Нан Райън
Изгаряща светлина (1)

Пролог

Последните дни от Мексиканската война — полева болница зад стените на замъка Чапултепек — Мексико Сити. Късна септемврийска вечер през 1847.

— Кой е там?

— Полковник Рели Бърнет. Адютант, западен пограничен батальон.

— Приближете се, полковник, за да ви видим.

Полковник Рели Бърнет бързо пристъпи напред в светлината на закачения фенер. Дясната му контузена ръка бе превързана и затова бе заметнал сакото си върху дясното рамо. С лявата си ръка поздрави младия Виктор Ривера, капитан на охраната.

— Полковник Рели Бърнет — повтори името си той. — Генерал Петч ме повика тук.

— Да, сър. Генералът ви чака — Виктор Ривера отстъпи встрани, правейки път на високия тъмнокос офицер.

Полковник Бърнет се насочи към голямата болнична палатка, но изведнъж спря пред входа.

— Очаквате ли генералът да… — попита тихо.

Мускулестият млад капитан на охраната поклати тъжно глава и след това наведе поглед. Всичко бе ясно. Генералът умираше. Полковник Рели Бърнет кимна, след това свали прашното си войнишко кепе, пое дълбоко дъх и влезе вътре.

Светлината мъждукаше и като че ли танцуваше, хвърляйки сенки върху платнените стени на полевата болница. Ранени мъже с изпотени лица агонизираха, свити върху болничните легла, наредени в редици. Бе душно от тежката миризма на смъртта. Наоколо се чуваха стоновете на умиращите.

Полковник Рели Бърнет спря на входа на палатката. Бе срещал толкова често смъртта и почти не усещаше ужасната воня и стоновете около себе си.

Но не и сега.

Не и сега, когато неговият стар и скъп приятел бе една от жертвите на войната. Рели Бърнет стисна здраво кепето си и бавно се огледа.

Генерал Норман Петч лежеше неподвижно със затворени очи на легло, отделено от другите в един уединен ъгъл на палатката. Бяха се опитали да осигурят малко място за генерала през тези негови последни часове.

Полковникът застина, когато видя генерала, който лежеше неподвижен върху тясното легло. Сърцето на Бърнет заби лудо. Едва можа да познае стария си приятел от Уест Пойнт. Рели не вярваше, че този човек с потъмняло лице, проснат безпомощно върху болничното легло, е генералът.

Само преди няколко дни, нямаше и седмица, този обезобразен от битката мъж бе пламенният, жизнен и енергичен командир. Благодарение на неговата самоувереност и дързост войските бяха удържали победа над армията от Санта Ана.

Полковник Рели Бърнет преглътна с трудност и постави кепето си на близката маса. Отметна изцапаното си сако и също го постави там. Събра сили и пристъпи напред, за да изпълни мисията си и да се сбогува с генерала.

Когато приближи леглото, сянката му падна върху покритото с пот лице на Петч. Той отвори помръкналите си очи. Примига, за да види добре Рели Бърнет, който стоеше над него. Раненият мъж се усмихна слабо и вдигна ръка за поздрав.

Полковник Бърнет му подаде здравата си ръка и каза:

— Ти, стари приятелю, не можа ли да намериш някакъв друг начин да получиш отпуска?

Макар че бе ранен и слаб, генерал Петч се усмихна. По-точно опита се да се усмихне. Изведнъж се закашля и се задави. Полковник Бърнет пусна ръката му, натопи една кърпа в съда с вода и изтри лицето на приятеля си.

— Мога ли да направя нещо за теб, Норман? — той намокри трескавите бузи, покритото с пот чело, изрусените от слънцето кичури коса.

— Да, стари приятелю — отговори генералът. — Вземи един стол. Трябва да ти кажа нещо.

Полковник Бърнет постави мократа кърпа настрани, взе сгъваем стол и седна срещу Норман Петч.

— Слушам те — каза той, като хвана отново ръката му и я стисна леко.

— Нали си спомняш красивата ми съпруга? — започна генералът.

Бърнет кимна. Бе срещнал красивата руса и аристократична кастилиянка дона Констанца Карильо на годежа преди десетина години. Бе кум на Норман Петч. След това бе видял Констанца още няколко пъти преди преждевременната й смърт през лятото на 1843.

— Помня я добре — отговори тихо той.

— Както знаеш, ние наследихме ранчото в Испанска Калифорния от бащата на Констанца, дон Паскал Антонио Карильо. Когато тя умря, аз станах наследник на тази земя.

— Да, разбира се — каза полковник Бърнет. — И само след няколко дни ще се върнеш в ранчото и ще можеш да си починеш на собственото легло.

— Не — възрази Петч, — това няма да се случи.

— Глупости, веднага след като…

— Това няма да стане — прекъсна го генералът. — И двамата добре го знаем.

Усмивката изчезна от лицето на Бърнет.

— Съжалявам — каза той.

— Не е необходимо — отговори Петч и въздъхна тежко. След това събра сетните си сили. Очите му се избистриха. Опита да се подпре на лакти. — Трябва да направиш нещо за мен. Много е важно.

— Ще изпълня всичко, което ме помолиш.

— Малката Тереза, сестрата на Констанца и моя повереничка, е единствената ми наследничка. Тя е на десет години, наистина твърде малка, за да наследи всичко.

Тъй като по професия бе адвокат, Рели Бърнет познаваше добре законите.

— Да, така е. Тереза трябва да има опекун, докато стане на осемнадесет години. Или докато се омъжи. Тогава мъжът й може да стане притежател на земята от нейно име.

— Точно така и мислех. Ти ще се заемеш с това, Рели. Ще извадиш необходимите документи. Ще следиш за интересите на детето. Ще станеш опекун на малката сестра на Констанца, докато навърши осемнадесет години. Или докато се омъжи. След смъртта на Констанца Тереза живее в манастира „Сейкрид Харт“, извън Тускон, в Аризона.

Двамата приятели продължиха да говорят тихо, като планираха неизбежното, което щеше да се случи. Трябваше да помислят за малката Тереза Карильо, единствената наследничка на голямото ранчо в Испанска Калифорния. Рели Бърнет обясняваше бавно и търпеливо какво ще направи. Генералът, който губеше сили, бе доволен от това, което говореха. Само преди два дни посетителят му бе рискувал живота си, за да го спаси. Това бе полковник Рели Бърнет — смел и почтен човек, на когото можеш да разчиташ. Сега Петч можеше да умре спокоен.

— Трябва да си починеш, Норман — каза Бърнет, като се изправи. — Бъди сигурен, че ще изпълня това, което искаш. Ще се погрижа за Тереза Карильо.

— Знам това, приятелю — отвърна генерал Петч. — Благодаря ти за тази последна услуга.

Преглъщайки сълзите си, полковник Бърнет повдигна лявата си ръка и поздрави началника си за последен път. След това си тръгна.

На входа на палатката младият капитан Виктор Ривера продължаваше да пази мълчаливо. Свечеряваше се.

Умиращият генерал почувства облекчение. Бе се погрижил малката сестра на Констанца един ден да стане собственичка на обширното владение в Испанска Калифорния. Животът й щеше да бъде лек и изпълнен с разкош. Можеше да си избере подходящ съпруг. Двамата щяха да живеят във великолепната къща на Карильо и да общуват с богати хора, собственици на огромни земи. В многобройните стаи на този дом щяха да се чуват звънливите гласове на техните деца.

Генерал Петч бе доволен от това, което си представяше.

Но изведнъж усети безпокойство. Какво щеше да стане, ако се случеше нещо с Рели Бърнет? Тереза щеше да стане пълнолетна едва на осемнадесет години. Много неща можеха да се случат през тези осем години. Бърнет можеше да загине през последните дни на войната. И тогава Тереза щеше да остане без защита. Детето можеше и да не научи, че е собственичка на тази земя.

Генералът се опита да повдигне главата си от мократа възглавница. Помъчи се да фокусира капитана от охраната, който стоеше на няколко ярда от него, кръстосал ръце върху гърдите си. Той повика младия мъж при себе си.

— Капитан Ривера, както разбирам, вие сте от Аризона.

— Да, сър — потвърди Ривера. — От форт Мак Дауел. Роден съм и израснал близо до река Верде.

— Добре, добре. Ходил ли си в Тускон?

— Да, сър, ходил съм. Какво бих могъл да направя за вас?

— Искам да напишеш едно писмо, по-скоро две — каза генерал Петч, като посочи бюрото до себе си, върху което имаше пакет от бели листа хартия, перо за писане и мастило.

Генералът започна да диктува писмо до майката игуменка на манастира „Сейкрид Харт“ в Тускон, Аризона. Точно дефинира условията за опекунство на малката Тереза Карильо. Настояваше да се установи връзка с Рели М. Бърнет, адвокат от Калифорния, на съответния адрес в Лос Анджелис.

Когато завърши писмото и го запечата с восък, генералът помоли Виктор Ривера да пише и до балдъза му. Той уведомяваше младата Тереза Карильо, че я обича както Констанца и съжалява, че трябва да я напусне, но е осигурил бъдещето й. Накратко й обясняваше, че обширните земи в Калифорния, които някога са били притежание на баща й, дон Паскал Антонио Карильо, а след това на сестра й, един ден ще бъдат нейни. Отново напомни как да се свърже с Рели Бърнет за узаконяване на наследството.

— Обещайте ми, капитане — каза генералът с умоляващ поглед, — че ще предадете тези писма веднага след края на войната.

— Обещавам ви тържествено, че ще направя това.

— Писмата са поверителни. Не позволявайте на нито едно от тях да попадне в ръцете на другиго. Разбирате ли ме?

— Имате моята дума, генерал Петч.

Болният мъж въздъхна облекчено.

— Благодаря ви, капитане.