Нан Райън
Изгаряща светлина (31)

Тридесета глава

Озарена от лунната светлина, „Калифорния Клауд“ се плъзгаше тихо по крайбрежните води — тъмен силует върху блестящото море. На път за вкъщи елегантната яхта бе напуснала малкото пристанище на Каталина по мрак. Заминаването беше предвидено за три следобед, но уреченият час бе минал без следа или вест от Сабела или Бърт. След като се бяха мотали до последната възможна минута на най-отдалечения край на острова, почернелите от слънцето младоженци най-после се показаха на пристана, когато слънцето вече залязваше. Бърт нарочно бе забавил тяхното тръгване от къщата, след като Сабела случайно бе казала, че според нея би било приятно да прекосят разстоянието до континента нощем.

И наистина бе приятно.

Хванати за ръце и вторачени в нощното небе, където милиони звезди блещукаха и трептяха и бледа сърповидна луна плуваше високо в небесата, двамата седяха на един шезлонг върху палубата, докато яхтата се движеше на изток. Беше хладна, безветрена, смайващо прекрасна нощ в океана.

Сабела лежеше, удобно положила глава върху силното рамо на Бърт и пъхнала ръка в неговата. Топлината на дългото му стройно тяло, притиснато към нея, й даваше чувство за сигурност, чувство на блажена безопасност. Усети, че за пръв път от детството си насам е спокойна и доволна.

Тревожна тръпка премина през нея, когато отвори очи при тази мисъл. Бързо си припомни, че сладкото спокойствие нямаше нищо общо с Бърт. Това беше фалшиво спокойствие, причинено от лекия слънчев загар, умората от твърде малкото сън и романтичния чар на откритото море в нощта. Грешното настроение скоро щеше да си отиде и да бъде забравено.

Нямаше нищо, за което да се безпокои.

Цяла седмица двамата бяха живели в един измислен свят на крайморски вълни, пясък и уединение. Откъснати от реалния свят с неговите тревоги и проблеми, зависими един от друг за всичко. Това бе приключило вече. Връщането към нормалния живот бе започнало. Тя щеше да бъде отново самата себе си, когато се върнеха в „Линдо Виста“.

В неделя следобед, третия ден на октомври, Кепи Рикс излезе като развълнуван младеж от просторната бяла къща. Беше забелязал каретата, когато тя влезе и премина под напречните греди на портата на ранчото. Забързан надолу по пътеката, огромният надзирател затвори входната врата, хвърли ръчно направената цигара и започна да маха. Със сърдечна усмивка на широкото си обветрено лице, от която в крайчетата на светлосините му очи се бяха появили бръчици, Кепи вече отваряше вратата на каретата, преди тя да бе напълно спряла върху чакълената алея. Разтворил широко ръце, сякаш да прегърне малко дете, той извика от радост, когато Сабела се хвърли на врата му. Свали я от каретата и я завъртя наоколо в кръг, преди да я остави внимателно да стъпи на земята.

Обвил едната си голяма загрубяла ръка около тънката й талия, той каза:

— Божичко, сладурче, радвам се, че си дойде.

— Чудесно е човек да се върне вкъщи! — възкликна Сабела.

Бърт скочи чевръсто от каляската, потупа Кепи по гърба и попита:

— Хей, помниш ли кой съм? Аз също живея тук.

Блещукащите сини очи на надзирателя се извърнаха към него.

— Май че те познавам отнякъде — той се засмя, пусна Сабела и притисна Бърт в здравата си прегръдка. — Велики Боже, тук беше спокойно, сине.

Като прегърна възрастния мъж, Бърт каза:

— Ами ще видим дали нещата няма да живнат — пусна Кепи, отстъпи назад и протегна ръка към Сабела. — Ти какво мислиш? Да му кажем ли какво му носим от Сан Франциско?

— О, ами сега! — Кепи бързо сведе глава и ритна чакъла с върха на ботуша си. — Деца, не бива да ми носите подаръци!

— Хайде да не му казваме — Сабела гледаше надзирателя, но говореше на Бърт. — Нека да го накараме да отгатне сам! — усмихна се топло на Кепи, взе ръката му и се обърна към двамата мъже: — Първо трябва да кажем добър ден на другите.

Под другите Сабела имаше предвид цялата прислуга в къщата. Чувайки глъчката, всички изоставиха онова, което правеха, и бързо излязоха на засенчената веранда, за да приветстват новобрачните с добре дошли. С грейнали от усмивки лица те се подредиха от най-стария до най-младия. Сабела спечели сърцата на всеки от тях, когато се ръкува с възрастните и прегърна младите.

Замаяни от нейната свежа красота и неподправена топлота, те се радваха, че неособено строгият Бърт, от когото бяха толкова доволни, се е оженил за такава сладка, добра жена. Бяха удивени и поласкани от това, че Сабела, след като бе срещнала някои от тях един-единствен път, ги помнеше и се обръщаше към всеки със собственото му име, при това с доброта и уважение.

От все сърце одобряваха новата господарка на „Линдо Виста“. Сабела Риос Бърнет беше съвършената половинка за техния обичан Бърт. В това отношение всички бяха единодушни.

Почти.

Чувствителната Сабела забеляза, че макар това да се отнасяше за всички, то една от прислужниците не беше сърдечна спрямо нея. Студеният поглед в светлите очи на Ани Галагър й казваше много. Сабела се преструваше, че не го забелязва. Сияйната й усмивка не трепна, когато тя подаде ръка на тази жена и сърдечно се здрависа с нея.

 

 

Вечерта беше специална. В чест на тяхното завръщане беше приготвена изключителна вечеря, така че Сабела облече една от своите модни нови рокли по този случай, а Бърт сложи риза от прекрасна сива коприна. С безупречно скроени сиви панталони, Кепи, измит, лъснат и усмихнат, направи компания на новобрачната двойка. Вечерята беше сервирана в по-малката от двете трапезарии, където масата беше направена от цели тополови дъски. Елегантните старинни гравирани столове с високи облегалки бяха тапицирани във винен плюш. Масата беше поставена под огромен прозорец в мавритански стил, който бе обрамчен с кована мед и гледаше към пълния с цветя южен двор.

След вечеря цялото домакинство и част от пастирите се събраха във вътрешния двор. Бърт и Сабела раздадоха подаръците, които бяха донесли за всички, включително и модното, ръчно изработено седло със сребърни орнаменти за Кепи Рикс. Виното се лееше свободно, сервирана бе голяма шоколадова торта. На всички им бе приятно.

Късно през нощта, когато бяха сами в своя апартамент, Бърт застана зад съпругата си, за да й помогне с малките упорити копчета отзад на роклята й.

Застанала неподвижно, Сабела каза, сякаш между другото:

— Бърт, Ани Галагър отсъстваше тази вечер. Нямаше я на тържеството.

— Ани не беше ли там? Не съм забелязал.

— Аз забелязах.

— Ето — каза Бърт, след като разкопча и последното копче. Свали роклята до лактите й, сведе глава и целуна оголеното й ляво рамо. — Е, Ани винаги става за смях с нещо, така че няма от какво да се притесняваме.

— Ани не ме харесва, Бърт.

— Сладка моя, въобразяваш си. Вече ти казах, че…

— Не, не си въобразявам — тя извади ръката си от ръкава на роклята. — Тази жена не ме харесва.

Бърт прокара показалец от оголеното й рамо до лакътя.

— Добре де, знам за какво става въпрос. Ани работеше при семейство Дьо Темпъл. Преди пет години дойде в „Линдо Виста“ — засмя се и каза: — Винаги съм мислил, че Джена изпрати Ани тук, за да ме следи. Без съмнение Ани редовно й съобщава какво става при нас.

— Това обяснява нещата — отбеляза Сабела, като кимна.

Бърт я обърна с лице към себе си.

— Ще се освободим от нея.

— Не, не е нужно. Какви точно са нейните задължения?

— Ани отговаря за прането.

— Това ли е всичко, което прави?

— Това е. Рядко се застоява в къщата. Прекарва почти цялото си време в пералнята.

— Тогава няма да се виждам много с нея — Сабела се усмихна и постави ръка върху нежната сива коприна на ризата на мъжа си. — Нека да остане.

— Сигурна си ли, че го искаш?

— Сигурна съм.

 

 

Сабела учуди всички, включително и своя съпруг, още първата сутрин, след като се завърнаха вкъщи. Октомврийското слънце още не бе изгряло в този понеделничен ден, когато Бърт се събуди и тихо се измъкна от леглото. Застанал гол до него, той се протегна и се прозина в неясната утринна светлина. Подскочи учудено, когато чу как Сабела нежно произнесе името му.

Обърна се и я видя, подпряна на лакти. Разрошените й руси коси се стелеха около съненото й лице, а тъмните очи бяха полупритворени от натежалите клепачи с гъсти мигли.

— Любима — каза той, като се върна до леглото и седна с лице към нея. — Не исках да те събудя. — Накара я да легне отново на възглавницата и придърпа завивките върху голите й рамене. — Много е рано. Поспи още.

— Ти къде отиваш?

Той се усмихна и отмахна косата от очите й.

— На работа, скъпа. Не съм си мръднал пръста вече цял месец. Крайно време е да почна да правя нещо тук. Не мислиш ли, че е така?

— Вземи ме с теб!

Бърт примига.

— Шегуваш се.

— Не ме карай да стоя вкъщи по цял ден. Искам да яздя с теб. Кажи, че може.

Бърт докосна бузата й.

— Не ти е необходимо моето разрешение, Сабела. Това е твоят дом. Можеш да правиш всичко, което ти е приятно.

Тя отхвърли завивките и седна в леглото.

— Знам това. Но ще бъде ли нередно, ако аз…

— Дойдеш на езда с мен? Сладурче, ще умра от радост.

Когато след половин час Бърт слезе за закуска, Сабела беше с него. Тя излезе на езда с Бърт и Кепи, когато слънцето се показа на върха на източните планини. Дузина от постоянните работници в „Линдо Виста“ ги последваха. В групи по четирима те се отправиха в различни посоки. Есента вече пристигаше. Време беше да се започне проверката и преброяването на стадата, които бяха разпръснати във високите планински пасища през цялото лято. Събирането щеше да стане в края на седмицата. Бърт, Кепи и работниците щяха да решат от колко сезонни ездачи се нуждаят, за да приберат добитъка в откритите обори за жигосването. За пръв път от двадесет и пет години щяха да бъдат наети мексиканци. Бърт никога не бе имал нещо против тях и пръв призна, че те са най-добрите ездачи, които познава.

В слънчевия октомврийски ден Сабела за пръв път, но не и за последен, щеше да язди из огромното ранчо „Линдо Виста“ редом със съпруга си. Бърт беше доволен, че милата красива жена, за която се бе оженил, не пропускаше нито една възможност да язди с него през долините и поляните до назъбените планини и горещите пустини, с които граничеше ранчото. Тя се интересуваше и от най-малките детайли за голямото имение и за хората, които работеха в него.

За Бърт това беше една сбъдната мечта.

Няколко години бе сгоден за жена, която никога не се бе качвала на кон и изобщо не се интересуваше от земята, която той обичаше толкова много. С всеки изминат ден Бърт разбираше все по-ясно каква ужасна грешка би било, ако се бе оженил за Джена дьо Темпъл. Освен че никога не е бил истински влюбен в нея, те двамата нямаха почти нищо общо.

Какъв невероятен късмет бе имал, че Сабела Риос се появи в живота му. Шеметната красавица, която изпълни дните му с радост, а нощите му с екстаз, не се задоволяваше да бъде само господарка на неговата къща, жена в леглото му и майка на децата му. Тя беше негова приятелка, негова партньорка във всичко. Това му харесваше. Щеше да я научи на всичко, което трябваше да знае за „Линдо Виста“. Никога не би скрил нещо от нея. Щеше да й показва, да я съветва и обучава така добре, че ако някога се случеше нещо с него, тя да бъде подготвена и способна да управлява огромната империя така, както той самият го бе правил.

Бърт Бърнет беше щастлив човек.

Понякога, когато лежаха един до друг в тъмнината, толкова близо един до друг, че тя чувстваше ударите на сърцето му, Сабела изпитваше болезнени пристъпи на вина и съжаление. Този мъж я обичаше. Обичаше я много. Много повече, отколкото бе мечтала някой някога да я обича.

Почти съжаляваше, че ще трябва да го нарани.