Нан Райън
Изгаряща светлина (2)

Първа глава

Ранчо на шест мили южно от Сан Хуан Капистрано, Калифорния. Прекрасен пролетен ден през 1880. Свечерява се.

Елегантен младеж яздеше кафеникав жребец извън белосаната ограда на едно от най-големите ранча за добитък в Южна Калифорния. Ездачът, присвил очи, бе облечен с уникалните дрехи, които се носеха от мексиканците — кожени панталони, бяла риза, яркочервена папийонка, високи ботуши и широкополо сламено сомбреро.

Ездачът се втренчи в сребърната табела над главната порта на ранчото: Успя да прочете: „Линдо Виста“.

Погледна сурово и студено като оникс. Не се съмняваше, че панорамата от къщата е наистина прекрасна. Скоро, много скоро щеше да се увери в това. В продължение на час остана неподвижен. Не за първи път бе тук. И това нямаше да бъде последният.

Откакто бе пристигнал в Сан Хуан Капистрано, Калифорния, преди две седмици, младият строен ездач бе обикалял около „Линдо Виста“ ежедневно, проучвайки и най-малките подробности наоколо.

С нетърпение бе разгледал всяка скрита следа, тайна пътека или изоставена сребърна мина. Пребродил бе цялата местност с високи дървета и тучни поляни, както и пясъчните ивици и безбройните ручеи около скалистия бряг.

Прикривайки се от погледа на работниците в ранчото, ездачът винаги завършваше обиколката си на едно и също скрито място пред голямата бяла къща. Наблюдаваше. Чакаше. Надяваше се да зърне, макар и за миг, богатия и властен мъж, който управляваше бялата, покрита с червени керемиди къща.

Дебнеше да зърне младия господар, а не стария. Бе видял стария още първия ден. Немощен, болнав джентълмен с посивяла коса, той се топлеше на следобедното слънце в южния вътрешен двор. Стоеше там почти всеки ден. Бе със слаби рамене и нежни ръце, облечен с пуловер. Коленете му бяха прикрити от дългия халат.

Не той бе обектът на наблюдение. Със своя силен далекоглед ездачът търсеше здравия млад мъж на около трийсет и една години. Именно него чакаше.

Това бе единственият наследник на „Линдо Виста“, на когото старият и болен мъж възлагаше всичко. Името му бе Бъртън Дж. Бърнет.

Ездачът продължаваше да наблюдава, докато кървавочервеното слънце се скри зад хоризонта в морето, което се простираше зад огромната къща. Накрая разочаровано свали бинокъла, обърна жребеца си и напусна мястото.

В лек тръс конят се насочи към малкото заспало селце Сан Хуан Капистрано. Ездачът усети хладния вечерен бриз върху обгарялото си от слънцето лице.

Скоро вятърът се усили, прилепвайки кожените панталони върху стройните и гъвкави крака на ездача, издувайки бялата му риза. Краищата на червената му папийонка докосваха плътните му неподвижни устни.

Той пришпори жребеца със сребърните си шпори и силното животно моментално препусна в стремителен галоп.

Като притискаше с глезени галопиращия кон, ездачът тържествено си обеща да дойде отново тук на другия ден. Да види отново обширните земи на „Линдо Виста“. Да наблюдава, прикрит зад огромния дъб, голямата бяла къща на скалите. С надежда да зърне изплъзващия му се Бъртън Дж. Бърнет.

Той се отпусна, за да се наслади на ездата си, надпреварвайки се със залязващото слънце.

Ездачът препусна към Сан Хуан Капистрано. Влакът, който се извиваше като змия из обширните земи, също се бе насочил там.

В последния вагон, частен пулман^[1], един самотен пътник се бе отпуснал удобно върху плюшеното перленосиво канапе. Той се бе проснал мързеливо, положил тъмнокосата си глава върху облегалката. Небрежно бе протегнал дългите си крака, обути с ботуши, върху масата от палисандрово дърво.

Със загорялата си ръка държеше полупълна висока кристална чаша с бърбън от Кентъки, а с другата пушеше ароматна кубинска пура. Синкав дим се виеше над пръстите му. Напълно спокоен и доволен от успешното си пътуване до Чикаго и още по-доволен, че всичко бе свършило, Бърт Бърнет се усмихваше, както обикновено.

Бърт обичаше да се усмихва.

Хората, които го познаваха, казваха, че никога не са го виждали без усмивка на лицето. Мъжете от селото се кълняха, че дори и когато се занимава с бизнес, независимо от сделката, усмивката никога не го напуска. Възрастните жени от селото твърдяха, че Бърт има очарователна момчешка усмивка, толкова откровена и открита, че всяка от тях би пожелала да го прегърне майчински.

Тази усмивка имаше същия ефект върху младите жени. Те изпитваха желание да го прегърнат, но не и майчински. Откакто бе навършил осемнадесет години, Бърт Бърнет бе най-елитният ерген на Сан Хуан Капистрано и Южна Калифорния. Той бе чувствен мъж с красива външност и топли сиви очи. Неизменната му усмивка и естественият му чар го правеха любимец на жените. И не само местните момичета, но и дамите от слънчевия Сан Диего и Лос Анджелис, та дори и от Сан Франциско, го харесваха.

Бърт Бърнет бе игрив, своенравен и невероятно привлекателен. С възпитание на джентълмен и чар на мошеник, той знаеше как да се представи пред една жена и след това да си държи устата затворена. Бе дискретен и страстен любовник.

Бърт Бърнет бе наистина страстен мъж — факт, потвърден от не една красива жена със светнали очи, която не можеше да не се похвали за жарките си срещи с този изключително пламенен очарователен мургав любовник.

Влакът се носеше към дома му на фона на залязващото слънце. Бърт Бърнет се усмихна с гузно удоволствие при спомена за срещата си с двете близначки в Чикаго.

Великолепните близначки Тод — Вяра и Надежда, бяха твърде щедри към него. Приличаха си като две капки вода. Не можеше да ги различи и затова никога не знаеше с коя точно е бил. Но това нямаше значение. Поне не и за него. Разбира се, не и за тях. И двете бяха рядко надарени в тънкостите на любовта.

За Бърт това бе лебедовата песен. Последната лудория, преди да се отдаде на домашния уют. Благодарение на сладострастните номера на близначките Тод щеше да помни това свое последно преживяване.

Влакът започна да намалява скоростта си. В далечината се появи малката гара. Бърт пое нова глътка от бърбъна, завъртя я в устата си и след това преглътна. Дръпна от пурата си, като правеше добре оформени кръгчета дим. След това остави високата чаша настрани, изгаси пурата си в кристалния пепелник и смъкна краката си върху килима. Изправи се, отиде бързо до прозореца, вдигна транспаранта и погледна навън.

Видя светлините на Капистрано, които проблясваха една след друга на фона на залязващото слънце, оставящо широка златиста ивица зад океана. Той се усмихна при вида на познатия пейзаж. Изведнъж погледът му се насочи към стройния ездач със сомбреро, който галопираше към приближаващия се влак.

Лицето на Бърт светна. Точно разбра намеренията на препускащия каубой. Бе правил същото безброй пъти.

Това бе един безумен акробатически номер, който доставяше удоволствие на младите мъже. Само най-опитните ездачи можеха да си го позволят. Необходима бе голяма смелост и истинска мъжественост.

Бърт бе правил това за първи път, когато бе четиринадесетгодишен. Свирна и поздрави смелия и безразсъден ездач, който прекоси линията с кафеникавия си жребец само секунди преди локомотивът да мине.

Влакът изрева френетично със свирката си, тежките колела застъргаха по железните релси, опитвайки се да спрат.

Бърт се засмя, когато ездачът изчезна от погледа му.

Конникът продължи в галоп, без да обръща внимание на машиниста, който заплашително размахваше юмруци от локомотива. Без да поглежда назад, той продължи направо към конюшнята на селото.

Там преметна дългия си крак и ловко слезе от коня. След това потупа гладката му червеникавокафява шия.

— Имаш прекрасен жребец — каза Пакстън Дийн, собственикът на конюшнята, възхищавайки се от осанката на коня.

— Най-добрия — отвърна ездачът. — Тренирах го аз самият. Прави всичко, което му кажа.

— Ще ти трябва отново сутринта, нали? — попита Пакстън, като хвана юздите и започна да маха кожения оглавник.

— При всички случаи — отговори ездачът и потупа кадифените ноздри на животното. — Ти си най-добрият, нали, момчето ми? — дорестият жребец изцвили в отговор на господаря си, който се засмя, погали го по муцуната и след това се запъти към отворената врата. — Ще се срещна отново с двама ви утре.

— Ще го оседлая за вас — обеща Пакстън Дийн. — А сега — лека нощ.

— Лека нощ — отговори ездачът и тръгна. Изведнъж се спря умислен на прага. Обърна се и каза: — Промених решението си. Няма да имам нужда от коня си утре.

— Така ли?

— Не, утре няма да яздя.

Ездачът бързо излезе, огледа се, след това пресече Камино Капистрано, главната улица на селото. Както обикновено, погледна с копнеж към бялата величествена странноприемница „Мисия“, този изключително скъп хотел, построен на скалите, недалеч от сградата на старата Испанска мисия. След това се насочи направо към твърде скромния хан „Лястовиците“.

Той се намираше между тихия апартамент на собственика и шумен бар. В него нямаше нищо необикновено. Всичките малки бели стаи бяха мебелирани по един и същи начин — с железни легла, мивки, гардероб, кръгла масичка и извехтял диван. На голите стени не висяха никакви картини, а прозорците бяха без пердета. Но всичко бе чисто, а цената — добра.

Ездачът се изкачи по стълбището на втория етаж и отвори вратата на две свързани помежду си стаи в края на коридора.

— Върнах се! Къде си, Кармелита?

Ниска набита мексиканка с тъмни очи и гъста черна коса с посребрени кичури влезе от съседната стая. Ръцете й бяха върху хълбоците.

— Знаеш ли колко е часът? Вече се готвех да изпратя шерифа да те потърси!

— Твърде много се безпокоиш — каза усмихнато ездачът и махна голямото сомбреро от главата си, разстилайки дългата си пищна руса коса върху нежните си рамене.