Нан Райън
Изгаряща светлина (12)

Единадесета глава

Сабела не бе единствената, която кроеше планове.

Бърт също имаше планове. Но неговите нямаха нищо общо с женитба. Не и за Сабела Риос.

Той остана в църквата, след като Сабела си тръгна. Трябваше да изчака. Нямаше друг избор. Бе така възбуден от нея, че физически му бе невъзможно да я последва. Той стоеше, все така опрян на стената, и чакаше страстта му да се поохлади, а сърцето му — да се успокои.

Бърт скърцаше със зъби и една вена пулсираше върху челото му, докато стоеше в този Божи храм, чувствайки се като самия дявол. И всичко това заради една жена!

Една жена, за която не знаеше нищо. Една тайнствена руса красавица, която го караше да трепери само като го докосваше или произнасяше името му. Не знаеше коя е, откъде идва и какво иска.

Но знаеше той какво иска от нея. И колкото по-бързо го получеше, толкова по-скоро щеше да я отпрати и да сложи край на тази рискована работа. Интересът му към красивата загадъчна Сабела Риос бе само физически. Желаеше я. Беше луд по нея. Гореше от страст. Имаше предчувствие, че и с нея ще бъде, както с другите.

Тя бе дошла в Капистрано със своята компаньонка, бе го видяла на годежното парти и погледите им се бяха срещнали. Той веднага привличаше вниманието. Тя също. А сега се прокрадваше през нощта, като рискуваше да я хванат, само и само, за да го види. Бе сигурен, че целта й не бе да си говорят умни приказки. Не си бяха казали много неща.

Ако не грешеше, намеренията им съвпадаха. Няколко откраднати часа на забранена страст. Малко приключения с един буен непознат, който също като нея ще загуби малко, ако ги хванат. Ако това е случаят, той ще успее да я прелъсти или може би тя него през следващите няколко дни. Или нощи. Ще правят любов, докато и двамата се почувстват задоволени, и това ще бъде всичко. Никой няма да страда. И двамата ще бъдат щастливи. Ще бъде забавно. Без дълбоки чувства. Чао, скъпа. Adios, querida.^[1]

Русата прелъстителка ще мине към следващата си авантюра, а той ще се ожени за Джена дьо Темпъл и ще бъде предан, верен и доволен съпруг.

Бърт се дръпна от стената и излезе от параклиса. Като си подсвиркваше любовна песничка, той прекоси тихия двор, озарен от лунната светлина. Смяташе да отскочи до бар „Балбоа“, за да пийне нещичко, но се отказа.

Вместо това тръгна право към хотел „Мисия“. На последния етаж от испанското му крило семейство Бърнет държаха апартамент, който бе голям и винаги в изрядно състояние. Този апартамент бе твърде удобен. Като баща си, Бърт оставаше да нощува там, когато се чувстваше уморен да се върне у дома.

Бавно прекоси двора на хотела, където под високите дъбове се виждаха пръснати испански оръдия. Огромните им, стоманени дула блестяха на лунната светлина. Цъфнали лимонови и портокалови дървета украсяваха алеята, която водеше към импозантния хотел на скалите.

Бърт стигна главния вход, изкачи се по каменните стъпала и влезе вътре.

Когато се озова в просторното фоайе, той погледна към отворената врата на малкия параклис на хотела. Големият позлатен олтар от седемнайсети век, пренесен от Мексико, бе тайнствено озарен от лунната светлина, която проникваше през оцветените стъкла.

Бърт прекоси бързо безлюдното фоайе. Пръснатите наоколо кожени столове и удобни кресла бяха празни. Той се спря пред мраморната рецепция, където стоеше достолепен служител.

— Съжалявам, че те безпокоя в този късен час, Джордж — каза Бърт.

— Не се безпокойте, мистър Бърнет — отговори усмихнато Джордж Уайлд. — Винаги ми е приятно да ви услужа — взе ключа от апартамента на Бърнет и го подаде. — Какво друго мога да направя за вас?

— Ще те помоля да приготвиш един жребец за пет часа сутринта.

— Всичко ще бъде точно — каза покорно Джордж Уайлд.

Когато се качи в спалнята, Бърт дръпна тежките кадифени завеси, след това отвори високите прозорци, които гледаха към океана. Нощният бриз веднага раздвижи тежките завеси и копринените завивки върху масивното махагоново легло. То бе разположено в средата на стаята. От него се откриваше прекрасна гледка към безбрежния океан, който сребрееше на лунната светлина.

Бърт пое дълбоко въздух, съблече се гол и се намести в леглото. Бе разочарован, че не успя да накара красивата Сабела Риос да легне тук с него. Сънливо си обеща, че тя скоро ще бъде тук. Гола, топла и само негова.

Сега навярно спеше на тесния си железен креват в мизерната стая в хотел „Лястовиците“. А можеше да бъде тук при него, в това широко легло.

Бърт се засмя и затвори очи.

Опиянен от нощните звуци и хладния морски бриз, който галеше стройното му тяло, той заспа.

 

 

Сабела също спеше в своята стая.

Междувременно облеченият в черно мъж продължаваше да стои на тротоара пред бар „Балбоа“. Той държеше ножа в ръка и острието святкаше на лунната светлина. Зазоряваше се.

Пушейки пурата си, той прокара палец по острието, като че ли галеше любимата си. Докато си играеше с ножа, една млада и красива мексиканка с гъста черна коса и големи кафяви очи отвори люлеещите се врати и обви пълните си ръце около него.

— Ще се върнеш ли вътре, мили? — измърмори тя.

— Разбира се — отговори мексиканецът и хвърли пурата си на улицата. — Разбира се — повтори той, без изобщо да се помръдва или да я поглежда.

Жената продължи да го гали. Тя притисна пълната си гръд към гърба му и го прихвана здраво. Мушна крака си между неговите и започна да търка коляното си в бедрата му. Извика от удоволствие, когато мълчаливият, облечен в черно мъж я хвана за памучните поли и я завъртя пред себе си.

Само за секунди жената се озова лице в лице с него. Той я притисна с коляно към перилата и насочи острието на ножа към шията й. Полуизплашена, полувъзбудена, тя го погледна в студените му черни очи.

— Как се казваш, мила? Забравих името ти.

Като придържаше деколтето си с дебелите си лакирани пръсти, пийналата жена каза:

— Рамона! Не си ли спомняш как караш своята Рамона да пъшка? — тя се засмя, но не и той. — Какво ти става? Сърдиш ли се на своята Рамона?

Мексиканецът се усмихна ехидно и белегът на дясната му буза се изопна.

— Да ти се сърдя ли? — попита той вяло. — Ще разбереш, когато съм ядосан.

— Тогава влез вътре — каза тя облекчена. — Ще пием и ще танцуваме.

Мексиканецът вдигна по-високо коляното си между разкрачените й крака и продължи да притиска острието на ножа към шията на жената.

— Искаш да танцуваш ли, мила?

Тя кимна с глава.

— Ще танцуваме, но тук — каза той, като търкаше върха на ножа си по шията й и притискаше коляното си към слабините й. — И сега пъшкай, Рамона. Да те чуя как пъшкаш.

— Спри! — предупреди го жената, очите й се разшириха, големите й гърди се повдигаха от уплаха. — За Бога, недей! Ох, ох… — изпъшка тя от страх и сексуално желание.

Мексиканецът дръпна върха на ножа си от гърлото й. Той се усмихна садистично, когато видя кръвта, появила се върху голата й шия. Наблюдаваше в транс как алената капка бавно се превърна в тъмночервена струйка. Натопи пръста си в нея и намаза долната си устна, докато тя стана съвсем мокра. След това извади езика си и облиза кръвта с такава охота, като че ли бе най-сладката сметана.

Като го наблюдаваше, жената се намръщи, но въздъхна щастливо, когато той махна ножа си и я прегърна. Наклони я назад над перилата и целуна шията й, засмуквайки мястото, където я бе пробол. Смучеше лакомо, докато пред тях не спря двуколка.

Един прошарен мексиканец слезе от нея и здраво дръпна ръкава на облечения в черно мъж.

— Киско! Киско! — изрева Джулио Валдез.

Киско бавно вдигна главата си, видя кой го вика, наруга го и след това пак се наведе над шията на жената. Засмука отново мястото, откъдето течеше кръв.

— За бога, Киско — каза разтревоженият Джулио Валдез, — трябва да дойдеш.

— Махай се от пътя ми, стари човече — Киско изправи главата си. Присви черните си очи и каза: — Каквото и да става, ще почакаш. Сега съм зает.

Жената в обятията му се изсмя.

— Киско, моля те, чуй ме. Трябва да ме изслушаш. Сеньорита Джена ме изпрати и каза…

— Джена ли? — той отново вдигна глава, загубил интерес към мексиканката пред себе си. — Джена има нужда от мен ли?

— Да, да. Каза ми да те намеря. Теб и Санто. Трябвате й сега, тази нощ — като клатеше главата си, Джулио добави: — Търсих те навсякъде, докато те открия.

— Тук съм от сутринта, стари глупако — извика ядосано Киско, като пусна изплашената жена така бързо, че тя се олюля.

Мексиканката се препъна и мигновено се хвана за него, обвивайки ръце около врата му.

— Киско, не ме оставяй — замоли се Рамона. — Ще отидем у дома. Можеш да извадиш ножа си и да накараш твоята Рамона да пъшка през цялата нощ.

— Млъквай, кучко! — изрева Киско, като се мъчеше да махне ръцете й от шията си.

— Е, добре. Нищо няма да кажа.

— Преди колко време ме потърси Джена? — попита Киско. Бе успял да се изтръгне от Рамона и я блъсна толкова силно, че тя падна на колене. Протегна ръцете си към него, започна да плаче и да се моли. Той ядосано я ритна с крак, върхът на обувката му я удари под брадичката и тя падна назад.

Ужасен, старият Джулио се наведе над нея.

— Рамона, добре ли си?

Без да се обръща назад, Киско изтича към двуколката.

— Чакай, Киско! — извика Джулио до плачещата Рамона.

— Какво правиш? Вземи коня си! Ще закарам Рамона у дома й и след това…

— Знаеш, че Джена не понася миризмата на конете — отвърна Киско, разгръщайки дългите юзди, след което освободи спирачката. — Ти ще вземеш жребеца ми, за да се върнеш.

— Но какво ще стане с Рамона… няма ли… да…

Киско изобщо не го чу.

Не мислеше изобщо за Рамона. Той работеше за богатата и изтънчена Джена. Красивата зеленоока жена, която го бе повикала толкова късно тази съботна вечер.

Киско бързо подкара двуколката и удари коня с дългия черен камшик. След малко той вече скачаше от нея, подавайки юздите на сънения слуга в Дьо Темпъл.

Втурна се към терасирания двор, като приглади черната си коса с ръце и облиза тънките си устни, за да изчисти кръвта по тях. Отвори железните врати и влезе вътре. Като заобикаляше обградения с жив плет двор, той подуши дрехите си, да не би да миришат на кон. Нямаше и следа от парфюма на Рамона.

Доволен от представителността си, Киско мина на пръсти през каменния вътрешен двор, тихо се изкачи по външното стълбище за втория етаж и след това се насочи към осветения апартамент, където бе Джена.

Почука тихо на вратата и зачака.

След няколко минути намръщената и сънена слугиня на Джена отвори вратата. Петра Габриел сгълча високия кокалест мъж:

— По-добре да не бе идвал изобщо! Не виждаш ли, че си пиян?

— Ах, Петра, мила моя, обичам те — каза саркастично Киско.

— Не се задявай с мен, кривогледо влечуго! Махай се оттук, преди да съм…

— Не го гони, Петра — чу се гласът на Джена. — Изпратих да го доведат тази вечер.

Възмутената Петра продължи да му се препречва. Тя се обърна и каза:

— Сега не е вечер. Почти два часът през нощта е и той не може да влиза тук…

— Легни си, Петра! — заповяда тихо Джена.

Като си мърмореше на испански, ядосаната слугиня отстъпи назад в боядисания в бяло и прасковен цвят коридор и затръшна вратата на спалнята си.

— Влез, Киско — покани го Джена. — Затвори след себе си.

Тя стоеше пред бялата мраморна камина, кръстосала ръце на гърдите си. Бе облечена в широк пеньоар в бледо прасковен цвят, украсен с кремава белгийска дантела. Косата й падаше свободно върху раменете. Един къдрав кичур висеше леко над очите й.

Само един поглед бе достатъчен за Джена, за да разбере, че Киско я желае. Винаги я бе желал. Бърт често я предупреждаваше за Киско, казваше й, че е опасен човек, на когото не трябва да се доверява. Но тя не се страхуваше от него. Той не би й сторил нищо лошо. Щеше да направи всичко, което тя пожелаеше.

Джена се обърна бързо, за да не му позволи да прочете мислите й, и го попита:

— Къде е Санто?

— Не знам — излъга Киско. — Каквото и да ви трябва, аз ще го направя. Нямате нужда от Санто.

Джена се обърна и се усмихна.

— Да, разбира се, вярвам в теб. Седни, Киско.

Той изтупа с ръка панталоните си, избърса дланите си в тях и седна на креслото, което гледаше към мраморната камина. Джена се придвижи грациозно напред и се настани до него.

— Необходима ми е услуга, Киско.

— Кажете ми какво желаете. Ще направя всичко за вас.

Тя се усмихна и кръстоса красивите си крака. Коприненият й пеньоар се разтвори и откри нощницата под него. Дантеленият й корсаж бе дълбоко изрязан над пълната й гръд. Нощницата се плъзгаше плътно по талията и бедрата й. Тя се наведе и сложи ръка в скута си.

Киско я наблюдаваше с тесните си очи. Нежните й пръсти докосваха хлъзгавия сатен, покриващ бедрата й.

— Става дума за Бърт — каза Джена, като повдигна леката материя на пеньоара си, за да се видят хубавите й глезени и малките деликатни крака, обути в сатенени чехли. — Нещо става с Бърт.

— Какво общо имам аз с това? — върху тъмното мършаво лице на Киско се появи гримаса на недоволство, когато чу името на Бърт.

Той ненавиждаше семейство Бърнет и това не бе тайна за никого. Роден бе в „Линдо Виста“ през 1845 година. Когато бе на десет години, той и неговият по-малък брат Санто бяха изгонени с родителите си от ранчото само за това, че бяха мексиканци.

Киско поглади белега върху лицето си.

— Киско, нали мога да ти се доверя? — тя докосна коляното си. Мъжът преглътна трудно. Преди да й отговори, Джена продължи: — Искам да следиш Бърт — вдигна ръка към косата си и завъртя падналата къдрица на пръста си. — Искам да знам къде ходи, какво прави по всяко време на деня и нощта. Ще го направиш ли?

Вдигайки с нежелание погледа си от извивката на пълните й бели гърди, Киско каза:

— Ако това е вашето желание, ще го направя. Но не мога да разбера — той повдигна рамене. — Мислех, че Бърнет е винаги с вас.

— Виждаш ли го наоколо сега? — Джена махна с ръка. — Тръгна си преди няколко часа. Каза, че е уморен. Не му вярвам — тя намокри устните си с розовия връх на езика си. — А ти вярваш ли му?

— Ще разбера всичко.

— Добре, добре. Знам, че мога да разчитам на теб.

Джена се повдигна, показвайки му, че срещата им е приключила. Киско стана и тръгна към вратата. Дамата го последва, като дългият й разтворен пеньоар докосваше пода. Когато стигна вратата и я отвори, тя го потупа по гърба. Той се обърна и я погледна.

— Кажи ми нещо, Киско — рече тя с тъжно изражение на лицето си, — и не ме лъжи.

— Никога не съм ви лъгал, Джена.

Младата жена се приближи съвсем близо до високия мустакат мексиканец, облечен в черно, като пълната и гръд леко докосна гърдите му.

— Предполагаш ли, да не би… — тя прехапа устни, сведе дългите си мигли и след това леко ги повдигна. — Може би вече не съм желана.

— Вие сте най-желаната жена, която познавам — каза омаяният мексиканец.

— Е, благодаря ти, Киско — отвърна Джена, като се усмихваше и го избутваше към вратата. — Какво ли щях да правя без теб?