърнаха в свое свърталище. Когато не се намираха там, значи скитосваха наоколо. Появата им вещаеше неминуеми беди и всички ги избягваха, стига да можеха. Бяха прочути с тежките си запои, гръмогласните ругатни, бясното каране и разюзданите оргии, местен вариант на Вестоносците от Ада.

Некоронованият им тартор, Джеймс Пейдън, бе отрасъл на воля, без ясно изразени стремежи, без да му пука за когото или каквото и да било. Порядъчните младежи бяха съветвани да се пазят от него, да не би да си навлекат някоя беля. Порядъчните момичета — също, само дето рисковете, на които се излагаха, когато се забъркваха с него, криеха далеч по-опасни последствия. Доброто име и общуването с Джеймс Пейдън бяха несъвместими.

По ирония на съдбата, той притежаваше неудържима притегателна сила. И мъже, и жени биваха еднакво привличани от него, както от всеки порок. Беше вълнуващ и забавен. Греховен. И затова дяволски неустоим. Достатъчно бе само да хвърли един поглед, да свие многозначително вежди, да махне с пръстче и по-податливите жертви, онези, лишени от воля и задръжки, моментално се втурваха към него.

Не можеше да се отрече, че освен с неотразим чар, той се отличаваше и с хубава външност. Много преди да бъдат възприети, още по-малко да станат модерни, той ходеше с впити дънки и тенис фланелки, кожено яке с вдигната яка и ботуши.

Открай време носеше светлокестенявата си коса дълга и свободно пусната. Съзерцаваше света през замислени зелени очи, засенчени от гъсти тъмни мигли. Устните му бяха отявлено чувствени, като долната беше по-плътна от горната. И биха изглеждали направо нацупени, ако единият им ъгъл не бе извит в насмешлива усмивка… както в момента, когато се извърна и улови съсредоточения взор на Лора, която го изучаваше.

Тя му отправи вяла усмивка и каза:

— Бихте ли искали да изчакате госпожа Хайтауър в салона?

Той поде вежливия й тон и отвърна:

— След вас, госпожице Лора.

Лора изпита желание да изтрие цинично ухиленото изражение от лицето му. Почти я сърбеше дланта да влезе в съприкосновение с бузата му. Вместо това, тя се обърна гърбом и го поведе към предния салон. По пътя си палеше лампите.

Щом се озова в помещението, той изсвири продължително и тихо. Застана по средата, пъхна ръце с изпънати длани в задните джобове на дънките си и се завъртя бавно на триста и шейсет градуса върху токовете на ботушите си.

Лора неволно забеляза, че качеството на дрехите му, ако не и стилът им, се е променило. Ботушите например бяха скъпи. Изглеждаха очукани и прашни, но тя умееше да различава свястното от пръв поглед.

Онова, което не й се щеше да забележи, но не можеше да пренебрегне, бе колко малко се бе променил външно от последната им среща преди десетина години. Беше наедрял и възмъжал, но без да напълнее. Още беше строен и як. Тънък в кръста, със стегнат корем, тесни бедра, широки рамене и мощна гръд. И се движеше с обичайната си пъргава, дебнеща стъпка. Сякаш никога не бързаше.

— Стаята е страхотна.

— Благодаря.

— Винаги съм искал да зърна тази къща отвътре — без да чака покана, се тръшна на едно от канапетата. — Но така и не ме пуснаха да припаря до нея.

— Предполагам, че просто е липсвал удобен случай — Лора смутено седна на елин тапициран стол, закрепвайки се на самия му ръб, готова да скочи от него всеки момент.

— Не е ли забавно? Спомням си поне няколко пъти, когато можех да бъда поканен.

Тя го стрелна с унищожителен поглед. Значи бе решил да я изтормози, така ли? Да не би да искаше да му признае направо, че такива като него не бяха желани на никоя от светските забави, организирани от семейството й? Не би постъпила толкова недодялано, независимо колко жестоко могат да я предизвикват. Добрите обноски бяха твърде дълбоко вкоренени в нея.

— Вие бяхте по-голям. Имахме различен кръг от приятели.

Тактичността й го развесели и той гръмко се изсмя.

— И още как, госпожице Лора — наклони глава на една страна и я погледна с присвити очи. — Предполагам, че още сте госпожица Лора Нолан.

— Да.

— Защо?

— Моля?

— Как така още сте госпожица?

— Предпочитам да живея като неомъжена жена — излъчвайки с всяка своя пора неодобрение, предизвикано от просташкия му въпрос, тя го измери хладно със сините си очи и отметна косата си назад.

Той се облегна на бродираните възглавнички върху канапето, разпери ръце на облегалката му и кръстоса глезени.

— Е, добре, госпожице Нолан — рече провлечено той, — винаги съм твърдял, че единствената разлика между неомъжената жена и старата мома е броят на любовниците им. Вашите колко са?

Лицето на Лора поруменя от гняв. Тялото й се изпъна още по-силно на стола и тя втренчи в него такъв поглед, който се надяваше, че изразява унищожително презрение, понеже в момента изпитваше тъкмо това.

— Достатъчно.

— Познавам ли някого?

— Личният ми живот не е ваша работа.

— Дайте да видим — той вдигна очи към тавана и се престори, че размишлява. — Доколкото си спомням, момчетата от тоя град попадат в две категории. Или се връщат след колежа, за да продължат бизнеса на бащите си, или заминават и никога не се връщат, за да се впуснат в преследването на по-големи и по-добри цели. Не се сещам никой от завърналите се да е ерген. Доколкото знам, всичките са женени и имат цяла сюрия дечурлига — изгледа я предизвикателно. — Чудно ми е откъде се сдобивате с толкоз гаджета.

Лора скочи на крака с твърдото намерение да го насвие, да го сложи на мястото му и да го накара да напусне къщата й. Но долови тържествуващото пламъче в очите му и моментално се отказа от хрумването си. Не желаеше той да разбере, че е успял да я сломи.

Устните й бяха толкова надменно стиснати, че едва се мърдаха, когато попита:

— Бихте ли желали някакво питие, докато чакате? — пристъпи към старинния бюфет. В него бяха наредени гарафи от оловен кристал и безценна стъклария.

— Не, благодаря.

След отказа му, не й оставаше друго, освен да се върне на стола си, чувствайки се като още по-голяма глупачка. Тя седеше вдървено и се преструваше, че не забелязва как я наблюдава. Мълчанието се проточи.

— Имахте ли предварителна уговорка с госпожа Хайтауър? — той издаде някакъв уклончив звук, който тя взе за утвърдителен отговор. — Наистина ли искате да купите тази къща?

— Нали се продава?

— Да, продава се. Просто… аз… — тя запелтечи, когато погледът му стана пронизващ и студен. Изнервена, навлажни устни. — Не мога да си представя защо се бави госпожа Хайтауър. Обикновено е толкова точна.

— Не си се променила, Лора.

Интимното му обръщение накара кожата по раменете й да настръхне. Гласът му вече не звучеше подигравателно, а тихо и дрезгаво, както когато се срещаха на улицата и той я заговаряше. Винаги му отвръщаше любезно, сгушваше скромно глава и припряно се отдалечаваше, да не би някой случайно да я види и да вземе дружелюбността й за насърчение.

Кой знае защо, винаги след като се поздравяваха с Джеймс Пейдън, дъхът й секваше и я обземаше смут. Чувстваше се опетнена, сякаш я бе докоснал, а не само произнесъл името й. Може би защото в очите му се четеше нещо повече от обикновен поздрав. Но каквато и да бе причината, винаги се вълнуваше.

И сега се чувстваше по същия начин. Притеснена. С вързан език. И гузна без причина.

— По-стара съм.

— И по-хубава.

— Благодаря — тя сплете пръсти в скута си. Дланите й бяха толкова потни, че образуваха мокро петно върху полата й.

— Всичко у теб е още здраво и стегнато — погледът му се плъзна по тялото й с привичната лекота за мъж, който има обичай мислено да разсъблича жените. Когато отново вдигна очи към лицето й, те я съзерцаваха изпод надвисналите му вежди.

— Мъча се да следя за килограмите си — беше й неловко, че я проучват с такъв явен сексуален интерес, но тя не можеше да събере сили, за да го скастри. По-безопасно е да се преструва, че не забелязва.

— Косата ти пак изглежда лъскава и мека. Помниш ли как ти казах, че е с цвят на кошута? — тя поклати глава и излъга.

— Изпусна учебника си по химия в коридора и аз го вдигнах. Косата ти падна върху бузата. Тогава ти казах, че напомня на кошута.

Учебникът беше по алгебра и те бяха в училищния бюфет, а не в коридора. Но тя го премълча.

— Има същия нежен цвят. А около лицето ти пак се виждат руси кичури. Или вече ги правиш нарочно?

— Не, естествени са.

Той се ухили на внезапния й отговор. Лора учтиво му отвърна със стеснителна усмивка. Дълго остана загледан в нея.

— Както вече споменах, ти си най-хубавото момиче в града.

— Най-хубавото богаташко момиче.

Той сви рамене.

— По дяволите, всички бяха богати в сравнение с Пейдънови.

Лора сведе очи към ръцете си, засрамена заради него. Джеймс беше израсъл на бунището, в буквалния смисъл на думата. Живееше в една съборетина, скалъпена от разни отпадъци, които неговият пропил се баща успееше да примъкне от автомобилното гробище. Отвън къщата наподобяваше скърпен юрган, смехотворна грозотия. Лора често се питаше как Джеймс съумяваше да се поддържа чист, като обитаваше тая барака.

— Съжалявам за баща ти — промълви тихо тя.

Старият Хектор Пейдън бе починал преди няколко години. Смъртта му бе минала почти незабелязано, неоплакана от никого.

Джеймс се изсмя подигравателно.

— Тогава си единствената.

— Как е майка ти?

Той се напрегна и тялото му се вдърви.

— Мисля, че е добре.

Лора бе поразена от явното му безразличие. Докато Джеймс порасне, Лиона Пейдън безброй пъти сменяше работата си, за да изхранва сина и съпруга си. Но поради вроденото непостоянство и болестите си бе спечелила име на развейпрах. Скоро след кончината на мъжа си обаче тя се бе преместила от бараката край железопътната линия в малка, спретната къщурка в почтен квартал. Напоследък Лора рядко виждаше госпожа Пейдън. Тя живееше затворено. Мълвеше се, че Джеймс я издържа и Лора се стъписа, когато той безразлично сви рамене при споменаването на майка му.

Той се зае да кръстосва из стаята, вземаше някой предмет, разглеждаше го внимателно преди да го остави и продължаваше към следващия.

— Защо продаваш това място?

На Лора й беше неприятно да се чувствува като пред прокурор, който я подлага на кръстосан разпит, затова също стана и отиде до прозореца с надеждата, че ще зърне колата на госпожа Хайтауър да се приближава по уличката.

— Татко се спомина миналия февруари, така че сега живея тук сама. Нелепо е един човек да се шири в такава огромна къща.

Той се взираше замислено в нея. Тя се помъчи да придаде непроницаем израз на лицето си.

— Само двамата с баща ти ли живеехте тук, преди той да умре?

— Да. Мама почина преди няколко години — тя извърна очи. — Естествено, Бо и Гладис Бъртън обитаваха крилото за прислугата — добави, говорейки за съпрузите, които работеха в тяхното семейство, откакто се помнеше.

— Сега няма ли ги?

— Не, освободих ги.

— Защо?

— Защото вече не са ми нужни.

— Не се нуждаеш от икономка, която да ти помага да поддържаш тоя хан? Нали Бо вършеше по-тежката работа вкъщи и из двора?

— Приятно ми е да върша всичко сама.

— Хмм.

Безсловесната му забележка недвусмислено подсказваше, че не й вярва. Съмнението му силно я подразни.

— Вижте какво, господин Пейдън…

— Хайде пък и ти, Лора. Знам, че отдавна не сме се виждали, но въпреки това можеш да ме наричаш Джеймс, дявол да го вземе!

— Добре, Джеймс. Както изглежда, двамата с госпожа Хайтауър сте се разминали. Защо не си определиш друга среща за утре?

— Искам да видя къщата тази вечер.

— Съжалявам. Нея я няма и по всяка вероятност няма да дойде.

— Дълго чаках в тъмното, докато се появиш. Щом си тук, на практика посредничката е излишна. Ти можеш да ме разведеш.

— Не мисля, че е редно.

Едната му вежда се повдигна нагоре към челото, докато образува дъга над окото.

— Защо, госпожице Лора, да не би да имате предвид нещо нередно?

— Разбира се, че не — отвърна троснато тя. — Просто къщата е в каталога на госпожа Хайтауър. Днес тя ме попита дали може да я покаже на един клиент вечерта. Съгласих се и обещах да се изпаря. Прибрах се, само защото смятах, че вече сте си тръгнали. Сигурна съм, че не би искала да й се меся.

— Все едно ми е дали иска или не. Аз съм клиентът. Купувачът винаги има право и аз с удоволствие ще приема намесата ти. Кой би могъл да покаже къщата по-добре от човека, живял в нея от деня на раждането си?

Думите му се забиха жестоко в Лора като натрошени стъкла. Кой ли наистина? Кой познаваше и обичаше всяко кътче и ъгълче от скърцащите дъски на къщата, построена от прадядо й? Кой лъскаше старинните сребърни прибори, след като отдавна вече не бе нужно, просто за да ги подържи в ръцете си? Кой търкаше с восък античните мебели, докато заблестят на слънцето, процеждащо се през прозорците? Кой можеше да разкаже за произхода на почти всеки предмет в къщата? Чие сърце се късаше от мъка, защото бе принудена да я продаде?

На Лора Нолан.

Откакто се помнеше, къщата и нейната история я очароваха. Баба й разправяше какви ли не случки, които като малка Лора непрекъснато я молеше да повтаря и никога не й омръзваше да ги слуша. Лора потисна сълзите си при мисълта, че скоро ще се наложи да се раздели с къщата.

— Може да знам повече за къщата от госпожа Хайтауър, но въпреки това ми се струва, че не е уместно да се бъркам.

— Или просто клиентът не е по вкуса ти?

Тя го стрелна с очи.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна колебливо.

Той пристъпи към нея, докато застана толкова близо, че тя трябваше да наклони глава назад, за да го гледа в лицето.

— Според теб аз не съм достатъчно добър, за да купя къщата ти.

Понеже попадна право в целта, Лора се сепна.

— Не е вярно.

— Вярно е. Но независимо какво е мнението ти за мен, парите ми са същите като на другите и мога да си позволя да купя къщата.

Тя се почувства притисната до стената и се отдръпна от него.

— Чух за успеха ти с тия… тия…

— Магазини за автомобилни резервни части.

— Много се зарадвах.

Той се изсмя кратко и презрително.

— Да, не се съмнявам, че всички в града са изпаднали във възторг от успеха ми. Толкова бяха сигурни преди десет години, когато заминах оттук, че ще се озова в затвора.

— А ти какво очакваше да си помислят? Ти така… Няма значение.

— Не, продължавай — рече той и отново пристъпи към нея. — Кажи ми. Аз какво?

— Ти така вилнееше с тия коли, дето все ги човъркаше.

— Работех в гараж. С човъркането на коли си изкарвах хляба.

— Но си умираше от удоволствие да вадиш акъла на другите шофьори, като се провираше между тях с твоите форсирани автомобили и мотоциклети. Беше ти забавно. Също както тая вечер! — каза тя и посочи към моравата през широките, високи прозорци. — Защо се беше спотаил в храсталака и дебнеше да ме уплашиш до смърт?

Той се захили.

— Не дебнех теб. А госпожа Хайтауър.

— Добре де, но щеше да стреснеш и нея. Изскочи от мрака с това ужасно, ревящо нещо. Тя щеше направо да припадне. Трябва да се засрамиш.

Той се наклони към нея с тих смях.

— Още ли побесняваш от яд, Лора?

Тя се стегна.

— Аз съм изключително уравновесена.

Той отново се засмя.

— Помня как се нахвърли върху Джо Дон Пъркинс, задето ти бутна черешовата кола при автомата за газирани напитки в дрогерията. Неколцина бяхме влезли да си купим… ъъъ… няма значение какво, но никога няма да забравя как Джо Дон подви опашка и се изниза от дрогерията, след като ти го насоли, ама здраво! Нарече го грамаден, недодялан простак.

Джеймс се надвеси над нея и я приклещи до перваза на прозореца. Посегна към косата й и игриво дръпна едно русо кичурче, паднало на бузата й, и долепи длан към нея.

— Помня, че си мислех колко вълнуваща ставаш, когато се ядосаш — погали я по бузата.

— Престани — каза рязко тя и извърна глава настрани.

Чувствено усмихнатите му устни се свиха горчиво на черта. Отдръпна ръката си.

— Не искаш да те докосвам? Защо? Ръцете ми ли не са достатъчно чисти? — той протегна и двете си ръце с широко разперени пръсти на сантиметри от лицето й. — Слушай, Лора, вече не работя в гараж и не поправям колите на богаташите. Виждаш ли? Под ноктите ми няма чернилка.

— Не исках…

— Как ли не, по дяволите! Нека ти кажа нещо. Вече съм достатъчно чист, за да прекрача прага на Индиго Плейс 22 и достатъчно чист, за да те докосвам.

Дъхът му блъскаше устните й на горещи талази. Тя го загледа уплашено със сините си очи. Той пристъпи още една крачка към нея.

Внезапно бяха осветени от фаровете на автомобил, който свърна в полукръглата алея пред къщата. Лора инстинктивно понечи да се скрие и да отдалечи Джеймс Пейдън колкото е възможно повече от себе си.

Но не беше в състояние да помръдне, докато той не се махнеше от пътя й, а Джеймс не се отмести сякаш цяла вечност. И през всичкото време, докато отново се изправи в пълния си ръст и се отдръпне, очите му бяха приковани към лицето й.

Смутена, тя приглади косата си и прокара изпотените си ръце по полата, преди да тръгне към входната врата, за да отвори на госпожа Хайтауър.

— Здравейте, скъпа — посредничката, закръглена, весела и дружелюбна, влетя вътре. — Съжалявам, че закъснях, но не можах да се освободя по-рано. Опитах се да звънна… О, здравейте! Сигурно вие сте господин Пейдън — тя се устреми към него като танк с протегната ръка. Раздруса здраво неговата. — Още веднъж моля да ме извините, че закъснях. Не е ли чудесно, че заварихте Лора вкъщи? Трябваше да бъда тук, за да ви представя, но нали бездруго споменахте по телефона, че я познавате?

— Да — отвърна той с тих, внезапно прегракнал глас. — Познаваме се от години.

Лора избягваше да го погледне.

— Видяхте ли къщата?

— Чакахме вас — каза той.

— Е, добре тогава, няма да ви бавя повече. Толкова е прекрасна. Лора, вие имате най-задълбочена представа от историята на къщата. Бихте ли ни придружили?

— С удоволствие — отвърна Лора, без да обръща внимание на изражението на Джеймс, което говореше: „Нали ти казах.“.

През следващия половин час те обикаляха изящните стаи на Индиго Плейс 22. Въпреки че къщата бе обитавана от семейството на Лора няколко поколения наред, тя бе поддържана грижливо и с обич. Някои места се нуждаеха от по-специално внимание, но като цяло къщата се намираше в безупречно състояние. Имаше общо четиринадесет стаи, освен вестибюла и централния коридор на горния етаж. Всяка една от тях беше красиво мебелирана в гръцки ренесансов стил.

Лора полагаше усилия да бъде равнодушна, докато нижеше разказа си, но както винаги, когато говореше за Индиго Плейс, бързо се разгорещи. Слушателите й следяха всяка нейна дума. Джеймс се държеше мило и любезно с посредничката, която се разтапяше от вниманието му. Лора скърцаше със зъби всеки път, щом госпожа Хайтауър се хилеше глуповато на някое от остроумията му.

Завършиха обиколката във вестибюла. Госпожа Хайтауър се усмихна на Джеймс.

— Не е ли вълшебна, господин Пейдън? Нали не преувеличавах по телефона?

— Не, в никакъв случай, госпожо Хайтауър, но аз имах представа от адреса. Винаги съм се възхищавал на къщата отдалеч — Лора разбра хапливия му намек, но се престори, че не забелязва многозначителния взор, отправен към нея. — Хубавичко ще си помисля тая нощ.

— Много добре. Телефонирайте ми, ако възникнат някакви въпроси — посредничката се обърна към Лора. — Благодаря, че ни позволихте да разгледаме къщата тази вечер. Щом господин Пейдън ми позвъни, ще ви се обадя.

— Благодаря, госпожо Хайтауър.

— Лека нощ, Лора — Лора погледна ръката, протегната към нея. Беше наистина чиста. И загоряла. И здрава. Добре оформена, мъжка десница, която — мярна се в ума й — навярно бе способна да прояви страхотна сила и да достави на една жена върховна наслада.

— Лека нощ, Джеймс — тя леко стисна привлекателната му ръка, преди да я пусне. — Добре дошъл отново в Грегъри.

Той й се усмихна така, сякаш искаше да каже, че е толкова желан в Грегъри, колкото пор на изложба на цветя.

Тръгна си с госпожа Хайтауър и Лора затвори вратата след тях. Дори през тежката врата чуваше как посредничката сипе хвалби за къщата. В случая с този евентуален купувач тя пипаше с кадифени ръкавици. Имот, оценен толкова високо като Индиго Плейс 22, бе достъпен само за шепа купувачи. До този момент никой не бе подходил сериозно към продажбата на къщата. Джеймс Пейдън бе първият истински кандидат да стане неин собственик и госпожа Хайтауър не искаше да го изпусне.

Лора не се помръдна от входната врата, докато не чу как мотоциклетът се отдалечава по алеята подир колата на госпожа Хайтауър. Минавайки през стаите, за да изгаси осветлението, тя се укори, че не бе попитала госпожа Хайтауър кой е клиентът й, когато се бе обадила по-рано следобед. Единственото, което тя съобщи на Лора бе, че е милионер от Атланта, търсещ уютен дом, където преждевременно да се оттегли на спокойствие.

Лора очакваше много по-възрастен човек. При това непознат. Никога не би допуснала, че може да е Джеймс Пейдън.

През изтеклите години в местния вестник често се появяваха хаотични писания за него. Скоро след като бе напуснал Грегъри, той се бе прочул като автомобилен състезател. За почитателите на този спорт беше знаменитост, поставяйки забележителни рекорди по скорост и смелост, преди да е минал двадесетте. В един атлантски вестник бе публикуван обширен хвалебствен материал за оттеглянето му от състезателната писта. Няколко месеца по-късно Лора прочете, че е отворил магазин за авточасти.

Оттогава гражданите на Грегъри следяха с нарастващ интерес как момчето от родния им град създаде с небивал успех цяла верига от първия си магазин. Последният репортаж за Джеймс Пейдън — когото до този момент никой от гражданите на Грегъри не признаваше — гласеше, че е продал веригата от магазини на някакъв конгломерат срещу баснословно голяма сума.

Лора не даваше пукната пара колко е забогатял или преуспял, защото си беше пак същият недодялан простак. И колко типично за човек от по-низшата класа, да навира успеха си в лицето на града, който открито го е отритнал.

Кой го е грижа?

Във всеки случай, не нея. Защо не си е стоял с милионите в Атланта? Притрябвали са им в Грегъри.

За жалост, това не беше съвсем вярно. Тя имаше въпиеща нужда от пари.

Този проблем й тежеше на гърба като желязна броня. Не слезе от плещите й и когато се качи на горния етаж и влезе в спалнята си, която за нейна радост, Джеймс бе удостоил само с бегъл поглед при обиколката на къщата.

Докато се събличаше, Лора е горчивина си спомни деня, в който изпълнителят на бащиното й завещание я бе помолил да го посети. В своя внушителен, пълен с книжни лавици, кабинет той й бе съобщил съкрушителната новина, че не наследява нищо, освен цял поменик от разярени кредитори.

Втрещена, тя го бе изслушала, докато й обясняваше, че баща й е бил некадърен финансист и е пропилял семейното състояние с лоши капиталовложения и пагубни борсови спекулации. Адвокатът й го каза любезно, но ясно. Беше разорена, без абсолютно никакви средства, с които да изплати натрупаните дългове.

— Но ние живеехме…

— Много добре. Ранлолф никога не би признал, че е загазил, камо ли да сподели с теб или с майка ти, че сте изправени прел финансов крах.

Лора изучава списъците със сметките, докато безизходността на трудностите й я сломи.

— Та аз нямам дори с какво да ям.

— Съжалявам, Лора, че това е наследството ти.

— Поне ми е останало Индиго Плейс — каза замислено тя, прехвърляйки купчина сметки. Тежката въздишка на адвоката я накара да вдигне глава и да се втренчи в него с растящ ужас. — Все още притежавам Индиго Плейс, нали?

Той покри ръката й със своята.

— Ипотекирана е от вратата до комина, скъпа. От банката ме уведомиха, че ако не успеят да възстановят загубите си до шест месеца, ще бъдат принудени да обявят ипотеката за пресрочена. Решително ти препоръчвам да я продадеш.

Този удар я довърши. Тя оброни глава върху бюрото на адвоката и се разплака. Постепенно обаче преглътна надвисналата дилема. Бедственото й положение бе абсурдно, но въпреки това то бе самата действителност.

Тихомълком обяви Индиго Плейс 22 за продан. Когато новината се разчу, както и очакваше, тя пресече злонамерените слухове, като каза, че й е дотегнало да се занимава с къщата, че й е неприятно да се чувства закотвена в нея, че иска да бъде свободна да пътува, без да я е грижа за поддържането на имота.

Наистина щеше да пътува, щеше да се махне от града и да си намери работа, щом продаде къщата.

Пъхна се в леглото и изгаси лампата, както винаги втренчена в магнолиевото дърво срещу прозореца й на втория етаж. Времето изтичаше. Оставаше й по-малко от месец до крайния срок, поставен от банката. Да обяви фалит и всички в града да разберат, че баща й се е провалил, беше немислимо. За нищо на света не желаеше безупречното име на семейството й да бъде опетнено. Трябва да продаде къщата, и то час по-скоро.

Но да пукне, ако позволи негодник като Джеймс Пейдън да се нанесе в нея.