Нан Райън
Изгаряща светлина (39)

Тридесет и осма глава

Бърт гледаше със студено любопитство как съпругата му слиза по стълбите малко след два часа следобед. Сабела го съзря и лицето й на мига се стегна. Той се отнасяше към нея с чувство за превъзходство. Стоеше на долната площадка на огромното стълбище, разкрачил крака и скръстил ръце на гърдите. Арогантен и страшен като могъщ владетел на своето феодално владение. Освен това той бе — както Сабела забеляза с ненавист — изключително хубав, почти красив.

Тя за малко да се подхлъзне, но се овладя и го погледна право в очите с безстрашна самоувереност.

Без да мърда, но не и без да се вълнува, Бърт наблюдаваше как Сабела бавно слиза по стълбите. Хрумна му, че навярно е измислила поне хиляда различни начина да го наказва и измъчва. Дори когато тя само влезеше в стаята, пулсът му се ускоряваше. Когато произнасяше името му, стомахът му се свиваше.

Днешният ден не беше изключение в това отношение.

Тя беше потресаващо красива, почти съвършена. Деколтето и стегнатият корсаж на нейния моден бежов костюм показваха нежната шия и началото на издигащите се гърди. Едно мускулче заигра върху стиснатата челюст на Бърт. Как може, питаше се той ядно, една жена да бъде така ангелски красива и в същото време така дяволски зла? И — как може, питаше се той още по-ядосано, въпреки това да притежава силата да го изкушава и да го наранява?

Сабела слезе на площадката.

Тя кимна за поздрав и каза:

— Наистина не виждам защо е необходимо това пътуване.

Бърт отпусна ръце, но не пристъпи към нея. Не й отговори. Само наклони тъмната си глава към външната врата, където Блантън ги чакаше, готов да я отвори пред тях. Когато излязоха отвън, Бърт закрачи до Сабела.

— Никога недей — предупреди я той тихо, докато вървяха по алеята пред къщата — да дискутираш нашия личен живот пред слугите.

Сабела го изгледа остро.

— Нямам идея за какво говориш. Никога не съм…

— Ти каза пред Блантън, че не мислиш това малко пътуване за необходимо.

— О, това ли! Е, наистина мисля така. Не виждам защо трябва да…

— Добрата новина стига до един човек — прекъсна я Бърт. — Лошата — до десет.

— Извинявай, не те разбрах — каза тя небрежно.

— О, много добре ме разбра — той взе ръката й и я спря. — Дадени са ти предписания. От мен. Следвай ги и бъди щастлива, че няма да искам друго от теб.

Сабела изтръгна ръката си. Спусна се по пътеката към лъскавата черна закрита карета, която ги чакаше на кръглата площадка. Гневът й утихна и тя се усмихна с истинско удоволствие, когато видя Кепи Рикс, облегнат на каретата. Може би престоят в Капистрано няма да е толкова ужасен в края на краищата, не и ако приятният надзирател на ранчото бъде с тях двамата.

— Кепи! — извика тя и побърза да го поздрави.

— Как си, миличка? — Кепи не я прегърна. Здрависа се с нея, поглеждайки нервно към Бърт. Сабела пое голямата му отрудена ръка в своите и като пренебрегна намръщения си съпруг, каза:

— Толкова се радвам, че ще дойдеш с нас в града! Мислех…

— Той няма да дойде — намеси се Бърт.

Все още стискайки ръката на Кепи, Сабела погледна гневно към мъжа си.

— Той ще ни откара в града — тя бързо насочи вниманието си към Кепи. — Нали така?

— Не днес — каза Кепи и поклати глава, сякаш да се извини.

Сабела бързо се огледа наоколо, но не видя никого.

— Тогава кой ще ни откара?

— Аз — каза Бърт.

Сабела пусна ръката на Кепи и се завъртя към съпруга си. Мисълта, че двамата ще бъдат сами по целия път до Сан Хуан Капистрано я изпълни с ужас.

— Но защо?…

— Защото аз казвам така.

С тези думи Бърт отвори вратата на каретата и я качи в нея. Когато тя високомерно се настани на удобната кожена седалка, той прибра полите на бежовия й вълнен костюм около краката й и грижливо затвори вратата.

После се обърна към Кепи, сложи ръка върху рамото му и каза:

— Ще се върнем по някое време утре следобед.

— Много добре — отвърна Кепи.

Снижавайки глас, Бърт го попита:

— Защо изглеждаш така притеснен? Зная пътя.

Възрастният мъж не отговори. Само кимна, обърна се и се отдалечи. Бърт сви рамене, заобиколи каретата и се качи на седалката до Сабела. Изобщо не я погледна. Взе поводите и подкара двойката расови коне.

Докато се движеха по алеята с палми към високите порти на ранчото, Сабела реши, че няма да проговори на Бърт по целия път до селището. Дори ако той реши да бъде учтив, няма да му каже нито дума!

Не беше необходимо тя да се тревожи за това. Бърт не правеше никакви опити да я ангажира в разговор. Отнасяше се с нея точно така, както всеки друг ден в ранчото. Сякаш тя изобщо не съществуваше.

Положението се промени, когато наближиха селището. След като я бе обвинил, че е актриса, той самият изигра чудесно представление. Беше събота и Сан Хуан Капистрано гъмжеше от пазаруващи дами и господа, шляещи се по улиците.

Стиснал здраво ръката на Сабела, Бърт се разхождаше с нея нагоре — надолу по дървените тротоари и обхождаше магазините. Срещнаха десетки стари приятели на Бърт и Сабела разбра, че те бяха чули за случилото се. Джена им бе казала. То бе изписано върху загрижените им лица.

Но когато Бърт Бърнет решеше да бъде чаровен, той беше страхотен, както във всичко останало. Притежаваше дара, осанката, уникалната способност да управлява и да прелъстява. И да накара онези, които се съмняват, да повярват, че всичко е наред. Да повярват, че всичко, което са чули, е само една хубава лъжа, измислена от обезумялата бивша любовница.

Без да бъде зададен нито един въпрос и без да бъде казана нито една дума за обяснение, скоро всички бяха доволни, че красивите младоженци са най-щастливата двойка. Никой не можеше да види дори намек за противното. Никой не можеше да усети и частица от беда. Известната усмивка на Бърнет беше по-широка от когато и да било и лесно можеше да се заключи, че Бърт обожава красивата си съпруга, както и тя него.

Сабела чу как някой развълнувано я вика по име, обърна се и видя, че към нея бързат двете й млади приятелки Синтия Дъглас и Джени Дезмънд. Последваха прегръдки и тя се удиви на собственото си двуличие, когато, прегърнала нетърпеливо и двете, се чу да казва, че „те наистина трябва да се омъжат, защото бракът е наистина страхотна работа“.

Когато Бърт и Сабела се прибраха в хотела, доброто общество в Капистрано беше убедено, че всичко между тях е наред. И че ужасните слухове, които се носеха, са напълно неоснователни. Слава на Бога. Щом влязоха в луксозния ъглов апартамент на последния етаж на хотела, Бърт заряза преструвките. Бързата трансформация беше удивителна. Само за миг усмихнатият мъж, когото Сабела беше гледала през целия следобед, стана отново студен и недостъпен.

Веднага щом влязоха в апартамента, усмивката му изчезна напълно, топлите му сиви очи се превърнаха в хладно сребро и гласът му стана нисък и безличен, когато каза:

— Ще изляза за малко и…

— Къде отиваш? — тя го погледна въпросително.

— Ще вечеряме в девет часа — продължи той, оставяйки въпроса й без отговор. — В уречения час ще те чакам долу в бара. Ще ме намериш там — обърна се, за да излезе.

— А какво ще стане, ако огладнея преди девет часа? — тя сложи ръце на кръста си.

— Това, скъпа моя, ще бъде твоето нещастие.

— Почакай поне минута — извика тя. — Дойдох до заключение, че…

— Можеш да правиш каквито заключения желаеш. Това не ме интересува.

Вбесена, Сабела кресна:

— Девет часът е много късно! Ще вечеряме в осем часа.

— Не — каза той с абсолютно безизразен глас. — Ще вечеряме в девет.

— В осем! — настоя тя.

Със същия спокоен тон той обясни:

— Аз съм този, който дава нарежданията. А ти си тази, която ще се подчинява. В девет — долу.

Той я остави да беснее наоколо и да го нарича с разни имена.

Тя си обеща, че отново ще избяга, че скоро ще се освободи от него.

Когато гневът й се поохлади малко, Сабела огледа скъпия апартамент. Погледът й премина по елегантно обзаведения салон и тя прекоси двойната врата към слънчевата ъглова спалня. Когато влезе в нея, остана крайно изненадана.

Огромно махагоново легло със златиста кадифена покривка се ширеше в средата на стаята. Присвила вежди, Сабела се приближи и внимателно седна върху него. Прокара ръка по гладкото кадифе и моментално разбра защо леглото стои в средата на стаята. И по чие нареждане бе поставено там.

Високите от пода до тавана прозорци на предната и северната страна на стаята позволяваха на онзи или онези, които се намират в леглото, да имат необезпокояван изглед към Тихия океан.

Сабела внезапно скочи.

Намръщена, тя се зачуди колко жени са били в това легло със страстния Бърт Бърнет. Но почти веднага си каза, че не я е грижа. Пет пари не даваше за тях. Дали са били десет или сто — това нямаше никакво значение за нея. Тогава реши, че няма да му позволи да я докосне в същото легло. Проклета да е, ако му позволи да прави любов с нея там, където е държал в обятията си други жени. Изобщо не бе искала да идва тук. Бе я накарал да дойде в Капистрано, така че всички да могат да ги видят заедно. Той дърпаше конците, сякаш тя бе марионетка!

Тази нощ нямаше да бъде така!

Амбицирана да го накаже за това, че я бе изложил на показ, и отвратена от собственото си двуличие, Сабела твърдо реши: тази нощ няма да му се отдаде.

Въпреки факта, че направо умираше от глад, Сабела нарочно изчака двадесет минути след девет часа, преди да тръгне от апартамента, за да се срещне долу с Бърт.

Без следа от надменност или радост, тя съзнаваше, че изглежда доста впечатляващо в дръзко скроената рокля от лъскаво черно кадифе. Русата й коса бе вдигната и пристегната в кок. Вече не я носеше разпусната, защото именно така я харесваше Бърт. Голяма черна перла, провесена на черна кадифена панделка, блестеше в ямката на врата й. Четвъртитото деколте на роклята беше изрязано много ниско, а прилепналият към нея корсет повдигаше гърдите й така високо, че съществуваше опасност корсажът да се пръсне.

Сабела се намръщи, докато изучаваше образа си в огледалото. Роклята беше една от покупките, които бяха направили по време на медения си месец в Сан Франциско. До тази вечер не я бе обличала. Беше забравила, че е толкова изрязана. Съжалявайки, че не е взела по-подходяща дреха, Сабела направи гримаса пред огледалото. След това се засмя тъжно. Колко е глупава! Нямаше значение какво ще облече. Бърт изобщо не би го забелязал. Той въобще не я забелязваше вече.

Сабела излезе от апартамента, придвижи се до безлюдния коридор и слезе по широкото мраморно стълбище. Дългата черна рокля се влачеше след нея, шумолейки по блестящия мраморен под на фоайето, докато тя вървеше царствено към ресторанта.

Спря, когато дълбок, познат глас произнесе името й. Обърна се и видя Бърт на дългия лъскав бар в слабо осветения, облицован с ламперия салон. С чаша в ръка, той седеше с леко присвито коляно, подпрял кожената си обувка върху блестящата бронзова поставка за крака.

Изглеждаше поразително добре в прекрасно скроения си смокинг, закичен с бял карамфил в бутониерата. Гарвановочерната му коса бе току-що подстригана и грижливо сресана. Тъмното му лице бе гладко избръснато.

Сабела го погледна и за миг сивите очи, които срещнаха нейните, се изпълниха с жар. Тя усети как в нея се разгаря топлина. Почти незабавно очите му се превърнаха в късчета лед, студени и нетрепващи. Не питаха нищо, не казваха нищо. Пронизваха я така, сякаш тя изобщо не съществуваше.

Сабела преглътна с усилие, хвърли му смразяващ поглед и остана на мястото си, докато той изпразни чашата си, остави я върху лъскавия бар и хвърли банкнота до нея.

Най-после се приближи до Сабела. Не каза нищо. Хвана я за ръката и я поведе към ресторанта. По няколко стълбички стигнаха до избрана маса с изглед към океана.

Бърт поръча и за двамата, избирайки ястия, които изискваха много време, за да бъдат приготвени. Докато чакаха, той водеше учтив светски разговор, но Сабела знаеше, че това е само заради останалите хора в ресторанта. Не за нея. Бърт пълнеше чашата й с вино в мига, в който се изпразваше, но самият той пи твърде малко. Вечерята се оказа дълга и спокойна. И дори след като бяха приключили с вкусните десерти, на Сабела й се струваше, че Бърт не бърза особено да напуснат ресторанта.

Това я устройваше напълно. Беше доволна, че той се застоя над кафето и коняка, въпреки факта, че бе твърде късно и те бяха единствените хора, останали в салона. Това я навеждаше на мисълта, че той няма намерение да прави любов с нея. Това опростяваше нещата.

Сабела се прозяваше сънено, когато най-после се качиха в апартамента. Щом влязоха в осветения салон, Бърт се отправи към бара. Тъй като той си наля още един коняк, Сабела се запъти направо към спалнята, без дори да му каже лека нощ.

Убедена, че се е отскубнала за тази вечер, тя влезе в тоалетната стая, като захвърли обувките си. Бързо изхлузи силно изрязаната черна рокля, черния корсет, черното бельо, черните чорапи и всичко останало.

Тъкмо обличаше меката бяла нощница, когато Бърт влезе зад нея, хвана дрехата, преди да е паднала по бедрата й, вдигна я отново през главата й и я захвърли върху килима на пода. Сабела застина.

Бърт се наведе, целуна я по врата и я привлече към себе си.

Все още беше напълно облечен, фината материя на смокинга покри голия гръб на Сабела. Тя си пое леко въздух, затвори очи и тихо се помоли в душата си съпругът й да я остави на мира. Да спре, преди да е започнал. Да отиде да се забавлява на друго място с някой друг.

Каза си да не се предава, независимо какво ще й стори. Да не му доставя удоволствието да си мисли, че тя не може да му устои. Със стиснати зъби Сабела си повтаряше: „Няма да му отговоря! Няма да му отговоря! Няма да му отговоря!“

— Да, ще го направиш — каза Бърт с нисък хладен глас, сякаш бе прочел мислите й.

Започна да я докосва, да я целува, да я възбужда, докато и двамата изгубиха представа за реалността.

Голи, те нетърпеливо се отправиха към леглото в центъра на стаята. Той й нареди да гледа в неговите блестящи очи, докато двамата се движеха бавно и еротично — ако не сърцата им, то телата им бяха в пълен синхрон. Окъпани в сребристата лунна светлина, те приветстваха хладния бриз, който влезе в стаята през отворените прозорци. Морският вятър повдигна тежките кадифени завеси, понесъл няколко случайно обрулени листа. Мина по килима и ги захвърли в дългите златисти коси, които ръцете на Бърт бяха освободили от кока.

И охлади разгорещените тела на любещите се.

Поне за момента.