Нан Райън
Изгаряща светлина (19)

Осемнадесета глава

Чувствайки, че губи дъх, разтревоженият Рели Бърнет се опита да стигне с инвалидния си стол до звънеца. Изпоти се, гърдите му захриптяха. Почака няколко минути, за да поеме дъх и набра сили да дръпне звънеца.

Блантън се появи почти веднага. Погледна Рели Бърнет и свъси вежди обезпокоен. Премина бързо през стаята и каза:

— Веднага трябва да отидете в стаята си и да си починете, докато стане време за вечеря.

— Никъде няма да ходя — заяви упорито Рели Бърнет. — Ще остана тук! Щом момчетата се приберат, изпрати тук сина ми!

— Ще можете да говорите с Бърт по време на вечерята, но сега…

— Прави това, което ти казвам.

Шокиран и объркан, Блантън сдържано каза:

— Какво става, Рели? Какво ви каза мис Дьо Темпъл? Защо сте толкова разстроен?

Рели Бърнет поклати тъжно глава:

— Не е Джена… а… о, Господи…

Не каза нищо повече. Просто отпрати слугата си. Блантън излезе, но остана в широкия коридор, като се двоумеше дали да изпрати за доктор Лидет. Реши да почака известно време.

Бърт и работниците се върнаха рано. Беше малко след четири часа, когато младият господар и Кепи Рикс влязоха в къщата. Блантън ги чу, погледна Рели Бърнет, след това прекоси бързо коридора и тръгна към главния вход на къщата.

Кепи Рикс стоеше на площадката до стълбището. Пляскайки с ръкавици по бедрото си, той заяви, че ще отиде до кухнята да пие чаша кафе. Бърт изобщо не го чу, тъй като вече се качваше по стълбището.

— Бъртън — извика Блантън, — баща ти иска да те види. В игралната стая е.

Бърт се обърна, усмихна се и показа мократа си от пот риза и прашните дънки:

— След десет минути. Само да се преоблека.

— Мисля, че трябва да отидеш веднага.

Бърт се намръщи, но слезе по стълбището. Прокара ръка през прашната си рошава коса. Като даде знак на Кепи да го последва, мина по коридора. Двамата вървяха бързо към игралната зала. Блантън ги следваше.

Точно пред вратата Бърт вдигна ръка и избърса потното си и прашно чело, даде знак на другите да изчакат и влезе вътре, като се усмихваше.

— Татко! Как си?

Рели Бърнет присви светлите си сини очи, когато видя сина си.

— Влез и затвори вратата!

Бърт сви широките си рамене, влезе вътре и затвори вратата.

— Изглеждаш уморен — каза той, като приближи баща си. — Не си си почивал следобед, нали?

Рели Бърнет погледна Бърт и сви ръце в скута си.

— Днес имах гост за обяд.

— Много хубаво. Кой беше?

— Твоята годеница Джена — старецът се намръщи. — Или може би си забравил Джена?

— Не, не съм — отговори спокойно Бърт, като дръпна стол с права облегалка от една от масите, покрити със зелено сукно. След това се разкрачи и седна на него, като прехвърли ръцете си през облегалката.

Лицето на баща му стана огненочервено.

— Е, както виждам, добре играеш ролята си.

— Исусе Христе, какво ти е говорила Джена? Защо те занимава със своите проблеми?

— Със своите проблеми ли? — озъби се баща му. — А какво ще кажеш за твоите проблеми? Струва ми се, че ти си имаш проблеми — лицето му бе станало кървавочервено.

— Успокой се, татко — каза тихо Бърт. — Знаеш, че доктор Лидет не ти позволява да се вълнуваш.

Старият мъж се наведе леко напред.

— Е, добре, за това трябваше да помислиш, преди да почнеш да се занимаваш с тази евтина испанска курва!

Лицето на Бърт почервеня почти като на баща му. Той скочи на крака, бутна стола и стисна зъби. Мускулите на затворената му челюст играеха.

— Никога — предупреди го той с леденостуден глас — недей да наричаш Сабела Риос курва! Не знаеш какво говориш! Ти изобщо не я познаваш!

— Грешиш! — изкрещя баща му. Една вена пулсираше на бледото му чело. — Знам за тази жена повече, отколкото предполагаш!

— Така ли? — подметна Бърт саркастично. — Тогава ми кажи — скръсти дългите си ръце върху гърдите си. — Продължавай, кажи ми всичките мръсни и ужасни лъжи, които си научил от Джена. Искам да ги чуя.

Рели Бърнет заплаши сина си с пръст:

— Не се опитвай да обвиняваш Джена. Тя постъпи правилно, като дойде тук. Добре че ме извести за това, което става.

— Да си гледа работата! Тя добре знае, че…

Като го прекъсна, Рели каза:

— По дяволите, кога най-накрая ще пораснеш? Няма и месец, откакто си се сгодил, и вече спиш с друга жена! Не ти ли е достатъчна една жена?

— Да — отговори спокойно Бърт. — Вече знам, че желая само една жена.

— Защо тогава…

— Татко, влюбих се за първи и за последен път в живота си. Не очаквах това да се случи. Нищо не може вече да се промени. Влюбен съм в една сладка млада жена, която обаче отказва да спи с мен.

— Знаеш ли защо? — изрева Бърнет, а очите му щяха да изскочат. — Знаеш ли защо? Ще ти кажа — защото тя иска…

— Сабела не иска да спи с мен, защото е добра, възпитана и почтена млада дама. Красива, интелигентна и с добро сърце. Тя е от испански произход и поради тази причина я мразиш, преди да си я видял.

— Не, това не отговаря на истината.

— Хайде, татко, признай си. Ако името й бе Смит или Джоунс, нямаше да бъдеш така ядосан.

— О, Боже, не това имам предвид… ти не знаеш… — не се доизказа Рели Бърнет. Тревожният му вид стресна Бърт. Може би трябваше да бъде по-тактичен, когато сподели за Сабела. Но сега бе твърде късно.

— Съжалявам, татко — промълви той. — Знам, че си разтревожен.

— Разтревожен ли съм? Ти полудя ли? Какво ще стане с Джена дьо Темпъл? Жената, която те обичаше през всичките тези години? — Рели Бърнет викаше. — Та ти обеща да се ожениш за нея!

— Ужасно ми е тежко, че ще нараня Джена — каза Бърт. — Тази вечер съм решил да разваля годежа. Сенаторът ще бъде там, така че ще информирам и него. Знам, че той ще излее ада и недоволството си върху мен. Надявам се това да не развали приятелството ви с него.

— Ще бъдещ късметлия, ако сенаторът не се опита да те убие.

— Не мога да направя нищо друго — заяви Бърт. — Ще разваля годежа. Ще се оженя за Сабела Риос. Разбира се, ако тя ме желае.

— О, тя сигурно ще те приеме! Ще те хареса заради много неща… — изведнъж млъкна. Отчаяно реши да опита нещо друго. Протегна съсухрената си ръка към сина си. — Бъртън, чуй ме, моля те, чуй ме. Джена е умна жена, умее да слуша. Ще говоря с нея, ще й кажа, че всичко е наред. Ще я помоля да ти даде малко време — усмихна се леко, като мислеше, че е намерил решение. — Междувременно ще заведеш Риос в Сан Диего или Лос Анджелис. Ще останеш с нея в някой скъп хотел. Ще се любите, ще пиете шампанско и ще ядете хайвер, докато тя ти се отдаде. Останете седмица, две, ако е необходимо. Бъди с нея, докато й се наситиш. След това се върни и се ожени за Джена.

— Ти не ме разбра, татко — рече Бърт, като отказваше да поеме протегнатата му ръка. — Аз обичам Сабела. Искам да се оженя за нея.

Страх скова сърцето на Рели Бърнет и той каза жално:

— Бъртън, от момента, в който се роди, ти стана всичко за мен. Всичко, което някога съм правил, е било за теб. Всичко, което имам — натрупаното богатство, тази къща и цялата земя на „Линдо Виста“… всичко това трябва да бъде твое — сълзи изпълниха сините му очи и той сподави риданията си. — Не го хвърляй на вятъра. Моля те, Бъртън, послушай ме. Целият си живот посветих на теб, моля те…

Бърт решително поклати глава.

— Обичам те, татко, и бих умрял за теб. Но не мога да живея за теб — той отстъпи назад. — Тръгвам си. Трябва да се измия преди…

Разстроен, старият мъж го заплаши:

— Ще те лиша от наследство, повярвай ми! Няма да получиш нито пени, нито акър земя!

Бърт кимна.

— Чудесно. Прави каквото искаш. Но аз няма да променя решението си. Ще се оженя за Сабела Риос. Нищо не може да ме спре.

Обърна се, за да излезе.

Рели Бърнет не знаеше какво да прави. Не виждаше изход. Ако искаше да спаси сина си от отмъщението на Сабела Риос, трябваше да му каже всичко. Ужасната и непростима тайна. Всичко трябваше да му каже.

— Не, Бъртън, почакай, върни се. Има неща, които не знаеш за тази жена! Неща, които не знаеш… това, че аз… — докато говореше, дъхът му пресекна.

— Татко! — изкрещя Бърт и се втурна към баща си, който притисна гърдите си от болка и залитна напред. Синът стигна до инвалидния стол навреме и успя да хване стареца, преди да е паднал на земята.

— Кепи! Блантън! — изкрещя Бърт, като държеше болния си баща. — По дяволите тази Джена, задето те е разстроила! — вратата се отвори и Кепи и Блантън се втурнаха в стаята.

Бърт грабна баща си в силните си ръце и като изтича в коридора, извика през рамо:

— Ще го положа на дивана в залата за музика.

— Не… не… в моята… — прошепна Рели Бърнет, като се вкопчи в изцапаната риза на Бърт.

— Иска да го отведеш в неговата стая — каза Кепи.

Бърт премина през дългия коридор на северното крило на къщата, прекоси широкото преддверие и се насочи към първата врата от южното крило.

Рели Бърнет се задъхваше от силна болка. След това припадна. Главата му увисна безчувствено върху гърдите на Бърт.

— Исусе, той си отива. Загуби съзнание! — извика изплашено Бърт.

Блантън изтича пред него в стаята на Рели и отметна завивките на кревата с балдахин.

Бърт внимателно положи изгубилия съзнание старец върху леглото и каза:

— Отивам за доктор Лидет.

— Изпрати някой от каубоите — обади се Блантън и започна да разсъблича студения и пребледнял мъж.

— Аз ще отида, Бъртън — предложи Кепи, като докосна рамото му.

— Не! — Бърт поклати глава. — Със Сам ще мога да стигна по-бързо! Ти стой тук и се погрижи за татко. Той има нужда от теб!

В къщата бе настъпила суматоха. Отвън, пред стаята на Рели, вече се събираха слуги. Бърт си проправи път сред тях, като им каза, че баща му наистина е много болен.

Блантън и Кепи си размениха тревожни погледи, като се взряха в Рели Бърнет, който лежеше, блед и безпомощен, в голямото си легло. Тялото му се губеше в бялата риза, с която го бяха облекли. Слабите му ръце бяха положени върху завивките.

Кепи се приближи на пръсти до леглото. Погледна Блантън й му каза:

— Какво мислиш, че е това?

— Не съм сигурен. Мисля, че има сърдечен пристъп или удар.

— Ще го бъде ли?

Блантън само поклати глава. Наведе се, прибра разхвърляните дрехи на Рели Бърнет от килима и с уважение каза:

— Ще чакам пред вратата.

Кепи Рикс остана известно време до леглото на болния, като гледаше тебеширенобялото му лице. След това взе един стол, за да седне. Клепачите на Рели Бърнет трепнаха слабо. Кепи се вторачи в него. Приближи се и погали отпуснатата слаба ръка.

— Аз съм, Кепи, Рели. Тук съм, до теб.

— Бъ… Бр… — болният се опитваше да произнесе името на сина си.

— Бърт отиде за доктор Лидет — каза му Кепи. — Всеки момент ще се върне с него.

Рели повдигна тънките си като хартия клепачи и се опита да съсредоточи погледа си върху Кепи.

— Кепи, ти ли си?

— Аз съм, стари приятелю. Бъди спокоен, при теб съм.

Рели Бърнет въздъхна леко и промълви:

— Кепи, умирам.

— Не, не казвай такова нещо — каза дрезгаво Кепи. — Просто си малко уморен и…

— Моля те да ме чуеш — едва успя да промълви Рели Бърнет. — Трябва да ти кажа нещо, преди да е станало твърде късно.

— Слушам те, Рели.

— Това, което ще кажа, е много важно. Трябва да предупредиш Бъртън — Рели Бърнет облиза сухите си устни и като пое дълбоко дъх, продължи: — Преди много време извърших голям грях.