Нан Райън
Изгаряща светлина (47)

Четиридесет и шеста глава

За случайния пътник или посетител „Линдо Виста“ през тази пролет изглеждаше, както обикновено. Внушителната сграда, кацнала върху скалите, блестеше под яркото майско слънце. Прекрасни увивни растения и разцъфнали храсти красяха белите стени на къщата. Вътрешният двор бе осеян с лавандулов цвят. Кастилските рози от двете страни на централната алея бяха току-що напъпили.

Птиците нежно пееха, накацали по дървото срещу прозореца на кухнята. Изоставили гнездата си, соколи — скитници се стрелкаха над високите скали в далечината. Пясъкът на океанските вълни галеше ухото и душата.

Отвън „Линдо Виста“ изглеждаше прекрасна картина на пасторален мир.

Но в бялата къща нещата съвсем не бяха спокойни.

Кепи Рикс беше достатъчно добре, за да се чувства виновен, че не може да помогне на Бърт, но не бе и толкова здрав, за да върши някаква работа. Беше слаб и безпомощен като бебе. За мъж, който не бе лежал болен нито ден в живота си, безпомощността бе труднопоносима. Кепи бе раздразнителен и нетърпелив да стане и да се захване с нещо. Сега той бе необходим на Бърт повече от когато и да било, а вместо това лежеше като риба, изхвърлена на брега. Кармелита изслушваше мърморенията му, съчувстваше му мило и не му позволяваше да стане от леглото.

Сабела беше още по-нещастна от Кепи.

Физическото неразположение от първите месеци на бременността й бе преминало, но нейната стройна фигура се променяше и тя започваше да се чувства тромава и некрасива. Физическата трансформация, която се извършваше в тялото й, не беше единствената промяна в нея. Сабела бе станала по-нервна от когато и да било. Плачеше за най-малкото нещо. Спеше зле. Чувстваше се толкова нежелана и необичана, че дори понякога си мислеше да се хвърли в океана и да отплува тъй далеч, че да не може да се върне обратно.

Изпитваше страхотна нужда да усети около себе си любящите обятия на съпруга си. Рядко виждаше Бърт. Той отсъстваше от къщата през по-голямата част от времето и тя се питаше къде е и какво прави. Когато го виждаше, нямаше какво да й каже. Гледаше през нея така, сякаш Сабела изобщо не съществуваше. Презираше я и тя се чувстваше ужасно нещастна.

Бърт беше не само нещастен, но и силно разтревожен. „Линдо Виста“ се изправяше пред най-ужасния недостиг на вода след унищожителните суши през шестдесетте години. Нямаше трева. Нямаше пшеница. Нямаше жито. Стотици глави добитък умираха, а онези, които все още бяха живи, бяха в толкова лошо състояние, че ребрата им се брояха под мръсната кожа.

Не беше паднала нито капка дъжд от началото на март. Напоителните канали, езерцата и потоците бяха толкова сухи, че пясъчните им дъна се бяха напукали от слънцето.

Бърт вече не разчиташе на дъжда. Сушата продължаваше, така че беше безполезно да задържи намаляващите стада. Нямаше друг избор, освен да ги изпрати на пазара и да вземе каквото може за тях.

Преброяването им бе тежка работа. Липсваха шегите и приповдигнатото настроение от добрите времена през изминалите години. Нямаше пари, да се наемат сезонни работници. Нямаше доходи от продажбата на клетите недохранени животни. Бърт бе много по-разтревожен, отколкото някой можеше да си представи.

Приятните топли майски дни преминаха в горещ и сух юни. Той се точеше безстрастно и накрая даде път на дългия зноен юли. Беше толкова жарко, че дори хладният океански бриз приличаше повече на горещия вятър, който идваше от пустинята.

Нямаше бягство от жегата.

Намиращата се в напреднала бременност Сабела просто не можеше да спи. Вече не можеше да лежи по корем, затова всяка нощ се изтягаше по гръб в тънката си батистена нощница, залепнала към изпотеното й тяло. Питаше се защо изобщо бе легнала. Беше твърде горещо, неудобно и неприятно да се спи.

В една задушна нощ към края на юли Сабела почувства, че не може да лежи повече в горещата тъмнина. С усилие седна и провеси крака от леглото. Остана така за момент, преди да стъпи на пода.

Премина тромаво през тъмната стая и излезе на балкона. Хвана се за парапета и си пое дълбоко въздух, надявайки се, че той ще я съживи. Но дори навън всичко бе застинало и горещо. Ако не беше бременна, помисли си ядосано, би отишла да се разхлади в океана. Сабела въздъхна, прокара ръка по парапета и се отправи бавно към южната част на широкия балкон. Щом стигна там, тя се надвеси внимателно над него и погледна към двора. Неочаквано потрепери в потискащата горещина.

Видяла бе Бърт.

Гол до кръста и изпотен, Бърт седеше сам в библиотеката и се ровеше в книгите, разтревожен за бъдещето. Очите му бяха зачервени от многото четене и малкото сън. Усещаше тъпа болка в главата си. Беше му прекалено горещо и се чувстваше самотен, за да отиде да спи.

„Силвър Лайнинг“ беше продаден преди малко повече от месец. Евентуален купувач щеше да дойде да види „Калифорния Клауд“ следващата седмица. А след това какво? Ще започне да продава от земята? Ще разпродава огромното ранчо, което бе останало непокътнато в продължение на сто години?

Не можеше да понесе дори мисълта един акър от скъпоценното „Линдо Виста“ да премине в ръцете на някой бездушен непознат. Ранчото, напомняше си Бърт, не беше дори негово собствено. То беше на жена му.

Но това нямаше значение. Той трябваше да намери някакъв начин и да го запази. Въпреки че не му принадлежеше, че никога не е било негово, то щеше да бъде един ден на сина му. Никой не би оспорил правата на неговия син върху „Линдо Виста“.

Бърт въздъхна, затвори тежката книга и я пусна на пода. Раздвижи голите си схванати рамене, след това се облегна назад във високия стол и затвори болезнено очи.

Изминаха няколко минути.

Внезапно се сепна. Мокрият му от пот гръб се откъсна от стола и Бърт се плесна с длан по челото.

— Боже мой! — възкликна той. — Отговорът е бил тук през цялото време. Толкова ясен, колкото факта, че на лицето си имам нос!

Спомни си, че преди три или четири години бе прочел в „Лос Анджелис Таймс“, че разтопеният сняг, който се вливал само за един ден в океана, е достатъчен за нуждите на града през цялата година!

— Точно така! — каза Бърт на глас, щракна с пръсти и скочи на крака.

Без да чувства повече умора, той бързо се отправи към високите полици с книги и извади един дебел том. Издуха прахта от него и нетърпеливо клекна в средата на стаята. Разтвори книгата на пода и развълнувано запрелиства страниците, докато не откри онова, което търсеше — нещо, което бе прочел преди много време.

Когато го откри, Бърт прочете отново как по време на Римската империя древните набатийци в Йордания ограждали с канали сухата земя, така че дъждът, който валял веднъж годишно, се събирал в дълбоки цистерни, задоволяващи нуждите им през останалата част на годината.

Усмихнат и доволен от себе си, Бърт разбра, че сега е времето да започне изграждането на цистерни за следващата година. Щяха да са необходими месеци, за да се изкопаят огромни дълбоки дупки до най-отдалечените части на ранчото. Ако започнеха отсега, системата за събиране на водите щеше да е готова до зимните дъждове.

— Благодаря ти, Господи! — каза той на глас, вдигнал очи и ръце към резбования таван.

Въпреки изгарящата лятна горещина, Кепи Рикс бе възвърнал доброто си здраве забележително бързо. Казваше, че се дължи на Кармелита. Говореше го на всеки, който имаше желание да чуе, че не се е чувствал толкова добре от години.

Всички му вярваха. В очите му имаше нова искрица и причината за това отново бе Кармелита. След болестта му двамата прекарваха дълги часове заедно. За хора в напреднала възраст като тях те бяха забележително срамежливи и се чувстваха неудобно един от друг до момента, в който Кепи беше на косъм от смъртта. Сега разговаряха свободно за всичко под слънцето.

Но, разбира се, най-много говореха за Бърт и Сабела.

— Какво можем да направим ние? — каза Кармелита на Кепи, макар че бе задавала същия въпрос десетки пъти преди това. — Трябва да направим нещо, трябва! Сабела обича Бърт, сигурна съм в това. Не можеш ли да поговориш с него, да му кажеш, че…

— Виж какво, Лита, за това сме си говорили стотици пъти — отговори Кепи нежно, но категорично. — Казах всичко, което имах за казване, когато бях болен и мислех, че ще умра. Разкрих на Бърт истината за баща му. Казах на Сабела, че мъжът й е невинен, че не е знаел нищо за това.

— Да, знам, но…

— Не мога да направя нищо повече. Бърт е упорит като муле. Винаги е бил такъв. Когато спомена името на Сабела, той ме отрязва.

— Същото е и със Сабела — оплака се Кармелита. — Мисли си, че той изобщо не се интересува от нея след всичко, което му е сторила. Но аз знам, че не е така. Виждам болката в очите й…

— И двамата са големи хора — прекъсна я Кепи. — Не можем да ги учим как да живеят.

Кармелита въздъхна тежко.

— Но те се обичат! — възкликна тя.

— Тогава да ги оставим да се разберат. Не можем да им се месим повече — усмихна се и добави: — Нали не искаш те да се бъркат в нашия живот? Не бихме се зарадвали, ако ни предлагат съвет, който не сме поискали. Не ни е нужно тяхното разрешение ако решим да… — Кепи без нужда се прокашля и взе ръката на Кармелита в своята. — … ако поискаме… да се оженим.

Тъмните очи на мексиканката блеснаха и тя му се усмихна.

— Ти ми предлагаш да се омъжа за теб?!

— Предполагам, да — лицето му се изчерви и той бързо добави: — Ако ме вземеш. Е, смятам, че ще е добре да почакаме, докато дойде бебето. Да видим какво ще стане с децата и с всичко останало, преди да съобщим на другите.

Кармелита докосна с обич лицето му.

— Ти си много добър и грижовен мъж, Кепи Рикс — каза тя. — Да, любов моя, ще те взема! — щастливи сълзи изпълниха очите й.

— Е, Лита, недей да плачеш — рече той, като протегна ръка към нея.

Август беше наистина страхотно горещ.

Постоянно загрижена за доброто състояние и здравето на Сабела, Кармелита нетърпеливо я наблюдаваше през дългите знойни дни. Разхлаждаше я с мокра гъба и винаги имаше подръка чай с лед или лимонада. Грижеше се Сабела да се храни добре. Следеше за признаците на болки или опасност с наближаването на края на бременността й.

Всяка вечер, когато жаркото лятно слънце най-после залязваше зад океана, Кармелита помагаше на Сабела да слезе по стълбите в южния вътрешен двор. Кепи се присъединяваше към тях, след като през деня бе помагал за изкопаването на дълбоките резервоари.

Бе обяснил проекта на двете жени, след като Бърт бе огласил плана, с който се надяваше да спаси ранчото. Сега, когато работата по изграждането на системата беше вече в ход, Кепи им съобщи колко усилено работи Бърт. Каза им, че няколко нощи дори не се е прибирал вкъщи, а е спал на работната площадка в един от най-отдалечените краища на ранчото. Тази информация, вметната уж съвсем случайно, беше предназначена за Сабела. Кепи беше достатъчно чувствителен, за да знае, че тя се пита къде ходи Бърт нощем. Съзнаваше, че жените си правят заключения много бързо, особено когато са бременни. Не искаше Сабела да си помисли, че съпругът й изневерява, след като не го правеше наистина.

Кепи не се подведе нито за миг от това, че Сабела изглеждаше сякаш безразлична. Не се подвеждаше и от привидната незаинтересованост на Бърт, когато му съобщаваше последните новини за здравето на жена му. Макар че нито единият не питаше за другия и не казваше нито дума за него, Кепи се грижеше всички техни незададени въпроси да получат отговор.

Август най-после свърши, но не и ужасната горещина.