Нан Райън
Изгаряща светлина (14)

Тринадесета глава

— Бърт… Бърт — шепнеше замечтано Сабела.

Ръцете му я обхванаха още по-здраво. Задържа дъха си, почака. Всеки мускул на стройното му тяло бе напрегнат. Румената й буза докосваше голата му гръд. Сабела се сгуши в него и целуна трепетно сърцето му.

— Не, не, не можем… — промълви тя, останала без дъх.

Измъкна се от обятията му толкова бързо, че той остана изумен. Като се обърна с гръб към него, тя коленичи и побърза да закопчае блузата си. Като че ли времето бе спряло.

— Исусе Христе! — успя да изрече Бърт и падна по гръб. Сложи ръце на слепоочията си, след това ги сви в юмруци. Мускулите на корема му бяха изопнати, дънките му се бяха свлекли под пъпа.

Желанието му бе непреодолимо. Никога преди това не бе желал някоя жена толкова силно. Тя бе отприщила емоции, непознати и за самия него. Изкушаваше се да я сграбчи, да разкъса дрехите й, да я обладае, независимо дали тя го желаеше или не.

Бърт се върна към реалността, когато Сабела, сякаш прочела мислите му, каза тихо, все още с гръб към него:

— Прави това, което си решил — след това се обърна и го погледна. Големите й черни очи бяха като на изплашено дете. — Ти си по-голям и по-силен от мен. Не мога да те спра.

Бърт бе стиснал зъби и полузатворените му очи бяха станали тъмносиви. Отваряше и затваряше длани. Накрая каза бавно и студено:

— Аз не изнасилвам жени, мис Риос — вдигна ръце и ги сложи под главата си. — Нито пък искам да прелъстя и да измъчвам златокоси магьосници, които изпитват удоволствие от това да ме изкарват извън търпение.

— Мислиш ли, че го правя? — Сабела се промъкна по-близо, седна и сложи ръка на корема му.

Бърт, без да иска, примигна.

— Не, не смятам — измърмори той, като стискаше челюстите си. — Сигурен съм в това.

Сабела го погледна обидено. Върховете на пръстите й се плъзнаха по плътно окосмената бразда, която разделяше корема му.

— Защо би трябвало да върша такава жестокост?

Бърт затвори очите си срещу залязващото слънце и тази хитра прелъстителка, която си играеше така безцеремонно с него.

— Ти трябва да ми кажеш, скъпа — отсече той. — Може би защото си жена — отвори широко очи и я погледна. — Някога, по времето на Римската империя, един мъдър мъж на име Ювенал е писал:

„Жестокостта, е характерна за жените. Те мъчат съпрузите си, удрят с камшик иконома си и се наслаждават, когато робите биват пребивани до смърт.“

Сабела не каза нищо. Недоумяваше дали той подозира коя е. Усети, че мускулите под ръката й се отпускат. Върху устните на Бърт се появи характерната му усмивка.

В един момент тя коленичи, преметна крак над проснатото му тяло и седна върху него. Погледна го, усмихна се и каза:

— Тъй като нямам нито съпруг, нито иконом или роб, ти си единственият, когото мога да измъчвам.

Бърт избухна в силен смях.

— Поне си признаваш.

Сабела не отговори. Наведе се и започна да го целува, но Бърт я спря.

— Не, скъпа, недей. Не и сега. Достатъчно се измъчих този следобед.

— Тогава кажи нещо — примами го тя, — но не за правене на любов. Кажи ми нещо за себе си. За твоето семейство, за ранчото и земята.

— Скъпа, не мога да мисля, докато си върху мен — отвърна чистосърдечно Бърт. — Ако искаш да ти кажа нещо, трябва да станеш от мен — смигна й, усмихна се дяволито и продължи: — И така, ще ме оставиш ли да се надигна?

— Бърт Бърнет! — скара се тя за грубостта му, но веднага стана. Кръстоса крака до него и отново нежно го помоли да си поговорят, да разкаже нещо за себе си.

Бърт само се усмихна мързеливо, седна, сложи ръце върху коленете си и каза:

— Предимството е на дамите. Ти си дошла в Капистрано, за да проучиш някакво наследство. Това е всичко, което зная за теб. Кажи ми нещо повече за твоя дом в Аризона, за семейството си. За живота си там. Кажи ми от коя страна на леглото спиш. Как обичаш да ядеш яйцата. От кого си наследила русата коса и черните очи — той млъкна и като обърна глава, сложи брадичка върху ръката си. — Колко ли любовници си подлудила. Кажи ми всичко.

Сабела се засмя и започна да му разказва. Преди това обаче откъсна един стрък трева, сложи го между палеца и показалеца си и свирна.

— Родена съм в Аризона. Родителите ми починаха.

— Съжалявам, скъпа — каза Бърт със съчувствие. — Това наистина е лошо.

Сабела продължи, като че ли не я бе прекъснал:

— Баща ми, Тито Риос, работеше в едро малко ранчо, чиито собственици бяха Виктор и Кармелита Ривера. Кармелита е моята приятелка и компаньонка, която е тук с мен.

— Разбирам — каза Бърт, като се загледа в красивото лице на Сабела.

— Тереза, моята майка, е сираче от дете. Живяла е в манастир. Когато става на осемнадесет години, отива да живее в ранчото на семейство Ривера. Там среща баща ми, те се влюбват, женят се и след година се раждам аз. Русата ми коса е от русокосия ми синеок баща. Тъмните ми очи и мургавата кожа са от майка ми. Спя по средата на леглото си. Не ям яйца — докато говореше, тя гъделичкаше голата си ръка със стръкчето трева. — Много отдавна престанах да броя колко любовници съм подлудила.

Бърт се засмя.

— Имаш ли по-малки братя или сестри?

— Не, нямам. Аз съм единственото дете на родителите си.

— Да, сега разбирам защо си толкова разглезена — обвини я Бърт, като вдигна брадичка от ръката си. Сивите му очи блеснаха.

— Така ли мислиш за мен? — тя се нацупи. — Какво ще кажеш за себе си? Може би не трябва да те питам дали си един на мама и татко?

— Не трябва ли?

— Не. По всичко личи, че си сам. Толкова си арогантен, властен и упорит. Винаги ли постигаш целта си?

Бърт се засмя сърдечно.

— Винаги, докато ти не се появи — сложи ръка върху коляното й, като мачкаше вътрешния ръб на кожените й панталони. — Продължавай, разкажи ми.

— Няма какво повече да ти кажа — отвърна Сабела. — Имам до себе си Кармелита. Сега тя е вдовица и с нея сме едно семейство — сви нежните си рамене. — Казах ти, че сме тук, за да търсим евентуално наследство и…

— Мога ли да ти помогна с нещо? Баща ми е адвокат. Отдавна не е практикувал, но…

— Не, благодаря ти — тя отметна кичур коса от очите си. — А сега — достатъчно за мен. Нека да говорим за теб. Винаги ли си живял тук, в Южна Калифорния?

— Роден съм тук, в „Линдо Виста“ — отговори Бърт, като кимна и бавно започна да плъзга показалеца си по вътрешния ръб на панталона й. Сабела бързо хвана ръката му и я задържа. — С изключение на четирите години, когато бях в университета — продължи той, — винаги съм бил в ранчото.

— Казваш, че си бил тук. А платото, на което се намираме, също ли е част от ранчото?

— Да.

— Но ние сме на много мили от… — тя се озърна. — Вашето ранчо изглежда твърде голямо.

— Тридесет и три квадратни левги — той дръпна ръката си от нейната.

— Тридесет и три квадратни левги ли? — Сабела повдигна добре очертаните си вежди.

— 146 000 акра — поясни той, като се усмихваше.

— Това е голяма територия.

— Едно от последните места с такава големина между Орегон и Бажа, Калифорния — заяви гордо Бърт. — Някога в „Линдо Виста“ се отглеждали десет хиляди глави телета и пет хиляди коне.

Сабела възкликна:

— Може би е трудно да се направи точна карта на такова голямо място.

— Запозната ли си със старите карти на Испанска Калифорния?

— В известна степен — отговори неохотно Сабела. — Твоите прадеди испанци ли са били?

— Не.

— Мислех, че повечето от територията на Южна Калифорния е била собственост на испански семейства, които са били дарения от испанския крал.

— Това е така. Напълно права си. По-голямата част от „Линдо Виста“, двадесет и две квадратни левги, първоначално е била притежание на едно аристократично испанско семейство.

— Така ли? — попита разсеяно Сабела. — Какво е името на това семейство? Можеш ли да си спомниш?

— Разбира се. Името е било Карильо — каза Бърт. — Земята е дадена на дон Паскал Антонио Карильо преди много години и той, от своя страна, я завещал на своите наследници. Ние сме купили ранчото от потомците на Карильо и сме платили всички такси някъде през 1848, точно след войната. Същата година баща ми се е оженил за майка ми.

Бърт не забеляза, че Сабела присви очи, както и не знаеше, че е стиснала здраво зъби.

— Когато се оженват, татко отвежда съпругата си в „Линдо Виста“, за да живеят в къщата на ранчото, която е от 1830 година. Старият Карильо я е строил. Роден съм тук една година след сватбата. Ние все още живеем в тази къща.

Сабела изглеждаше спокойна, но вътрешно кипеше, когато запита:

— И така, в старата къща все още може да се живее?

— Мила, това е една великолепна сграда. Строена е за вечни времена. Голяма хубава стара къща, която е чудесно обзаведена.

Бърт продължаваше да говори, без да крие нищо. Той й разказа за ужасните суши през шейсетте, когато много от собствениците на добитък са загубили всичко. Именно през този период семейството му закупило нова земя на ниски цени и империята „Линдо Виста“ нараснала.

Когато говореше за ранчото, сивите му очи гордо светеха. Очевидно обичаше тази земя и смяташе да остане в „Линдо Виста“ до края на живота си.

— В „Линдо Виста“ има всякакъв вид земя — каза напевно той. — Западната граница представлява няколко мили скалиста и девствена брегова линия. На юг са бреговете на река Санта Маргарита, а на север е каньонът Трабуто. На изток през широката хълмиста долина се стига до крайбрежната планинска верига Санта Ана, а по-надолу са равните горещи пустини.

Бърт говореше гордо и със задоволство, което раздразни Сабела. Започна да й прилошава. Беше толкова самодоволен в ролята си на богат млад господар на „Линдо Виста“.

Но все пак трябваше да бъде благодарна. Именно тази арогантност й даваше възможност да осъществи плана си. Бъртън Дж. Бърнет бе свикнал да получава всичко, което пожелаеше, като че ли това бе волята Божия. Бе свикнал да има и красиви жени, които да му се предлагат. Въобразяваше си, че тя бе една от множеството, което копнееше да бъде в неговите обятия.

Колко погрешно мислеше!

Тъй като винаги бе глезен и задоволен, никога не бе имал неуспехи. Сега му предстоеше да загуби.

Като се правеше на безгрижна, Сабела внимателно караше Бърт да й разказва все повече и повече за своите родители.

Каза й, че неговият баща е седемдесет и четири годишен, немощен и болнав старец. Той почти не помнеше майка си. Тя ги напуснала, когато е бил момче.

— Майка ти ви е напуснала, така ли? — попита изненадано Сабела. Никога не бе чела нещо във вестниците за мисис Рели Бърнет. Предполагаше, че е починала.

— Майка ми е с повече от двайсет години по-млада от баща ми — промълви Бърт. — Когато са се срещнали, тя е била едва на двайсет години, а той — на четиридесет и две — Бърт гледаше залязващото слънце, което галеше мургавите му рамене. — Майка ми е била красива млада аристократка от Сан Франциско. Имала е червена коса, зелени очи и най-бялата кожа, която някога можеш да видиш. Естествено татко я обожавал. Не мирясал, докато не се оженил за нея.

— Трябвало ли е да я увещава дълго за това?

— Не. Оженили се няколко седмици след като се срещнали. Довел я в „Линдо Виста“ и й дал всичко, което е пожелала и което е можела да си представи.

Бърт се протегна за ризата, която бе съблякъл, взе пура и кибрит от джоба. Захапа пурата, но преди да я запали, Сабела взе кибрита, драсна една клечка и му я подаде.

Като го гледаше право в сивите очи, каза:

— Но тя не е била щастлива.

Изпускайки дим от пурата, той продължи:

— Очевидно не е била щастлива. Когато бях на шест години, мама Дана, така се казваше, отиде в Сан Франциско за един месец. Татко и аз останахме в ранчото. Докато е била там, тя срещнала красив мексикански благородник на някаква вечеринка — Бърт пушеше пурата си, опрян на ръката си. — Може би са се влюбили от пръв поглед. Разведе се с баща ми веднага, омъжи се за мексиканеца и двамата отидоха да живеят в Мексико Сити.

— Не!

— Да. Това съсипа баща ми. Никога след това той не можа да се оправи — Бърт сподавено се засмя и поклати чернокосата си глава. — Прогони всички с испански или мексикански имена от „Линдо Виста“, независимо че бяха работили за него от дълги години. Много семейства живееха в кирпичени постройки в ранчото. Имаше много каубои, най-добрите коняри на югозапад. Цялата прислуга на къщата. Готвачи, слугини, иконома. Всички.

— Не е бил прав да направи това — отбеляза Сабела. Тя не бе учудена, че старият мъж бе сторил това. Знаеше добре, колко несправедливи можеха да бъдат двамата със сина му.

— Да, така е — каза Бърт. — Не е бил справедлив. Глупаво е било от негова страна. Понякога, когато хората са жестоко наранени, правят безсмислени неща. Кой знае как бихме постъпили при такива обстоятелства!

Сабела мълчеше.

— Същото може да се каже и за майка ми. Хората говореха, че е постъпила нечестно. Но вероятно не е могла да постъпи по друг начин.

— Вероятно — съгласи се Сабела. — Но как би могла една майка да напусне шестгодишния си син?

— Заради любовта, предполагам — Бърт сви рамене. — Нали един поет е казал:

„Невъзможно е да обичаш и да бъдеш разумен.“

Сабела кимна и отговори:

— Друг пък поет е казал:

„Удоволствията на плътта са моментни,

но болката от любовта е вечна.“

— Ще се опитам да го запомня — каза Бърт, като се усмихна. След това хвърли пурата си. — И като говорим за любов… — той прегърна Сабела, внимателно я положи върху тревата и легна върху нея. — Нека малко да се полюбим.

Целуна я, преди тя да може да му откаже. Продължи да я целува, докато с едната ръка започна да откопчава отново бялата й блуза.

Докато лежаха и се целуваха на залез-слънце, един мършав, облечен в черно мексиканец седеше на ръба на скалиста площадка високо над тях. Със силния си бинокъл той наблюдаваше прегръщащата се двойка върху меката поляна.

Тънките му устни се извиха в доволна усмивка под черните мустаци. Белегът на дясната му тъмна буза също се опъна. Започна да маха с ръце в очакване.

— Ах, така, така — като че ли ги окуражаваше Киско. — Продължавай, Бърнет. Прави любов с тази красива синьорита. Няма да кажа на Джена — усмивката му стана похотлива и зла. — Давам ти честната си дума.