Нан Райън
Изгаряща светлина (27)

Двадесет и шеста глава

Върху ониксовия плот на нощното шкафче стоеше почти изпразнена бутилка амонтиладо^[1], внесена в страната по време на първия мандат на Джордж Вашингтон. Край нея имаше две винени чаши. Едната бе небрежно обърната със столчето нагоре и върху лъснатата повърхност на шкафчето бяха разсипани капки от скъпото вино.

До обърнатата чаша имаше купа със зрели червени ягоди и чинийки със сметана и пудра захар. Една голяма и сочна ягода, добре натопена в гъстата сметана и след това оваляна в захарта, беше забравена, полуизядена, до купата с плодовете. Един шоколадов бонбон имаше подобна съдба.

Благоуханните венчелистчета на огромен букет рози с цвят на слонова кост бяха разпилени по шкафчето. Нежните листенца образуваха ясно разграничима пътечка от високата кристална ваза покрай винените чаши, около купата с ягоди и бонбониерата до ръба на масичката.

До нея върху плюшения килим на пода лежаха няколко листенца, чиято изключителна белота очертаваше ясна следа върху виненочервената основа. Кратка пътечка, водеща до леглото. Там десетки кадифенобели листенца бяха, разпръснати върху сивите копринени чаршафи, завивката в същия цвят и бухналите възглавници.

И върху голата двойка, която лежеше сред цветчетата на розите. Една от лампите със сиви абажури хвърляше бледа светлина върху блажено спящата Сабела и също толкова блажения, но буден Бърт.

Твърде щастлив, за да може да заспи, той лежеше на една страна с глава върху сгънатия си лакът и наблюдаваше със задоволство как красивата му жена спи в тяхното брачно легло.

Наближаваше три часът сутринта и Бърт беше много уморен, но денят беше толкова забележителен, че му се искаше никога да не свършва. Искаше му се да го задържи, да го разтегли, да направи така, че сладостта му да продължава ли, продължава. Затова лежеше буден и гледаше своята съпруга, убеден, че е най-щастливият мъж на света.

Без да откъсва сивите си очи от прекрасното й лице, той се усмихваше, припомняйки си най-важните моменти от изминалия ден. Препускаха лудо, за да не изпуснат влака. Любиха се на залез-слънце. След това дълго се къпаха заедно. Вечеряха чак в десет часа. Останаха на масата до среднощ.

Преминаха в спалнята, където ги очакваха виното, ягодите, бонбоните и леглото, чието бельо бе сменено като с магическа пръчка. Новите чаршафи от сива коприна изглеждаха примамливо — горният беше отметнат заедно със завивката в същия цвят.

След няколко чашки амонтиладо и няколко дузини целувки Бърт бе успял да склони своята срамежлива съпруга да свали роклята си. След като я увери, че няма да я люби отново, и й обеща, че двамата само ще си почиват заедно в голямото удобно легло, тя се съгласи. Но побърза веднага да се покрие с чаршафа, като го придърпа над гърдите си и го затисна под раменете си. Бърт я последва, като се зави до кръста. Облегнали гърбове на големите пухени възглавници, подредени на таблата на леглото при главите им, двамата пиха още вино, храниха се един друг с ягоди и шоколадови бонбони, смяха се и разговаряха.

След като я помоли настоятелно, Сабела му разкри още неща за семейството си и трудностите, които бяха преживели.

— … А когато съм била на две години, с баща ми се е случило нещастие по време на езда. Конят се стоварил върху него и счупил двата му крака.

— Исусе, това е била ужасна трагедия, скъпа!

— Баща ми беше така осакатен, че никога повече не се качи на кон — продължи да разказва Сабела. — Но Кармелита и съпругът й Виктор ни бяха толкова добри приятели — всъщност с тях бяхме като едно семейство, — че ни позволиха да останем в нашето мъничко жилище в неголямото им ранчо. Но в средата на шейсетте години настъпиха онези ужасни суши и някогашното доходоносно ранчо се превърна в затънала до гуша в дългове пустош. Семейство Ривера нямаше друг изход, освен да го продаде.

— И така твоите родители бяха…

— Принудени да напуснат. Майка ми издържаше и тримата, като вършеше нископлатена изтощителна работа на различни места — Сабела направи пауза и тъжно поклати глава. — Баща ми беше горд испанец. Обичаше много майка ми и сърцето му се късаше от това, че тя трябваше да работи толкова много. Чувстваше се безполезен, сякаш вече не беше истински мъж. Залиня и умря.

— Съжалявам, Сабела!

— Майка ми се бореше заради мен, но бе крехка и нежна жена, която никога не е била възпитавана да работи като впрегатен кон. Уморена и победена, десет години по-късно тя последва баща ми в гроба.

Младата жена замълча, притвори очи и се облегна на купчината възглавници.

— Любима! Аз ще оправя тази несправедливост! — обеща й Бърт, развълнуван от печалната история. — Ти ще имаш всичко онова, което твоята бедна майка не е получила. Заклевам се!

— Знам — промълви Сабела, а очите й леко се присвиха в сянката. — Знам, че ще е така!

— Вземи, скъпа, налял съм ти още една чаша вино.

Тя отвори очи, усмихна му се и те пиха отново от амонтиладото. И навярно малко ги беше хванало, разсъждаваше Бърт, защото не след дълго чаршафът беше захвърлен настрана и изритан в долния край на леглото и никой не се бе възпротивил на това.

Той бе извадил от кристалната ваза една от дългостеблените рози с цвят на слонова кост и я бе подал на Сабела. Тя му благодари, вдигна цвета към лицето си и вдъхна дълбоко прекрасния му аромат. След това докосна с розата гърдите му и го погъделичка. Бърт взе цветето от нея и на свой ред я погъделичка. Тя изписка и се дръпна към края на леглото. Той я последва. Сабела скочи от кревата и започна да го обикаля, а съпругът й я следваше по петите. Като се смееха и се закачаха един друг, те тичаха голи из помещението, докато останаха без дъх. Пищейки и ритайки, Сабела уморено се стовари на леглото. Падна по гръб, голите й крака се провесиха отстрани на матрака, ръцете й се разпериха, а разпуснатите й коси се разпиляха около главата й. Бърт се надвеси над нея. Тъмните му гърди се издигаха и спадаха застрашително, а полусмачканата роза в ръката му беше насочена право към нея.

— Не… не ме… не ме гъделичкай повече! — помоли го тя през смях, здраво стиснала очи. Диафрагмата й подскачаше конвулсивно.

— Няма да те гъделичкам повече, любима — каза той и като откъсна едно листенце от розата, пусна го върху трептящия й корем. Дръпна още едно и го хвърли. То полетя надолу и се приземи върху лявото й бедро. Сабела отвори очи, усмихна се на Бърт и протегна ръка към него. Той я пое. Тя го придърпа до себе си, накара го да легне по гръб, откъсна листенце от розата, която той продължаваше да държи, и го пусна върху гърдите му.

И това стана тяхната нова игра.

Те се обсипваха един друг с розовите цветчета и ги пръскаха навсякъде по леглото. Листенцата с цвят на слонова кост бяха откъсвани едно по едно и разпилявани върху телата им и по копринените чаршафи.

Когато играта най-после приключи, Сабела се прозя сънено и си призна тихичко:

— Бърт, повече не мога да държа очите си отворени.

— Денят беше дълъг — прошепна той, кимайки. — Сега поспи, любима.

— Мммммм — успя да каже тя, въздъхна тежко и след миг вече спеше дълбоко.

Това се бе случило преди час.

Оттогава Бърт бе лежал, загледан в нея, щастлив, че е негова. В съня си Сабела изглеждаше много по-млада от своите двадесет и пет години. Обрамчено от изобилните й великолепни златисти коси, нейното красиво лице притежаваше милата невинност на дете. Извитите тъмни мигли почиваха върху високи скули. Имаше малък, съвършено оформен нос. Нежните чувствени устни бяха леко открехнати и показваха равни бели зъби.

Постепенно неговият изпълнен с възхищение поглед напусна изящното детинско лице, премина надолу и той въздъхна накъсано и бавно. Тялото не беше на дете.

Погледът му се спря на едно листенце, паднало във вдлъбнатината под ключицата й, след това продължи към друго, приютило се под извивката на лявата й гърда. Няколко цветчета покриваха пъпа й, а едно почиваше върху върха на триъгълника от светлозлатисти косъмчета между бедрата й. Бърт събра в шепата си няколко от разпилените по копринения чаршаф листенца и като художник пред статив даде воля на въображението си, като нареждаше всяко листенце с окото на майстор и създаваше истински шедьовър с талантливите си ръце и нейното прекрасно тяло.

Спящата жена, върху която той работеше така старателно, беше потънала в дълбок сън. Един мистериозен сън. Безсрамен сън на еротично удоволствие. Сънят беше толкова истински, че тя се почувства изпълнена с нарастваща наслада от изкусния допир на тъмните жилави ръце до нейната гола и трептяща плът.

Бавно отваряйки тъмните си очи, Сабела се запита дали това бе сън или действителност. Погледът й бе привлечен към тъмната глава, наведена над нея. Очите й се разшириха от изненада, когато видя как загорелите от слънцето ръце поставят листенца от рози върху тялото й с уверените и внимателни движения на хирург.

Страхотно й се искаше да въздъхне и да се опъне, но не посмя да развали великолепната игра. Беше едновременно болка и екстаз да лежи, без да помръдва, докато ръцете му и листенцата от рози докосваха възбудената й плът. Тя остана така толкова дълго, колкото й бе възможно да издържи, след това промълви нежно името му:

— Бърт!

Той вдигна поглед към нея и в очите му имаше толкова много любов и страст, че дъхът й секна.

— Люби ме, Сабела! — прошепна той дрезгаво. Бързо се намести върху нея. Грижливо подредените листенца от рози се смачкаха между телата им, които се притискаха. — Моля те, любима…

— Да — промълви тя. — О, да!